Нора Робъртс
Как ангелите плачат (16)

16.

Музиката продължаваше да звучи и когато се събуди. Същото равномерно ромолене на дъжда, което я бе приспало, я посрещна и когато се размърда в леглото. Той я беше прегърнал, припомни си сънливо, когато го бе помолила за това. Просто я държа в ръцете си, докато дъждът навън се лееше и тя се унасяше в сън.

Макар да помнеше смътно, че просто се тръшна върху леглото, сега беше грижливо завита.

И сама.

Част от нея не искаше да се изправи срещу тази реалност, не желаеше спомените й да се избистрят, а напротив — упорито настояваше пак да потъне в спасителното убежище на съня, като остави дъждът да се лее и ромонът на водата да я отнесе обратно в сънливото спокойствие.

Но вече е твърде късно, Сила, напомни си тя. Стигна прекалено далеч, за да оставиш нещата на самотек. Изправи се, застани с лице срещу действителността. Решавай, после действай.

И докато се надигаше, един дразнещ и практичен глас й нашепваше, че е студенокръвна кучка.

Тогава видя кафето.

Керамичната й чаша за кафе бе поставена върху нощното шкафче. Един от бележниците й бе облегнат и разтворен на нея. Виждаше се изпълнена със замах безпощадна скица, изобразяваща съвсем точно как изглеждаше в момента, поне според представите й: разрошена, с натежали клепачи, с намачкани дрехи и смръщена. А под скицата с големи черни букви се четеше надписът:

„Аз съм кафе!

Изпий ме!

(После обърни листа)“.

— Забавен тип — промърмори тя. Взе бележника и го захвърли върху леглото, преди да надигне чашата. Кафето се оказа само с няколко градуса по-топло от всяка друга напълно изстинала течност, но поне беше силно и сладко. Точно каквото докторът и бе предписал. Отпи го с наслада, седнала в леглото, като изчака кофеинът да й подари първия тласък на жизненост за днешния ден.

После се протегна лениво, за да отгърне листа от бележника.

Не очакваше да се засмее, понеже не вярваше нещо да е в състояние да я измъкне от тресавището на унинието, камо ли да изтръгне от нея такъв спонтанен, изненадващ кикот.

Беше я изографисал с живи, силно разширени очи, с прекомерно едри гърди и бицепси, едва побиращи се в нощницата, с разпиляна от невидим вятър коса, с широка усмивка, в която обаче се долавяха свирепи страсти. В едната си ръка стискаше чашата с все още димящото кафе.

— Да, наистина си много забавен тип.

Остави бележника на леглото и отиде да го търси.

Отвори вратата на спалнята и чу някакво тропане. От удари по стъкло? Не. По-скоро приличаше на чупене на фаянсови плочки. Втурна се към главната баня, бутна вратата и нахълта вътре.

Той беше измъкнал отнякъде работни ръкавици, както и една малка лопата, заедно с няколко кофи. Две от тях вече бяха пълни с разчистените от него отломки. Гледката я порази по-силно дори от снощната — стоеше на прага, загледана в него, докато той методично разчистваше следите от разрушението.

— Май започваш да губиш навика си да се излежаваш сутрин до късно.

Той изсипа в кофата лопата с отломки и се изправи. Взря се в лицето й.

— На път си да ме накараш да изгубя здравословните си навици. Как беше кафето?

— Чудесно. Благодаря. Не биваше да се захващаш, Форд.

— Нищо не разбирам от строителство, но зная доста за чистенето.

— Ще са ни нужни доста повече от две кофи и една лопата.

— Да, вече го разбрах. Но все пак реших, че е по-добре да започна, защото да лежа до теб в дъждовна неделна утрин ме… изпълва с прекалено много енергия.

— Така ли го наричаш?

Изражението на лицето му остана съвсем сериозно.

— В благоприлична компания.

Тя кимна и пристъпи напред, за да огледа пукнатините по стъклените блокове. Толкова харесваше тези блокове — релефното стъкло, както и начина, по който светлината проникваше през него. Смяташе да боядиса стената в нежно сребристо, почти металик, за да улавя проблясъците по хромираната арматура. Нейният класически оазис и да, може би личен поздрав към добрия стар Холивуд.

Корените на нейните корени.

— Още не зная какво ще правя. Честно казано, не съм сигурна дали искам да продължа. Дали имам сили да водя тази война, която някой ми е обявил. Не дойдох тук, за да воювам. Исках да изградя нещо за себе си и за нея. Но както сам знаеш, когато основите се пропукат, всичко се срутва.

— Не се е срутило, Сила, само е съборено. Това е различно. — Той наклони силно главата си на една страна, а после на другата, преднамерено взирайки се в лицето й. Тя разбра, че е отгатнал подтекста на думите й: че имаше предвид и себе си — може би най-вече — а не само съсипаните помещения. — Поне аз не виждам никакви несъвършенства.

— Тя е била пристрастена към дрогата. Към алкохола. Може би сама си е била виновна, че са я експлоатирали и използвали. Глезена и същевременно оскърбявана. Преживяла съм го. Макар и не на нейното ниво, но все пак достатъчно, за да добия представа какво е означавало това за нея. Можех да се опитвам да си изградя дом някъде другаде, но съзнателно предпочетох да дойда тук. Тя е част от причините да съм тук сега. Това място също е част от причините. Собствената ми наранена психика и необходимостта да се докажа като пълноценна според моите разбирания. Всичко е част от причините.

— Напълно разумни доводи. — Форд сви непринудено рамене. — Значи трябва да останеш, да разчистиш всичко и да го изградиш наново. Според своите разбирания.

Тя поклати глава.

— Нямаш представа колко зле се чувствам, колко объркана.

— Имам някаква представа. Какво още ще кажеш за себе си? Имаш ли представа колко си силна?

Как можеше да спори с него, толкова праволинеен, толкова твърдо убеден в правотата си?

— В момента не се чувствам никак силна. Направо съм на дъното.

— Значи някой трябва да те издигне.

— Още кафе ли?

— По-скоро една приятна неделна закуска. — Той смъкна работните си ръкавици и ги захвърли върху капака на тоалетната чиния. — Не си длъжна още в тази минута да взимаш решение, което ще определи остатъка от живота ти. Нито днес, нито утре. Защо не си дадеш малка почивка? Време, през което да се разтовариш и разсееш. Нека да прахосаме поне ден. Ще изведем Спок навън, където той ще може на воля да дебне и преследва своите котки. Ще се натъпчем до пръсване в „Палачинков рай“, после може и… да се поразходим до зоологическата градина.

— Навън вали.

— Е, няма вечно да вали.

Тя се вгледа в него за миг, в успокояващата му усмивка, в топлите му търпеливи очи. Той я беше прегърнал, припомни си тя. Беше й направил кафе. И бе успял да я разсмее дори преди да се бе напълно събудила. А после се беше заел да разчиства безпорядъка, без да иска нищо в замяна.

Вярваше в нея така, както никой друг, дори самата тя не бе вярвала в себе си.

— Не, не може, наистина не може вечно да вали.

— Тогава се обличай, ще се натъпчем с въглехидрати, а после ще отидем да проверим как са маймуните в зоопарка.

— Всъщност предложението ти за палачинките е доста примамливо. Но след това.

— След какво?

Сила се засмя и този път смехът й не прозвуча толкова изненадващо. Сграбчи го за предницата на ризата, загледана в очите му.

— Хайде обратно в леглото, Форд.

— Ох.

Тя заотстъпва назад, теглейки го със себе си.

— Сега сме само двамата. В тази минута. В момента не мисля за нищо друго. И наистина имам нужда някой да ме издигне.

— Добре. — Той се наведе, вдигна я на ръце и впи устни в нейните.

— Добро начало — усмихна се тя, когато главата й спря да се върти.

— Всичко бях планирал. А сега се налага пълна промяна на тактиката и подхода — промърмори Форд, докато я носеше към спалнята. — Но аз съм гъвкав.

Устните й се разтеглиха в бавна усмивка, придружена от приглушено мъркане.

— Също и аз.

— О, боже!

Сила се разсмя с пълно гърло и обви ръце около врата му, за да притисне устни към неговите. Само двамата, помисли си, когато се претърколиха в леглото. Всичко останало можеше да почака. Само те и музиката на дъжда. Сред меката, ленива светлина, върху намачканите чаршафи, тя най-после си позволи да се отпусне докрай. Смъкна ризата му, обви крака около него и тихо изстена „Ммм“.

Сега той можеше да се наслади до насита на устните й, на вкуса им, формата им, движенията им. И на прекрасната малка вдлъбнатина на горната й устна, която винаги го омагьосваше. На чувствения танц на езика й, преплетен с неговия.

Но имаше много повече. Грациозните извивки на врата й го омайваха, а овалът на лицето й, гладката, кадифена кожа му предлагаха безброй наслади, докато я обхождаше със зажаднели устни, докато я вкусваше, преди отново да я целуне.

Всички тези аромати му бяха познати от седмици, откакто те се бяха впуснали в този танц, но бяха станали още по-желани за него. И най-после сега щеше да има и още.

Можеше да плъзне устните си по тялото, да опознае вкуса и кадифената му мекота, докаран до лудост от нежния хълм под обикновения памучен плат. Дразнеше и измъчваше и двамата, когато се задържа там, без да бърза, въпреки че тя се изви подканващо в страстна дъга. Откри топлина, коприна и тайни, докато сърцето й биеше силно под устните му. А когато езикът му се плъзна под памучния плат и тя само простена от желание, той намери още съкровища.

Повдигна бавно горнището й, сантиметър по сантиметър като някакво сладко мъчение. Пръстите му потрепваха сред призрачната светлина като крилца на пеперуда, когато най-сетне вдигна глава, за да я погледне в очите.

Сърцето й замря. Сякаш цялото й тяло въздъхна.

— Наистина те бива.

— Ако нещо си струва… Отдавна те наблюдавам. С очите на художник. — Сведе поглед към пръстите си, галещи гърдите й. — Толкова много съм мислил само за теб.

Върховете на пръстите му я обляха с тръпнещ копнеж.

— Представях си как те докосвам. Как те гледам, докато го правя. Усещах как потръпваш в ръцете ми. Струваше си да те чакам толкова дълго.

Устните му отново откриха нейните и целувката му стана по-страстна, по-настойчива. Притисна тяло към нейното. Горещината стана непоносима, когато плътта срещна плът, и сърцето й заби още по-бясно. Тялото й тръпнеше и се извиваше, докато той продължаваше пътуването си надолу, бавно и непринудено — само с ръце и устни.

Смяташе, че му се е отдала още щом паднаха върху леглото. Но бе сгрешила. Онова беше само жест на съгласие. Оттук нататък щеше да последва пълното покоряване.

Докосваше я с нежност, с любопитство, сякаш бе първата жена, която милваше. Караше я да се чувства сякаш и тя никога да не е била докосвана от мъжка ръка. Усещанията я заливаха като мощни вълни трептяха по кожата й, докато насладата не я обгърна като сияние. И това сияние разцъфна с такава сила, че тя се вкопчи в омачканите чаршафи, сякаш се опитваше да го задържи завинаги.

Насочваше я нагоре и още нагоре, където светлината ставаше заслепяваща, където в един задъхан, ослепителен миг тя достига до ръба, пронизана от сладостното усещане на пълно задоволяване.

Той сякаш се бе слял с нея, докато тя потръпваше под него. Нежните линии на тялото, извивките на талията й, го опияняваха. Усещането на бедрата й, повдигнали се, докато тя го призоваваше, го изпълваха с божествен трепет. Дългите, стройни бедра го отведоха до изящните извивки на прасците й, които се отпуснаха, когато зъбите му ги захапаха леко.

Младата жена простена и звукът го изпълни, когато се устреми нагоре, за да изследва топлата, влажна, очакваща го женственост. Тя промълви името му, когато, останала без дъх, свърши с накъсано стенание. Пръстите й се заровиха в косата му, а после се плъзнаха по извивката на гърба му, докато по тялото й се разливаха сладките вълни на освобождението. Влажните им от потта тела се плъзгаха едно върху друго, а той не откъсваше поглед от лицето й.

Тя докосна лицето му, задържа погледа му, трепереща, неудържимо трепереща, докато той проникваше в нея. И когато леденосините й очи заблестяха, той я облада с дълги, бавни тласъци.

Копнежът да се слее докрай с него бе толкова силен, че чак изпитваше физическа болка. Надигна се да го посрещне, безпомощна пред желанието. Вълната ги помете в огнената си вихрушка, те изплуваха сетне пак се потопиха. Накрая и двамата се издигаха й колкото и да бе невероятно, се задържаха на гребена на удоволствието.

После бездната ги погълна.

Отпусната, замряла, бездиханна, тя лежеше под него. Светът отново се завърна и тя чу трополенето на дъжда, усети под гърба си сгорещените, усукани на кълбо чаршафи. Когато мъглата в съзнанието й се избистри достатъчно, за да проникне някаква мисъл, тя се запита дали, след като току-що бе преживяла най-страхотния секс в живота си, оттук нататък вече няма да е толкова хубаво.

После той извърна глава, погали с устни рамото й и тя бе готова да се закълне, че кожата й засия само от тази милувка.

Форд отметна кичура от косата й, паднал върху изпотената й буза, и се усмихна сънено:

— Добре ли беше?

— Добре? — засмя се загадъчно тя. — Форд, ти направо заслужаваш медал или поне сертификат за съвършенство. Чувствам как всеки сантиметър от тялото ми е бил… задоволен — реши тя.

— Бих казал само, че съм си свършил работата, но наистина много ми хареса да я върша. — Той сведе глава и следващата му целувка отново накара в мозъка й да затанцуват ярко сияещи искри. — Макар че май се нуждая от кратка почивка и едно кафе.

Решила, че никога в живота си не се е чувствала по-отпусната и задоволена, тя обви ръце около врата му.

— Напълно разбираемо е. А аз ще взема един душ, когато костите ми от течно състояние се върнат в нормално. Само че току-що си спомних, че няма как да стане тук.

Той видя как тревогата засенчи очите й, претърколи се и я дръпна, за да седне на леглото.

— Ще отидем у дома. — Където нищо нямаше да напомня за погрома в къщата й. — Облечи нещо, вземи си някакви вещи. Трябва да призная, че вече съм си те представял мокра и хлъзгава. Сега ще открия доколко фантазията ми се доближава до реалността.

— Добре. Доколкото си спомням, обаче, някой беше споменал за някакви палачинки.

— За купища палачинки. Трябва да отидем и да се заредим с гориво, за да издържим до края на деня.

 

 

Не отидоха в „Палачинков рай“. След един продължителен горещ душ с енергично разтриване им хрумна идеята да останат в къщата и сами да си приготвят палачинките. Резултатът беше доста особен на външен вид, но ставаше за ядене.

— Само че им трябва повече сироп. — Седнала край кухненския плот, облечена с тениска на Форд, Сила се зае със странно изглеждащата купчина в чинията си.

Ако можеше да се съди по звуците от пералното помещение, Спок вече не би трябвало да има затруднения със своя дял от камарата палачинки.

— Не са чак толкова зле — обяви Форд и набоде с вилицата си палачинка, от която капеше сироп. — А и беше забавно. Имам друга идея. Вместо да ходим да гледаме маймуните, защо не си останем тук и да се посветим на маймунски секс.

— Досега идеите ти бяха страхотни. Коя съм аз, че да ги оспорвам? Ти с какво се занимаваш обикновено в дъждовните неделни дни?

— Имаш предвид, когато не се случва да поглъщам палачинки в компанията на великолепни блондинки? — Сви рамене. — Мога да се заловя за работа, в зависимост от това как ще потръгне. Или пък да реша да мързелувам, да прочета нещо. Или да си убивам времето с Брайън или Мат, или пък и с двамата едновременно. Ако обаче, нямам абсолютно никакъв друг избор, ще се заема с прането. А ти?

— Докато бях в Ел Ей? Ако имах да довършвам някакъв проект, щях да се заема с работа по интериора или с документите, или пък с някакво проучване. Но ако няма запланиран проект, бих се заела да търся в интернет обяви за продажби на недвижими имоти. Точно това запълваше голяма част от живота ми през последните няколко години. Жалка работа.

— Съвсем не. Нали с това си искала да се занимаваш? Много хора биха казали, че е жалка работа да се занимавам със скициране и драскане, вместо да играя баскетбол, примерно казано. След като съм висок, както ти е добре известно. Само че аз се провалих в баскетбола. Така и не я научих тази игра. От друга страна, съм добър и ставам все по-добър в скицирането и драскането.

— Ти толкова лесно се приспособяваш, че чак ме плашиш. Или може би е така само в сравнение с мен.

— Доколкото виждам, ми изглеждаш съвсем стабилна.

— Имах доста проблеми. — Тя размаха вилицата си, макар да бе набучила на нея една голяма палачинка, от която сиропът обилно закапа. — Развих фобия към лекарствата заради фамилната история за злоупотреби с тях, вследствие на което се изпотявах от притеснение даже като взимах само аспирин. Страдам от остра форма на сценична треска, която през тийнейджърските ми години достигна дотам, че не можех да оставам в стая, в която има повече от трима души. Единственият начин да изляза наглава с майка си, без да си губя разсъдъка, беше да стоя колкото се може по-далече от нея. Прекарах голяма част от живота си да обвинявам поред ту себе си, ту баща си, за това, че двамата с него почти не се познаваме.

Той изпухтя пренебрежително.

— Това ли е всичко?

— Искаш още ли? — Довърши палачинката си и набучи следващата. — Ще ти дам още. Спохождат ме сънища, в които разговарям надълго и нашироко с мъртвата си баба, която никога не съм виждала, но която чувствам по-близка от всеки друг жив член на семейството ми. Моят най-добър приятел е бившият ми съпруг. Имах четирима доведени бащи и безброй „чичовци“. И понеже не съм глупава, разбирам, че това донякъде е причината, поради която така и не създадох дълготрайна здрава връзка с мъж, с изключение на Стив. Вечно очаквах да бъда експлоатирана, използвана от мъжете, най-малкото поне да се опитат да се възползват от мен. В резултат успешно провалях възможността за всякаква хубава и дълготрайна връзка. Смятам, че си предупреден съвсем честно.

Той си набоде още палачинки и ги изяде.

— И това ли е най-доброто, на което си способна?

Тя се засмя, отмести чинията и се пресегна към чашата си с кафе.

— Това може би е достатъчно за закуска. — Надигна се и му протегна ръка. — Хайде да се разходим в дъжда. После можем да се върнем и да се потопим в твоето джакузи.

Оставиха всичко в безпорядък и излязоха на дълга разходка с кучето. Има ли нещо по-романтично от това да те целуват под дъжда? — запита се Сила. Има ли нещо по-приятно от планините, забулени в облаци и мъгли? Има ли нещо по-отпускащо от това да се шляеш ръка за ръка с любимия под топлия летен дъжд, докато целият свят наоколо се е изпокрил зад залостените врати и прозорци?

Прогизнали, те се върнаха на бегом до къщата, за да смъкнат мокрите си дрехи. В горещата вода, сред бълбукащите мехури, бавно и нежно се отдадоха на ласките.

Като се изсушиха, се качиха на горния етаж, за да се сгушат един в друг като кутрета, преди да се унесат в сън на леглото на Форд.

Тя го събуди с любовна игра — сплетени в просъница бедра, нежен допир на устни. И когато отново задрямаха, дъждът вече бе намалял и само ръмеше притихнало.

По-късно Сила се измъкна от леглото. Отиде на пръсти до гардероба на Форд и намери една риза. Искаше да слезе долу за бутилка вода, за предпочитане леденостудена, но свърна към ателието му. Жаждата й можеше да изчака задоволяването на любопитството й.

Когато включи осветлението, първо я привлякоха рисунките, закрепени върху голяма дъска. Толкова е странно да видиш лицето си, помисли си тя, върху тялото на воин. Е, все пак си беше нейното тяло, не можеше да не признае.

Беше й добавил татуировки, но както веднъж беше предложила, те се намираха върху бицепсите на Брид.

Обиколи ателието му и внезапно се намръщи при вида на листата върху бюрото му. Цялото беше покрито с дребни скици — разпръснати хаотично. Направи й впечатление обаче, че все пак бяха разпределени в кутии и всяка от тях беше белязана с пунктирани вертикални линии от горе до долу. Някои от тях съдържаха това, което тя разпозна като овални балони за репликите на героите, с номера в тях. Леко ги размести по бюрото, за да ги обхване по-ясно.

Накрая се досети, че всичко това прилича на сценарии на комикс. Всичко присъстваше тук: героите, действията им, дори отделни сцени. И после трябваше да се сглоби в едно цяло. Ако не се заблуждаваше, размерите и формите на кутиите бяха математически изчислени и същевременно художествено подбрани. Изисква се балансиране, заключи тя, но и сила на въздействието.

Кой можеше да предположи, че толкова много е нужно за един комикс?

От другата страна на бюрото имаше шкаф с оставен върху него един голям картон. Изпълнен беше с много квадрати и правоъгълници, забеляза тя, съдържащи дребни рисунки, с нанесени сенки и бои. Да, това беше крайният резултат. Макар още да не беше добавен диалогът, цялата композиция привличаше окото, също както думите в една книга.

В центъра беше изправена д-р Кас Мърфи, облечена в костюм. Консервативен, напълно приемлив. Скучен. Дрехите, очилата с черни рамки и позата й очертаваха личността й. Великолепно изпълнено, нали?

Без да се замисли, вдигна панела, за да го отнесе до чертожната дъска и да го сравни там със скицата на Брид.

Същата жена, да, разбира се, че беше същата жена. И все пак промяната беше забележителна и неоспорима. Задръжките се бяха сменили с освободено държане, неувереността — с целеустременост. Сянката — със светлината.

Върна се, за да постави панела на мястото му, и видя още един куп хартия. Страници, разпечатани от принтера. Успя да прегледа набързо само първите няколко реда.

 

 

Форд се събуди гладен и дълбоко разочарован, че Сила не е до него, за да задоволи поне един аспект на апетита му. Очевидно, реши той, не можеше да й се насити.

Беше толкова красива и секси, и умна, и способна. Знаеше как да използва всякакви инструменти, а от смеха й лигите му потичаха. Беше я виждал да запазва самообладание и да се държи твърдо, както и да се разпада на парчета. Беше свидетел на абсолютната й отдаденост на приятел. Виждал я бе как се справя с неудобни положения или как избухва от гняв.

Знаеше как да работи и о, господи, знаеше как да се забавлява.

Можеше да каже, че е почти съвършена.

Но къде, по дяволите, се беше дянала?

Тъкмо щеше да извика името й, когато я забеляза. Беше седнала до работната му маса, с кръстосани крака, прегърбени рамене, опряла глава на единия си лакът. Мина му през ума, че ако седи така повече от десет минути, после в продължение на дни вратът и раменете му ще бъдат схванати.

Пристъпи предпазливо и отпусна ръце на раменете й, за да разтрие мускулите й, които очакваше да бъдат като кълба от сплетени възли. Тя подскочи така рязко, сякаш се беше надвесил със секира над главата й.

Политна напред, успя да се задържи, после рязко се завъртя в стола, притисна ръце към гърдите си и се засмя.

— Господи! Как ме изплаши!

— Да, разбрах го, защото едва не си разби главата в чертожната ми дъска. Какво правеше?

— Ами аз… О, господи. О, мамка му! — Бутна стола назад и отпусна ръце в скута си. — Извинявай. Наруших личното ти пространство. Разглеждах скиците и тогава видях книгата. Отначало си казах, че само ще хвърля един поглед на първата страница, но неусетно се зачетох. И не можах да…

— Е, спести си самобичуването. Бях ти казал, че ще ти дам да го прочетеш. Просто още не съм го довършил. Но ако те е увлякъл, това говори много добре за него.

— Разместих малко тук. — Тя взе панела и го повдигна. — Лично аз мразя някой друг да ми пипа нещата.

— Не се притеснявай, много добре помня кое къде трябва да стои. Очевидно си късметлийка, защото не съм толкова чувствителен и обидчив като теб. — Форд върна панела на мястото му. — Е, как ти се видя?

— Мисля, че историята е забавна, възбуждаща и увлекателна, с открояващо се чувство за хумор, но не липсва и феминистичен елемент.

Той учудено повдигна вежди.

— Нима е налице всичко това?

— Не се прави, че не го знаеш. Образът на Кас се променя в няколко насоки. От нея се очаква определено поведение и отношението към нея се диктува именно от тези очаквания. Защото тя е отраснала в сянката на властен, несимпатичен баща. Сексуално потисната, емоционално обременена. Била е принудена да приема превъзходството на мъжете и се е примирявала с липсата на достатъчно уважение от страна на силния пол към жените в тази мъжка професия. Постигнал си много само с този портрет. Говоря за панела, който току-що върна на мястото му.

Била е предадена и изоставена да умре, защото в нея е бил толкова силно насаден навикът да приема заповеди само от властни мъже. Навик, който смазвал изблика на желанията и поривите на собствения й интелект. Но като се озовала пред лицето на смъртта, като се е съпротивлявала срещу нея, тя внезапно се превърнала във водач. Във воин. Придобиване на власт чрез сила.

Форд остана очарован и безкрайно поласкан, докато слушаше резюмето на историята му, докато тя му обясняваше как възприема героинята му.

— И аз бих я интерпретирал точно като теб.

— Наистина го мисля и не се дължи на неотдавнашните ни сексуални преживявания. Прилича на сценарий, при това на много хубав сценарий. Дори си указал ъглите и посоките за снимане с камерата.

— Това ми помага да си спомня по-късно, когато пиша текста, как съм виждал героинята във въображението си, дори да съм променил образа.

— И подреждаш всичко в тези малки кутии тук, както и вече окончателните рисунки.

— Полезни са при съставянето на цялостната композиция. И помагат при внасянето на промени. Когато развоят на сюжетната линия ме подтиква да променя това или онова.

— Добавил си Стив например. Като нов герой, наречен от теб Безсмъртния. Като го види, той направо ще полудее от възторг, че се е издигнал до нивото да бъде твой герой, при това с такова име…

— Тя се нуждаеше от мост, от свързващо звено между Кас и Брид. Някакъв нов герой, който да има достъп едновременно до двата нейни свята и да помага на двете превъплъщения на героинята ми да се разбират една с друга.

Не е изключено, помисли си Форд, Стив действително да е помогнал на Сила.

— След като го добавих, се промениха много от ъглите на възприятие, отвори ми се още много работа, но пък така историята стана по-въздействаща. А се появи и още нещо, за което отначало не се замислях. Но и без това още нищо не е напълно завършено. Историята продължава и сега съм длъжен да я доразкажа със средствата, достъпни само за един художник. Понякога, поне при мен, рисунъкът може да засенчи сюжета и да го измести на втори план. Ще видим какво ще надделее накрая.

— Особено ми хареса тази сцена тук, при която Брид изпълнява почти пълно завъртане, като фуете, защото предполагам, че се готви да изрита противника си в лицето.

— Завъртане като фуете?

— Стъпка в класическия балет. Fouette. По-сложен пирует, при който балерината повдига крака и го завърта във въздуха около себе си. — Докато му обясняваше, Сила посочи към скицата. — Тази поза тук е много близка до фуетето, дори и ръцете са в позиция. Но за да бъдем по-точни, опорният крак трябва да бъде завъртян още малко насам, макар че…

— Ти разбираш от балет? Можеш ли да ми го покажеш?

— Фуетето? Моля те. Осем години съм посветила на балета. — Тя бързо се завъртя. — А мога да танцувам и степ.

— Прекрасно. Задръж така. — Той отвори едно чекмедже и извади оттам фотоапарат. — Може ли още веднъж да повториш тези балетни стъпки.

— Аз съм почти гола.

— Да, ето защо веднага ще кача тези снимки в интернет. Искам да видя тези балетни умения, за които ми говореше преди малко.

Той нямаше представа какъв израз на доверие беше от нейна страна да се завърти още няколко пъти, докато той снимаше.

— Още една снимка, може ли? Прекрасно. Чудесно. Благодаря. А сега завъртането фуете. И другите балетни стъпки. — Едва сега той остави фотоапарата. — Мисля, че съм виждал някъде нещо подобно. Дали не беше преди осем години? Предполагам, че това обяснява как си се справила с онези високи подскоци в третата серия от „Погубената земя“, където бягаше през една гора, за да се спасиш от възкръсналия убиец психопат.

— Доста големи скокове бяха — засмя се тя. — Още ги помня.

— Помня, че тичаше като обезумяла, в отчаян опит да спасиш кожата си. Успя да налучкаш пътя за връщане към хижата, да избегнеш смъртоносните капани по пътя, включително и летящата брадвичка, след което отвори вратата и…

— … и заварих там този възкръснал психопат и убиец, който се нахвърли върху мен. Първоначалните сълзи на облекчение — продължи тя, като изигра с мимики сцената — бяха последвани от неописуем шок, придружен със страховит писък. И замахнах с ножа.

— Помня го, да, беше адски писък. Не използваха ли дубльори за озвучаването? За по-силен ефект?

— Понякога. Само че… — Тя си пое дъх и нададе такъв смразяващ кръвта писък, че Форд уплашено политна назад. — Свикнала съм обикновено сама да си върша работата — довърши тя.

— Леле! Какви бели дробове имаш! Какво ще кажеш, след като слезем долу, за да пийнем малко вино, преди да проверим дали тъпанчетата ми още са здрави.

— С най-голямо удоволствие.