Нора Робъртс
Как ангелите плачат (9)

9.

Сила започна да свиква с колите, които намаляваха скоростта или спираха в края на алеята за автомобили. Скоро изобщо престана да им обръща внимание. Зяпачите, дори и онези, които може би снимаха къщата й, не я притесняваха. Рано или късно щяха да приемат присъствието й, така че най-добре беше да не ги забелязва.

За да стане част от местната общност, реши тя, трябваше да демонстрира добронамереност. Затова пазаруваше само в най-близкия супермаркет, наемаше изключително местни работници, купуваше повечето от материалите за ремонта от тукашните търговци и отделяше време да побъбри с продавачите, майсторите, дори даваше автографи на онези, които още я възприемаха като Кейти от телевизионния сериал.

Смяташе го за символично — нещо като потвърждение на решимостта й, като същевременно спазваше съвета на Форд и следваше инстинктите си. Затова и махна металната порта. На нейно място посади няколко черешови дървета, за да закриват гледката от улицата. Това щеше да е символ на нов живот, помисли си Сила, докато стоеше на улицата и оглеждаше резултата. А следващата пролет, като израснат и разцъфтят, тя щеше да бъде тук, за да им се любува. Отклони поглед и към къщата. Там щяха да са градините и младите дръвчета, както и голямата стара магнолия. Нейната стара магнолия, помисли си, с белите си цветове, разпръскващи сладко ухание във въздуха. Боята на къщата ще бъде свежа и чиста, а не както е сега — мръсна и олющена. По верандата ще има шезлонги, както и керамични вази или саксии с различни цветя. Ако съумее да изцеди още малко пари от бюджета си, ще застеле пътеките, прорязваща тучните морави, с дребни павета, боядисани в земни тонове. Да, ще ги павира.

И накрая хората ще се спират тук да погледат, но само за да се възхитят на една приятна за окото къща сред също тъй приятно обкръжение, а не защото ще се питат: какво, по дяволите, прави жената от Холивуд с тази къща, в която Джанет Харди се е нагълтала с водка и успокоителни хапчета.

Чу шума от приближаваща се кола и отстъпи към стената. Припряното бибипкане я накара да се обърне. Видя малка червена хонда да спира до тротоара.

Само миг й бе нужен, придружен с леко пробождане от усещането за вина, за да разпознае изскочилата от колата симпатична блондинка с къси панталонки и камизола, плетена на една кука.

— Здрасти! — извика й засмяната Анджела Макгауан, природената й сестра, преди да се втурне да я прегърне.

— Здравей, Анджи. — Свежият й дързък аромат я обгърна тъй плътно, както и ръцете й. — Отрязала си косата си. Чакай да те огледам. Не! Не ме прегръщай пак, че цялата съм в прах и пот.

— Наистина си. — След още един изблик на смях Анджи се поотдръпна, за да срещне очите на Сила със своите огромни бадемови очи. Очите на нашия баща, каза си Сила. На общия им баща. — И ти малко ухаеш. — Сияещата Анджи улови Сила за ръцете. — Как може да си толкова красива сред всичко това тук.

— А ти изглеждаш удивително. — Сила погали с върховете на пръстите си силно подрязаната коса на Анджи. — Толкова е къса.

— Само две секунди ми стигат сутрин, за да я пооправя. — Анджи тръсна глава, повдигна за миг шапката си и после пак я намести. — На практика мога да се справя с нея и с вързани очи, преди да съм угасила цигарата.

— Страхотна прическа. Какво правиш тук? Мислех, че си в колежа.

— За мен семестърът приключи. За малко съм си у дома. Не мога да повярвам, че си тук. Както и това. — Тя посочи към къщата. — Наистина ли ще живееш в нея, ще оправиш всичко и изобщо…

— Още много остава до „оправянето на всичко“.

— Много са красиви фиданките. Много по-красиви от старата метална врата. — Анджи докосна един от надвисналите вити клони, отрупани с цветчета в меко, пролетно розово. — Всички само за това говорят. Вкъщи съм само от един ден, но ушите ми проглушиха с всичките тези приказки.

— За добро или за зло?

— Защо да не е за добро? — навири глава Анджи. — Това място беше толкова грозно. И още е, още не е разкрасено, но ти правиш нещо. Никой друг не е правил нищо. Не ти ли е трудно? Не говоря за работата, защото е очевидно. Говоря за трудността да бъдеш тук, да живееш тук?

— Не. — Но Сила знаеше, че Анджи няма да спре с въпросите. Анджи ще прояви загриженост. — Всъщност е лесно. Чувствам се добре, много по-добре от всякъде другаде, макар и да е странно.

— Не мисля така. Всеки иска да бъде някъде, но истинските щастливци са тези, които открият къде е това място. Значи си щастлива.

— Така ми се струва. — Лъчезарният й оптимизъм, напомни си Сила, се дължи на мястото, където живееше. Дъщерята на баща й. На нашия баща, поправи се. — Искаш ли да влезеш, да поогледаш? Точно сега сме насред най-голямото преустройство, но постепенно напредваме.

— Бих искала и ще го направя, но някой друг път. Сега бързам за срещата с едни приятели, та само се отбих, колкото да те видя за минутка. Не очаквах да те намеря на улицата, затова мисля, че съм извадила късмет. Така че… хм, уф.

Сила проследи погледа на Анджи и видя един бял микробус да забавя ход и да се изтегля към тротоара.

— Познаваш ли го? — попита Сила. — Като че ли съм го виждала да минава тук и преди, при това на няколко пъти.

— Да, това е микробусът на господин Хенеси. Неговият син беше…

— Зная. Едно от момчетата, пострадали от катастрофата със сина на Джанет. Добре. Изчакай ме тук.

— О, боже, Сила, не отивай. — Анджи сграбчи ръката й. — Той е ужасен човек. Кучи син. Признавам, разбира се, че случилото се е било ужасно, но той мрази всички ни.

— Нас?

— Да, Всички нас. Татко казва, че било някаква вторична асоциация. Не бива да се изпречваш на пътя му.

— Той се е изпречил на моя, Анджи.

Сила пресече улицата, за да се изправи пред преливащите от горчивина очи насред съсухрено лице с тънки устни зад предното стъкло на микробуса. Колата беше с повдигателен механизъм отзад. Едва сега го видя. Явно е бил за инвалидната количка на сина му.

Наклонът на тротоара не беше предимство за нея, понеже я принуди малко да наруши равновесието си и да застане на височина с няколко сантиметра под нивото, от което мъжът я гледаше.

— Господин Хенеси, аз съм Сила Макгауан.

— Зная коя си. И ти си като нея, нали?

— Съжалявам, че сте загубили сина си миналата година.

— Изгубих сина си през седемдесет и втора, когато твоят безотговорен роднина му прекърши гръбнака. Пиян и дрогиран, пет пари не даваше за никой друг, освен за себе си, защото така е бил възпитан — да не дава пет пари.

— Може и така да е било. Зная, че трите момчета са платили ужасна цена в онази нощ. Аз не мога да…

— Не си по-добра от нея. Само си мислиш, че си по-добра, защото имаш пари за харчене и очакваш хората да ти се кланят.

Съчувствието на Сила към нещастието му започна да пресъхва.

— Вие не ме познавате.

— Как ли пък не! Познавам те, познавам твоята порода, твоята кръв. Въобразяваш си, че можеш да идваш тук, където онази жена мърсуваше като курва, оставяйки децата си да вилнеят като вълци, което коства ръцете, краката, живота на моето момче? — Гневът му изригна и той бързо и рязко размаха костеливите си пръсти. — Въобразяваш си, че можеш да купиш малко дърво, малко боя и да прикриеш смрадта, разнасяща се от това място? Още преди години трябваше да бъде изгорено до основи. Да стане на пепел и да остане само благословената от Бога земя.

— Това е къща, господин Хенеси. От дърво и стъкло. А ти, помисли си тя, но вече без капка симпатия, си само един луд.

— И тя е прокълната като нея. Като теб. — Изплю се през прозорчето на микробуса, като за малко да улучи носа на обувката на Сила. — Върни се там, откъдето си дошла. Ние не искаме нито теб, нито такива като теб.

Подкара толкова забързано на зигзаг, че Сила трябваше да отскочи назад. Хлъзна се по склона, изгуби равновесие и падна на колене, докато Анджи трескаво прекосяваше улицата.

— Удари ли те? Господи, господи, нали не те удари?

— Не. Не. — Но проследи забързания микробус с присвити, леденосини очи. — Добре съм.

— Ще повикам полиция. — Трепереща от възмущение, Анджи измъкна от джоба си розовия си мобилен телефон. — Той се изплю върху теб! Видях го, а после едва не те прегази, и…

— Недей. — Сила рязко протегна ръка към мобифона, щом Анджи вдигна капака му. — Да влезем вътре. — Въздъхна и разтри коляното си. — Само искам да влезем.

— Нарани ли се? Много лошо падна. Трябва да ти прегледаме коляното.

— Всичко е наред, май че.

— Говоря сериозно. Ще те откарам с колата до къщата и ще видим дали трябва да отидеш на лекар. Това проклето старо копеле.

— Коляното ми е наред. Не съм наранена, а само разгневена.

За да успокои първо себе си, Анджи на два пътя пое дълбоко дъх и шумно изпусна въздуха, докато оглеждаше Сила изпитателно.

— Не ми изглеждаш разгневена.

— Така ти се струва. Стана дума за курви, вълци, проклятия, за лоша кръв и порода. Задник.

Анджи се засмя.

— Така повече те харесвам. Ще те откарам вкъщи, само недей да спориш.

— Добре. Благодаря. Той и с теб ли се държи така? — попита Сила, докато отиваха до хондата на Анджи.

— Само се зъби и сипе огън и жупел. Дори срещу татко се е нахвърлял. Господи, познаваш ли по-състрадателен човек от татко? Но само защото бил приятел със сина на Джанет Харди и останалите от компанията, това го прави отговорен в очите на Хенеси За всичко, което се е случило. Та той дори не е бил там в онази нощ. А на всичкото отгоре ти още не си била родена.

— Бих казала, че той се опитва да прехвърли върху децата вината за греховете на бащите им. Не му обръщай внимание, ако иска да те предизвика и да ти всели лоши мисли.

Когато стигнаха, Сила отвори вратата на колата, пое дълбоко дъх и осъзна, че сега се чувства по-добре, по-спокойна, може би заради присъствието на Анджи.

— Благодаря ти, сестричке.

— Преди да си тръгна, искам да видя коляното ти.

— С коляното ми всичко е наред. — За да й го докаже и за да подобри настроението си, Сила изтанцува набързо няколко стъпки на моравата и завърши с енергично завъртане, което накара момичето да се засмее.

— Е, сега вече вярвам, че е наред.

— Чудесно беше това завъртане, кукло. — Стив се появи на верандата, заедно с всичките си татуировки и колана с инструментите. — А коя е тази твоя приятелка?

— Не сме приятелки — обади се Анджи. — Сестри сме.

— Анджела Макгауан, Стив Ченски. Стив е приятел от Ел Ей. Ще ми помага тук за няколко дни.

— Може и за повече — ухили се Стив предизвикателно.

— Анджи току-що се е прибрала у дома от колежа и отива да се срещне с някакви свои приятели.

— Да, така е. Дори вече закъснявам. Ти му разкажи за господин Хенеси — нареди й Анджи, преди да се върне в колата си.

— Господин кой?

— Ще ти разкажа. Ще се забавляваме.

— Е, имате с какво да се занимавате. Пак ще намина. Радвам се, че се запознахме, Стив. — Анджи им махна през прозореца на хондата си, завъртя почти на три четвърти от пълен кръг и потегли.

— Бива си я тази твоя сестра.

— И е съвсем законна моя сестра, така че долу ръцете.

— Едва ли ще спазвам такова правило. Започвам да се влюбвам в ДНК-то на този господин Макгауан.

— Не. Не, по-добре недей. Как беше на тавана?

— Адски горещо. Трябва да се постави климатик, но все пак напредваме. Вземи си инструментите, кукло. Денят скоро ще свърши.

— Веднага идвам.

 

 

Той имаше право за горещината. На Сила й се струваше, че е отслабнала с поне един килограм заради потта, която я обля само докато си смъкваше колана с инструментите в края на деня. Затова си позволи дълъг освежаващ душ в почти довършената баня. Оставаше само да се боядиса и да се монтират абажурите за лампите. След душа си направи огромен сандвич.

Изяде го в самота, на задната си веранда, докато си представяше разцъфтели храсти, оформени като за украса дървета, потънали в цветя лехи вместо хаотично окастрената сегашна растителност. Във въображението си виждаше пейка от нешлифован камък под щедро разпрострелите се клони на голямата смокиня, както и нови плочи по пътеките и други тухли за стените на вътрешния двор. Няколко плачещи върби край езерото, сенките на червените кленове, изисканата красота на магнолиите.

Не съм прокълната, повтаряше си тя, докато леко разтриваше коляното си, което беше малко схванато и я болеше. Случвало се е да бъде пренебрегвана, за дълго незачитана, ала не и прокълната, въпреки обвиненията на онзи възрастен мъж.

Ще постави къщичка за лястовици и хранилки за колибри. И птиците ще долетят. Всичко в китната си градина ще посади със собствените си ръце — след като проучи какво трябва да бъде засаждано — и така ще привлече още птици и пеперуди, които ще пърхат с криле над цветята, които тя ще подреди по каменните вази.

Ще си купи куче. Някое, което да гони подхвърляните му пръчки или катериците и зайците, а тя пък ще го гони, когато рови из градината. Може би дори ще предпочете някое толкова грозно, колкото Спок.

Ще урежда празненства с разноцветни светлини и музика, гости ще се разхождат из къщата, по моравата, ще изпълват всичко наоколо с глъч, смях, викове и движение. Ще пулсира живот, ще има вълнение, ще отекват гласове.

И ще се събужда всяка сутрин в своя дом.

Сведе поглед към хартиената подложка в скута си и видя как една сълза капна върху нея. О, господи, какво е това? Изтри с длани мокрите си страни, а после плътно ги притисна към гърдите си. Какво беше това, какво беше това?

Остана на задната веранда с леко хлътналия под, обърната към отдавна неподдържаната градина, самотна и нямо загледана към слънцето, залязващо зад планините. И заплака неудържимо. Разкисваш се, нашепваше глас в мозъка й. Това трябваше да е.

Кучета, хора, разноцветни светлини? По-вероятно е да се провали. Не, къщата не беше прокълната, тя имаше здрави кости, стегнати мускули. Но дали самата тя не беше прокълната? Какво свястно бе постигнала досега в живота си? Някога беше ли завършила някоя работа докрай? И тук ще се провали. Провалите бяха нейната запазена марка. Това го умее най-добре.

— Престани, Престани с тези глупости.

Успя да се пребори с напиращите сълзи. Сграбчи подложката и наполовина изядения сандвич, захвърли ги и се втурна вътре. Задъхана, Сила обилно наплиска лицето си със студена вода. Вече поуспокоена отиде на горния етаж и се гримира грижливо, за да прикрие следите от изблика на самосъжаление. На тръгване взе романа „Великият Гетсби“.

Прекоси улицата и почука на вратата на Форд.

— Много е удобно, че съм толкова наблизо — рече той, докато отиваше да отвори вратата. Спок престана да лае към вратата като при приближаването на някой непознат и се втурна напред, за да се отърка в краката на Сила. — Тъкмо обмислях извиненията, за да реша кое ще е най-уместно, та да се оправдая, като нахълтам при теб. Не ми се иска да изглеждам прекалено натрапчив.

Тя пристъпи вътре и му подаде книгата.

— Нали каза, че мога да я донеса тук?

— Разбира се. Това писмата ли са?

— Да. — Кучето я гледаше с такава красноречива любов в очите, че тя го погали и почеса за кратко, което веднага го доведе до екстаз. — В момента съм в особено настроение. Точно сега не искам да ги държа в къщата.

— Добре.

— Ще ги прочетеш ли някога, когато ти остане време? Мисля, че ще е хубаво още някой да ги прочете.

— Какво облекчение. Сега няма да водя всекидневна война между любопитството и почтеността. Ще ги прибера в кабинета си. Искаш ли да влезеш за малко? Довърших едни скици. Струва ми се, че ще ти харесат.

— Да. — Неспокойна. Чувстваше се много неспокойна, не я свърташе на едно място, дори главата я заболя. По-добре беше да се движи, да върши нещо. — Да, защо не.

— Искаш ли бира или малко вино?

— Не, не. Нищо не искам — след онова размекване алкохолът не бе добра идея.

— Къде е Стив? Май ми се счу преди малко шум като от неговия мотор.

— Излезе. Искал малко да се поразкърши. Може би ще поиграе на покер с някои от работниците. Но според мен всъщност се надява да му излезе късметът с една жена от групата по озеленяването. Казва се Шана.

— Шана и аз се познаваме отдавна. Но не в онзи смисъл — побърза да уточни той. — Приятели сме от деца. Аз, тя, Брайън и Мат.

— Чудесно. Радвам се, че имаш приятели, за които да си спомняш. О!

Той бе подготвил два панела, запълнени докрай със скици. С пози на героинята в действие. Скок, крачка, завъртане. На всички тях тя изглеждаше — не можеше да се сбърка лицето й с ничие друго — силна, непоколебима, бясна, дръзка и блестяща.

Изглеждаше така, както тя най-малко се чувстваше в момента.

— Реших да добавя и татуировки. Доста го обмислях. Сега си ги представям ето тук и тук. — Напъха ръце в задните си джобове, докато оглеждаше критично творбите си. — Една малка отзад, на плешката, както и на бицепсите. Мисля да са малки и символични. Нещо, което хората няма да забележат в Кас. Или по-добре не толкова в Кас отначало, а само когато тя се преобрази в Брид. Така това се превръща не само в символ, но и в част от източника на нейната мощ.

Присви очи, докато оглеждаше скиците си.

— Трябва да си ги представя съвсем нагледно, преди да се заема с пренасянето им върху панелите. Историята вече започва да се очертава и на мен все повече ми допада. Има още много работа, но…

Спок заскимтя и Форд се озърна. Потокът на мислите му мигом секна. По лицето на Сила се стичаха сълзи.

— О, господи. Какво има? Защо плачеш?

— Съжалявам. Съжалявам. Мислех си, че е свършило. Че съм го преодоляла. — Облегна се назад и захлупи с длани лицето си. — Трябва да си вървя.

— Не. Хмм. — В стомаха му като че ли се появи някаква празнота, все по-разширяваща се, но той успя да се окопити, да я стисне за ръката, и то здраво. — За какво плачеш? Какво съм сторил?

— Всичко. Нищо.

— Какво?

— Всичко, което има значение. Но ти нищо не си сторил. Не и ти. Става дума за мен. За мен, за мен, за мен. А това там не съм аз. — Тя размаха ръка към скиците. Тонът и жестът й така подплашиха Спок, че той тутакси побягна към своя ъгъл. — По нищо не й приличам. Не мога дори да се реша да се любя с теб. Искаш ли да знаеш защо?

— Ужасно много.

— Защото всичко ще се провали, ще се намразим, а след това няма да има с кого да си говоря. Всичко оплесквам. Във всичко се провалям.

— Според мен — не. — Крайно объркан, той поклати глава недоверчиво. — Откъде започва всичко това?

— От реалността. От миналото. За което ти нищо не знаеш.

— Ами разкажи ми тогава.

— За бога, вълните ме изхвърлиха на брега още когато бях на дванадесет. Имах инструментите, имах платформата, но се издъних. Провалих се.

— Това са глупости. — Тонът му бе сух, делови, но именно заради това много по-успокояващ, отколкото някоя малодушна проява на съчувствие. — Ти си прекалено умна, за да вярваш в подобни неща.

— Няма значение, че зная, че не е вярно… че не е точно така. Но когато все ти повтарят, че вечно се проваляш, накрая започваш да го вярваш. Това трижди проклето шоу беше като мое семейство, но после: „Бум!“. Пропадна. Не мога да си го върна обратно, нито семейството, нито работата. Тогава трябваше да изнасям концерти, да участвам в поредното телевизионно шоу на живо. Сценична треска, пристъпи на паника. Но не стигнах дотам да взимам хапчета.

— Какви хапчета?

— Господи. — Сила притисна пръсти към очите си, благодарна, че поне сълзите й бяха пресъхнали. Спок се довлече обратно и отпусна полусдъвканото мече в нозете й. — Мениджърът ми, майка ми, хората. А в същото време се нуждаеш от някой, който да те успокои и приласкае, да те измъкне оттам, за да можеш да продължаваш да печелиш пари, да поддържаш известността си. Но аз не успях, не го постигнах и с това всичко приключи. Заредиха се слаби филми, ужасяващи отзиви в пресата… а после най-лошото според някои преценки: никакви отзиви. И накрая — Стив.

Скочи и закрачи из стаята, размахвайки ръце.

— Хвърлих се презглава в брака на втората секунда след като навърших осемнадесет, защото най-после, най-после имаше някой, който да ме обича, да се грижи за мен, да ме разбира. Но и това не успях да свърша като хората.

Опитах в колежа, но и там нищо не стана, освен че успях от все сърце да го намразя. Бях нещастна и се чувствах ужасно глупава. Не бях подготвена за това и не очаквах толкова много хора всъщност да искат само едно от мен — да пропадна. Което и сторих. Напълно задоволих понижените им очаквания за мен. Изкарах само един семестър и зарязах ученето. Сетне се заредиха озвучаванията и последваха нови унижения. Реших да се пробвам с един сценарий, ама не и това не можах да свърша. Може би фотография? Не, и там се провалих. Имах доходи, благодарение на Кейти… и всъщност, както установих години по-късно, моят баща се е погрижил доходите ми да бъдат юридически защитени, докато не навърша пълнолетие.

Още четиринадесетгодишна тръгнах на терапия. На шестнадесет замислях самоубийство. Гореща вана, розови свещи, музика, острието на бръснача. Само че когато се потопих във ваната, осъзнах колко е глупаво. Не исках да умра. Ето защо се задоволих само с една гореща вана. Какво ли не опитвах после. Може би съм способна, казвах си, за нещо друго. Например хореография. Реших се. Опитах се. Провалих се. С гръм и трясък. Не ми се удават нещата. Не ставам, за нищо не ставам.

— Спри! И си поеми дъх — заповяда й Форд със същия строг, авторитетен тон, при който тя можеше само да примигва срещу него. — Ти си била умно хлапе, талантливо хлапе от детските телевизионни сериали и шоута.

— О, по дяволите!

— Само млъкни за минута. Не знам как точно се вършат тези неща, но предполагам, че твоето шоу просто се е изчерпало.

— А с него и аз.

— Но никой не е предвидил, че става дума за хлапе, което пораства в това шоу и което се чувства откъснато от семейството си. Осиротяло. Дори е възможно да смята, че вината е негова.

— Точно така се чувствах. Наистина. Сега го осъзнавам по-добре, но…

— Всеки, който предлага много или дори малко успокоителни на едно четиринадесетгодишно момиче, за да може да си изпълнява ролите, трябва да бъде застрелян. Тук няма средно положение, поне за мен. Всичко, което изброи, не са твои провали. Извинявай, но те са извън списъка. Всъщност във всичко си на чисто — продължаваше Форд, докато тя го гледаше втренчено. — С колежа не се е получило, нито с писането, фотографията и каквото и да е там. Но това не са провали, Сила, а проби, както се случва на всеки изследовател. Омъжила си се, но бракът ти не е потръгнал. Въпреки това сте останали приятели с бившия ти съпруг. И то истински приятели. Това ли наричаш провал? Слушай, според мен е един голям плюс. Постижение, за което заслужаваш отлична оценка. А какво ще кажеш за онези къщи в Калифорния, които си възстановила и продала? Ако на пътя ти се изпречи паднал клон, трябва само да се наведеш и да го махнеш, нали?

— Но не го направих. — Зарови пръсти в косата си, докато се опитваше да успокои дишането си. — Всъщност нещата действително потръгнаха добре. Съжалявам. Съжалявам. Не мога да повярвам, че изливам пред теб всичко това. Преди малко се размекнах, а после си казах, че е отминало. Но кой знае защо твоите скици отпушиха отново пороя.

Сила се наведе и погали Спок, докато Форд продължаваше да я гледа с дълбока загриженост. Тя взе малкото разпокъсано мече.

— Отвратително е.

— Да. Има го от доста време. И го дава единствено на хората, които обича.

— Добре. — Тя се наведе и целуна Спок по носа.

— Благодаря, дребосъче. Ето, по-добре си го прибери.

Опашката му щръкна, сякаш искаше да й каже: „Кризата отмина“, след което отнесе мечето обратно в своя ъгъл.

— И каква беше причината за това разкисване?

— Ох, боже.

Тя се отдалечи от Форд и от скиците. Приближи се до прозореца. Слънцето залязваше зад планините и лъчите му увенчаваха със зарево планинските върхове. Изглеждаха много далечни и някак си надменни, но гледката й подейства успокояващо.

— Днес при мен се отби моята природена сестра, Анджи, която аз винаги възприемам като истинската дъщеря на баща ми. Не мисля често за себе си по този начин или поне доскоро не съм го правила. Така беше по-лесно. И така, тя се появи тук. Щастлива, умна, хубава. Мило момиче, макар не чак толкова красиво, че веднага да хукнеш след нея. Никога не съм полагала някакви специални усилия да се сближа с нея или с мащехата си. Само обичайните пощенски картички и подаръци за Коледа и рождените дни. В първия миг дори не я познах, толкова си бе скъсила косата, но не беше само заради отрязаната коса. Не съвсем. Отначало просто се взирах в нея. Чувствах се скована и крайно неудобно, докато тя — не. Изпитах вина заради неловкостта си, което още повече ме скова, станах още по-несръчна, а тя само бъбреше колко била щастлива да ме види. Без преструвки, съвсем откровено и естествено.

Сила въздъхна, ядосана на себе си.

— Аз съм само едно голямо ревливо бебе, упрекна се. Просто не мога да изчакам всичко да потръгне. Бях много горда от решението си да махна металната врата — символ на миналото — и да засадя дръвчета. Поздравявах се, задето разтварям сърцето и душата си, опитвам се да пусна корени, да погледна в бъдещето. Но Анджи ме накара да осъзная, че се нося над връзките и хората като камък, подскачащ над водата. Камък, който не иска да потъне.

— Може би по-скоро се опитваш да ходиш по водата.

Отново го погледна. Изглеждаше толкова дяволски добър, помисли си Сила, в тази протъркана тениска и износени джинси, с рошава коса.

— Може би се опитвам. Но докато стояхме там и разговаряхме, господин Хенеси паркира микробуса си на отсрещната страна на улицата. И преди бях виждала микробуса му да чака там. Анджи също го позна.

Тя се извърна.

— Знаеш ли, че се е нахвърлял срещу баща ми и семейството му?

— Не. Всъщност може би съм чувал. Той е груб мъж, Сила.

— Разбрах го, когато отидох да говоря с него. Обсипа с обвинения мен и целия ми род заради случилото се със сина му. Къщата била прокълната, аз съм била курва също като баба си и така нататък. А накрая ме заплю.

— Копеле!

— Съгласна съм. После потегли с микробуса си толкова бързо, че изгубих равновесие, а Анджи трябваше да се погрижи за мен.

— Трябвало е да извикаш полицаите, да си поговорят с него.

— За да му кажат да не плюе върху обувките ми? По-добре да се погрижа да няма възможност да го повтори. Повече няма да го съжалявам за случилото се преди аз да се родя. Помислих си, че съм просто ядосана, и отидох да се успокоя с работа. Но по-късно, вероятно заради цялото това унижение, ме обзе пристъп на самосъжаление, който току-що споделих с теб.

— Бих го нарекъл по-скоро събитие от средна величина, илюстриращо колко си строга и сурова към себе си. Нищо не разбирам от строителство на къщи, но познавам жената, която се занимава с това на отсрещната страна на улицата. Тя не оплесква нещата. Тя е умна и смела и работи това, което иска. Може да не притежава магическата сила на богинята, но… — Докосна с пръст една от скиците си. — Ето я. Това си ти, Сила. Точно както те виждам. — Избра рисунка на Брид, на която богинята бе стиснала с две ръце двойния чук, лицето й, излъчваше непоколебима решителност и несломима мощ. — Вземи я и я постави някъде в къщата си. И когато усетиш, че отново те налягат същите терзания, хвърли й един поглед. Защото това си ти.

— Трябва да призная, че ти си първият, който ме възприема като войнствена богиня.

— Нейният образ не се изчерпва само с това.

Сила се опита да погледне на скиците с неговите очи. Гърдите й отново се стегнаха в обръч, но не като онзи, който преди малко я доведе до сълзи. Сега беше различно. Това стягане беше преодолимо, беше нещо, което отново може да се отпусне и олекне.

— Благодаря ти за рисунката, за думите, за разбирането… А колкото до отплатата…

Тя се обърна и сърцето му бясно заби, когато повдигна края на блузата си, за да я подвие на талията само колкото да могат джинсите й да се смъкнат малко от кръста й. И там, малко по-надолу, се показаха три тъмносини очертания, оформени като тройна спирала.

Форд усети как желанието му се възпламени и затъмни разума му.

— Та това е келтският символ на женската мощ. Девица, майка, старица.

Тя го изгледа през рамо, с повдигнати вежди.

— Какъв си ми умник!

— Аз съм само един изследовател. — Пристъпи по-близо, за да огледа по-добре татуировката й. — Тъкмо този символ е на челно място в списъка за Брид. Имам страхотен късмет.

— Трябва да е на бицепсите й.

— Какво? Извинявай. Нещо съм много разсеян.

— Бицепсите й. — Сила се обърна и сви своите. — И да бъдат добре очертани. Не да са секси, а по-яки. Поне аз така мисля. И ако не си се отказал от идеята за преобразяването й, трансформацията й ще бъде много по-въздействаща.

— Значи си ме слушала внимателно?

— Както и ти мен. — Тя вдигна ръка и го докосна по бузата. — Много си добър в това.

— Добре. А сега трябва да излезем.

— Трябва ли?

— Да. Защото ми се иска да те съблазня и да те отведа в леглото, наистина го искам. Но после и двамата ще се питаме дали сме го направили, защото просто си имала лош ден, а аз съм бил насреща. Ще изпитваме угризения, дори може би вина и ще изпаднем в крайно неловко положение. Затова… по-добре да излезем и да си купим по един сладолед.

Друга ключова дума, която принуди Спок да зареже мечето и да се хвърли към тях.

Усмихната, тя го погали по брадичката.

— Много ми се иска сега да ме съблазниш и отведеш в леглото.

— Да. Замълчи. Отиваме за сладолед. Да вървим.

Сграбчи ръката й и я задърпа навън. Кучето се шмугна край тях и с все сила затърча към външната врата.

— Ти си странен мъж, Форд.

— През повечето време и аз не мога да се разбера.