Нора Робъртс
Как ангелите плачат (6)

6.

Сила посвети по-голямата част от следобеда на избора на тоалетни чинии и мивки. Обсъждаше разгорещено предимствата на плочките от бигор и гранит, от варовик и теракота. При последното си превъплъщение като строител, който се занимава се с ремонтиране и продажба на стари къщи, бе разбрала, че най-важното в този занаят е бюджетът. Вече се бе научила да се придържа стриктно към него, да купува качествени материали на добра цена, да подбира района, а не само къщата. Не биваше да се изхвърля, но не трябваше и да занижава критериите си, защото в такъв случай печалбата можеше да бъде изсмукана като от някоя от мощните прахосмукачки „Дайсън“.

Но този път всичко беше по-различно. Макар че трябваше да се съобразява с бюджета, сега избираше за своя дом, а не за някоя къща, предназначена за продажба. Ако възнамеряваше да живее в тази малка ферма, да изгради тук живота и кариерата си, щеше да й се наложи дълго да живее с избраното обзавеждане.

Докато прохождаше неуверено в играта с недвижимите имоти, тя бе открила, че има набито око за евентуалните възможности, за цветовете, тъканите, балансирането. И скоро откри, че е доста придирчива. В нейния свят имаше значение дори лекото отклонение в цвета, формата или размера на банята. Способна бе да прекара часове в обмисляне на най-подходящия избор на един скрин.

Бе открила, че търсенето на подходящ скрин и намирането му може да я направи невероятно щастлива.

Когато се върна на вече обезлюдената строителна площадка, която сега бе и неин дом, тя се усмихна при вида на новите дъски на верандата. Лично ги бе поставила, тя бе сковала парапета и подпорите под него. Пак тя накрая ще боядиса всичко тук в освежаващо бяло, както е типично за повечето ферми и за това му викат „фермерско бяло“. Или просто бяло. Но може да е кремаво. Или пък слонова кост.

Шумът от стъпките й по тези нови дъски й звучеше като прекрасна музика.

Отнесе в банята мострите, които беше донесла от магазините. Отдели доста време да ги подрежда и оглежда. Да си ги представя как ще изглеждат, когато всичко тук бъде напълно готово. Топло, очарователно, семпло. Точно каквото трябва за една баня за гости.

Бронзовите ключове за лампите, които вече беше купила за това помещение, щяха да подхождат чудесно на нежния цвят на фаянса и на големия старомоден умивалник.

Бъди, каза си тя, ще си вземе думите назад, когато всичко бъде готово.

Остави мострите там, където си бяха — искаше да ги огледа още веднъж внимателно на естествена светлина утре рано — след което заряза всичко останало, за да застане под душа и да отмие прахта от днешния напрегнат работен ден.

Запя под струята, като остави гласа си да зазвучи с пълна сила и да се отразява от старите фаянсови плочки в банята й, които скоро щяха да бъдат натрошени и отстранени. Никакъв плейбек от звукозаписно студио или за озвучаване на филми не можеше да й достави по-голямо удоволствие.

 

 

Форд отвори вратата и завари Сила на прага със същата онази бутилка каберне, която вече няколко пъти бе разнасяна напред-назад. Пое бутилката, вдигна я и видя, че е още приблизително наполовина пълна.

— Пияница.

— Да, зная, това е проблемът. Какво ще кажеш да изпием по чаша, преди да потеглим към залата за фитнес?

— Разбира се.

Пуснала е косата си, забеляза той, и тя сега се стелеше по раменете й. Уханието й му напомни спонтанно за жасмина, който растеше край къщата на баба му в Джорджия.

— Изглеждаш много добре.

— И се чувствам много добре. Днес купих три тоалетни чинии.

— Е, това несъмнено заслужава да се полее.

— Освен това избрах плочките за банята — продължи тя, докато го следваше навътре към кухнята, както и дръжките за шкафовете, ключовете за лампите и дори ваната. Истинско чудо — великолепна вана с крака, в класически стил. Днес беше голям ден за мен. Вече обмислям как да добавя нещо в арт деко към главната баня.

— Арт деко?

— Видях един страхотен умивалник и веднага казах: „О, да, това е!“. Ще се получи много красиво, ако използвам повече хром и бледосиньо стъкло. Плочки в черно и бяло… или може би в черно и сребристо. И малки метални стойки за тоалетните принадлежности. Плюс едно джакузи в ретро стил. За разкош. Направо ще ме изкушава да си надяна копринен пеньоар с десен на пера от марабу.

— Винаги съм се питал какво е това марабу и защо има пера.

— Не зная, но мога да си купя такъв пеньоар, дори и да го оставя само да виси там. За да е завършено всичко. Ще отива на плочките.

— И всичко започна само с една мивка?

— Обикновено така става. Виждам нещо и то ми дава тласъка, който ми е нужен, за да си представя как ще изглежда цялото помещение. Поне в повечето случаи. — Тя вдигна чашата си за наздравица. — Имах добър ден. А ти?

Тя сякаш цялата грее, помисли си Форд. Едно пътуване до центъра за домашни стоки или където там е била, и сега грее като ясно слънце.

— Е, аз не съм купувал тоалетни чинии, но не мога да се оплача. Поработих доста върху комикса, върху сюжетната линия, а после се опитах да прехвърля върху хартия част от всичко това. — Гледаше я изучаващо, докато отпиваше от виното. — Струва ми се, че все пак мога да те разбера за този твой умивалник. Виждам, че ти е дал тласък. Както и останалите работи, с които се занимаваш.

— Мога ли да прочета какво си написал?

— Разбира се. Веднага след като малко го поизгладя.

— Прозвуча ужасно нормално и спокойно. Повечето от писателите, които познавам, се делят на два лагера. Едните те умоляват да прочетеш всяка дума, която са написали, докато другите са готови с вилица да ти избодат очите, ако дръзнеш да надникнеш в една страница от неизгладената им до блясък творба.

— Обзалагам се, че повечето от писателите, които познаваш, са от Холивуд.

Тя се замисли за миг.

— Печелиш точка — призна. — Когато играех, носеха сценариите и ги поправяха по време на снимките. Всъщност на мен ми харесваше. По-спонтанно е, зарежда те с енергия. И все си задавах въпроса: какво толкова трудно има в това? Иска се само да облече идеята си с думи върху листа. Осъзнах колко е трудно чак когато се залових да пиша сценарий.

— Написала си сценарий?

— Само се опитах. За една жена, която се издига в бизнеса, но после се проваля, редуват се периоди на катерене по стълбата на успеха, триумфи и падения. Пишех за това, което познавах, поне така си мислех, пък и наистина го познавах. Но стигнах само до десетата страница.

— Защо се отказа?

— Не взех под внимание един дребен фактор: не мога да пиша. — Тя се засмя и отметна косата си назад. — Да си прочел един милион сценарии, още не означава, че можеш да напишеш поне един. Дори и да е от слабите. И тъй като от онзи един милион сценарий, които изчетох, поне деветстотин хиляди нищо не струваха, аз се превърнах в песимист. Докато играех, трябваше да вярвам — не да се преструвам, че вярвам, а наистина да вярвам. Правило номер едно на Джанет Харди. Същото е и с писането. А аз не можах да напиша нещо, в което да повярвам. Докато ти можеш.

— Как го разбра?

— Разбрах го, когато започна да споделяш с мен идеята си за онзи нов образ. И това си проличава в работата ти, в думите ти и в рисунките ти.

Той вдигна пръст срещу нея.

— Прочела си книгата ми?

— Да, прочетох я. Отначало имах намерението да я прелистя отгоре-отгоре, за да добия представа и да не се изложа пред теб, ако ме попиташ нещо. Но неусетно се увлякох. Твоят Сийкър е с много недостатъци и доста мрачен тип, но все пак в него има нещо човешко. Дори когато се превъплъщава в супергерой, си остава човечен и раним. Мисля, че именно това си искал да постигнеш.

— Предположението ти е напълно вярно. Току-що си заслужи още една чаша вино.

— По-добре недей. — Тя захлупи чашата си с длан, когато той се пресегна към бутилката. — Може по-късно, след вечерята. И след като ми покажеш фитнес залата. Спомена ми, че била наблизо.

— Да, така е. Хайде да отидем да й хвърлим един поглед.

Той махна с ръка и отвори вратата от черешово дърво, която тя толкова харесваше. Предположи, че от там се слизаше в приземния етаж и понеже винаги я привличаха обиколките из чуждите къщи, побърза да го последва надолу.

— Хубави стълби — отбеляза тя. — Този, който е изградил това място, наистина е имал усет за… О, боже!

Обзета от възхищение, примесено донякъде със завист, тя спря, за да огледа приземния етаж. Естественият наклон на хълма преминаваше в по-ниско ниво откъм задната страна на къщата чрез широки стъклени врати и широки прозорци, както и към малък вътрешен двор зад тях, застлан с плочи, където кучето му спеше по гръб с опънати крака.

Но вътре, върху застлания с рогозки под от широки дъбови дъски, се издигаха уредите за фитнес. Тя закрачи мълчаливо из залата, оглеждайки тренажора, подиума за вдигане на тежести и скарата с подредените тежести за щангата, велосипеда с повдигната облегалка, бягащата пътечка.

Сериозна работа, каза си младата жена.

Огромен плосък телевизионен екран заемаше една от стените. Тя забеляза вградените компоненти и хладилния шкаф със стъклена врата, зареден с бутилка вода. В ъгъла, където дървената ламперия слизаше чак до плочите, се намираше вана за хидромасаж с блестяща облицовка от черен камък.

— Това дело на Мат ли е?

— Да. По-голяма част.

— Все повече се радвам, че инстинктът ми не ме е подлъгал, като му се доверих. На човек не му се иска да излезе оттук.

— Това беше част от замисъла. Харесва ми да оставам за дълго тук. Отначало помещението бе определено за място, където да се събира цялото семейство, но тъй като семейството ми не живее тук, се запитах защо трябва да търся зали за фитнес, когато мога да си уредя собствена? И на всичкото отгоре без клубна такса. Разбира се, тук съм лишен от възможността да се любувам на загорели и изпотени женски тела, но човек трябва да умее да прави някои жертви.

— Хм, и аз имам приземен етаж — замисли се Сила. — Всъщност е истинско подземие, но затова пък е много просторно. Мислех да се заема с него най-накрая, но го виждах повече като склад за вещи и инструменти. Ала с подходящо осветление…

— Дотогава си добре дошла тук.

Тя се обърна и го изгледа намръщено.

— Защо?

— А защо не?

— Не отклонявай въпроса. Защо?

— Не го отклонявам. — Каква странна комбинация от предпазливост и откритост има в нея, помисли си той. — Но щом искаш да бъдем по-точни, аз ползвам уредите за фитнес само по няколко часа седмично. За това си добре дошла да ги използваш и ти по няколко часа. Да го наречем жест на традиционното южняшко гостоприемство.

— А ти кога тренираш?

— Всъщност нямам определено време. Предимно когато имам настроение за спортуване. Опитвам да се поддавам на тези настроения през пет или шест дни седмично, за да не заприличам на Скелетър.

— Кой?

— Не знаеш кой е Скелетър? Владетелят на Вселената? Върховният враг на мъжете в черно? Да, ясно е, че не знаеш. Ще ти дам една книга. Впрочем въпреки името си Скелетър е дебелак. Но това сега няма значение. И повтарям, че можеш да влизаш през онези врати там винаги когато имаш настроение. Не е нужно дори да зная, че си тук. И ще бъда много щастлив, ако моето настроение съвпадне с твоето — тогава ще мога най-после да се любувам на едно загоряло, изпотено женско тяло.

Тя присви очи.

— Съблечи си ризата.

— Не мислех, че ще ме помолиш за това.

— Задръж си панталоните. Само ризата, Форд. Искам да проверя мускулатурата ти.

— Странна жена си ти, Сила. — Но все пак смъкна ризата си.

Тя прокара пръст по корема му.

— Добре. Исках само да се уверя, че наистина тренираш мускулите си и че те спохожда настроение да използваш фитнеса като полезно спомагателно занимание, а не като самоцел.

— Имам цел, когато става дума за теб.

— Разбрах и нямам нищо против. Наистина ми се ще да се възползвам от предложението ти, но не храни надежди и не очаквай нищо. Оценявам гостоприемството ти, Форд. Наистина. Още повече, че Мат гарантира за теб, а пък аз много харесвам Мат.

— Хубаво, защото му плащам за тази гаранция по пет стотачки годишно.

— Той те обича. Изтърва се за това, защото аз много умело и хитро го поразпитах за теб.

Форд изпита неочакван прилив на щастие.

— Ти си го разпитвала за мен?

— Много умело при това — повтори тя. — И хитро. А той е добряк, така че… — Тя огледа още веднъж помещението и оборудването. Форд долови копнежа й да се върне тук. — Какво ще кажеш да сключим бартер? С радост ще се възползвам от твоето оборудване, но само при условие, че ако се нуждаеш от някаква поправка по къщата ти, аз ще се погрижа за това.

— Искаш да станеш мой майстор?

— Аз съм дяволски добър майстор.

— И ще носиш колана с инструментите, а под него една адски къса пола?

— Колкото до колана с инструментите, да. Но пола — не.

— По дяволите.

— Ако не мога да се справя, ще изпратя някое от момчетата, които сега работят при мен. Може би някой от тях ще носи адски къса пола.

— Човек никога не бива да губи надежда.

— Договорихме ли се?

— Договорихме се.

— Чудесно. — Щастливо усмихната, тя отново огледа помещението. — Още утре сутринта първата ми работа ще бъде да се възползвам от всичко това тук. Защо да не те заведа на вечеря, за да полеем сделката.

— Обещавам да се възползвам по-късно от поканата ти, защото вече съм планирал менюто за тази вечер в ресторанта „При Сойър“.

— Ще сготвиш нещо?

— Моят специалитет. — Пое ръката й в своята и я поведе към стъпалата. — Умея само една рецепта, с която е невъзможно да се проваля. Мятат се две пържоли върху скарата, набучват се няколко чушки на един шиш и се изпичат два картофа. Как желаеш пържолата си?

— Такава, че да мога да я чуя как тихо ми нашепва „муу“.

— Сила, ти си жената за мен.

 

 

Но не беше. Не преследваше нищо друго, освен собствените си цели и удовлетворението от постигането им. Все пак бе длъжна да признае, че Форд наистина я изкушаваше. Успя да ангажира съзнанието й, стори го с лекота и сега я държеше нащрек. Това, каза си Сила, е завидно умение. Наслаждаваше се на неговата компания, повече отколкото май беше разумно, особено след като планираше да прекарва повечето от времето си в самота.

Пък и той, изправен край димящата скара, изглеждаше дяволски добре.

Седнаха да вечерят на задната веранда. Спок, добре нахранен, сумтеше в пълно блаженство сред остатъците от трапезата. Точно така се чувстваше и тя след обилната вечеря.

— Господи, колко е красиво тук. И спокойно.

— И не ти липсват нощните клубове или набезите из бутиците по Родео Драйв?

— Отдавна съм се наситила и на двете. На времето ми изглеждаше много забавно, но скоро стигнах до горчивото откритие, че това не е моят свят. Мястото ми не беше там. Ами ти? Нали си живял за известно време в Ню Йорк? Нямаш ли желание да отхапеш още една хапка от Голямата ябълка?

— Беше възбуждащо и понякога се връщам там, за да се заредя с енергия. Разбираш ли, тогава си мислех, че трябва да живея там заради работата си. Ала не след дълго осъзнах, че работех много по-добре, когато идвах тук, на юг, за да посещавам майка си баща си, да се срещам със старите си приятели. Накрая си дадох сметка, че там е пълно с хора като мен, които денем и нощем се чудят какво по-оригинално хрумване да измислят. Затова си казах, че ще е по-добре да се преместя.

— Това е смешно — обади се тя.

— Кое?

— Веднъж, в едно интервю, един репортер попитал баба ми защо си е купила тази малка ферма във Вирджиния. Тя му обяснила, че тук можела да чуе собствените си мисли, докато в Лос Анжелис ги заглушавали мислите на околните.

— Много добре разбирам какво е искала да каже. Чела ли си всичките й интервюта?

— Четох ги, препрочитах ги, слушах ги, гледах ги. Не мога да си спомня някога да не ме е очаровала. Тази бляскава светлина, тази трагична икона, от която произлизам аз. Не мога да избягам от нея, затова ми е нужно да я опозная по-добре. Все пак негодувах, когато бях много малко хлапе. Все ме сравняваха нея и аз винаги губех от тези сравнения.

— Сравненията са предназначени именно за това някой да бъде губещ.

— Наистина е така. Но щом станах на дванадесет или тринадесет, от всичко това съвсем ми дойде гуша. Затова се заех да я изучавам, съвсем преднамерено, да усвоявам триковете й, да разкрия тайната на успеха й. И открих, че е била невероятно талантлива жена. Всички бледнееха в сравнение с нея. След като го проумях, престанах да се чувствам засегната. Все едно да негодуваш срещу диаманта, защото блести.

— Аз израснах в среда, в която постоянно се говореше за нея, защото тя имаше къща тук. Майка ми често слушаше нейните плочи. Дори е ходила на две празненства в дома й — добави той. — Моята майка.

— Наистина ли?

— Още се хвали, че се е целувала със сина на Джанет Харди, който е твоят вуйчо. Малко е странно, не намираш ли, че двамата си седим сега тук, а преди години моята майка и твоят вуйчо са се крили в сенките на отсрещната страна на улицата. Може би още по-странно ще се почувстваш, когато ти кажа, че майка ми е правила същото с баща ти.

— О, господи! — Сила прихна от смях и протегна ръка към чашата си, за да гаврътне набърже още малко вино. — Да не си го измисляш?

— Честна дума. Разбира се, това се е случило, преди тя да се влюби в баща ми и преди твоят да замине с майка ти за Холивуд. Сложна работа, така си мисля сега.

— Съгласна съм с теб.

— Възприех го като голямо унижение, когато тя ми го разказа. Още по-деликатно стана, когато завърших гимназията в класа на баща ти. По онова време мисълта, че майка ми е притискала устните си към устните на господин Макгауан, беше дяволски травмираща за мен. — В очите му внезапно проблеснаха закачливи искрици. — А сега ми харесва, че синът на майка ми жадува да притисне устни към устните на дъщерята на господин Макгауан.

Всичко се върти в кръг, помисли си Сила. Започна да се замисля за тези кръгове още откакто дойде тук, за да възстанови фермата на баба си. Ето че сега се оказа обвързана с друг кръг.

— Трябва да са били още много млади — тихо изрече тя. — Джони е бил само на осемнадесет, когато е загинал. Сигурно е било ужасно за Джанет, както и за родителите на другите две момчета — едно мъртво, другото парализирано. Тя така и не го е превъзмогнала. Можеш да го забележиш във всеки неин клип, във всяка нейна снимка след онази нощ… вече никога не е същата.

— Майка ми обичаше да използва този нещастен случай като поука за мен, когато пораснах дотолкова, че имах право да шофирам. Понякога срещахме Джими Хенеси из града в инвалидната му количка. Мама нито веднъж не пропусна възможността да припомня какво ще ме сполети, ако шофирам пияна или ако се кача в колата на някой, който кара пиян.

Той поклати глава и довърши пържолата си.

— Дори и сега не мога да отида в някой бар и невинно да се насладя на една-единствена бира, ако ще трябва да се прибирам с колата си у дома. Майките са способни да ти отровят много неща.

— Той още ли живее тук? Момчето… е, да, вече не момче… онова, което е оцеляло след катастрофата?

— Почина миналата година. Или по-миналата. Не съм сигурен.

— Не знаех.

— След онази трагедия целият му живот е минал между стените на дома му. Родителите му са се грижили за него. Никак не им е било лесно.

— Да. Баща му обвинявал Джанет. Обвинявал я, че донесла тук своето холивудско лекомислие, че оставила сина си да расте съвсем необуздан, че му купила толкова бърза кола.

— В колата имало още две момчета. Никой не ги е принуждавал насила да се качат в нея — припомни й Форд. — Никой не им е наливал бирата насила в гърлата. Били са млади и глупави. И тримата. И са платили ужасна цена за това.

— И тя е платила. Според майка ми — а нейната горчивина ме убеждава, че е истина — Джанет изплатила значителни суми на всяко от семействата на пострадалите момчета. Но никой не узнал колко точно, дори и майка ми. И пак според опяванията на Дили баба ми решила да запази фермата като някакъв паметник в памет на Джони, дори заставила дъщеря си да я пази десетилетия след смъртта й. Но аз не вярвам на това.

— А в какво вярваш?

— Струва ми се, че Джанет е запазила фермата, понеже е била щастлива тук. Защото тук е можела да чуе собствените си мисли, дори и ако тези мисли са били мрачни и ужасни. — Тя въздъхна и седна. — Сипи ми още една чаша вино, може ли, Форд? Така ще ми станат три, което е моята абсолютна горна граница.

— И какво ще се случи след третата?

— От години не съм изпивала по повече от три, но доколкото си спомням, ставам отпусната, приятно бъбрива и може би леко замаяна. Това може да ме накара да изпия още една или дори две чаши. Тогава вече ще съм много пияна, ще ти се нахвърля, а на сутринта ще се събудя с ужасен махмурлук и само със смътни спомени от нашата среща.

— В такъв случай най-добре ще е да спреш на третата. — Той й наля вино. — Искам, когато ще се виждаме, паметта ти да бъде кристалночиста.

— Нали знаеш, че още не съм взела решение по въпроса.

— Тогава всичко е наред, защото аз пък съм взел — Той подпря брадичката си с юмрук и се вгледа в нея. — Не мога да откъсна поглед от очите ти, Сила. Държат ме прикован към теб.

— Очите на Джанет Харди.

— Не. Очите на Сила Макгауан.

Тя се усмихна и допи последната си чаша вино.

— Смятах да ти се извиня — всъщност се чудех дали изобщо да си давам този труд — задето няма да дойда тази вечер.

— Така ли?

— Така. Защото ти се показа твърде властен относно условията ми на живот.

— Ако „властен“ е синоним на „чувствителен“. Тогава защо дойде?

— Купуването на тоалетните чинии наистина ми оправи настроението. Говоря съвсем сериозно — обясни му тя, когато той едва не се задави от смях. — Открих това, което исках, Форд. След дълго търсене.

— Намерила си го в тоалетните чинии?

Сега бе неин ред да се засмее.

— Открих, че това, което искам, е да съживя нещо, което е било разрушено или изоставено, или просто уморено от годините, и отново да го накарам да заблести. Да го направя по-добро. А това ще направи мен по-добра. Затова бях в добро настроение, когато прекосих шосето. Наистина се радвам, че го сторих.

— Също и аз.

 

 

На следващата сутрин, когато отиде в домашна му фитнес зала, тя не видя нито него, нито дори Спок. Сила включи музиката от своя айпод и се залови за работа. Цял час посвети на упражненията и чак тогава кучето се появи в задния двор. Първата му грижа беше да вдигне крак, и то няколко пъти. Но когато си тръгваше, все още нямаше никакви следи от Форд. На излизане тя хвърли тъжен поглед към горещата вана.

Но в момента нямаше време за глезотии, каза си. Обаче щом излезе на двора, Спок се втурна към нея й я посрещна с такова вълнение, че тя не можа да устоя и отдели десетина минути да го чеше, докато кучето ръмжеше и сумтеше, което за него явно бе някакъв начин за общуване. Физическото натоварване от упражненията, играта с кучето и дори само началото на новия ден я изпълниха с добро настроение, докато прекосяваше улицата в обратната посока. Взе сутрешния си душ, преди да изпие чаша кафе и да изпразни една кофичка кисело мляко с боровинки. Когато си поставяше колана с инструментите, започнаха да пристигат първите пикапи с майсторите.

Това всяка сутрин поглъщаше време, но Сила беше щастлива да отделя много минути за разговорите, преценките на свършеното дотук и обмислянето на следващите проблеми.

— Реших да разширя банята, Бъди — каза му тя и както очакваше, той изпусна дълбока въздишка.

— Тази, която ползвам сега, не онази, в която ти изчука стените.

— Е, и на това съм доволен.

— Вече говорих с Мат — продължи тя. — Хайде, да се залавяме за работа. Ела, ще ти покажа какво трябва да свършим.

Както можеше да се очаква, Бъди не спираше да мърмори и да се оплаква. Всъщност Сила вече беше идвала преди него, за да огледа помещението.

— Ще разположим кабинета ми горе, вместо в тази спалня. А това пространство ще превърна в главна спалня. Ще се наложи да махнем тази стена — започна с обясненията си тя.

Той я слушаше внимателно, без да престава да се почесва и да поклаща глава.

— Доста ще ти струва.

— Да, зная. По-късно ще ти дам подробен чертеж, но засега ето каква е идеята ми — отвори бележника си и му показа скицата, съставена от нея и Мат. — Ще запазим старата вана с подпорите, ще я почистим и ще я поставим там, където са тръбите и каналът в пода. А тук ще бъде двойният умивалник, като мисля да се монтира под шкафа.

— Предполагам, че ще сложиш гранитна плоча или нещо подобно?

— Не, ще бъде поцинкована.

— Какво каза?

— Поцинкована плоча. А тук ще бъде парният душ. Да — избърза тя, преди Бъди да успее да заговори, — това е по модата на Холивуд. Тук ще има стена от стъклени блокчета, за да се оформи ъгъл за тоалетната. Така ще се постигне ефект в стил ретро, Бъди, и ще бъде прекрасно.

— Ти си шефът.

Тя се ухили.

— Дяволски си прав.

Шефът излезе навън, за да довърши работата си по парапета и подпорите на верандата под ласкавите лъчи на априлското слънце.

Когато баща й вкара колата си по алеята, Сила, вече силно изпотена, още довършваше почистването на подпорите.

— Добре изглежда — отбеляза той.

— Скоро ще бъде готово.

Той кимна към къщата, откъдето се разнасяше какофонията от шумовете на инструментите.

— Но вътре май още нищо не е готово.

— Преустройството на първия етаж е на привършване. Промених някои неща, така че ремонтът на втория етаж ще се забави. Утре пристигат инспекторите. За да одобрят водопровода и електрическата инсталация. Така че, стискай палци. Ако всичко е наред, след това ще имаме повод да празнуваме.

— В града само за това се говори.

— Представям си. — Тя посочи с ръка към улицата. — Движението тук се засили. Който минава, намалява ход. Някои дори спират, за да погледнат. От местния вестник ми се обадиха за интервю. Повечето хора засега не могат да разберат какво точно се върши, затова по телефона обясних накратко на репортера.

— Кога ще те посети той?

— В неделя. Какво да правя, като Джанет Харди все още привлича вниманието на хората? — Сила отмести шапката си назад, за да избърше потта от челото си с опакото на дланта си. — Ти си я познавал. Дали би го одобрила?

— Мисля, че тя обичаше това място. Мисля също, че би останала доволна, че и ти го обичаш. И че слагаш своя отпечатък върху него. Сила, нима ти сама направи този парапет?

— Да.

— Нямах представа, че си толкова способна. Мислех, че само са ти хрумнали някакви идеи и си наела хора, за да ги осъществят.

— Да, за по-голямата част от работата. Но обичам да работя, особено неща от този сорт. Подала съм молба, за да се явя на изпит за строителен лиценз.

— Ти… Ами всичко това?

— Ще започна свой бизнес. Тази къща? В града се заговори за нея, а каква по-добра реклама? Мисля, че хората ще пожелаят да наемат жената, която е ремонтирала къщата на Джанет Харди, особено ако тя е и нейната внучка. А после? — Очите й се присвиха и заблестяха. — После ще ме наемат, защото ще знаят, че се справям добре.

— Ти май наистина си решила да останеш тук.

Значи не й бе повярвал. Пък и защо да го прави?

— Да, възнамерявам да остана. Харесва ми мястото. Ти бързаш ли?

— Не.

— Искаш ли да се поразходим и да те използвам като консултант по озеленяването?

Той леко се усмихна.

— С удоволствие.

— Почакай да си взема бележника.

Сила тръгна с него, като се вслушваше в предложенията му и докато той й обясняваше къде да има още храсти и цветя, научи още нещо за него.

Направи й впечатление, че умее да изслушва и да реагира разумно, като вмъкваше паузи, докато обмисляше отговорите си, без да избързва.

Баща й спря на брега на езерото и се усмихна.

— Няколко пъти съм плувал тук. Трябва да следиш растежа на тези водни лилии и на папура.

— И това е в списъка със задачите. Брайън ми каза, че може да се добавят и други водни растения.

— Ще бъде добър избор. А там можеш да посадиш една върба. Ще изглежда много добре, простряла клони над водата.

Тя побърза да го запише в бележника си.

— Мисля там да сложа една каменна пейка, за да има къде да се сяда. — После си спомни и го погледна. — Тук ли си се целувал с майката на Форд Сойър?

Баща й зяпна от изненада, дори — за забавление на Сила — по лицето му изби червенина. Позасмя се смутено и отново закрачи.

— Откъде го научи?

— Имам си свои източници.

— И аз имам. Чух, че си целунала сина на Пени Сойър в предния му двор.

— От Бъди ли го узна?

— Не пряко, но тази клюка е пусната от него.

— Малко е смущаващо.

— Донякъде е така — съгласи се Гавин.

— А ти не отговори на въпроса ми.

— Предполагам, че от мен се иска да призная, че съм целунал Пени Куинт — тя тогава така се казваше — при това неведнъж, като някои от тези целувки сме си разменили именно тук. Бяхме гаджета за няколко месеца в гимназията. Преди тя да разбие сърцето ми.

Той се усмихна, докато казваше това и Сила също се усмихна на свой ред.

— Големи истории се разиграват в гимназията.

— Със сигурност е така. Скъсахме пак тук, на брега на това езеро. Пени и аз се спречкахме — Бог знае за какво — и се разделихме. Трябва да призная, че тогава се разкъсвах между надеждата да си я върна и да започна да флиртувам с твоята майка.

— Какъв женкар си бил!

— Повечето момчета са такива, когато са на осемнадесет. След това обаче видях Пени да се целува край езерото с Джони. — Той въздъхна дори и сега при този неприятен спомен. — Беше страхотен удар за мен. Моето момиче — поне донякъде я имах за своя — и един от най-добрите ми приятели. Това нарушаваше всички правила на приятелството.

— Приятелите не бива да посягат на бившите гаджета — отбеляза Сила. — Това и сега се приема за нередно.

— Джони и аз си разменихме после доста обидни думи. Пени не остана по-назад и скъсахме окончателно. По същото време се появи майка ти. Тя винаги е обичала драмите. Започнах да излизам с нея, за да намеря утеха за разбитото си сърце и нараненото си его. Това бе последният ми разговор с Джони, тази гневна размяна на обиди. Винаги ще съжалявам за случилото се тогава.

Този път не последва усмивка. Вместо нея Сила забеляза как по лицето му изплува отколешната тъга.

— Той умря само след два дни. Също и един друг мой приятел, а Джими Хенеси остана за цял живот парализиран. Трябваше и аз да бъда в колата с тях в онази нощ.

— Не знаех това. — Нещо отвътре я присви. — Никога не съм го чувала.

— Бяхме се уговорили и аз да се присъединя, но видях Пени да целува Джони, а после с него се скарахме. И не отидох.

— Господи! — Внезапна тръпка прониза гръбнака на Сила. — Излиза, че съм донякъде задължена на майката на Форд.

— През есента отидох в колежа, както го бях планирал. После изминаха две години, напуснах колежа заминах за Холивуд. Успях да си издействам договор. Мисля, че отчасти връзката ни се дължеше на това, че й напомнях за брат й, за майка й, така че Дили реши да ми даде още един шанс. Тогава беше толкова млада всичко изглеждаше много на сериозно. И двамата бяхме още незрели. Сгодихме се тайно, за да не се вдига шум. Продължихме известно време да се срещаме скришом. После избягахме и се оженихме. А ти се появи малко след година. — Той обви с ръка раменете на Сила. — Стараехме се да ти осигурим най-доброто. Зная, че не беше най-доброто, но поне се стараехме.

— Трудно е, когато зная, че събирането ви в най-лошия случай е било следствие от нечия смърт, а в най-добрия — от една грешка.

— Ти никога не си била грешка.

Тя не отвърна. И как би могла? Прекалено често бяха я наричали така.

— Когато Джанет е умряла, ти още ли беше в колежа?

— Тъкмо завършвах първата година.

— Чувал ли си да е имала интимна връзка с някакъв тукашен мъж?

— Слуховете за нея никога не свършваха. Клюки за Джанет и мъжете никога не секваха. Не си спомням за нещо по-особено, нито пък съм говорил с някого за това. Защо?

— Намерих писма, татко. Намерих писма, написани до нея от неин любовник. Според пощенските марки са били изпратени оттук, поне повечето от тях. Последното, изпълнено с много горчивина, защото с него той е сложил край на връзката им, е било изпратено само десет дни преди смъртта й.

Върнаха се до къщата и се спряха край ъгъла на задната веранда.

— Мисля, че тя е дошла тук, за да се види с него, да се изяснят. Била е много отчаяна и нещастна, дори и да са били верни само половината от слуховете, разнасяни тогава за нея. Мисля още, че е била влюбена в този мъж, в този женен мъж, с когото е имала страстна и бурна любовна връзка в продължение на повече от година, преди той да изстине към нея.

— Защо мислиш, че е някой от местните? Как се казва?

— Не е подписвал писмата си. Тя… — Сила се огледа и забеляза колко близо бяха застанали до отворения прозорец. Хвана баща си под ръка и го отведе настрани. — Тя признала пред този мъж, че е бременна.

— Бременна? Но, Сила, направиха й аутопсия.

— Може да са скрили резултатите. Възможно е и да не е вярно, но ако е и ако той не е лъгал в писмата си, всичко може да бъде разкрито. Заплашвал я е. В последното си писмо пише, че тя ще си плати, ако се опита да разкрие тяхната връзка.

— Ти явно не искаш да повярваш, че се е самоубила — заговори Гавин.

— Самоубийство или не, тя е мъртва. Искам истината. Тя я заслужава. Също и аз. Хората разследват убийства и заговори отпреди десетилетия. Може би имат право.

— Тя е била пристрастена, скъпа. Една зависима от хапчетата жена, която не е преставала да скърби за детето си. Нещастна жена, която грее пред камерите и на сцената, но която никога не е намерила щастието извън тях. А когато Джони умря, тя обезумя от скръб, очевидно се е опитвала да удави мъката си с хапчета и алкохол.

— Имала е любовник. И се е върнала тук. Джони целунал твоето момиче и в резултат ти си останал жив. Дребните неща променят живота. Или го отнемат. Искам да открия в кой точно момент и кое реално събитие е довело до смъртта й. Дори и да е бил причинена от нейната ръка.