Нора Робъртс
Как ангелите плачат (5)

5.

Изнервена като родител, изпращащ първородната си рожба на първия учебен ден, Сила следеше натоварването в камиона на най-добрите от кухненските уреди. След като ги ремонтират, те ще се превърнат в бижутата на нейната чудесно обзаведена кухня. Поне такъв беше планът.

В обозримо бъдеще трябваше да даде на ремонт малкия хладилник (онзи под плота), котлона и микровълновата фурна, макар всички те да бяха по-подходящи за някое студентско общежитие, отколкото за един добре обзаведен дом.

— От Сиърс можеш да си вземеш нови уреди, и то от най-добрите марки — посъветва я Бъди.

— Ако искаш, можеш да ме обявиш за луда, но предпочитам тези — рече Сила, понеже подозираше, че той вече точно така я възприема. — А сега по-добре ще е да поговорим за поставянето на тоалетна на тавана.

Прекара следващия час с него, с електротехник и с един от дърводелците в прашния таван, докато им обясняваше какво точно иска да се промени там и същевременно внасяше промени в плана си според онези техни предложения, които й се сториха най-разумни.

Сред грохота на чуковете и свистенето на трионите тя се зае с трудоемкото подреждане на струпаните в тавана вещи. Всичко трябваше да се пренесе в стария обор. Там, където още се долавяше миризма на сено и коне, тя съхраняваше както непотребните отпадъци, така и по-ценното от покъщнината. Докато пролетта се развихряше около нея, Сила следеше подмяната на старите прозорци с нови и изхвърлянето на остарелите керамични плочки в контейнера за смет. През цялото време беше принудена да вдишва прахта от резачките и мазилките, изпаренията от лепилата на дърводелеца и мириса на потта.

Вечер се грижеше за пришките, мазолите и охлузванията си, като често препрочиташе писмата, написани до баба й.

Една вечер, прекалено изнервена, тя не можа да се успокои дори и след заминаването на майсторите, затова излезе навън, за да огледа металните врати и да реши какво да прави с тях. Или по-скоро да ги използва като извинение — призна си го — тъй като видя Форд, седнал на верандата си. Той й махна приятелски, а Спок завъртя радостно опашка. Така беше по-лесно и съвсем естествено да прекоси шосето и да се отбие при съседа си отсреща.

— Видях, че изграждаш наново верандата си — отбеляза той. — Къде си се научила да използваш толкова мощни инструменти?

— Практиката ме научи. — След като се ръкува с кучето, тя се обърна назад, към фермата си. — Моята веранда не изглежда много по-зле от твоята. Да не забравяме, че още нищо не е лакирано или боядисано. Новите прозорци също изглеждат добре. Поставих по-големи на тавана, като добавих и прозорци на покрива.

— Прозорци на покрива?

— Когато свърша, няма да е вече таван, а ще бъде моят нов офис. За което вината е твоя.

Той се усмихна лениво.

— Така ли?

— Ти ме вдъхнови.

— Мисля, че сега сме квит, така да се каже. — Той повдигна своята бутилка с бира „Корона“. — Искаш ли бира?

— Наистина ми се иска.

— Седни.

Тя се настани в един от широките шезлонги и зачеса едрата глава на Спок между малките му наострени уши, докато Форд влезе вътре да й донесе бирата. Оттук нейният имот се виждаше много добре. Можеше да забележи къде има нужда от нови дървета, храсти, както и къде точно — откъм южната страна — ще е най-красиво да насади увивни растения или колко е належащо да свърже стария обор с къщата чрез застлана с каменни плочи пътека. Или тухли. Не, по-добре ще е с плочи.

— Представям си какъв шум стига до тук — рече тя, когато Форд се върна. — Сигурно много те дразни.

— Когато работя, не чувам какво става наоколо. — Подаде й бирата и седна. — Освен ако не искам.

— Върховна способност за концентрация?

— Това е само един превзет израз да се каже, че аз просто умея да се изключвам от външните дразнители. Как напредват нещата там, отсреща?

— Много добре. Макар всичко да става бавно, с много промени и бъркотии като при всеки строеж. — Тя отпи от бирата си и блажено затвори очи. — Господи, студена бира след дълъг тежък ден. Това би трябвало да е най-важното правило на този свят.

— Май вече ми стана навик да ти предлагам алкохол.

Тя го погледна многозначително.

— А пък аз с нищо не ти се отплащам.

Той изпъна нозете си и се усмихна.

— И аз останах с подобно впечатление.

— Домът ми в момента никак не е подходящ за забавления. Нито пък аз. Виждаш ли онези метални врати там отпред?

— Трудно бих ги пропуснал.

— Дали да ги ремонтирам, или да ги сменя с нови?

— А защо направо не ги махнеш? Струва ми се излишно затруднение да спираш колата, да слизаш, да ги отваряш, после да се качваш обратно и да подкарваш, да влезеш вътре, пак да спреш, пак да излезеш, за да ги затвориш, пак да влезеш и пак да подкараш. Дори и да сложиш някаква автоматика, пак ще е затрудняващо.

— И аз си мислех нещо подобно, но после се отказах. Затова промених решението си. — Спок на няколко пъти отърка главата си в ръката й и тя успя да разшифрова сигнала, подаден от кучето, като се зае да го чеше по козината. — Но е имало някаква причина да се поставят там.

— Мога да се досетя защо са били необходими на баба ти. Но не виждам защо ще ти са нужна на теб.

— Така е, на мен не ми трябват. — Усмихна се леко, като отпи още една глътка. — Създават само излишни главоболия. Някак си не се вписват в мястото, нали? Не подхождат нито на запустялата къща, нито на големия стар обор. Но тя се е нуждаела от вратите. Макар всъщност да са били само една илюзия. — Бог беше свидетел, че тя наистина се е нуждаела от илюзии. — Никак не е било трудно някой да се прехвърли през стената. Но тя навярно се е нуждаела от илюзията за усамотяване, за сигурност, скрита зад масивни стени и тежки врати. Впрочем намерих едни стари писма.

— Написани от нея?

Нямаше намерение да казва на никого за тях. Нима две глътки бира са способни да й развържат езика, зачуди се Сила. Или се дължеше на неговата компания? Вече не беше сигурна дали някога бе попадала на толкова уравновесен и спокоен човек.

— Не, написани са от някакъв мъж до нея през последната година и половина от живота й. И то от местен човек, бих казала, защото повечето от пощенските клейма върху марките са тукашни.

— Любовни писма?

— В началото — да, при това много страстни, романтични, интимни. — Тя наклони глава и го огледа изпитателно, преди да отпие следващата глътка бира. — Защо ли ти разказвам всичко това?

— А защо не?

— Още не съм казала на никого. Опитвам се да си представя какво се е случило, най-вече с него. Ще поговоря за това с баща си, той е бил приятел със сина на Джанет — моя вуйчо Джони. А тази любовна история е започнала през зимата, преди Джони да умре, и явно е тръгнала да залязва няколко месеца след смъртта му.

— Искаш да узнаеш кой ги е написал? — Форд лениво погали кучето с крак, когато Спок започна да се умилква около него. — Как е подписвал писмата си?

— Отначало с „Изцяло твой“, а по-късно с различни варианти на „Изцяло недоволен от теб“. Нещата не са приключили добре. Той бил женен — продължи тя, докато Спок, очевидно вече добре начесан, се завъртя около шезлонга на Форд и започна да сумти. — Не е тайна, че баба ми е имала любовни връзки с женени мъже. От краткотрайни флиртове до по-сериозни. Влюбвала се е тъй лесно, както другите жени сменяли фризурите си. Защото по нейно време това се е смятало за добро хрумване.

— Не забравяй, че тя е живяла в по-различен свят в сравнение с другите жени.

— Винаги съм го възприемала като удобно извинение или оправдание за лекомислието и егоизма.

— Може би е така — сви рамене Форд. — И още е валидно.

— Тя е копнеела за любов, за физически ласки и емоции. Била е пристрастена към любовта така, както към хапчетата, с които майка й започнала да я тъпче още от четиригодишна. Но мисля, че този път, поне за нея, всичко е било истинско.

— Защото го е запазила в тайна?

Отново се извърна към него. Има чудесни очи, каза си младата жена. Не само заради начина, по който изглеждат с тези златни ивици около зелените ириси, нито заради разпръснатите в тях златисти точици. А заради начина, по който гледаше на нещата.

— Да, точно така. Запазила е тайната си, понеже е била важна за нея. И може би смъртта на Джони я е накарала да я скрие още по-дълбоко. Не зная какво му е писала, но съдейки по неговите писма, долавям, че надеждите й са били сринати и че отчаяно се е нуждаела от него. Това ясно се вижда, както и тщеславния му интерес към нея, загрижеността му да не ги разкрият и накрая отвращението му. Но тя не е искала да приключат. Последното писмо е било пуснато оттук, при това само десет дни преди смъртта й.

Сила се надигна и насочи поглед към фермата.

— Умряла е в онази къща на отсрещната страна на пътя. Нейният любовник с много ясни и сурови думи е обявил, че всичко между тях е свършено и че тя трябвало да го остави на мира. Вероятно е взела самолета веднага след получаването на това писмо. Изоставила снимките на последния си филм, който така и останал недовършен, с извинението, че е преуморена, за да долети тук. Подобна постъпка не е типична за нея. Винаги дотогава е работила най-съвестно, обичала е работата си, ценяла я, а този път я зарязала най-безотговорно. Само този път. Сигурно се е надявала, че може да си го върне. Не си ли съгласен?

— Не зная. Ти знаеш.

— Да, зная. — Боли, много болезнено е, осъзна тя, чак сърцето стяга. — И когато накрая осъзнала, че всичко е съвсем безнадеждно, се самоубила. Вината била нейна. Само нейна — довърши тя, преди Форд да заговори. — Дали е било свръхдоза, приета случайно, заради грешно дозиране, както е заключил съдебният лекар, или е било самоубийство, което изглежда много по-реалистично. Но този мъж трябва да е знаел, че е играл голяма роля в избора й през онази фатална нощ.

— И искаш да откриеш това късче от пъзела, за да можеш да подредиш цялата картина?

Сенките се удължиха, отбеляза тя. Станаха дълги и още по-дълги ще станат. Скоро по хълмовете ще заблещукат светлинки, а планините зад тях ще се стопят в мрака.

— Израснах с нея, както и всички останали в семейството, където и да отивах, каквото и да правех. С живота й. С работата й. С блясъка й. С недостатъците й и накрая със смъртта й. А сега виж ме с какво се занимавам. — Надигна бутилката и посочи към фермата. — Но изборът си е мой. Разполагам с възможности, каквито никога нямаше да имам, ако Джанет Харди не беше моя баба. И трябва да разчиствам толкова много боклуци именно защото Джанет Харди е моята баба. Да, искам цялата картина. Или поне по-голяма част от нея, доколкото е възможно. Не съм длъжна да я харесам, но искам, дори може би се нуждая от възможността да я разбера.

— На мен ми звучи разумно.

— Така ли? Също и на мен, макар че може да се превърне в натрапчива идея.

— Баба ти е част от твоето наследство, пък между вас двете има само едно поколение. Мога да ти разкажа всякакви истории за моите дядовци и баби, по бащина и майчина линия. Трима от тях още са живи, а двама от тези трима продължават да живеят тук. Стига само да им дадеш възможност, ще ти говорят надълго и нашироко за своя живот.

— Очевидно точно това ще направя. Само че сега трябва да се прибирам. — Тя се изправи. — Благодаря за бирата.

— Мисля да метна нещо да се пече на скарата. — Той също се надигна и се завъртя така, че тя остана затисната между неговото тяло и парапета на верандата. — Моите готварски умения се ограничават само до скарата и микровълновата. Защо не си вземеш още една бира, докато аз приготвя нещо?

Сигурно ще успее да приготви нещо, помисли си тя, нямаше съмнение в това. Висок, с изсветляла от слънцето коса, очарователен, макар и малко трогателно тромав. Прекалено привлекателен, за да остане безразлична към него.

— От шест съм на крак, а и утре ме чака тежък ден.

— Никога ли не си даваш почивка? — Погали ръката й с върховете на пръстите си, но само с върховете. — Пък и предложението ми може да се приеме като начало на официалната ми свалка.

— Подозирах го. Но сега нямам никакво време за подобни развлечения.

— Тогава най-добре ще е веднага да се възползвам от случая.

Имайки предвид леко ленивата заинтересованост в златистозелените му очи, тя очакваше гладка, мила и кротка целувка, когато главата му се сведе към нейната. По-късно, когато отново можеше да мисли разумно, реши, че не се бе излъгала изцяло. Наистина беше гладка, така както се плъзгаше в гърлото първата глътка от някое превъзходно уиски.

Но вместо мила и кротка ласка, когато устните му се сляха с нейните, тя изпита нещо силно и разтърсващо, сякаш я бе ударил електрически ток. Ръцете, които я сграбчиха в силна, настоятелна прегръдка, не й даваха да си поеме дъх, притискаха я плътно към гърдите му. С ловко движение той я затисна гърбом към колоната на верандата и устните й окончателно се предадоха под напора на неговите.

Брой до шестдесет, каза си тя. Но забрави, че първо трябваше поне да се опита да се откопчи от него.

Вместо това стегна ръце около бедрата му и се остави вихърът на страстта да я обземе.

Всичко, което Форд си бе представял, а въображението му нямаше граници, избледня. Вкусът й се оказа много по-завладяващ и неустоим, устните й — много по-щедри, тялото — много по-гъвкаво и податливо. Сякаш рисуваше първата целувка с най-ярките, най-дръзките багри от своята палитра.

Но дори и те не бяха достатъчно изразителни.

Да я целуваш, беше все едно да яздиш дракон, да летиш в космоса, да се гмуркаш в дълбините на омагьосано море.

Ръцете му се вдигнаха от раменете към лицето й, сетне пръстите му се вплетоха в косите й, за да освободят лентата, задържаща ги назад. Пусна косите й, за да им се полюбува разпилени върху раменете й, за да надзърне в очите й, в лицето й, преди отново да я притисне към себе си.

Но тогава Сила опря ръка върху гърдите му.

— По-добре недей — изрече с лека въздишка. — За това десетилетие вече запълних квотата си за грешки.

— На мен не ми се струва грешка.

— Може би е, може би не е. Трябва да си помисля.

Ръцете му се спуснаха до лактите й, а после отново се вдигнаха, докато я наблюдаваше изпитателно.

— Наистина е дяволски жалко.

— Така е. — Тя отново си пое дъх. — Абсолютно. Но…

Той побърза да отстъпи назад, когато тя леко се отдръпна.

— Искам да съм наясно с нещо. Може да го възприемеш като упорита настойчивост, като досаждане или просто като трън в петата. Но се питам към коя категория ще ме причислиш, ако от време на време се бивам в твоята къща или те каня тук с ясното намерение да те съблека гола.

Кучето издаде някакъв странен клокочещ звук под стола. Сила се вгледа с любопитство в Спок, който сега бе отворил само едното от изпъкналите си очи, сякаш и той чакаше да получи някакъв отговор.

— Още не си се доближил достатъчно към трета категория, но ще те уведомя, ако се стигне дотам.

Сила се отдръпна настрани.

— Но някой път ще се възползвам от предложението ти за вечеря и за събличане на дрехи. А сега вървя, защото утре трябва да довърша верандата.

— О, пак това изтъркано и досадно извинение.

Тя се засмя и забърза надолу по стъпалата, преди да е променила решението си.

— Много ти благодаря за бирата, за това, че ме изслуша, и за свалката.

— Можеш да идваш по всяко време по някой от тези три повода или пък по трите заедно.

Облегна се на парапета, докато тя прекосяваше улицата. Махна й в отговор, когато тя се обърна и махна пред разтворената метална порта. Сетне се наведе, за да вдигне малката синя ластична лента, която бе свалил от косата й.

 

 

Форд се поколеба дали да не й даде малко време, малко свободно пространство. Но накрая реши да прати всичко това по дяволите. Последният му комикс го чакаше върху бюрото, а преди да се потопи прекалено надълбоко в сътворяването на образа на Брид, му се искаше да подготви някакви помощни скици от натура. А тъй като Сила явно не се дразнеше от настойчивостта му, възнамеряваше да продължи по същия начин.

След като се повъргаля в леглото си до десет сутринта — цивилизован час за посещения според него — Форд провери в задния двор дали Спок вече е буден и е подгонил своите въображаеми котки, след което изпи кафето си на верандата, докато я наблюдаваше как работи отсреща по своята предна веранда.

Замисли се дали да й направи няколко благоприлични снимки с помощта на телеобектива си. Но реши, че по този начин може да попадне в извратената категория на воайорите, и предпочете само да я наблюдава, докато поглъщаше овесените ядки от купата.

Тялото й беше страхотно. Стройно и слабо, с дълги крайници, но не изглеждаше мършава, защото имаше атлетичен вид. Ставаше за прототип на Кас, прецени Форд, но инстинктивно долови, че така няма да може да подчертае нейните… атрибути. Докато за ролята на Брид беше напълно подходяща.

Трябваше да запази цвета на косата, този тъмнорус оттенък като слънчева светлина, полускрита от някаква сянка, реши той. Както и преходът от по-тъмните към по-светлите участъци. Кас обикновено държи косата си вързана, но Брид я пуска свободно. После лицето. Искаше му се да може точно сега да види лицето на Сила по-ясно, но му пречеше периферията на бейзболната шапка, която тя носеше винаги, когато работеше. Ала не бе трудно да си представи формата, ъглите и полусенките. Тъкмо като лицето на Кас, чиято красота няма да бъде крещящо подчертавана по-скоро само едно приятно лице с интелектуално излъчване, подсилвано от очилата и липсата на грим.

Не парадираше с красотата си, също както прибираше косата си.

Но Брид, о, при Брид красотата ще бъде дръзка ослепителна дори. И не просто спонтанна, а направо диво завладяваща.

Време беше да се залавя за работа.

Влезе вътре и приготви чантата с моливите и скицника си, като провеси каишката на фотоапарата си през рамо. После му хрумна още нещо и пъхна вътре една ябълка.

Шумът от пистолета й за забиване на гвоздеи огласяше въздуха като че ли се разнасяха приглушени изстрели. Тъкмо тези звуци подсетиха Форд за битките. Брид никога не би използвала огнестрелни оръжия — това е много глупаво и твърде банално. Но как тогава богинята воин ще се брани от враговете си? С меч и чук. Или ще отблъсква куршумите с някакви магически гривни по ръцете си, също като Жената Чудо? Може би ще е нещо подобно.

Колкото повече се приближаваше към фермата на Сила, толкова повече се усилваше кънтри музиката, излъчвана от радиоприемника на един от строителите. „Защо винаги слушаха само кънтри?“ — зачуди се той. Дали не беше някакъв неписан закон за всички строители и майстори?

Кънтрито кънтеше яко от всички преносими радиоапарати по всичките строителни обекти във всички градове и села.

Долови също и бръмченето на електрически трион, както и виене, издавано може би от бормашина, примесени с удари с чук, долитащи от вътрешността на къщата. И всичко това на фона на големия контейнер за смет на улицата, множеството сандъци с материали и пикапите на майсторите, подредени край него… Форд неволно се изпълни с чувство на задоволство, че беше купил къщата си на отсрещната страна на улицата вече ремонтирана.

Пък и той се съмняваше дали някой от работниците, които би наел за някакъв ремонт по неговия дом, щеше да има задник с подобни извивки като онзи там, напъхан в износени дънки, щастливо демонстриращ цялата си прелест в лицето му.

Можеше да се въздържи, но защо пък да не се възползва от удобния момент? Затова вдигна фотоапарата, нагласи образа й в центъра на кадъра и я засне от движение.

— Знаеш ли защо толкова често по всички строителни обекти и железарски магазини се окачват календари със снимки на манекенки с оскъдно прикрити прелести, държащи в ръце мощни бормашини? — провикна се той към нея.

Сила се извърна и се огледа. През своите плътно прилепнали предпазни очила видя как Форд си проправяше път право към нея сред струпаните камари от материали и инструменти.

— Може би понеже всички мъже си въобразяват, че пишките им са като тези бормашини?

— Не. По-скоро си въобразяват, че изглеждат така в представите на жените.

— Тогава трябва да коригирам представата си. — Заби последните два гвоздея и едва тогава се извърна към него. — Хм, къде е твоят верен спътник?

— Сега е зает, но ти изпраща своите най-мили поздрави. Къде си се научила да боравиш с тези инструменти?

— От практиката. Рязала съм и съм заковала повече дъски, отколкото можеш да си представиш.

— А пък с мен, щом посегна към някой инструмент се случват само трагедии с ужасни последици. Затова не ги пипам и така спасявам живота на хората около мен. — Бръкна в чантата си. — Донесох ти подарък.

— Донесъл си ми ябълка?

— Ще подкрепи силите ти. — Подхвърли ябълката към нея и изви вежди, когато тя сръчно я улови сама, с едната си ръка. — Имам предчувствие.

Тя огледа ябълката, преди да я захапе.

— И какво е то?

— Че можеш да се справиш с всичко, което се изпречи пред очите. Имаш ли нещо против да те снимам, докато работиш? Искам да се заема с по-подробни скици.

— Значи не си се отказал от идеята за войнствена богиня?

— Брид. Не, не съм. Но мога да изчакам, когато решиш да си позволиш кратка почивка, ако фотоапаратът ми ще те смущава, докато работиш.

— Повече от половината ми живот премина пред обективите на фотоапаратите. — Тя отново се изправи. — Така че това изобщо не ме смущава.

Сила метна огризката в контейнера за смет, преди да пристъпи към следващия куп дъски. Форд се отдръпна, когато тя се зае с подбирането, измерването отделянето на най-подходящите. Но я следеше неотстъпно особено когато присвиваше очи, докато режеше дървото. Само се опасяваше дали обективът ще улови на фокус всички детайли.

Остана запленен от свиването на бицепсите й, повдигането и отпускането на мускулите по сръчните й ръце, докато тя вдигаше тежките дъски и ги отнасяше нататък — за съхранение върху камарата под навеса.

— След като си живяла в Калифорния, вероятно си прекарвала много време по фитнес залите.

Сила маркира една дъска, като отмери някакви разстояния по нея с рулетката.

— Винаги съм обичала да се занимавам с фитнес.

— А сега работата на открито ти замества фитнеса.

— Ако не правя физически усилия, тялото ми ще се отпусне. Тази работа по ремонта на къщата ми помага да се поддържам във форма — продължи тя, докато нагласяваше първия гвоздей. — Но все пак ми липсват гимнастическите упражнения в салон, подредени по някоя добра програма. Да знаеш дали има наблизо добра зала за фитнес?

— По случайност знам за една. Защо не наминеш у дома, след като свършиш с програмата си за днес. Ще те заведа да я видиш, след което можем да вечеряме заедно.

— Може би.

— Ти не си от престорено скромните. Какво означава „може би“?

— Зависи от това кога ще свърша.

— Залата за фитнес е отворена двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата.

— Сериозно? — Тя го изгледа учудено, преди да продължи да забива гвоздеи в дъската. — Това е много удобно. Тогава трябва да променя „може би“ на „по всяка вероятност“.

— Сега вече е доста по-добре. Колкото до вечерята, не зная дали не се увличаш по вегетарианството, или си поклонница на плодовите диети, или пък на някаква друга мода в здравословното хранене, която да ти налага строги ограничения в менюто?

Тя се засмя и пак се надигна.

— Не, обичам да си похапвам. Ще изям всичко, което ми предложиш.

— Радвам се да го чуя. Ще възразиш ли, ако те помоля да надникна вътре, за да видя за какво е цялото това чукане и стържене? Тъкмо ще си разменим до някоя шега с Мат.

— Влизай. Можеш да обиколиш навсякъде, но шефът ми е много проклет и не поощрява да се прекъсва работата извън графика.

— А пък моят е много напорист. — Той пристъпи напред, но после се наведе към нея и я помириса. — За пръв път осъзнавам, че мирисът на дървените стърготини може да е секси.

После влезе вътре и възкликна:

— Мили боже!

Очакваше да завари хаос, да кипи работа и да цари неразбория. Обаче не подозираше, че ще остане до такава степен поразен от размаха на разрушението в къщата. Сигурно съществуваше някаква основателна причина за подобно мащабно опустошение, тъй като Сила му се струваше разумен и уравновесен човек, но лично той не можеше да я проумее.

Навсякъде по пода бяха разхвърляни инструменти, което потресе неговия ум, склонен да подрежда всичко образцово. Как изобщо успяват да намерят тук онова, което търсят? Кабелите бяха с оголени краища, навити на руло. От тавана висяха голи крушки. Части от стените бяха разкъртени и там зееха невероятно много на брой дупки, при това ужасно големи. Той не можа да си обясни защо е било нужно да се пробиват толкова много отвори. Широките дъски по пода бяха осеяни с безразборно нахвърляни мръсни работни дрехи и картони.

Смутен и донякъде ужасен, Форд продължи нататък. Във всяко следващо помещение откриваше същите поражения като от бомбардировка. Откри Мат в една от стаите. Краищата на къдравата му руса коса се подаваха изпод червената му бейзболна шапка. На кръста му висеше коланът за инструментите, а до него бе опряна оразмерената летва. Посрещна Форд с усмивка.

— Здравей.

— Ти ли сътвори цялата тази бъркотия?

— Само отчасти. Дамата, която е шеф тук, е пълна с идеи. Някои си ги бива. Това е жена, която знае какво прави.

— Щом казваш. Как е Джоузи?

— Добре е. Получихме снимка на Звяра от ехографа.

Форд знаеше, че Мат нарича Звяра бебето, което Джоузи носеше. Докато двегодишният им син бе удостоен с прозвището Търбухчето.

Той взе ехографията, която Мат измъкна от джоба си, и се вгледа в нея, като веднага я обърна в правилното положение. Виждаха се крачета, ръчички, тяло и глава.

— Той ми прилича на извънземно като Миджет от Планетата майка.

— Не е той, а тя. Току-що го узнахме. Момиче е.

— Така ли? — Форд се вгледа в широко усмихнатото лице на приятеля си. — Е, или е момче, или момиче. Но изглежда добре.

— Тя няма да се занимава с мъже, докато не навърши тридесет. — Мат си взе обратно ехографската снимка, погледна я с любов и я прибра в джоба си. — Какво ще кажеш да поиграем довечера покер с Брай?

Форд си каза, че предпочита да копае канали, вместо да играе покер цяла вечер. Но той, Мат и Брайън бяха приятели откакто се помнеха.

— Ако няма начин да се измъкна…

— Добре. Нужни са ми пари. Подръж за минута края на летвата.

— Знаеш, че не ме бива за тези работи.

— Прав си. — Мат нагласи летвата. — Ако я докоснеш, може да експлодира в ръката ми и да остана с един пръст по-малко. Огледа ли мястото?

— Току-що започвам.

— Поогледай се. Скоро ще стане като в ада.

— Вече прилича на ада.

Не можа да устои на изкушението да разгледа всичко, затова се върна назад и се качи на горния етаж. Там обаче не изглеждаше по-добре. Това, което някога е било баня, сега приличаше на оголена килия с одрани стени и стърчащи голи тръби, с назъбени дупки по пода и тавана. Двете спални бяха останали без врати, а по прозорците им още се виждаха стикерите на производителите. Подовете бяха застлани с отдавна овехтели килими.

Но когато отвори вратата на следващата спалня, удивлението от неочакваната гледка премина във възмущение. Какво, по дяволите, си мислеше тази жена? Нима можеше да се живее само с един надуваем дюшек, спален чувал, няколко кашона и една стара маса за игра на карти?

— На бърза ръка ще я вразумя — промърмори той се върна по обратния път.

Завари я да пие вода от една бутилка пред верандата, на която вече бяха подменени дъските. От горещото време и усилената работа Сила се беше изпотила и в средата на бялата й тениска се бе появила тъмна линия. Това още повече го разгневи, защото не очакваше тя да е толкова привлекателна за него, дори и когато беше цялата плувнала в пот.

— Луда ли си или си просто глупава? — сърдито попита той.

Тя бавно отпусна бутилката. И още по-бавно сведе глава, докато нейните очи, толкова удивително сини, се насочиха право към неговите.

— Какво каза?

— Как можеш да живееш така? — Той посочи с палеца си назад към къщата и пристъпи към нея. — Цялата къща е разнебитена на парчета, ти си останала само с един котлон в кухнята, а на всичкото отгоре спиш на пода и живееш в кашон. Какво, по дяволите, толкова не е наред в теб?

— Това е само временно. Харесва ми да живея така, понеже съм в разгара на голям строеж. Цялата къща наистина е с главата надолу, макар че не е разнебитена на парчета. Останах само с един котлон, защото дадох кухненските уреди на ремонт. Спя на надуваем дюшек, а не на пода, тъй като още не съм решила какво легло да си взема. Така че можеш да си напълно спокоен: с мен всичко е наред.

— Иди и си вземи нещата. Имам стая за гости.

— Много отдавна престанах да приемам заповеди. От майка си, от агентите, режисьорите, директорите, продуцентите и всякакви други, които знаят кое е най-доброто за мен, какво желая, какво трябва да правя. Опасявам се, че е твърде късно ти да ме промениш.

— Живееш като клошар.

— Живея така, както съм си избрала.

Той забеляза как в леденосините й очи припламна пламък, но въпреки това продължи:

— В къщата си имам спалня с чудесно легло. С чаршафи при това.

— О, колкото до чаршафите… не. Върви си, Форд. Почивката ми свърши.

— Гадният ти шеф ще трябва да ти отпусне още две минути. От моята веранда можеш да виждаш това проклето място, а улицата ще я прекосяваш само за минута и половина. Но след като си се наспала в прилично легло и си ползвала баня, която не е цялата в черносинкави петна като рисунка на някакъв откачен тип, пък и е с размери на едностаен апартамент.

Кой знае защо неприкритият му гняв успя да охлади жарта на нейния. Вече развеселена, тя се засмя.

— Банята е ужасна, не мога да го отрека. Но това не може да ме убеди да се махна оттук. Струва ми се, че си по-претенциозен от мен.

— Не съм претенциозен. — Възмущението му премина в обида. — Претенциозни са дъртаците с плетените жилетки. Да искаш да спиш в легло и да пикаеш в тоалетна, произведена в края на миналия век, още не означава, че съм претенциозен. По ръката ти има кръв.

Тя погледна към ръката си.

— Трябва да съм я одраскала някъде — избърса я небрежно в джинсите си.

Форд се втренчи изумено в нея.

— Какво, по дяволите, става с мен? — възкликна удивено и я сграбчи в прегръдките си.

Повдигна я във въздуха. Искаше да задържи погледа на леденосините й очи, а тези великолепни, апетитни устни да се долепят до неговите. Не можеше да мисли за нищо друго, освен как да я сграбчи и завладее.

Тя беше потна, обсипана от горе до долу с дървени стърготини и с какво ли не още. Но той никога, никога досега не бе пожелавал друга така страстно.

Изобщо не обърна внимание на шокираната й физиономия. Вълната на страстта го замая така, че забрави за всякакво благоприличие. Искаше я и си я взимаше. Толкова бе просто.

Бутилката с вода се изплъзна от ръката й и тупна на пода. За пръв път от толкова много време тя остана напълно изненадана. Нищо не й подсказа какво ще се случи, пък и нежното докосване на устните им предишната вечер не я бе подготвило за толкова мощни му порив.

Беше грубо, беше похотливо и проникна тъй надълбоко в нея, че мускулите й изтръпнаха и нервите й се разтресоха. За един миг на лудост й се прииска да се потопи в жарка прегръдка, пожела си той да я метне на рамо и да я завлече в някаква тъмна пещера.

Когато най-после отново я пусна, свят й се въртеше.

— Претенциозен, друг път.

Докато гледаше втренчено Форд, Сила чу да я вика водопроводчикът Бъди.

— Не искам да те прекъсвам — провикна се Бъди, — но би ли дошла в тази баня да хвърлиш един поглед на това, което набелязах за вършене там. Ако имаш свободна минута.

Тя махна с ръка, без да се оглежда.

— Опасен мъж си ти, Форд.

— Благодаря.

— Не зная как съм пропуснала да го забележа. Обикновено ме бива да забелязвам опасните мъже.

— Мисля, че ще понеса и това определение, макар през целия си живот да не съм подозирал, че съм толкова опасен. Имам стая за гости, която се заключва. Давам ти думата си, че няма да разбия вратата, освен ако не пламне пожар в къщата. Но дори и тогава, понеже никога не съм разбивал врати, ти навярно вече ще си разбрала какво правя.

— Ако някога спя в твоята къща, няма да е в стаята за гости. Но засега оставам тук. Ти си опасен мъж, Форд — повтори Сила, преди той да успее да й възрази. — А аз пък съм решителна жена. Не само че ми харесва да живея тук, но и се нуждая от това. Иначе щях да се настаня в най-близкия мотел. А сега трябва да се връщам вътре. Трябва да видя какво става с големия като вана умивалник в банята, с откритите наоколо тръби и със стърчащата от стената арматура. Също като теб, Бъди не разбира лесно какво искам.

Форд погледна през рамо към къщата и поклати глава.

— Точно сега не съм сигурен дали някой, освен теб може да разбере намеренията ти.

— Свикнала съм с това.

— Хайде, като свършиш за днес, да отидем и да огледаме онази фитнес зала. — Той взе чантата и фотоапарата си, а накрая и бутилката с вода. — Обувките ти са мокри — каза, преди да се отправи към дома си.

Сила сведе поглед в краката си. По дяволите, наистина бяха мокри. Пое забързано назад, за да си поговори с Бъди.