Нора Робъртс
Как ангелите плачат (30)

30.

Доставяше й голямо удоволствие да ги разглежда. Дори й хрумна, че Форд би могъл да подбере няколко, които да поставят в рамки и да подредят из къщата. Например тази групова снимка. Баща й, неговата майка, вуйчо й, Джанет и… това трябва да е младият и красив Том Мороу. Брайън определено приличаше на него.

Започна да ги подрежда по тип, а след това в хронологичен ред.

Виждаше как майка й израства и се превръща от дете в млада жена. Удивително, помисли си Сила, колко по-добре се разбираха двете от разстояние. Е, не беше чак толкова удивително, с известна доза цинизъм добави наум, че се разбират по-добре, когато Дили получава хвалебствени отзиви.

Без заядливи забележки, сгълча се тя, и отдели снимката настрани, за да я сложи в рамка, заедно с една на Джанет, заснета на прага на фермата.

Дали някой от участниците в тези групови снимки й е бил любовник? Или двамата са били изключително дискретни и са внимавали никога да не ги снимат заедно? Или пък са се държали хладно и дистанцирано пред останалите, докато тайно са изгаряли от луда страст?

Без заядливи забележки, напомни си младата жена. Но не можеше да устои на фантазиите си. Дали връзката им щеше да си проличи неволно? На Сила й се струваше, че всеки мъж, с когото се бе снимала Джанет, е бил малко или много влюбен в нея. Тя е притежавала тази власт над силния пол.

Господи, дори Бъди изглеждаше като омагьосан — и толкова слаб — на снимката, на която те двамата бяха на верандата, а Джанет се преструваше, че се кани да го халоса със собствения му гаечен ключ.

Тя е била неустоима, независимо дали е носела широки джинси или официален тоалет. Изглеждаше поразително красива в червената си рокля, облегната на бялото пиано. Правена е на Коледа, отбеляза Сила и вдигна снимката, за да я разгледа по-добре. Червени свещи и зеленика украсяваха блестящата повърхност на пианото, а светлините се отразяваха в прозорците.

Последната Коледа преди смъртта на Джони. Нейното последно празненство. Ще е твърде болезнено да слага фотографията в рамка, реши Сила. Или която и да е друга от тази нощ. Сърцето й се сви мъчително, когато видя снимка на родителите си, застанали заедно пред коледното дърво. А обреченият на ранна смърт Джони се усмихваше широко, вдигнал високо клонка имел над главата си.

И всички тези млади хора — Гавин, Джони, Дили, Пени, едно момче, което навярно беше Джими Хенеси, както и младежът, който бе загинал заедно с Джони през онази нощ — притиснати един до друг на дивана, накипрени в най-хубавите си празнични дрехи. Завинаги усмихнати.

Не, тази също нямаше да сложи в рамка.

Остави я настрани и взе снимката, на която се виждаше Том. Отне й минута, за да осъзнае, че жената до него е Кати. Косата й по онова време е била в кафяв миши цвят, прибрана несръчно в хлабав кок. Изглеждаше толкова срамежлива и притеснена. „Бях толкова нервна и се притеснявах, защото все още не бях отслабнала след раждането“ — припомни си Сила думите й. А роклята и прическата само подчертаваха пълнотата й. Перлената огърлица с диамантена закопчалка на шията беше скъпа и красива и говореше за пари, но тя със сигурност още не бе излязла от пашкула на момичешката тромавост и недодяланост.

При все това може би щеше да се зарадва да й подари копие от снимката.

Сила продължи да сортира и отново се спря, когато се натъкна на една снимка, на която Джанет бе кацнала на облегалката на дивана, на който се бе разположила Кати, и двете жени се смееха. Кати изглеждаше по-хубава на тази импровизирана снимка. Много по-уверена и непринудена, а естествената й усмивка загатваше за жената, в която щеше да се превърне по-късно.

Понечи да я сложи върху купа с подбраните за рамка снимки, когато се спря, намръщи се и отново се взря в нея. Нещо не й даваше мира, но не можеше да определи какво. Започна да разпръсва отново снимките от онази последна Коледа, когато на вратата се позвъни.

Уплашеният лай на Спок се присъедини към звъна.

 

 

Форд натисна бутона за кока-кола на автомата за безалкохолни напитки в дома на Брайън. И без това беше толкова слаб играч на покер, че нямаше нужда да влошава положението с алкохол. Мъжете, които много скоро щяха да му оберат парите, се бяха скупчили край бара, който Мат бе измайсторил в стаята, за по едно питие. Приятелят му наричаше помещението истинска мъжка стая.

Имаше бар, маса за покер, маса за билярд, огромен телевизор с плосък екран — обикновено винаги включен на спортния канал, удобни кожени кресла е високи облегалки и подложки за краката, диван. Изобилие от спортна украса по стените. И, разбира се, втори телевизор за видеоигри.

И той трябва да си вземе такъв за новото ателие, реши Форд. Един мъж имаше нужда от собствено пространство. Можеше да каже на Сила, че иска да му отдели малко площ от общото работно пространство.

Може би трябваше да й се обади. Бръкна в джоба си, за да извади клетъчния си телефон, и от него изпадна листчето, което бе пъхнал там набързо.

— Никакви жени — поклати глава Брайън. — Което включва и забрана на обажданията. Дай ми го.

— Няма да ти дам телефона си. — Форд се наведе, за да вземе листчето.

— Женчо. Хей, Мат, Форд вече иска да се обади у дома, за да провери как е Сила.

— Господи, дори аз не съм толкова задръстен.

— Телефоните — това важи и за двамата. Всъщност за всички — обяви Брайън. — Никакви телефони на масата. Такива са правилата в тази къща. Оставете ги на бара. Дай ми го — обърна се той към Форд.

— Боже, ти си истински дръвник. Я ми напомни — защо изобщо те харесвам?

— Защото все още можеш да ме биеш на „Гранд Тефт Ауто“^[1].

— О, да, основателна причина. — Подаде му телефона си и тутакси се почувства гол и уязвим. Все едно му бяха отнели нещо скъпо. Без телефон, предстоящо разорение на покер, а много скоро — Форд погледна към бележката — даже щеше да се завърне в училище.

Какво ли не правеше човек в името на любовта и приятелството.

Тъкмо щеше да пъхне листчето в джоба си, когато се спря и се вгледа по-внимателно в изписаните думи.

Сърцето му подскочи в гърдите и сякаш се свлече в стомаха.

Почеркът беше наклонен и малко неравен. В крайна сметка Том беше стоял прав, докато пишеше бележката.

Първата му реакция бе да изтласка мисълта. Не можеше да е сигурен. Невъзможно беше да е сигурен. Поне не и докато не сравни бележката с писмата дума по дума. Или по-добре да ги изпрати на графолог. Не, нямаше смисъл, сигурно халюцинира.

Ставаше дума за бащата на Брайън. Не можеше да е той.

Ала в същото време всичко си идваше на мястото.

Погледна към другия край на стаята, където Том стоеше заедно с неговия баща, и бащата на Сила, и се усмихваше на Брайън, докато отваряха бутилки „Ролинг Рокс“^[2]. Спомни си как веднъж Том му бе помогнал да качи тайно на самолета едно котенце по време на общата им ваканция на Вирджиния Бийч. Как им бе опънал палатка, за да си устроят лагер в големия заден двор на семейство Мороу.

Спомни си и за Стив в болницата. За Сила, взираща се сломено в изпочупените плочки. И за куклата в розова рокля, която висеше обесена на клена, засаден от Брайън.

Форд приближи към мъжете и потупа Том по рамото.

— Бих искал да поговоря с теб за минута.

— Разбира се. Искаш да ти дам някой ценен съвет за покера?

— Може би е по-добре да поговорим навън.

Том вдигна вежди.

— Добре. Ще глътнем малко свеж въздух, преди баща ти да започне да дими с вонящите си цигари. Двамата с Форд ще излезем малко навън, за да му дам някои напътствия — обърна се към групичката мъже.

— Късмет — подвикна им Брайън. — И побързайте. Скоро ще започнем определянето на залога.

Нямаше смисъл да губи време, реши Форд. Нямаше смисъл да го отлага. Пък и му бе невъзможно да седне на масата за покер, след като гърдите му бяха стегнати като с желязна скоба.

— Нощите отново станаха хладни — отбеляза Том, когато излязоха на предната веранда. — Още едно лято си отива.

— Имал си връзка с Джанет Харди.

— Какво? — Том подскочи като ужилен. — За бога, Форд!

— Тя е запазила писмата ти. Но ти вече го знаеш. Един от работниците на Сила я е чул да го казва на Гавин. А повечето от тях работят и за теб. Клюката е страхотна. Твърде пикантна, за да не се разпространи.

— Аз почти не познавах Джанет Харди. Това е най-абсурдното нещо, което…

— Недей. Почерците съвпадат. — Той извади бележката. — Аз имам око за подобни неща. Форми, стил, извивки. Обзалагам се, че баща ти те е учил да пишеш. Искал е да си по-напред от останалите.

Лицето на Том се изопна, а линиите около устата му се очертаха.

— Обвинението ти не само е обидно, но и, честно казано, изобщо не е твоя работа.

В гласа му имаше студенина, на каквато Форд никога не бе подозирал, че е способен.

— Но е работа на Сила. Следователно случилото се с баба й и случващото се с нея сега е моя работа.

— Баба й се самоуби. А Хенеси е виновен за погромите във фермата. Изненадан съм от теб, Форд. И много разочарован. А сега смятам да се върна вътре. Не желая повече да слушам абсурдните ти обвинения.

— Винаги съм те уважавал и обичам Брайън. — Може би тонът му — много студен, много тих — спря Том. — Затова сега стоя тук с теб. Затова говоря с теб, преди да отида в полицията.

— И с какво ще отидеш? С връзка неподписани писма, отпреди повече от тридесет години и бележка, която надрасках тази сутрин?

— Не съм казал, че писмата са неподписани. — Форд се извърна.

— Почакай. Почакай сега. — Том го сграбчи за рамото. По лицето му за пръв път се изписа паника. — Това не е работа на полицията, Форд. И на никого няма да донесе добро, ако излезе наяве. Искаш да ти призная, че съм имал любовна връзка? Добре де, добре. Бях толкова запленен и омагьосан от нея, че предадох жена си. Не съм първият мъж, който залита. И не се гордея с постъпката си. Пък и сложих край на всичко, скъсах с нея преди ти да си бил роден, за бога! Когато дойдох на себе си, когато осъзнах какво върша, сложих край. Защо искаш да ме накажеш, да нараниш и засрамиш Брайън и Кати заради единствената грешка, която съм направил, когато съм бил по-млад от теб в момента?

— Ти се опита да си върнеш писмата и изпрати един човек в болницата.

— Паникьосах се. Паникьосах се, когато го чух да идва. Нямаше как да се измъкна незабелязано. Нямах намерение да го удрям толкова силно. Действах инстинктивно. Несъзнателно. Мили Боже, помислих си, че съм го убил.

— И бутна мотоциклета отгоре му, за да си сигурен, така ли?

— Казвам ти, че бях в шок. Реших, че е мъртъв, какво друго можех да направя? Единствено ми оставаше да подредя нещата, че да прилича на злополука. Сега той е добре. Ще се оправи напълно — настоя Том, опитвайки се да го убеди. — Какъв смисъл има да се вдига шум?

Форд се взираше смаяно в него. Този мъж, когото бе уважавал, дори обичал, когото през целия си живот бе смятал за нещо като втори баща, се променяше пред очите му.

— Стив едва не умря, Том. Наистина можеше да умре. И ти си подложил на риск чужд живот само за да спасиш репутацията си, да предотвратиш разкриването на единственото ти „залитане“? Да прикриеш нещо, което си смятал за навеки погребано?

— Направих го, за да защитя семейството си.

— Наистина ли? И какво още си направил, за да „защитиш“ семейството си? Да се върнем назад. Да се върнем назад в миналото. Ти ли уби Джанет Харди?

 

 

Леко раздразнена от прекъсването, Сила отиде до вратата и надникна през страничния прозорец. Раздразнението се превърна в недоумение, когато видя Кати.

— Всичко е наред, Спок. Виждаш ли?

Кучето спря да трепери, подскочи напред и се отърка в крака на новодошлата за поздрав.

— Толкова съжалявам, но само пет минути след като Пени ме остави у дома, разбрах, че съм си забравила пръстените в къщата ти. — Жената притисна ръката си към гърдите. — Винаги ги оставям до мивката, когато мия съдове. Поне се надявам да са там. Господи, ако съм ги изгубила… Не, сигурно са там. Просто съм малко притеснена.

— На твое място и аз щях да бъда. Сигурна съм, че са там. Веднага ще отидем да ги вземем.

— Благодаря ти, Сила. Чувствам се много глупаво. Не зная какво ще правя, ако съм ги изгубила.

— Само да си взема ключовете. — Сила ги грабна от малката масичка до вратата. — Хайде, Спок, отиваме на разходка.

Думата „разходка“ го изстреля навън и той обиколи верандата в радостен танц.

— Трябва да са там — убеждаваше се Кати. — Сигурна съм, че са там. Преди години изпуснах брачната си халка и годежния пръстен в канала на мивката. Бях отслабнала и не ги бях дала да ги стеснят. Много се разстроих и добре, че Бъди — на когото се обадих в паниката си — разглоби тръбите и ги извади. Затова вече винаги ги свалям, когато си вземам душ или мия чиниите, или… о, боже, бъбря несвързано.

Двете жени прекосиха шосето, огряно от лунната светлина.

— Не се тревожи. Сигурна съм, че са там, където си ги оставила.

— Разбира се. — Но напрегнатите нотки в гласа й накараха Спок да изскимти загрижено. — Сложих ги в малка чаша — спомням си — до мивката. Ако някой ги е видял и…

— Ще ги намерим. — Сила отпусна ръка върху треперещото рамо на по-възрастната жена.

— Сигурно ме мислиш за идиотка.

— Разбира се, че не. Нося своя пръстен само от един ден, но направо ще откача, ако има вероятност да съм го изгубила. — Тя отключи вратата.

— Първо ще отида до… — Кати се спусна към кухнята, а обнадежденият Спок хукна след нея.

Сила затвори вратата, изключи алармата и ги последва.

Кати стоеше в кухнята, по лицето й се стичаха сълзи, а Спок се търкаше успокоително в крака й.

— Бяха точно там, където ги оставих — до мивката. Съжалявам.

— Няма нищо. Всичко е наред. — Сила донесе един стар стол от килера. — Поседни за малко.

— Боже, благодаря ти. Сега вече наистина се чувствам като пълна глупачка. Знам, че са застраховани, но…

— Въпросът не е в застраховката.

— Вярно, не е. Я ме погледни. На какво приличам! — Кати извади кърпичка от чантата си, за да избърше страните си. — Сила, може ли да пийна чаша вино? — Кимна към бутилката върху плота. — И един аспирин.

— Разбира се. Горе има аспирин. Ей сега ще ти донеса.

Когато се върна, Кати седеше край плота, подпряла глава на ръката си, а пред нея имаше две чаши с вино.

— Знам, че ти отнемам част от времето за почивка, но просто ми трябват няколко минути, за да се успокоя.

— Не се притеснявай. — Сила остави аспирина.

— За брачните халки и годежните пръстени и всичко, което те символизират. — Кати вдигна чашата си, задържа я в очакване и я чукна в тази на Сила, когато тя я взе.

— Надявам се, че това е последният път, когато чукам в истерия на вратата ти.

— Според мен ти запази удивително добро самообладание. Пръстените ти са много красиви. И преди съм им се възхищавала.

— Том искаше да ми купи нова халка за двадесет и пет годишния ни юбилей. Но аз не пожелах. — Очите й блеснаха дяволито и тя отпи от виното си. — Затова той ми подари диамантена гривна. Диамантите са моята слабост. Изненадана съм, че ти не носиш никакви скъпоценности, с изключение на прекрасния си нов пръстен. Баба ти притежаваше някои фантастични бижута.

— Те са у майка ми. А и с моята професия? — Сила сви рамене и пийна от чашата си. — Едва ли е подходяща за диаманти.

— Ти нямаш нужда от тях, за да изглеждаш прекрасно. Нито пък баба ти имаше. Бижутата са за нас простосмъртните, за да ни придадат повече блясък. Разбира се, красотата помръква с годините. Но не и нейната. Тя не остаря.

— Преди малко разглеждах някои стари снимки и си мислех… — Сила притисна ръка към слепоочието си. — Съжалявам, не осъзнавах, че съм толкова уморена. Това вино май ми дойде в повечко.

— Трябва да изпиеш цялата чаша. И още една, за да си свърши работата.

— По-добре не. Съжалявам, Кати, но се чувствам малко замаяна. Трябва да…

— Допий виното си. — Кати отвори чантата си и извади малък револвер. — Настоявам — добави и Спок започна да ръмжи.

 

 

— Джанет се самоуби. Повече от тридесет години изпитвам вина, че донякъде съм бил част от трагичното й решение.

— Тя е била бременна.

— Тя го твърдеше… — Нещо в погледа на Форд накара Том да замълчи и да кимне. — Първоначално не й повярвах, не и докато не говорихме лице в лице. След като тя умря, в деня, в който тя умря, отидох при баща ми. Признах му всичко. Той побесня. Не търпеше грешки, особено когато засягаха семейното име. Но уреди всичко. Повече никога не говорихме по въпроса. Предполагам, че е платил на съдебния лекар, за да потули бременността й.

И това е сложило край на политическата му кариера, помисли си Форд.

— Това беше единственото, което можех да направя, Форд. Представи си как щеше да реагира обществеността, ако всичко излезеше наяве. Представи си какво щеше да стане със семейството ми, ако станеше известно, че аз съм бащата?

— Каза, че сте говорили лице в лице.

— Да, отидох във фермата. Исках да се разделим и всеки да продължи по пътя си, но тя настоя да се видим. Затова отидох да се срещнем. Тя си бе наляла питие. Не беше пияна, но го бе преполовила. Беше получила резултатите от теста за бременност.

— Тя е имала резултатите? — повтори Форд. — Документите?

— Да. Използвала истинското си име и отишла при лекар, който не я познавал. Лично, искам да кажа. Каза ми, че носела перука и грим. Често го правеше, когато се срещахме някъде. Знаеше как да се скрие, когато искаше. Тогава й повярвах, че е бременна. Повярвах й и когато ми каза, че смята да роди бебето. Но била приключила с мен. Аз не съм я заслужавал — нито нея, нито бебето.

Очите на Форд се присвиха.

— Значи тя е скъсала с теб?

— Аз вече бях сложил край на връзката ни. Предполагам, че е искала да има последната дума. Скарахме се, няма да го отричам. Но когато си тръгнах, тя беше жива.

— И какво стана с резултатите?

— Нямам представа. Казах ти, че когато си тръгнах, тя беше жива. Прибрах се у дома и отидох при дъщеря си. Гледах я и си мислех за всичко, което бях рискувал, което може би бях разрушил. Мислех за Кати и детето, което тя носеше. Как само преди няколко месеца едва не й поисках развод, за да мога да бъда открито с една жена, която всъщност беше само илюзия. Може би щях да го направя. Едва не го направих.

Той се облегна тежко на парапета на верандата и затвори очи.

— Признанието на Кати, че е бременна, ми помогна да се освободя от магията. Лежах на детското креватче до дъщеря си и си мислех за бебето, което щеше да се роди през есента. За нашия съвместен живот. Повече никога не видях Джанет. И никога повече не рискувах семейството си. Тридесет и пет години, Форд. Какъв смисъл има да се изважда всичко наяве сега?

— Ти преследваше Сила. Едва не уби човек, а тъй като това не ти стигна, продължи да я тормозиш. Нахлу в къщата й, написа обиди върху пикапа й, по стената, заплашваше я.

— Признавам, че проникнах в къщата. За да взема писмата. И когато не ги открих, изгубих самообладание. Беше гняв, яростен импулс, който ме накара да изпотроша плочките. Но останалото? Нямам нищо общо с него. Бил е Хенеси. После осъзнах, че писмата нямат значение. Никой не можеше да ме свърже с тях.

— Не е бил Хенеси. Той беше заключен в клиника.

— Казвам ти, че не бях аз. Защо ще лъжа за каменната стена, за куклите? — настоя Том. — Ти вече знаеш най-лошото.

— Твоята жена също е знаела. Джанет й се е обадила. Написал си го в писмото си, в последното писмо.

— Джанет била пияна и бясна, говорела несвързано. Убедих Кати, че всичко е лъжа. Че се дължи на алкохола, хапчетата и мъката й. Разбира се, тя беше разстроена, но ми повярва. Тя…

— След като ти си могъл да живееш в лъжа толкова дълго, защо и тя да не е могла? Ти твърдиш, че си спал в детската през нощта, когато Джанет е умряла.

— Да, аз… заспал съм. Събудих се, когато Кати влезе, за да нагледа детето. Изглеждаше толкова уморена. Попитах я дали е добре. Тя ми отвърна, че всичко е наред. Вече всичко било наред. — На лунната светлина изражението на срам и вина изчезна от лицето му и то пребледня от шока. — Господи!

Форд не дочака повече обяснения, повече извинения. Хукна навън. Сила беше сама. И Кати Мороу го знаеше.

 

 

— Сложила си нещо във виното.

— Секонал. Същото, което дадох и на онази курва, баба ти. Но тя пиеше водка.

Догади й се. От страха, от истината, от смесицата на хапчета и вино.

— Диванът не е бил розов, роклята не е била синя.

— Пийни още вино, Сила. Вече говориш несвързано.

— Ти си видяла дивана, роклята, в нощта… в нощта, когато си я убила. Това си спомняш — онази нощ, а не коледното парти. Том е написал писмата, нали? Том е бил нейният любовник, бащата на детето, което е носела.

— Той беше мой съпруг и баща на моето дете, както и на детето, което аз носех. Да не би нея да я беше грижа за това? — Лицето й се изкриви от ярост.

Не е лудост, помисли си Сила, не е като при Хенеси. Просто изгаряща ярост.

— Да не би тя да помисли дори за миг какво означават бракът и семейството, преди да се опита да отнеме това, което беше мое? Тя имаше всичко. Всичко. Но това не й бе достатъчно. За жени като нея никога не е достатъчно. Тя беше почти десет години по-стара от него. Направи ме на глупачка и дори това не й стигна. Той ходеше при нея, оставяше ме, за да отиде при нея, докато приспивах дъщеря ни, докато нашето бебе риташе в утробата ми. Отиде при нея и при онова копеле, което й бе направил. Изпий виното, Сила.

— И нея ли си заплашвала с оръжие?

— Нямаше нужда. Тя вече беше пияна. Пуснах хапчетата в чашата й. Моите хапчета — добави. — Тези, които започнах да взимам, когато за пръв път осъзнах, че му е хвърлила око.

— Колко дълго? От колко време си знаела?

— От месеци. Той се прибираше у дома и миришеше на парфюма й. „Парижки нощи“. Нейното ухание. Виждах я в очите му. Знаех, че се връща при нея, отново и отново. А мен ме докосваше само когато го умолявах. Но това се промени, започна да се променя, когато забременях. Когато направих всичко, за да забременя. Той щеше да се върне при мен. Ала тя не искаше да го пусне. Продължи да го примамва обратно. Не можех да позволя да ме съжаляват. Никога не бих позволила да ме сравняват с нея и да ми се присмиват.

Ако не изпиеш чашата, ще те застрелям. Всички ще решат, че е поредното нахлуване в къщата ти. Този път с трагичен изход — тя бръкна отново в чантата си и извади голяма найлонова торба. Вътре имаше кукла. — В случай, че предпочетеш куршума, ще оставя това. Купих ги преди няколко години. Не можах да им устоя. Така и не разбрах защо, докато не дойде тук.

Борейки се със замайването, Сила вдигна чашата си и леко намокри устни.

— Ти си инсценирала самоубийството й.

— Тя ме улесни. Покани ме в дома си, сякаш бяхме стари приятелки. Извини ми се. Съжаляваше, че ме е наранила, че ми е причинила болка. Но не можела да промени нищо, не би го направила дори и да можела. Защото това означавало да няма бебе. Сега искала единствено бебето и шанса да поправи миналите си грешки. Разбира се, никога нямало да разкрие името на бащата. Лъжлива кучка.

— Ти си я упоила.

— Когато започна да губи съзнание, аз й помогнах да се качи горе. Чувствах се много силна. Наложи ми се почти да я нося, но бях силна. Съблякох я. Исках да бъде гола, гола и безпомощна. Дадох й още хапчета, още водка. Седях там и я наблюдавах как умира. Седях и я гледах, докато спря да диша. Тогава си тръгнах.

Минавах с колата покрай тази къща. След като я отнесоха от това място, на което никога не е принадлежала, аз минавах оттук. Обичах да я гледам как се руши и разлага, докато аз… изплувах. Правех упражнения, докато всички мускули ме заболяваха. Безкрайни процедури в салони за красота, спа центрове, липосукция, лифтинг на лицето. Той никога повече нямаше да гледа мен и да желае нея. Никой никога повече нямаше да ме гледа с жалост и снизхождение.

Един образ, помисли си Сила. Илюзия.

— Но аз не съм ти сторила нищо.

— Ти дойде тук. — Със свободната си ръка Кати пусна още хапчета в чашата на Сила и доля вино. — Наздраве!

— Сгрешила съм — промърмори Сила. — Ти си не по-малко луда от Хенеси.

— Не, само по-целеустремена. Тази къща трябваше да умре от бавна и мизерна смърт. Досега тя само бе заспала. Това беше грешката ми. С пристигането си ти я съживи, отново хвърли миналото в лицето ми. Накара собствения ми син да сади рози за нея. Съблазни Форд, който заслужава много по-добра жена. Все пак щях да те оставя да живееш, ако си беше тръгнала. Ако беше оставила къщата да умре. Но ти продължи да я навираш в лицето ми. Няма да ти позволя това, Сила. Разбрах що за стока си. Само ние двамата с Хенеси го разбрахме.

— Аз не съм Джанет. Те никога няма да повярват, че съм се самоубила.

— Джанет го направи. Майка ти също направи опит — или се престори — два пъти. Крушата не пада по-далеч от дървото. — С небрежен жест Кати прибра кичур коса зад ухото си. — Била си принудена да се сгодиш, разстроена и изтормозена от угризения, че си причинила смъртта на човека, чийто живот твоята баба е съсипала. Аз лично ще свидетелствам колко си била нетърпелива да си тръгнем и да те оставим сама. Само ако сме знаели.

— Аз не съм Джанет — повтори Сила и плисна съдържанието на чашата си в лицето на Кати.

В този момент Спок скочи и ръмженето му премина в силен лай. Блъсна силно глава в Кати, а Сила сграбчи бутилката и се видя как я удря с все сила. Но тъй като бе замаяна от погълнатите хапчета, ръката й се отклони и само леко закачи другата жена по слепоочието.

Но това бе достатъчно, за да се наклони Кати заедно със стола. Сила се спусна напред и блъсна ръката й, докато кучето подскачаше срещу наклонения стол. Револверът изгърмя, куршумът се заби в тавана, а столът падна на пода.

Бори се или бягай. Сила се боеше, че няма сили нито за едното, нито за другото. Коленете й се подгъваха и тя усети как пада върху Кати, а ноктите й се забиват в лицето й. Нададе силен вик на задоволство, но и на радост заради съзнанието, че дори и да умре, те щяха да разберат. Под ноктите си имаше от кожата на Кати Мороу. Сграбчи косата й, дръпна я и я усука. Ще има доста източници на ДНК, мярна й се една мисъл, докато съзнанието й се замъгляваше. Ръмженето и лаят на Спок ставаха все по-далечни.

Сякаш се понесе по люлееща се вълна. Чу някой да крещи, после нов вик. Още един изстрел. После потъна.

 

 

Сърцето на Форд замря, когато видя колата на Кати на алеята за коли пред къщата му. Дано не е закъснял. Не можеше да е закъснял. Затръшна вратата на волвото и хукна към вратата, но на половината път инстинктите му го спряха.

Не тук. Във фермата. Завъртя се и хукна. Изруга отново задето бе оставил телефона си в дома на Брайън.

Когато чу изстрела, страхът, обзел го през последния половин час, чийто метален вкус усещаше, изчезна, отстъпвайки място на див и безумен ужас.

Хвърли се към вратата, крещейки името на Сила, и чу неистовия лай на Спок. Някой изкрещя с нечовешки вик. Той се спусна към кухнята. Сцената, изникнала пред очите му, щеше да се запечата завинаги в съзнанието му.

Сила се бе проснала върху Кати, а юмруците й се отпуснаха, сякаш бяха прекалено тежки, за да ги вдигне. Лицето на Кати бе обляно в кръв, подивелите й очи бяха разширени от болка и омраза, а в ръката си стискаше пистолет. Насочваше го, насочваше го към Сила. Край тях Спок ръмжеше, оголил зъби.

Форд скочи, сграбчи китката на Кати с едната си ръка, а с другата избута настрани Сила. Почувства нещо като ужилване в рамото, преди да измъкне оръжието.

— Форд! Слава богу! — Кати се протегна към него. — Тя полудя. Не зная какво стана. Представа нямам какво искаше. Извади този пистолет и аз се опитах…

— Млъквай! — студено я сряза той. — Ако помръднеш, кълна се в Бога, за пръв път в живота си ще ударя жена. Спок, престани! И ще се постарая да те заболи. Така че, млъквай! — Насочи пистолета към нея, докато пристъпваше към Сила. — А може и да направя нещо по-лошо от това да те ударя. Сила! Сила!

Прегледа раните й, сетне повдигна клепачите й, докато Спок ближеше лицето й като обезумял.

— Събуди се! — Отначало я удари леко. — Само ако помръднеш и сантиметър — процеди към Кати с глас, който прозвуча чуждо в собствените му уши. — Само помръдни… Сила! — Удари я отново, този път по-силно и видя как клепачите й потрепнаха. — Седни. Събуди се. — С едната си ръка я издърпа да седне. — Ще се обадя за линейка и в полицията. Ти ще се оправиш. Чуваш ли ме?

— Секонал — успя да промълви младата жена и се подпря на ръка. В следващия миг напъха грубо пръстите си в гърлото.

 

 

Късно, много по-късно Сила седеше под синия чадър. Пролетта си бе отишла, лятото също приближаваше към своя край, помисли си. Но тя щеше да бъде тук, когато есента покрие листата със златисточервените си багри. Както и след това, когато падне първият, а после и последният сняг. Ще бъде тук през всички следващи пролети, лета и есени.

Щеше да си бъде у дома. С Форд. И със Спок. Нейните герои.

— Още си бледа — каза той. — Може би е по-добре да си полегнеш, вместо да стоиш навън.

— Ти също си блед — възрази тя. — Беше прострелян.

Той погледна към превързаната си ръка. „Одраскан“ беше по-подходящото определение.

— Да. Накрая, няма що — страхотно постижение. Ще има да разказвам: знаете ли, веднъж ме простреляха, когато се втурнах — макар и с малко закъснение — да спася любовта на живота си, малко преди тя да се спаси сама.

— Ти наистина ме спаси. Аз вече губех битката. Успях да я издера и да събера достатъчно уличаващи доказателства под ноктите си — обясни Сила и размърда пръсти, — но вече губех сили. Ти и Спок — свирепото ми кученце. — Наведе се и гальовно потърка лице в муцуната му, — вие двамата спасихте живота ми. Сега ще трябва да го задържите.

Той се протегна и улови ръката й.

— Такъв е и моят план. Едва не отидох в погрешната къща. Виж какво стана, Сила. Никакви две къщи повече. Едва не отидох в погрешната и тогава щеше да бъде твърде късно.

— Но ти си се усетил навреме и дойде при мен. Можеш да рисуваш каквито си искаш герои, но ти си моят герой.

— Герой, богиня и суперкуче. Ние сме големи щастливци — ти и аз.

— Предполагам, че е така. Форд, толкова съжалявам, наистина толкова съжалявам за Брайън.

— Ще му помогнем да го преживее. — Това не подлежеше на съмнение, додаде наум Форд. — Ще намерим начин да му помогнем.

— През всички тези години тя е носила в себе си това предателство. И не е могла да понесе идването ми тук и дейността ми. В известен смисъл тази къща е била символ и за двете ни. — Тя я огледа — нейният хубав дом, свежо боядисан, с прозорци, чиито стъкла блестяха на утринното слънце. — Аз имах нужда да я съживя, тя е имала нужда да я гледа как умира. Всяка нова дъска, всяка боядисана стена са били като плесница за нея. Ами партито? Можеш ли да си представиш колко много я е измъчило? Музика и смях, храна и напитки. И разговори за предстояща сватба. Как ли е могла да го понесе?

— Познавал съм и двамата откакто се помня и никога не съм забелязал нищо нередно. Толкова за умението на писателя да наблюдава и разбира човешката душа.

— Те са се постарали да го забравят. Заключили са го в гардероба. Тя е гледала как Джанет умира. — Само мисълта за това караше сърцето и болезнено да се свива. — Каза ми, че е трябвало да я гледа. Трябвало е да остави всичко зад гърба си, за да се възроди, да се превърне в нов човек. Да се грижи за семейството си, да пазарува с приятелките си, да пече курабийки, да оправя леглата. И да минава от време на време с колата си оттук, за да освободи натрупаното напрежение.

— Като предпазен вентил.

— Нещо такова. А аз съм запушила този вентил. Моята баба не се е самоубила. Това ще бъде голяма новина. Камери, статии, репортажи — може да се направи и пълнометражен филм. Ще се напишат още книги, ще има токшоута. Много.

— Мисля, че вече имам представа. Не е нужно да ме предупреждаваш. Твоята баба не се е самоубила — повтори той.

— Не, не е. — Сълзи на избавление запариха в очите й. — Тя не е изоставила моята майка, не и по начина, по който винаги е мислела мама. Купила е яркорозовия диван с белите сатенени възглавници. Тъгувала е за изгубеното си дете, но е носила друго под сърцето си.

— Не е била светица — продължи Сила. — Спала е със съпруга на друга жена и би разрушила семейството му, без да се колебае, без да се измъчва от угризения на съвестта. Или поне не много.

— Изневярата включва двама. Том е предал жена си, семейството си. И дори след като е твърдял, че е скъсал, пак е спал с Джанет. У дома си е имал бременна жена и малко дете, а е спал с един измислен образ и е отказал да поеме отговорност за последствията.

— Чудя се дали жестокостта в последното му писмо е прекършила любовта на Джанет към него, накарала я е да дойде тук, да го изправи пред фактите: „Аз съм бременна, бебето е твое, но ние не се нуждаем от теб.“

Тя въздъхна дълбоко.

— Ще ми се да мисля, че е било така.

— Развихряш въображението си, нали? Въз основа на това, което Том ми разказа? Кати е взела и е унищожила резултатите от теста за бременност, но не е знаела за писмата. Не е знаела за „Гетсби“.

— А Джанет е запазила писмата, поне аз така си мисля, за да й напомнят, че детето е било заченато поне с илюзия за любов. И да й напомнят защо ще бъде само нейно. В добавка смятам, че се е погрижила фермата да не може да бъде продадена, защото е искала един ден да я остави на детето си. Джони вече го е нямало, а тя е знаела, че майка ми не се чувства истински свързана с това място. Но е имала още един шанс.

Може би винаги ще останат въпроси, но аз имам отговорите, които исках. Чудя се дали ще продължа да я сънувам, както досега.

— Искаш ли?

— Може би. Понякога. Но мисля, че бих предпочела да сънувам това, което може би ще се случи, бъдещето, на което се надявам, а не миналото. — Усмихна се, а той целуна нежно пръстите й.

— Разходи се с мен. — Форд стана и я дръпна, за да се изправи и тя. — Само ти. Само аз. — Погледна надолу към Спок, който изпълни щастливия си танц. — Само ние тримата.

И тя мина с него по каменните плочи, по тревата, все още влажна от росата, с разцъфналите рози и последните летни цветя, пръснати сред нея като разноцветни скъпоценни камъни. Вървеше рамо до рамо с него, докато сладкото и грозновато кученце преследваше невидимите си котки около езерото, покрито с водни лилии.

Сплела ръка с неговата, тя си мислеше, че тази мечта е достатъчна. В този миг. Да бъдат тримата щастливи и в безопасност, завинаги заедно.

И у дома.