Нора Робъртс
Как ангелите плачат (29)

29.

Луда. Трябва окончателно да си е загубила ума, за да организира парти. Нямаше никакви мебели, нито чинии. Не притежаваше дори една лъжичка. Оставаха цели три седмици, докато доставят печката и хладилника. Нямаше дори килим. Всичките й мебели за сядане се състояха от платнен шезлонг, два евтини пластмасови стола и цяла колекция кофи, в които смесваше боите и разтворителите. Готварските й уреди се ограничаваха до скара, йенска тенджера и микровълнова фурна.

Ала се бе сдобила с безброй картонени чинии за еднократна употреба, салфетки, пластмасови чаши, вилици и лъжици, както и огромни количества храна, която нямаше и представа как да приготви, складирана в хладилника на Форд, достатъчна да нахрани половината щат. Но къде щяха да ядат гостите?

— Върху пластмасови маси, които моят баща, твоят баща и Мат ще донесат — успокои я Форд. — Върни се в леглото.

— Ами ако вали?

— Няма такива изгледи. Има тридесет процента вероятност да преживеем нашествие на скакалци и десет процента за земетресение. Сила, часът е едва шест сутринта.

— Трябва да мариновам пилето.

— Сега?

— Не. Не знам. Трябва да прегледам списъка си. Там съм записала всичко. Обявих, че ще приготвя сос от омари. Изобщо не ми го побира умът защо го казах. Никога не съм правила сос от омари. Защо просто да не купя готов? Какво се опитвам да докажа? А и тази салата със спагети. — Съзнаваше, че бъбри безсмислици, но не можеше да се спре. — Казах, че ще приготвя и салата със спагети. Това, че години наред се тъпчеш с подобна салата, не означава, че може да я правиш. От години ходя на психиатър, но не съм станала доктор. И какво е следващото? Да се заема с пластична хирургия?

Въпреки че се изкуши, той не запуши ушите си с възглавница.

— Всеки път ли, когато даваш парти, ще откачаш?

— Да. Ще откачам.

— Добре е да го знам. Върни се в леглото.

— Няма да се върна в леглото. Не виждаш ли, че съм облечена? Облечена, изнервена, полудяла от притеснение и се опитвам да отложа момента, когато ще трябва да сляза долу и да се изправя срещу пилето.

— Добре. Добре. — Форд се надигна от леглото и приглади назад косата си. — Снощи съгласи ли се да се омъжиш за мен?

— Очевидно съм го направила.

— В такъв случай ще се изправим двамата срещу пилето.

— Наистина ли? Ще го направиш ли?

— Заради теб съм готов да се изправя и срещу соса от омари и салатата със спагети. Виждаш ли колко дълбока и всеобхватна е любовта ми дори в шест сутринта. — Спок се размърда, прозина се и се протегна. — А очевидно и неговата. Ако ще тровим гостите, Сила, поне ще го направим заедно.

— Вече се чувствам по-добре. Знаех си, че преувеличавам. — Тя се надвеси над него и го целуна по сънените устни. — Знаех си, че съм голяма късметлийка да те имам, защото ще бъдеш винаги с мен, и дори сос от омари няма да те спре.

— А аз дори не обичам сос от омари. Как може изобщо хората да ядат подобни неща? — Форд я дръпна, събори я на леглото и се претърколи отгоре й. — Хората винаги правят сосове от най-странни неща. Задавала ли си някога въпроса защо?

— Всъщност май не.

— Защо не могат да се задоволят с „Чийз Уиз“^[1] върху солени бисквитки? Много е просто. Истинска класика.

— Няма да ме подмамиш с глупавите си предложения за „Чийз Уиз“ — отсече Сила и го избута. — Слизам долу. — Нагласи ризата си. — Готова съм.

 

 

Не беше чак толкова ужасно, нито страшно, установи Сила. Не и с партньор. Особено когато въпросният партньор беше същият невежа като нея. В такъв случай ставаше забавно. С малко повечко умение, придобито с тренировки, варенето на спагети и кълцането на чесън можеше дори да се превърне в удоволствие.

— Миналата нощ събувах Джанет — каза му Сила.

— Как е възможно да съществуват домати с толкова различна форма и размери? — Форд вдигна една говежда пържола и шепа малки доматчета. — Изкуствено ли са създадени? Или от природата? Ще трябва да проуча въпроса. За какво беше сънят ти?

— Предполагам за любовта, или поне донякъде. И моето подсъзнателно разследване какво означава тя. Или какво е означавала за нея. Бяхме в дневната във фермата. Стените бяха моите стени — искам да кажа, че помещението изглеждаше както сега, същият цвят на стените, но тя седеше върху светлорозовия диван. А върху бялата лъскава масичка за кафе бяха разпръснати снимки. Снимките, които е направил дядо ти, и снимки, които може би съм виждала в книгите за нея. Бяха стотици. Тя пиеше водка в ниска чаша. Каза ми, че е изминала една година от смъртта на Джони и как се надявала бебето й да е момче. Това бил последният й шанс. Нейната последна любов, последната й възможност.

Всичко беше толкова странно. Тя знаеше, че ще умре скоро. И аз го знаех. Попитах я защо, защо го е направила? Защо накрая се е отказала от последния си шанс?

— И какво ти отговори?

— Че ако искам да направя нещо за нея, трябва да намеря отговора на този въпрос. Че всичко било пред очите му, но не съм му обръщала внимание. След това се събудих разстроена, защото, както каза тя, това беше моят сън. Ако знам нещо, защо не го осъзнавам?

Форд се зае със задачата да нареже пържолата.

— А не може ли да се допусне, че тя е била толкова тъжна, толкова затънала в мрака на безнадеждността, че смъртта й се е сторила единственият начин да сложи край на болката?

— Не. Не го вярвам. Никога не съм могла, нито съм искала. А след като дойдох тук и започнах ремонта на къщата, все по-малко го вярвам, все по-малко искам да го вярвам — призна младата жена. — Тя е открила нещо тук. Спомни си всичко, което е имала и изгубила. Мъже, бракове, къщи, вещи. Била е известна с това да придобива и да се отказва от придобивките. Но е запазила това място, нещо повече — уредила е да остане в семейството дълго след като няма да я има на този свят. Тук е открила нещо, от което се е нуждаела, нещо, което я е правело щастлива.

Погледна през прозореца и видя Спок, зает със сутрешните си обиколки.

— Имала е куче — промърмори Сила. — И един стар джип. Печката и хладилникът също са били остарели. Но си мисля, че това място е било нещо реално за нея. Останалото — не. За умните хора това е работата. Добрата работа. Славата е допълнение, което може и да е вълнуващо, но тя е мимолетна и толкова непостоянна. Голяма част от нея е само една илюзия. А тук тя не се е нуждаела от илюзии.

— А когато се е влюбила, всичко е станало още по-реално?

Тя го погледна, доволна, че така добре е проследил мисълта й.

— В това има смисъл, нали? Най-голямото нещастие в живота й е била смъртта на Джони. Реалност, от която няма бягство. Но тя е продължила да се връща тук, не е затворила къщата, не я е продала. Онзи мъж я е наричал Труди и тя е искала да вярва, че тъкмо Труди е обичал той. Мисля, че отчаяно е искала своя последен шанс. Мисля, че е искала бебето, Форд. След като вече е изгубила едно дете. Как би могла да се самоубие, защо ще лишава от живот и друго човешко същество?

— А ако е разбрала, че онзи мъж всъщност не я е обичал, че всичко е било поредната илюзия?

— Мъжете идват и си отиват. Поне така е било в нейния живот. Струва ми, че миналата нощ съм го осъзнала в съня си. Синът й е бил нейната истинска любов. Също и работата й. Тя е обичала страстно работата си. Но Джони е бил част от нея. Майка ми винаги го е знаела, съзнавала е, че не е заемала същото място в сърцето й. Последната любов, последният шанс? Мисля, че за нея това е било детето. Не мога да повярвам, просто не мога, че тя би се самоубила заради една провалила се любовна история.

— Ти каза, че в съня ти тя е пиела. Водка.

— Любимата й напитка. — Часовникът иззвъня и Сила вдигна капака на тенджерата, в която се варяха спагетите, и я отнесе до мивката, за да излее водата и да ги охлади. — Но в съня ми нямаше никакви хапчета.

Тя се изправи, за да се предпази от парата.

— Къде са хапчетата, Форд? Постоянно се връщам към онези писма, особено към последните, изпълнени с толкова гняв и омраза. Той не е искал Джанет да остане в къщата. Тя е била заплаха за него, една непредсказуема жена, една отчаяна жена, бременна с детето му. Но тя не е искала да се откаже. Нито от това място, нито от детето, нито от последния си шанс. Затова той й го е отнел. Постоянно се връщам към тази мисъл.

— Ако си права, следващата ни стъпка ще е да го докажем. Ние вече се опитахме да открием кой е написал писмата. Не зная още колко нишки ще трябва да проследим.

— Имам чувството… усещам, че вече съм държала една от тях в ръцете си, била съм близо до нея. Пропускам нещо, което направо ще ми избоде очите. Какво не забелязвам, какво ми се изплъзва?

Обърна се и го погледна развълнувано.

— Ти си моята реалност сега, Форд. Ти, ти и фермата, този живот. Открих го и мога да го имам благодарение на нея. Толкова съм й задължена. Дължа й много повече, и то не може да се изплати само със засаждането на рози, боядисване и коване на дърво. Не е достатъчно само да възстановя и вдъхна живот на това място като израз на признателността ми към нея. Дължа й истината.

— Това, което си открила, е твоето наследство и е започнало от нея. Щом се нуждаеш от истината, ще сторя всичко по силите си, за да ти помогна да я откриеш. Но фермата и всичко, което направи тук, е не само израз на признателността ти към Джанет Харди. То е признателност към теб самата, Сила. Заради всичко, което си направила, което ще направиш за в бъдеще, което ще дадеш. В съня ти онези стени са били твоите.

— А още не съм запълнила с нищо стаите. Говоря за това, но не съм предприела нищо. Не съм купила дори един стол или една маса, като се изключат мебелите в стаята за Стив. Струва ми се, че е време да направя първата стъпка.

Той отдавна го чакаше. Чакаше тази стъпка.

— Къщата ми е пълна с разни неща. Като начало можеш да си избереш каквото ти хареса.

Тя отиде до него и обви ръце около врата му.

— Избирам теб. Избирам един мъж, който реже домати с мен в седем сутринта, защото съм луда. Мъж, който не само обещава да ми помогне, но и го прави. Който ме накара да осъзная, че аз съм първата жена от рода Харди, която има невероятния късмет да бъде обичана от един мъж, който я разбира. Хайде да изберем нещо и да го пренесем отсреща. Ще го сложим в къщата, която не е нейна, нито моя, а наша.

— Гласувам за леглото.

Тя се ухили.

— Приема се.

 

 

Разбира се, беше истинско безумие — двама души, които подготвяха празненство, да зарежат работата си на средата и да се втурнат да разглобяват легло, да носят рамка, табли, матрак, чаршафи на долния етаж, да го товарят в пикапа, само за да отидат отсреща, следвани от едно куче. После да повторят процедурата в обратен ред.

Но за Сила това имаше не само символично значение, а и терапевтично.

При все това отхвърли решително предложението на Форд да изпробват новата придобивка.

Довечера, обеща му. Непременно.

Тяхната стая, мислеше си тя, докато разбухваше възглавниците. Тяхната стая, тяхното легло, тяхната къща. Техният живот.

Да, щеше да подреди из къщата снимки на Джанет, както й бе казала в съня си. Но щеше да има и други снимки. Снимки на тях двамата с Форд, на приятели и роднини. Щеше да поиска от баща си снимки на неговите родители и да им направи копия. А също да поправи стария люлеещ се стол, който бе открила на тавана, да купи чинии със закачливи орнаменти, а в дневната да разположи прекрасния диван на Форд.

Ще запази спомена за миналото, но ще продължи да гради бъдещето. Нима винаги не бе искала точно това? И ще продължи да търси истината. Заради Джанет, заради майка си, заради самата себе си.

Когато се върнаха в къщата на Форд, тя се измъкна тихомълком навън, изоставяйки за кратко кухненското бойно поле, за да се обади на Дили в Ню Йорк.

— Мамо.

— Сила, едва девет сутринта е. Не знаеш ли, че се нуждая от пълноценен сън? Довечера имам представление.

— Зная. Четох отзивите. „Зряла и изтънчена, Бидилия Харди се завръща триумфално на сцената.“ Поздравления.

— Е, можех да мина и без това „зряла“.

— Ужасно се гордея с теб и нямам търпение след две седмици да присъствам на триумфа ти на вашингтонска сцена.

— Благодаря ти, Сила — рече Дили след кратка пауза. — Не зная какво да кажа.

После майка й се впусна в дълга тирада колко тежка била работата, как три пъти я извикали на бис, безбройните поклони пред завесата, километрите цветя в гримьорната й, а Сила само се усмихваше и слушаше. Дили никога не губеше дар слово за дълго.

— Разбира се, много съм изморена. Но колкото и да е странно, в същото време в мен блика енергия точно когато ми е нужна най-много. А Марио се грижи толкова добре за мен.

— Радвам се. Мамо, ще се омъжа за Форд.

— За кого?

— За Форд, мамо. Запознах те с него, когато дойде тук.

— Едва ли можеш да очакваш, че ще помня всички, с които съм се запознала. Да не е онзи висок мъж? Съседът ти?

— Наистина е висок и живее отсреща.

— И кога стана всичко това? — настоя да узнае Дили, а в гласа й се прокраднаха раздразнени нотки. — Кога ще се омъжиш за него? Когато дойдеш в Лос Анджелис…

— Мамо, чуй ме. Само ме слушай и не казвай нищо, докато не свърша. Няма да се върна в Лос Анджелис и няма да се върна към актьорството.

— Ти…

— Само слушай. Сега моят дом е тук и аз изграждам живота си в него. Обичам един невероятен мъж, който също ме обича. Щастлива съм. В този миг съм толкова щастлива, колкото си ти, когато излезеш на сцената. Искам да направиш нещо за мен. Само едно нещо, само този път. Искам да кажеш, независимо дали го мислиш или не, само кажи: „Радвам се за теб, Сила“.

— Радвам се за теб, Сила.

— Благодаря.

— Наистина се радвам. Само че не разбирам защо…

— Достатъчно, мамо. Просто се радвай. Не е нужно да разбираш. Ще се видим след две седмици.

Достатъчно е, помисли си отново Сила. Може би един ден ще станат по-близки, а може би няма. Така че бе достатъчно.

После се обърна и влезе в къщата. При Форд.

 

 

Подкреплението пристигна с чинии и купи, маси и килограми лед. Пени изпрати Форд да стовари всичко във фермата, а след това нахлу в кухнята заедно с Пати, където завариха Сила да агонизира над салатата със спагети.

— Някой трябва да я опита. Двамата с Форд сме твърде емоционално обвързани с това творение. Няма да сме обективни.

— Колко е красива! — възкликна Пати. — Не е ли красива, Пени?

Но Пени, чийто орлов взор тутакси бе забелязал пръстена на ръката на младата жена, се спусна към Сила.

— Кога?

— Миналата нощ.

— Какво? Какво изпускам? О, господи, о, боже! Това ли е, което си мисля? Това ли е? О, дайте да видя! — Пати се наведе и се втренчи в пръстена. — Красив е! Толкова е красив! Щастлива съм. Много се радвам и за двама ви.

Всички са готови да полетят и без крила, помисли си Сила, докато мащехата й я сграбчи в прегръдките си и въодушевено я залюля.

— Не ти отне много време да се вразумиш. Пусни я, Пати, това е бъдещата ми снаха. — Пени избута приятелката си настрани и протегна ръце за прегръдка. — Форд е много, много добър човек.

— Най-добрият.

— Сигурна съм, че почти го заслужаваш — Пени се отдръпна, лицето й сияеше в усмивка, а очите й блестяха издайнически. — Ще ни народят красиви внуци, нали, Пати?

— О, ами…

— Е, още няма да ви врънкаме за това. Поне не много — успокои я Пати. — Първо ще започнем със сватбата. Определихте ли дата?

— Не, не съвсем. Ние просто…

— Вече е късно да бъде през есента. След шест седмици ще започне да се застудява, а има да се правят доста приготовления.

— Мислехме за сватба на открито, в двора на фермата. Нещо по-простичко — започна Сила.

— Чудесно. — Пати започна да брои на пръсти. — Май, да речем в началото на май, какво мислиш? Май е толкова хубав месец, пък и ще имаме достатъчно време, за да се погрижим за всички подробности. Първо роклята. Всичко се върти около роклята. Трябва да обиколим магазините. Нямам търпение! — Пати отново задуши Сила в прегръдките си.

— Капитан Мороу рапортува на командния щаб — обяви Кати, натоварена с торби. — Какво става тук? Да не би всички да режете лук?

— Не. — Пати избърса сълзите си. — Сила и Форд ще се женят!

— О! — Кати стовари торбите върху плота, като подпря една от тях, преди съдържанието й да се изсипе. Обърна се, ухилена до уши. — Поздравления! Каква хубава новина! Кога ще е големият ден?

— Май, така мислим — осведоми я Пати. — Нали решихме да е през май? О, боже, съгласете се, че тя ще е най-прекрасната булка! Сватбата ще е на открито, в двора. Не е ли идеално? Представете си как ще изглеждат градините през следващия май.

— Ще бъде събитието на годината. Съвсем простичко — додаде Пени с блясък в очите, който накара Сила да се усъмни дали двете разбират едно и също нещо под „простичко“. — Ще бъде събитието на годината, по простичък начин.

— Вие двете ще изплашите бедното момиче. — Кати обгърна със смях раменете на Сила. — Като я гледам, всеки миг ще хукне да се крие сред хълмовете.

— Не. Оставам тук. Идеята ми харесва — реши изведнъж Сила. — Ще бъде събитието на годината. По простичък начин.

— Ето че всичко е наред. — Кати стисна рамото на Сила. — А сега, госпожи, ако не запретнем ръкави и не се захванем здраво за работа, гостите ще останат гладни и ще сме виновни за провала на годината.

 

 

Оказа се много по-лесно, отколкото си бе представяла, и удивително удовлетворяващо. Десетките гости се разпръснаха из градините, огрени от лъчите на следобедното слънце. Трупаха се край взетите назаем пластмасови маси, седяха по стъпалата или край сгъваемите дървени масички на верандата. Пиеха и похапваха, възхищаваха се на къщата и на градините. Изглежда никой не се притесняваше от липсата на мебели и официалности.

Когато Сила видя Доби да седи на стол, който си бе донесъл от вкъщи, и да нагъва от салатата със спагети, изпита смешен прилив на гордост. Нейният дом, помисли си тя, може и да не е довършен, но вече бе отворил гостоприемно врати.

Отиде при баща си, който печеше сандвичи на скарата.

— Как така се сдоби с честта да отговаряш за скарата?

— Дадох на Форд малко почивка — усмихна й се Гавин. — Тренирам за тъст. Чудесно парти, Сила. Хубаво е, че тук отново е пълно с хора.

— Вече си мисля, че днешното празненство ще сложи началото на ежегодна традиция да се чества Денят на труда във фермата. Догодина ще бъде още по-хубаво.

— Хареса ми как го каза. Следващата година.

— Аз съм точно там, където искам да бъда. Все още има много работа. Все още трябва да се науча на много неща. — Тя пое дълбоко дъх. — Тази сутрин говорих с мама.

— Как е тя?

— Зряла, изтънчена и триумфираща, според отзивите. Сигурно ще й бъде трудно да дойде тук, във фермата, за сватбата. Ще го направи, но няма да й е лесно. А за теб?

— Какво искаш да кажеш?

— Ще ти бъде ли трудно да я видиш отново, да бъдеш на сватбата заедно с нея?

— В никакъв случай. — Изненадата в гласа му я успокои. — Не всичко помежду ни е било лошо, Сила. Но трябваше да приключи, за да мога аз да живея както искам, и, както подозирам, да може майка ти да бъде зряла, изискана и триумфираща.

— Значи мога да зачеркна една точка от моя списък „Нещата, за които трябва да се притеснявам“. Искам да се омъжа тук. Сега това е нашето място — моето и на Форд. И е чудесно да знам, че родителите ми са се целунали тук за пръв път. А баба ми се е разхождала из тези градини. Че твоят дядо е орал онези полета. През целия си живот съм искала точно това. Погледни къщата — промърмори младата жена.

— Никога не е изглеждала по-естествена и по-истинска.

— Това е другото, което искам. Всичко да е естествено и истинско. Идвал ли си тук след смъртта на Джони?

— Няколко пъти. На Джанет й беше приятно да ме вижда. Последния път дойдох два месеца преди да почине. Бях заминал за лятото в Ричмънд. Баща ми беше болен и дойдох да го видя. Когато научих, че Джанет е тук, я посетих. Тя изглеждаше по-добре, опитваше се да бъде силна. Разбира се, говорихме за Джони. Струва ми се, че той никога не напускаше мислите й. Този път не бе довела никого със себе си, не беше както преди, когато къщата винаги беше пълна с хора. Прекарахме около час сами двамата в дневната.

— Седнали върху розовия диван с белите сатенени възглавнички — добави Сила.

— Да — кратко се засмя той. — Откъде знаеш?

— Чух го. Напълно в стила на Дорис Дей.

— Предполагам, че си права. Сигурно съм подхвърлил някакъв коментар за дивана, защото си спомням как ми каза, че искала къщата отново да е светла. Време било за нещо ново и свежо и затова го била поръчала от Лос Анджелис.

Той бодна с вилицата печащите се пилета и обърна един сандвич.

— На следващия ден тя си замина, а аз се върнах в Ричмънд до края на лятото. Така че тогава я видях за последен път. Запазил съм красив спомен от тази среща. Джанет, седнала на онзи розов, холивудски диван, с мъркащото куче, излегнало се под масичката за кафе.

— Чудя се дали имам нейна снимка на този диван. Дядото на Форд ми даде толкова много снимки. Ще трябва да ги прегледам отново. Ако намеря някоя с нея на дивана, ще ти дам копие. Дай ми този поднос. — Сила пое големия съд, отрупан със сандвичи, наденички и печени пилета. — Ще отнеса това в месостанцията и ще отида да потърся Форд.

Проправи си път през тълпата в задния двор, мина покрай насядалите на верандата и влезе в кухнята. Видя, че Пати или Пени бяха подредили в спретната купчина празните и току-що измити чинии и купи. Гледката я накара да се почувства виновна и тя реши да измие няколко чинии, вместо да ги пъхне направо в миялната машина.

Толкова бе хубаво да гледа през прозореца на кухнята си, докато мие съдовете, да се наслади на този кратък миг насаме. Видя баща си, който още беше при скарата, но сега в компанията на бащата на Форд и Брайън. Бъди и жена му се бяха настанили край една маса за пикник заедно с Том и Кати и Пати, която явно бе поспряла край тях, за да си побъбрят. Там беше и Мат, който хвърляше топка към малкото си момче, докато Джоузи ги гледаше с бебето на ръце.

Пени беше права, каза си Сила и се засмя. Двамата с Форд щяха да имат прекрасни бебета. Трябваше да помисли по въпроса.

Когато телефонът, който бе оставила да се зарежда върху плота, иззвъня, тя го взе с усмивка.

— Сила слуша. Защо не сте тук?

— Госпожице Макгауан?

— Да, извинете.

— Обажда се детектив Уилсън. Имам информация за вас.

 

 

Когато Форд влезе през предната врата, я завари да стои до мивката, загледана през прозореца.

— Я ни виж какви сме домакини. Ти миеш, а аз изхвърлям боклука. Вече натоварих няколко торби в пикапа ти. Някой от нас ще трябва утре да отскочи до сметището.

Плъзна ръце по тялото й, за да я привлече към себе си, и мигом усети колко е разстроена.

— Какво има? — Обърна я и се вгледа в лицето й. — Какво се е случило?

— Хенеси е мъртъв. Самоубил се е. Направил е примка от ризата си и…

Сега Форд я притисна силно към гърдите си. Отначало тя цялата трепереше, после малко се успокои.

— О, господи, Форд! О, господи!

— Някои хора не могат да бъдат спасени. Сила. Не възможно е да им се помогне.

— Така и не я е преживял, не се е примирил. Трагедията със сина му. През всичките тези години е имал една цел и горчивината си. Но когато синът му умрял, му е останала единствено горчивината.

— И тя го е убила. — Форд се вгледа в очите й, за да се увери, че го осъзнава. — Омразата го е убила, Сила.

— Не обвинявам себе си. Макар че трябва да си го казвам, да си го повтарям наум, за да не чувствам вина. Но наистина не съм виновна. Ала не може да се отрече, че съм част от историята. Той ме направи част от нея. Предполагам, че това е друг вид отмъщение. Горката му жена, Форд. Тя изгуби всичко. А най-ужасното е, че донякъде изпитвам облекчение.

— Хенеси те нарани, опита се да направи и нещо още по-лошо. Искаш ли да останеш малко сама? Аз мога да те заместя пред гостите.

— Не. Не. Ти вече направи достатъчно. — Тя погледна през прозореца към хората на ливадата. — Той няма да съсипе празника ни.

 

 

— Форд, точно теб търсех. — Гавин му подаде щипците за обръщане и кърпата, после взе една голяма чиния. — Твой ред е. — Със свободната си ръка вдигна една бира. — И мой.

— Сигурен ли си, че младото поколение знае как да се оправя със скарата? — попита Том.

— Ще ви сложим в малкия си джоб, татенца — увери го Брайън. — Навсякъде и по всяко време.

— Имам чувството, че в най-скоро време огънят ще угасне. Но преди да се случи, бих искал да си поговоря с бъдещия си зет за нещо друго. Можеш ли да изнесеш лекция пред литературния кръжок, който водя.

— О! Ами. Хм.

— Всъщност, става дума за цикъл лекции в три или пет части на тема художествен разказ посредством думи и рисунки. Преподавателката ни по рисуване е във възторг от идеята.

— О! — повтори Форд и Брайън се засмя.

— Май си спомни, че беше президент на „Клуба за тъпаци“ в гимназията.

— Три години под чехъл и мишена на подигравки.

— Мат, Шана и аз те спасявахме винаги, когато можехме.

— Не беше достатъчно често.

— Давам ти думата си, че лично ще следя да не си изложен на подигравки и да не си под чехъл.

Форд изгледа кисело Гавин.

— А може ли да имам въоръжена охрана?

— Трябва да уточним подробностите и от какво ще се нуждаеш. Двамата ще поговорим за моята част, която се отнася до писането. А ти би могъл да се свържеш с Шарън, преподавателката по рисуване. Между другото, тя много харесва работите ти. Ей сега ще ти запиша телефоните й и адреса. О… — Погледна към пълните си ръце. — Имаш ли вещо за писане?

— Не. Виж, предполагам, че е по-добре да забравим за цялата тази работа.

— Аз имам. — Ухилен до уши, Том извади от джоба на ризата си малък бележник с кожена подвързия и писалка. — Шарън ли каза?

Гавин продиктува телефонните номера и му хвърли кос поглед, докато му подаваше листчето.

— Искаш да се ожениш за дъщеря ми, нали?

— Да. — Хванат натясно, Форд пъхна листчето в джоба си.

— Отивам да отнеса това и ще се върна, за да ти разкажа в основни линии какво имам наум.

— Знаех си аз, че не всичко ще е цветя и рози — промърмори Форд, когато Гавин се отдалечи.

— Свиквай — тупна го Том по рамото. — Е, след като ти вече си сгоден, а Мат има такова прекрасно семейство, колко време остава, докато се предаде и последният мускетар?

— Твой ред е — весело подхвърли Форд на Брайън.

Приятелят му поклати глава.

— Гадняр. При тези обстоятелства сам не знам защо ти съобщавам, че ще продължим днешния празник с малко покер — само за момчета — довечера у дома. Рембранд, ти имаш задачата да донесеш бира и храна — каквото остане от партито.

— Знаете, че не ме бива на покер.

— Тъкмо заради това те каня, въпреки обстоятелствата.

— Не знам дали…

— Виждаш ли? — Брайън се извърна към баща си. — Тя вече го е хванала за топките. А ти ме питаш защо още съм ерген.

— Тя не ме е…

— Все още си под чехъл. Само че този път женски.

— Господи. Не е зле да ми припомниш защо изобщо сме приятели — въздъхна Форд.

— Довечера в девет. Донеси бира.

 

 

Със значителна приятелска помощ чистенето стана бързо. Боклукът бе събран в найлонови торби, остатъците от храна — старателно прибрани, а пластмасовите съдове и тенекиените кутии — сортирани в отделните кофи за боклук. Малоброен конвой от доверени лица отнесе това, което трябваше да бъде отнесено, в къщата на Форд.

— Две къщи — отбеляза Анджи, — а пак няма достатъчно място. Какво ще правя с този пай?

— Форд може да го занесе у Брайън.

— Не мисля, че аз…

Сила го накара да замълчи само с поглед.

— Върви, бъди истински мъж. Измъкни се от двете къщи за няколко часа. Аз съм добре.

— Разбира се, че е добре. — Пати затвори капака на една кутия, пълна с бобена салата. — Защо да не е добре? Случило ли се е нещо? — попита тя, когато видя как Форд погледна Сила. — Нещо не е ли наред?

— Хенеси се е самоубил миналата нощ. Форд се тревожи, че го взимам прекалено присърце.

— О, скъпа!

— Така е, а и не обичам да те оставям сама.

— Ние можем да останем — незабавно предложи Пати.

— Всички можем да останем — уточни Пени. — Ще си направим женско парти.

— Хайде, хайде. Не се нуждая от бавачки. Смятам да разгледам още веднъж снимките, които твоят баща ми даде — каза тя, докато подаваше купата на майката на Форд. — Наистина имам нужда от няколко часа тишина и спокойствие. Моля ви, не се обиждайте.

— Но…

— Пък и искам да скицирам няколко идеи, които ми хрумнаха за гимнастическия салон и ателието, без някой да ми наднича зад рамото. Върви. А аз ще остана тук, докато се върнеш — додаде тя, като видя, че Форд е готов да изтъкне други аргументи. — Брид, богинята воин, не се нуждае от бодигардове. Хайде, тръгвай.

— Чудесно. И без това само след два часа ще съм изгубил всичко.

— Е, това се казва спортен дух.

— Добре, момичета, хайде да си вземем чиниите и да потегляме. Аз ще ви отведа по домовете, след като мъжете ни изоставиха. — Пени отпусна ръце върху раменете на Сила. — Утре ще ти се обадя, за да се разберем кога и къде ще се съберем аз, ти и Пати, за да проведем първата от многото сбирки по повод приготовленията за сватбата на годината.

— Трябва ли да ме е страх?

— Много. — Пени я целуна по бузата. — Ти си добро момиче.

Докато я наблюдаваше как избутва всички към вратата, Сила си каза, че ще има много интересна и разбрана свекърва.

— Твой ред е — каза тя на Форд.

— Може да изгубя всичко и само за час.

— Престани. Тук съм в безопасност. Никой няма да ме нападне. А и от известно време никой не ме е притеснявал. Но след като Хенеси е мъртъв, медиите може отново да раздухат цялата история и шумотевицата да започне наново. Иска ми се да се насладя на една тиха и спокойна вечер, преди циркът да пристигне в града. И няма да позволя нито един от двама ни да се тревожи, че ще прекарам сама една тиха и нормална вечер. Освен това… — Наведе се и почеса Спок. — Имам си дори и бодигард.

— Въпреки това заключи вратата.

— Въпреки това ще заключа вратата. — Тя го целуна и го избута през прага. — Не залагай прекалено много — после затвори и заключи.

Обърна се, изпусна дълга въздишка, сетне се усмихна на Спок.

— Вече започнах да си мисля, че никога няма да тръгне.

Доволна от себе си, тя се качи на горния етаж, за да вземе кутията със снимките.