Нора Робъртс
Как ангелите плачат (28)

28.

Всичко си има граници, реши Форд. Полицаите взеха куклата и заявиха, че ще проведат разследване. Въпреки това досега не бяха направили нищо, за да спрат заплахите срещу Сила.

Това не бяха невинни лудории, нито обикновено заяждане. Бяха си заплахи.

Посипването на куклата и пощенската кутия с прах за снемане на отпечатъци, задаването на въпроси, дори определянето — ако изобщо можеха — калибъра на куршума, с който е била простреляна куклата, нямаше да решат проблема. Нито едно от тези неща нямаше да предпази Сила да изпита отново ужаса, който бе видял изписан на лицето й, когато следващия път се натъкне на нещо подобно.

Всички знаеха, че ще има следващ път. А следващия път, по всяко време, Сила можеше да е на мястото на куклата.

Да, всяко нещо си има граници.

Спря колата пред дома на Хенеси. Реши, че може да започне оттук. А може би и тук да приключи с тази история. Отиде до предната врата и потропа силно.

— Губите си времето. — Една жена, чиито лице бе скрито под огромна сламена шапка, бе приближила до дървената ограда, която разделяше двете къщи. — Няма никой.

— Знаете ли къде са?

— Всички знаят къде е той. Заключен. — Жената потупа слепоочието си под периферията на шапката, после пръстът й очерта кръг. — Преди няколко месеца се опита да убие една жена на Медоубрук Роуд. Внучката на Джанет Харди — тя игра малкото момиче в онзи телевизионен сериал, спомняте ли си? Ако искате да говорите с него, ще се наложи да отидете в Централната щатска болница в Питърсбърг.

— А госпожа Хенеси?

— От две седмици не съм я виждала. — Посочи към табелата на фирмата за недвижими имоти „Двадесет и първи век“, после пъхна малките градинарски ножици в колана си. Явно се приготвяше да си побъбри малко през оградата.

— Животът й беше много тежък. Момчето й остана инвалид като тийнейджър. Почина преди малко повече от година. Съпругът й никога не е казвал и една добра дума на някого тук. Все крещеше и размахваше юмрук към децата, че си играели прекалено шумно, или се тросваше на съседите да си гледат работата, когато му предлагаха помощта си. Ако аз бях на нейно място, щях да го напусна веднага след като синът им умря, но тя остана. Може сега да го е направила, след като го затвориха в лудница, но по-вероятно е да е заминала за Питърсбърг. Не зная дали някой е проявил интерес към къщата. Надявам се, който и да я купи, да знае как да се държи със съседите си.

Не му се ходеше до Питърсбърг и обратно.

— Предполагам, че щяхте да забележите, ако се е изнесла. Искам да кажа, мебели, вещи, дрехи.

— Може би, ако по това време съм си била у дома — огледа изпитателно Форд изпод широката периферия на шапката. — Не сте им роднина, нали?

— Не, госпожо.

— Е, трябва да ви кажа, че не съм я виждала, нито съм чувала звук от къщата вече от доста време. Всъщност се канех да полея цветята, които е засадила. Не мога да гледам спокойно как нещо умира от липса на грижи.

 

 

Сила реши да последва примера на Форд и да гледа на нещата от светлата им страна. А в случая тя беше, че само бе намерила в пощенската кутия кукла с обезобразено лице, нищо не бе разрушено в собствеността й. Този път се бе отървала само с уплаха и известна загуба на време.

Светла страна беше и че полицаите взеха цялата грозна история много присърце. Вярно, че не успяха да проследят откъде е била изпратена куклата, което беше доста трудно, след като постоянно се продаваха подобни по интернет, в магазините за втора употреба или в магазините за детски играчки, а можеше и да е част от някоя лична колекция. Но фактът, че полицията сериозно се бе заела да разбере какво, по дяволите, ставаше, й вдъхваше голяма доза успокоение.

Дори работниците й бяха разгневени от случилото се. Мисълта, че хората се притесняваха за нея и я подкрепяха, също й помагаше да приема нещата откъм светлата им страна.

А и новите плотове за кухнята значително намалиха стреса от преживяното. Златистите ивици и петънца, черните и бели точици си пасваха идеално с шоколадово кафявите шкафове. И, Господи, месинговите дръжки довършваха хармонията. Не можеше да повярва, че се е колебала толкова дълго в избора им. Те придаваха на плотовете индивидуалност, особен финес.

Сила прокара гальовно ръка по повърхността на кухненския блок, сякаш бе топлата и гола плът на любимия.

— Доста е мречкаво тук, особено с тези километрични плотове.

Тя едва го удостои с поглед, наклони глава и изрече с тон, с който би смъмрила непослушно дете.

— Бъди.

Устните му се извиха, но не успя да прикрие усмивката си.

— Е, все пак изглежда добре. Признавам, че шкафовете са страхотни. Дървените плоскости са в повечко, но стъклените витрини на някои от тях ги освежават. Ще монтирам мивките. А утре, след като замазката изсъхне, ще скача водопроводната инсталация, миялната машина и кранчетата. Не мога да проумея защо някой ще иска медни кранчета.

— Просто съм малко луда на тази тема.

— Доста май. Както и да е, ще ми помогнеш ли с мивките, или просто ще стоиш там с блаженото изражение на котка, докопала канарчето?

Докато нагласяваха първата мивка, Бъди тихичко си подсвиркваше. Не след дълго Сила се усети, че си тананика в тон с него.

— „Ще се справя“ — рече. — Песента на баба ми.

— Сигурно тази къща ни кара да си спомняме за нея. Нагласи ли онази скоба там?

— Да.

— Да видим сега дали ще пасне. За втори път поставям мивка в тази къща.

— Наистина ли?

— Онази, която махна, я бях сложил за баба ти. Трябва да има четиридесет, четиридесет и пет години оттогава. Навярно е време за нова. Така е добре, много добре — промърмори мъжът. — Напълно приляга — той отбеляза мястото, където щяха да се поставят монтажните скоби.

— Хайде да я вдигнем сега.

Сила стисна здраво двата държача на мивката.

— Двамата с баща ти явно сте свършили много работа по онова време.

— И все още има много.

— Работил си за Андрю Мороу.

— Истина е. Направихме цялата водопроводна инсталация на „Скайлайн Девелопмънт“. Тридесет и три къщи — уточни Бъди и извади бормашината. — Благодарение на тази работа успях да купя една от тях. Идният октомври ще станат тридесет и седем години, откакто живея в нея. Много хора имат домове благодарение на Дрю Мороу. Поставял съм тоалетните на повечето от тях.

 

 

След като монтираха двете мивки, Сила излезе навън, за да потърси баща си. За да не се качва по скелето, тази сутрин го бе помолила за „специална услуга“ да боядиса капаците на прозорците.

Изглежда, боядисването на капаците със спрей му доставяше същото удоволствие, както и да виси на скелето.

— Искаш ли да си починеш? — попита тя и му предложи бутилка вода.

— С удоволствие. — Той погали нежно ръката й. — Как се чувстваш?

— По-добре, след като се залових за работа. И много по-добре, след като се насладих на прекрасните си плотове. Докато работех с Бъди, ми хрумна нещо. Двамата с баща му са работили в тази къща. Доби също. Чудя се кой друг от работниците, които съм наела сега, или пък от тези, които не съм наела, са били тук по времето, когато къщата е била собственост на Джанет Харди. Може би те са ядосани, че правя промени. Не е по-откачено от опита на Хенеси да преобърне колата ми заради нещо, което се е случило, преди да съм била родена.

— Трябва да си помисля. Тогава бях много млад, Сила. Не мога да кажа, че съм обръщал внимание на подобни неща.

Баща й свали шапката и прокара ръка през косата си.

— Имаше градинари. Къщата и земите наоколо бяха забележителност. Ще попитам Чарли дали си спомня кого е наела да поддържа градините. Спомням си, че имаше хора, които наглеждаха имота, когато тя не беше тук. Семейство, което се грижеше за къщата през отсъствията й. Те почистваха и я подготвяха, преди да пристигне. Господин и госпожа Йоргансон. И двамата отдавна са покойници.

— А кои дърводелци, електротехници, бояджии е възможно да са работили тук?

— Може би Карл Крьогер. По онова време го наемаха за повечето ремонти. Ще поразпитам, но зная, че се пенсионира преди доста години и замина. Май беше за Флорида. Помня го, защото с дъщеря му бяхме съученици, а по-късно преподавах на нейната дъщеря. Не ми се вярва Мери Бет Крьогер — сега е Маркс — да се занимава с такива работи.

— Може би идеята ми е глупава, хващам се за всяка сламка.

— Сила, не искам да утежнявам нещата, нито да те плаша, но не ти ли е хрумвало, че който и да прави всичко това, има зъб на теб самата. Че злобата му е насочена лично към теб, а не защото си внучка на Джанет Харди?

— И защо? Аз съм бивша филмова звезда, провалила се актриса, която е записала няколко посредствени диска с песни. Единственото, което ме свързва с това място, сте ти и тя. Ти, Пати и Анджи бяхте буквално единствените ми познати, когато пристигнах. А за да бъда честна, не познавах добре нито един от вас. Вложих няколко стотици хиляди долара в местната икономика. Не виждам защо това ще е причина за нечий гняв.

— Права си. Абсолютно си права. Смущават ме куклите обаче. Приличат ми на директен удар срещу теб. Това е нещо повече от вандализъм, Сила. Обезобразяването на куклите ми се струва много по-лично, отколкото всичко останало.

Тя го изгледа изпитателно.

— Тук си, за да боядисваш или за да ме наглеждаш?

— Мога да правя и двете. Поне докато започне учебната година. Лятото се изнизва почти неусетно — додаде той и отклони поглед. — Липсваше ми това място. Постигнали сме голям напредък от юни.

Ние двамата. Тя разбра неизказаните думи.

— Така е. Въпреки заплахите това беше най-хубавото лято в живота ми.

 

 

Форд я наблюдаваше как окачва капаците на предните прозорци, които баща й бе боядисал. Въздухът бе изпълнен с миризмата на прясна боя, примесена с уханието на трева, лятна жега и разцъфналите карамфили в големите сини сандъчета на верандата.

— Искам да довърша. Не е нужно да ми висиш на главата.

— Не ти вися на главата, а те наблюдавам. Има някакво особено задоволство в това да мързелуваш в един летен ден и да гледаш как някой друг работи.

Тя му метна кос поглед, докато той седеше отпуснат.

— Знаеш ли, бих могла да те науча как да завинтваш винтове.

— И защо ми е нужно да го знам, след като си имам теб?

— Няма да обърна внимание на думите ти, след като си ми купил това много красиво растение. Както и заради пържолите, които обеща да изпечеш на скарата, която аз сглобих.

— Печена царевица и пресни домати от сергията край пътя. Ще си устроим истинско пиршество.

Тя огледа капака, провери дали е нивелиран и мина на следващия.

— Преди да се заемем с пиршеството — продължи той, — нека свършим една не толкова приятна работа. Тази сутрин ходих до къщата на Хенеси. Тя не е там — добави, когато Сила се обърна. — Всъщност съседката й каза, че от две седмици не я е виждала. Предположението, че е заминала за Питърсбърг, за да бъде по-близо до щатската болница, където съпругът й е настанен, се оказа вярно.

— Откъде знаеш?

— Обадих се в повечето хотели и мотели в околността. Регистрирала се е в „Холидей Ин Експрес“.

— Какъв детектив умник ми се извъди — поклати глава Сила.

— Научил съм Сийкър на всичко, което знае. Или може би е обратното. Както и да е, обмислих идеята да я посетя там, но реших, че ще е загуба на време. Дотам са повече от сто и шейсет километра. Трудно ми е да повярвам, че една възрастна жена ще измине повече от триста километра посред нощ, за да сложи в пощенската ти кутия кукла, която е простреляла в главата. Ако е искала да ти отмъсти по някакъв начин, защо не го е направила, когато се намираше на тридесетина километра от дома ти?

Той знае как да подрежда частите от мозайката, помисли си младата жена. В панели, които следват логическата нишка.

— Никак не ми харесва, че заключенията ти звучат съвсем разумно. Щеше да бъде много по-лесно, по-просто, ако е била тя. След като не мога да вярвам, че е тя, тогава е някой друг. Има още някой друг, който ме мрази.

Бутна шапката си назад, докато разсеяно наблюдаваше как Спок преследва една от въображаемите си котки из двора.

— Днес погледнах към Бъди, който си свирукаше една от песните на баба ми, и си помислих: „Ей, Бъди, да не би случайно да си изкарал бурна и страстна любовна нощ с баба ми някоя вечер, когато си дошъл, за да поправиш течащия кран? Или пък тя те е отблъснала и сега си го изкарваш на мен?“ По същия начин става и с Доби, който, честно казано, е твърде възрастен за подобни изпълнения. Но той има син, а неговият син също има син. Можеш ли да си представиш колко извратено е било въображението ми днес, щом се чудя дали винаги любезният и приятен Джак не си запълва времето със стрелба по пластмасови кукли заради нещо — каквото и да е то — случило се между него и Джанет преди повече от тридесет години. Или баща ми има право и някой изпитва толкова силна патологична омраза към Кейти, че сега иска да отмъсти на мен.

— Баща ти смята, че този, който те заплашва, мрази телевизионната ти героиня?

— Не. Не точно. Той предположи, че може би някой изпитва омраза лично към мен. Но в това също няма никакъв смисъл. — Тя въздъхна и отпусна отвертката. — И тъй като нищо няма смисъл, аз продължавам да се въртя в кръг, което само ме замайва и вбесява още повече. А към това трябва да прибавим и факта, че след няколко дни тук ще е пълно с хора. И съм сигурна, че докато подавам на някого картофената салата, ще се питам дали този човек не е той. Дали този човек, който ми се усмихва любезно и ми благодари за картофената салата, в същото време не копнее да ме застреля в главата.

Форд стана и отиде при нея.

— Може като дете да съм получавал редовно ритници по задните части, но това — както майка ми обича да казва — помага за изграждането на характера. А този характер е такъв, че с чисто сърце мога да ти заявя и ти трябва да ми повярваш, че никой, Сила, никой няма да те нарани, докато аз съм наблизо.

— Досега никой не ме е пазил да не се нараня. И точно заради това ти вярвам. Чувствам се спокойна и сигурна с теб, Форд, както не съм се чувствала с никого досега в живота си.

Той я целуна много нежно, отстъпи назад и промълви:

— Е?

— О, по дяволите! Сама се натиках в капана! Сама ти подадох проклетата реплика! — Отдръпна се и вдигна отвертката. — Виж, днес наистина беше дълъг ден. Просто в момента нямам сили за това.

Той пъхна пръст под брадичката й и я повдигна, докато погледите им се срещнаха.

— Не зная. Не зная. Още не съм си направила списъка.

Форд потърка палец по линията на брадичката й.

— И какъв е този списък?

— По-скоро списъци със „за“ и „против“. И ако в момента настояваш за отговор, поне десет минути ще ти изброявам точки от списъка с „против“. Някои, от които вече съм ти ги казвала, и още много.

— Кажи ми няколко „за“. — Стисна я по-силно, когато тя поклати глава. — Добре само едно.

— Ти ме обичаш. Знам, че е така, и знам, че си искрен. Но ненапразно го наричат „да хлътнеш“ по някого. Все едно да паднеш в дълбока вода и когато изплуваш на повърхността, да се запиташ какво, по дяволите, правиш тук, озъртайки се отчаяно за изход, което именно прави падането толкова ужасно. А и това не е практично „за“ — настоя тя, когато той се усмихна и отново потърка брадичката й. — Един от двама ни трябва да бъде практичен. Какво ще стане, ако кажа „да, да, хайде да избягаме във Вегас“ — както са направили и баба ми, и майка ми преди — и се озовем в „Параклиса на любовта“? Какво ще стане ако…

— Щях да ти кажа: „Ти приготви багажа, а отивам да запазя билети за самолета“.

— О, не говори глупости! — опита се да прозвучи раздразнено, но се чувстваше прекалено притеснена и уплашена. — Ти не искаш едно бързо отскачане до Вегас. Ти си сериозен мъж. Ти си сериозен към приятелите си, към работата и семейството си. Ти си сериозен за „Звездни войни“ и искрената ти неприязън към Джар Джар Бинкс^[1]…

— О, я стига. Всеки, който…

— Ти си сериозен — продължи тя, преди той да се впусне в тирада за Джар Джар — относно това да живееш живота си по свои правила. И въпреки че си добър и непринуден, няма да се откажеш от някое от тях. Ти си сериозен, когато става дума кой вид криптонит е по-смъртоносен за Спайдърмен.

— Трябва да се използва класически зелен. Казах ти, че златният може да лиши временно криптонианците от тяхната сила, но…

— Форд!

— Извинявай. Да прескочим това и да се върнем на Вегас.

— Няма да ходим във Вегас. Господи, от приказките ти главата ми се замая. Ти изобщо не мислиш практично, само хвърчиш из облаците.

— Не е вярно. Изпитай ме за нещо реално.

— Добре. Добре. Къде ще живеем? Ще хвърлим ези-тура, ще се допитаме до твоето Вълшебно кълбо 8? Или може би ще…

— Ами, за бога, Сила, ще живеем тук. Тук — повтори той и почука с кокалчета по стената на къщата.

Бързият му отговор едва не я събори на земята.

— А твоята къща? Ти обичаш къщата си. Тя е страхотна, сякаш е построена за теб.

— Да, за мен, но не и за нас. Разбира се, че обичам своята къща и в нея има доста силен отпечатък от личността ми. Но тя е само една къща, където живеем двамата със Спок, нали така? — Огледа се и видя как кучето най-сетне успя да хване и умъртвя омразната му невидима котка. — Той е щастлив навсякъде. Аз не съм вложил сърцето и душата в моето място, както ти тук. Това е твоят дом, Сила. Наблюдавах те как го градиш. — Взе отвертката. — С много повече от инструменти. С много повече от гвоздеи и литри боя. Това е твоето място. И аз искам да бъде нашето.

— Но… — Главата й щеше да се пръсне от гъмжащи „но“. — Ами ателието ти?

— Да, то е страхотно. Ще измислим нещо. — Върна й отвертката. — Направи каквито искаш списъци, Сила. Любов? Това е зелен криптонит. Най-мощната от всички сили. Ще отида да запаля скарата.

Тя остана неподвижна, смаяна, с отвертката в ръка, а стъклената врата се хлопна зад гърба му. Сега в главата й имаше само една мисъл: „Любовта е зелен криптонит“. Какво би могла да отговори на това?

Как би могла да разбере, а още повече да се омъжи за човек, чийто мозък работи по този начин? Мъж, който прави подобни изявления и след това най-спокойно отива да се заеме със скарата? Защо не е ядосан, разтревожен, раздразнен? И да подхвърли ей така, че ще се откаже от дома си, за да живее с нея, без дори да помисли къде ще работи? В това нямаше никакъв смисъл. Определено никакъв смисъл.

Разбира се, ако построи гимнастическа зала в южната част на къщата — идея, която обмисляше от известно време — можеше да издигне втори етаж, който да се впише в досегашната постройка. Може да е по-раздвижен, под ъгъл за по-оригинално. Вътрешна вита стълба ще води към него, щеше да е забавно да го проектира. Така работните им места ще бъдат отделени и двамата ще си осигурят нужното им уединение. Пък и южното изложение ще осигури идеална светлина за ателието. Тогава би могла…

Господи, виждаше го съвсем ясно. Една мисъл я завладя. Остави отвертката и закрачи из верандата. Изпълнил дневната си дажба за котешки улов, Спок се присъедини към нея.

Това, което й хрумна, не само можеше да се осъществи и да хармонира идеално със сегашната постройка, но и щеше да подчертае стила й. Ще пречупи линията на покрива и ще я довърши с изящен малък балкон. Високи прозорци, през които да се влиза.

По дяволите, по дяволите, по дяволите! Представяше си го съвсем ясно. Искаше го!

Слезе бързо по стълбите и заобиколи къщата откъм южната страна, докато Спок подтичваше щастливо зад нея. О, да, да, не само бе напълно осъществимо, но къщата направо плачеше за това допълнение.

Пъхна ръце в джобовете си и пръстите й срещнаха малката кутийка, която лежеше вътре. Криптонит, помисли си младата жена и я извади. Това беше бедата, огромната беда. Тя наистина го разбираше. А което беше още по-плашещо, но и по-прекрасно — той я разбираше.

Доверяваше й се. Обичаше я. Вярваше в нея.

 

 

Когато пристъпи във вътрешния двор, скарата вече димеше. Поради някаква незнайна причина необелените кочани царевица бяха сложени в купа с вода. Той беше донесъл бутилка вино и й наля една чаша. Въздухът бе натежал от уханието на розите, което се смесваше с аромата на сладкия грах и жасмина. Слънчевите лъчи струяха през листата на дърветата и се отразяваха от проблясващите води на езерото, към което се бе запътил Спок, за да утоли жаждата си.

За миг тя си представи някогашното великолепие, царило тук, разноцветните светлини, красивите хора в модни дрехи, носещи се като парфюм над ливадите. После си помисли за него, само за него, застанал върху камъните, които бе поставила със собствените си ръце, да й предлага чаша вино и живот, какъвто никога не бе вярвала, че може да има.

Сила застана до него, с ръка в джоба.

— Имам няколко въпроса. Първият е защо си сложил тази царевица във вода?

— Майка ми така ме е научила.

— Добре. Ако аз си наумя нещо, откъде ще знаеш, че и ти го искаш?

— Ако не го искам — поде той мигновено, сякаш не бяха прекъсвали разговора си, — ще знам как да го кажа. Научих се да го правя от най-ранна възраст, резултатите са смесени. Сигурен съм обаче, че ако става дума за конструкция и дизайн, каквото и да си наумила, ще се получи.

— Следващият е: бих ли могла да те нараня?

— Сила, ти можеш да разкъсаш сърцето ми на милион кървави късчета.

Разбираше го, разбираше, че и той може да стори същото с нейното. Не беше ли това най-прекрасното нещо? Не беше ли истинско чудо?

— Аз не бих могла да причиня това на Стив, нито той на мен. Въпреки че се обичахме и все още се обичаме.

— Сила…

— Почакай. Още един въпрос. Ти ме помоли да нося пръстена със себе си, защото си се надявал, че ще ми подейства като криптонит, постепенно ще сломи съпротивата ми, докато накрая се съглася да се омъжа за теб?

Той пристъпи от крак на крак и отпи глътка от виното си.

— Може да е имало нещо такова.

Тя кимна, извади ръката си от джоба и огледа пръстена, проблясващ на пръста й.

— Явно работи.

Лицето му грейна от щастлива усмивка. Но когато пристъпи към нея, тя го плесна с ръка по гърдите.

— Почакай.

— Това беше и моят план, да почакам.

— Не бързай. Не бързай — повтори отново Сила с тих глас. — Всичко, което казах преди, е истина. Аз бях решила никога повече да не се омъжвам. Защо да го правя, когато са налице всички условия за провал? Досега съм имала много провали. Някои от тях са по моя вина, други — поради стекли се обстоятелства. Бракът ми се струва толкова излишен, толкова труден и заплетен, и възлите му никога няма да мога да разплета. Със Стив беше лесно. Ние бяхме приятели и винаги ще си останем такива. Колкото и да го обичам, никога не ми е било тежко, нито съм се страхувала. И за двама ни нямаше никакъв риск.

Гърлото й пресъхна от надигналите се емоции, но искаше — имаше нужда — да стигне докрай.

— Но с теб не е така, защото рано или късно ще се нараним. И ако се провалим, няма да останем приятели, а аз ще те мразя до края на дните си.

— Аз ще те мразя още повече.

— Не зная защо, но това е най-доброто нещо, което би могъл да кажеш. Няма да ходим във Вегас.

— Добре, но мисля, че пропускаме страхотна възможност. Какво би казала за сватба в задния двор?

— Имам чувството, че точно това си имал наум през цялото време.

— Теб съм имал наум през цялото време.

Тя поклати глава, сетне обхвана лицето му с ръце.

— Харесва ми идеята за сватба в задния двор. Искам да споделя тази къща с теб. Не разбирам как нещо, което ме плаши толкова много, в същото време ме прави толкова щастлива.

Той пое устните й със своите — нежна, безкрайно нежна целувка сред ухания летен ден, огряна от слънчевите лъчи, процеждащи се през клоните на дърветата.

— Аз вярвам в нас. — Той я целуна отново, залюляха се заедно. — Ти си жената, с която искам да танцувам вечно.

Тя отпусна глава на рамото му и затвори очи.

 

 

Малката ферма, 1973

— Вярвам в любовта — каза Джанет, докато се облягаше на белите копринени възглавнички върху светлорозовия сатен на дивана. — Защо иначе щях да се влюбвам толкова често? Любовта за мен никога не е продължавала много дълго и в повечето случаи сърцето ми е било разбито или почти. Но то винаги е било отворено за следващата любов. Отново и отново. Ти го знаеш. Чела си всички книги, слушала си всички истории, прочела си писмата. От тях знаеш, че съм обичала до самия край на дните си.

— Но любовта никога не те е направила щастлива. Или не е била трайна. — Седнала със скръстени крака на пода, Сила подреждаше снимките. — Ето, тази е направена в деня, когато си се омъжила за Франки Бенет. Била си толкова млада и щастлива. А после всичко се е провалило.

— Той харесваше звездата, а не жената. Трябваше да науча този урок. Но пък ми даде Джони. Моето красиво момче. Сега Джони го няма. Изгубих красивото си момче. Може би детето, което нося, ще е момче.

Тя сложи ръка върху корема си, взе ниската чаша и я разклати. Кубчетата лед изтракаха в бистрата водка.

— Не бива да пиеш, щом си бременна.

Джанет сви рамене и отпи.

— Някога не се обръщаше внимание на подобни неща. Пък и много скоро ще съм мъртва. Какво смяташ да правиш с всички тези снимки?

— Не зная. Мисля, че ще избера някои, които най-много ми харесват, и ще ги сложа в рамки. Искам в къщата да има твои снимки. Особено тези, на които си във фермата. Тук си била щастлива.

— Тук съм преживяла някои от най-щастливите мигове в живота си, както и най-тъжните, и най-самотните. Разделих се с Карлос Чавес, третия ми съпруг точно в тази стая. Разправията ни беше толкова страстна, та дори се замислих дали да не опитаме отново. Но ми беше дошло до гуша. Господи, колко силно мразеше той това място! „Джанет — казваше ми с дрезгавия си глас на тореадор, който ме бе привлякъл от самото начало, — защо трябва да стоим в тази пустош? Та тук на километри няма приличен ресторант.“ Карлос — продължи тя и вдигна чашата си — можеше да се люби като бог. Но извън леглото ме отегчаваше до смърт. Проблемът беше, че преди да се оженим, не бяхме прекарвали много време извън леглото. Сексът не е причина да се омъжиш.

— Форд никога не ме отегчава. Той ме кара да се чувствам като богиня, но въпреки това ме възприема като земна жена. Усеща истинската ми същност. Твърде много мъже не са те възприемали като обикновена жена.

— Аз самата спрях да виждам истинската си същност.

— Но в писмата, които си запазила, той те нарича Труди.

— Последната любов, последният шанс. Не бих могла да зная. При все това част от мен го е усещала. Може би съм искала да обичам и да бъда обичана заради онова, което съм изгубила или от което съм се отказала. За кратко отново можех да бъда Труди. — Потупа с пръсти една от белите възглавнички. — Но това също беше лъжа. Никога нямаше да мога да си я върна, а той никога не я видя истински.

— Последният шанс — повтори Сила, докато се взираше в разпръснатите пред нея снимки, на които се виждаше Джанет, излегнала се върху яркорозовия диван. — Защо да е бил последният? Ти си изгубила сина си и това е било ужасна, жестока трагедия. Но все пак си имала дъщеря, която се е нуждаела от теб. В утробата си си носела друго дете. Ти си изоставила дъщеря си и това я е измъчвало през целия й живот — предполагам, че също и мен. Ти си я изоставила и си убила нероденото си дете заедно със себе си. Защо?

Джанет отново отпи от питието си.

— Ако има нещо, което можеш да направиш за мен, то е да намериш отговора на този въпрос.

— Как?

— Имаш всичко, което ти е нужно. То е в съня ти, за бога. Вгледай се внимателно.