Нора Робъртс
Как ангелите плачат (27)

27.

С огромно удоволствие Сила окачи първия си кухненски шкаф.

— Изглежда добре — кимна доволно Мат, пъхнал палци в предните джобове на джинсите си. — Естественото черешово дърво си отива чудесно с ореховите первази.

— Почакай, докато окачим и вратите. Истинска красота. Заслужаваха си чакането. Гай е истински творец.

Тя нагласи нивелира в горния край, за да изравни повърхността.

— Чудесна работа е свършил, но ни чака още доста. — Мъжът огледа помещението. — Смятам, че днес ще окачим всички. Кога ще пристигнат домакинските уреди?

— След три седмици, може би четири. А може и шест. Знаеш как става.

— Старите уреди ще изглеждат добре тук. — Той й смигна, когато тя слезе от стълбата. — Не позволявай на Бъди да те убеждава в обратното.

— Така ще има нов повод за оплакване, вместо само да мърмори за подвижния кран. — Младата жена прокара нежно ръка по повърхността на другия шкаф. — Хайде да го качваме.

— Само секунда — рече Мат, когато телефонът му иззвъня. Погледна дисплея. — Здравей, скъпа. Какво? Кога?

Тонът му и задъхано изречените думи, накараха Сила да се обърне.

— Да. Да. Добре. Тръгвам. Водите на Джоузи са изтекли — припряно каза той и щракна капачето на телефона. — Трябва да вървя. — Вдигна Сила и радостно я завъртя из въздуха.

— Виж ти какви ги вършите вие двамата тук по цял ден — прозвуча гласът на Анджи, която влезе в стаята.

Мат само се ухили глупаво.

— Джоузи е започнала да ражда.

— О! Тогава какво правиш още тук?

— Тръгвам — пусна Сила на пода. — Ще се обадиш ли на Форд? Той ще каже на всички. Съжалявам за… — Посочи към шкафовете.

— Не се тревожи за това — успокои го работодателката му и го побутна към вратата. — Върви! Върви да помогнеш на бебето си да излезе на бял свят.

— Ще имаме момиченце. Днес ще имам дъщеря! — Мат сграбчи Анджи, вдигна я във въздуха, целуна я, пусна я обратно и изхвърча от стаята.

— Боже, какво нещо е да се появиш навреме! — засмя се младото момиче и опипа устните си. — Целува страхотно. Леле, днес се очертава велик ден. Трябва да се обадя на Сюзан, по-малката сестра на Джоузи. Ние сме приятелки. Още веднъж леле! Каква красота е всичко наоколо!

— Нещата доста напреднаха. Можеш да разгледаш, ако искаш. Аз трябва да се обадя на Форд.

Докато Сила звънеше, Анджи огледа кухнята, надникна в килера и пак се върна.

— Мъжете са странна порода — заключи Сила, докато окачваше телефона на колана си. Каза: „Страхотно. Схванах. До скоро“.

— Пестелив на думи.

— Обикновено не е.

— Е, аз ще бъда малко по-многословна. Сила, всичко тук е поразително! — Анджи разпери ръце. — Абсолютно невероятно! Как, по дяволите, разбираш къде точно трябва да окачиш всеки шкаф?

— По чертеж.

— Да, но нали преди това си го начертала. А на мен ми е трудно да си представя как да разположа леглото в стаята си и къде да преместя скрина след това.

— На мен пък ми беше трудно в колежа, а и абсурдно да си представя, че ще преподавам на някого, което ще е твоята работа. Всеки прави каквото може.

— Предполагам, че е така. — Анджи вдигна ръка за военен поздрав. — Ефрейтор Макгауан рапортува, че е на линия.

— Моля?

— Тук съм, за да боядисвам. Бих могла да ти помогна с поставянето на тези шкафове, след като Мат е зает другаде. Но мисля, че ще ти бъда по-полезна с бояджийските си умения, отколкото при окачването на шкафове. Между другото, как ще ги окачиш? — зачуди се Анджи. — Искам да кажа, какво ще ги държи на стената? Както и да е, предпочитам да се задоволя с четката.

— Анджи, не е нужно да…

— Искам да го направя. Татко каза, че са свършили с изстъргването на старата боя отпред и отстрани на къщата и днес ще работят отзад. А ако се включа и аз, ще могат да поставят част от грунда. Имам почивен ден и желание да помогна.

Подръпна единия крачол на широките си панталони.

— Виж. Дори съм с работно облекло.

— Колкото и да звучи примамливо, не искам да се чувстваш задължена.

Шеговитият израз изчезна от лицето на Анджи и то стана сериозно.

— Някога ще започнеш ли да ме приемаш като сестра?

— Но аз те приемам. — Сила се засуети и взе нивелира. — Разбира се, че те приемам. Искам да кажа… ние сме сестри.

— Щом е така, позволи ми да ти кажа: „Млъквай и ми покажи боята!“. — По устните й заигра лукава усмивка. — Иначе ще се оплача на татко, че се държиш лошо с мен.

Настроенията й бяха краткотрайни като лятна буря и слънцето пак изгряваше.

— Ти си също като него. Този, заради когото сме сестри.

— Аз съм наследила само добрите му качества. Докато ти, от друга страна…

— Боята е в обора. Може да минем оттук. — Сила отвори задната врата. — Може би не ми харесва особено да имам сестра, която е по-млада от мен и има тяло на мажоретка.

— А на мен пък може да не ми харесва да имам сестра с крака, на които не им се вижда краят, и километри разкошна коса. Но пък моят задник е по-хубав.

— Не е вярно! Моят задник е прочут!

— Да, показа си го в „Ужас край дълбокото езеро“.

— Не съм си показвала задника в този филм. Носех бикини. — Докато се опитваше да потисне смеха си, тя се спря, за да извади ключовете и погледна към къщата. — О, по дяволите!

Анджи се извърна и зяпна изумено, когато видя баща си, покачен на третия етаж на скелето, да стърже боята.

— Татко! Слизай веднага оттам! — извикаха двете в един глас. Гавин погледна надолу и им махна весело с ръка.

— Казах му да не се качва там. Никакво скеле и никакви високи стълби.

— Той никога не слуша, не и когато си е наумил нещо. Преструва се, че слуша, а после си прави каквото ще. Безопасно ли е? — попита Анджи и стисна ръката на Сила. — Искам да кажа, нали няма да падне оттам или да припадне?

— Не. Но…

— Тогава ще се правим, че не го забелязваме. Отиваме да вземем боята. Аз ще се заема с предната част на къщата, а ти влез вътре. Така няма да го виждаме. И никога, никога няма да кажем на майка ми.

— Добре. — Сила се обърна и пъхна ключа в катинара на обора.

 

 

Оливия Роуз Брустър се роди в 2,25 следобед.

— Мат е на седмото небе — каза Форд на Сила, докато пътуваха с колата към болницата. — Раздава цигари дъвки със замаяно изражение и глупава усмивка. Хлапето е много сладко, наследило е черната му коса. Етън беше плешив като моя чичо Едгар, но момичето е истинска красавица.

— Виждам, че чичо Форд е много доволен.

— Преживяването е страхотно. Наистина нещо неповторимо. Джоузи изглеждаше доста зле, когато я видях веднага след раждането.

— Каква изненада. Остава и да е изглеждала като за снимка, след като се е напъвала няколко часа, докато близо петкилограмовото бебе излезе от…

— Добре, добре. Спести ми подробностите. — Той се огледа за празно място на болничния паркинг. — Говорих с Мат, докато ти се приготвяше. Каза, че и двамата са добре.

— Хубаво е да се върнеш тук по щастлив повод. — Сила вдигна поглед към етажа на интензивното отделение.

— Говорила ли си с Шана след завръщането й?

— Не, не съм.

— Прекарала си е страхотно. — Форд улови ръката на Сила, докато прекосяваха паркинга. — Каза, че Стив изглеждал много добре. Възвърнал си част от килограмите и приличал на римски гладиатор. Използвал патерици само когато бил уморен.

Форд отвори тежката стъклена врата.

— Аз му изпратих по имейла снимки от къщата. Ще направя няколко и на шкафовете в кухнята. Освен това трябва да пообиколим магазините и да купим подаръци за майката и бебето.

— Аз вече й занесох цветя — възрази Форд, — както и голямо розово плюшено мече.

— Почти петкилограмово бебе е излязло от нейната…

— Добре, добре, ще ги обиколим.

Натоварени с цветя, разноцветни балони, плюшено пеещо агънце и куп книжки за оцветяване за голямото братче, те влязоха в родилното отделение.

Джоузи седеше в леглото със светлорозова шапчица върху тъмните коси, гушнала в прегръдките си увитото в пелени новородено. По-малката й сестра стоеше наблизо и ахкаше надвесена над бяла рокличка от фина дантела, Брайън развиваше хартията на една дъвка цигара, а гордият татко Мат щракаше снимки на жена си и дъщеричката си.

— Още посетители! — засия Джоузи. — Сила, за малко изпусна баща си и Пати.

— Аз дойдох да видя някой друг. — Тя се наведе над леглото. — Здравей, Оливия. Тя е истинска красавица, Джоузи. Свършила си чудесна работа.

— Хей, брадичката и носът е наследила от мен — застрахова се Мат.

— Както и голямата ти уста. Искаш ли да я подържиш, Сила?

— Вече се боях, че няма да ми предложиш. Размяна. — Тя остави плюшеното агънце върху леглото и пое бебето. — Я се виж, я се виж колко си красива! Как се чувстваш, Джоузи?

— Добре. Наистина добре. Този път се разминах само със седем и половина часа кървища, потене и сълзи. С Етън бяха два пъти повече.

— Донесохме малко подаръци и за голямото братче. — Форд остави книжките в другия край на леглото.

— О, колко мило! Родителите ми току-що го заведоха на обяд. Той изглежда толкова голям и важен. Направо не мога да повярвам… О, хормоните все още си казват думата — задавено промълви тя, опитвайки се да спре напиращите сълзи.

— Колко много посетители! — възкликна Кати, когато двамата с Том прекрачиха прага на стаята, въоръжени с огромен букет светлорозови рози със стръкове „Бебешки дъх“. — Я да видим това красиво бебе.

Сила послушно се обърна.

— О, боже, каква коса! Том, погледни това сладурче.

— Красиво е като картинка. — Том постави цветята сред пъстрата градина от многобройни букети и потупа Брайън по рамото. — А ти кога ще ни зарадваш с подобно творение? Мат вече има две, а ти се ослушваш. И за теб се отнася, Форд.

— Мързеливци — присъедини се Джоузи и протегна ръце, за да поеме Оливия.

— Аз имам много високи критерии — обяви Брайън. — Търся си жена, която е съвършена като майка ми.

— Много хитър начин да се измъкнеш — промърмори Кати, но лицето й грейна от удоволствие и тя целуна Брайън по бузата. Извърна се и целуна и Мат. — Поздравления.

— Благодаря. Ние мислехме, че има още една седмица. Когато Джоузи ми се обади тази сутрин, помислих, че иска да ми напомни да й купя карамелов сладолед с кокос и бадеми. Сутрин изяжда цели купи от него.

— Вярно е — засмя се Джоузи.

— Аз пък не можех без бонбони с фъстъци. Изяла съм цяла камара от тях. Имам късмет, че още не са ми изпопадали всички зъби.

— Не си хапвала от тях, след като Брайън се роди — отбеляза Том.

— Сигурно ще мине доста време, преди да хапна карамелов сладолед с кокос и бадеми. — Джоузи погали бузката на дъщеря си. — Слава богу, че не се наложи да чакам още една седмица.

— Така ще можеш да дойдеш с бебето на празненството на Сила. Всички го чакаме с нетърпение — заяви Пати и додаде, обръщайки се към младата жена. — Навярно за теб къщата е твоето бебе.

— Само дето си няма розово плюшено мече и красива бяла дантелена рокличка — съгласи се Сила.

Мат извади още цигари дъвки.

— Днес се наложи да изоставя работата. Тъкмо бяхме започнали да поставяме кухненските шкафове. Как вървят нещата?

— Трябва да разположим кухненския блок, да окачим вратите, да се монтират уредите и ще сме готови за поставянето на плотовете, както е според графика.

— Аз, Пати и Пени ще обсъдим менюто и ако успееш да го убедиш — обърна се Кати към Сила, — Том може да приготви специалните си ребърца.

Сила се усмихна.

— И защо са специални?

— Всичко е в подправките и маринатата — обяви Том. — Рецептата е семейна тайна.

— Дори на мен не я дава.

— Тя се предава само по кръвна линия. Мнозина са се опитали да я разгадаят, но никой не е успял. Ще трябва да се примириш, Кати.

— Ние трябва да тръгваме, защото ще имаме гости за вечеря. Ти си почини, Джоузи. Утре ще намина да видя теб и скъпоценното ти бебче.

Сила и Форд се забавиха още няколко минути, за да поговорят с новодошлите, и накрая си тръгнаха. В джоба си Сила имаше няколко цигари дъвки.

— Колко е хубаво, че родителите ви — твоите, на Брайън и Мат — толкова се интересуват от вас. Приличате на племе.

— Всички сме отраснали заедно като едно голямо семейство, заедно с Шана. Нейните родители обаче се разведоха преди години. И двамата създадоха други семейства и се преместиха.

— Но все още трима от четирима ви сте останали здраво свързани с близките си. Доста над средния процент за страната. Мат и Джоузи изглеждаха толкова щастливи. Целите им лица сияеха от щастие. От колко време са женени?

— От около шест години, доколкото си спомням. Но бяха гаджета доста преди това. Виж, ако искаш да се отбием някъде да вечеряме, аз нямам нищо против. — Форд забарабани с пръсти по кормилото. — Но ми се ще да се приберем направо у дома.

— Не, не съм гладна. Нещо не е ли наред?

— Напротив. Всичко е наред. — С изключение на това, че целият бе обтегнат като струна от нерви. Внезапно осъзна с безпощадна яснота, че този път няма измъкване. Трябваше да направи следващата стъпка, следващия ход.

Готов или не. Независимо от последствията.

 

 

Той наля две чаши вино и ги занесе на верандата, където седеше Сила, почесваше по главата Спок, разположил се в краката й, и се взираше в къщата от другата страна на пътя.

— Грундът отпред на първия етаж и върху верандата не допринася за естетиката, но пък е чисто. Това е най-странното нещо, Форд, най-странното. Да поставям кухненски шкаф с някой от работниците на Мат и да знам, че в същото време баща ми остъргва боя отзад, а Анджи полага грунда отпред. След това към обяд се появява Пати със сандвичи и безалкохолни напитки и преди всичко да бъде ометено до троха, тя вече е въоръжена с четка в ръка. Не зная какво да мисля за това, как да го приема.

— Семейни отношения.

— Точно така. Кажи-речи през първата половина от живота ми семейството бе една илюзия за мен. Снимачна площадка. Когато бях дете, си мечтаех за майка си и я сънувах. Обикновени, детски сънища. Но тя беше на онази снимачна площадка, част от онази илюзия, една комбинация между нея и Лидия — актрисата, която играеше ролята на майката на Кейти.

— На мен ми се струва съвсем нормално, особено като се имат предвид обстоятелствата.

— Моят терапевт ми каза, че подсъзнанието ми е сляло двата образа, защото не съм се чувствала щастлива с реалността. Дрън-дрън, беше много по-сложно. Аз исках частици и от двата свята. Но в сънищата бях аз, а не Кейти. Аз бях Сила. Кейти поне осем сезона имаше семейство.

— А Сила не е имала.

— Моят истински свят беше различен. — И нестабилен, помисли си тя. — По-късно се откъснах от него. Трябваше да го направя. С идването си тук отново навлязох в друг свят. Наистина е странно да се опитваш да се приспособиш, да се впишеш в новата обстановка, да станеш част от нея, от семейството.

— Стани моето.

— Какво?

— Стани моето семейство. — Той остави малка кутийка на масата между тях. — Омъжи се за мен.

В първия миг тя не бе способна нито да мисли, нито да каже нещо, сякаш внезапно я бяха ударили с тежък предмет по главата.

— О, господи, Форд!

— Не е отровно насекомо — рече той, когато тя отдръпна ръцете си като попарена. — Отвори я.

— Форд!

— Отвори я, Сила. Не е нормално да се гневиш, когато един мъж ти предлага брак. Да тръпнеш от възбуда или да си покрусена, но не и разгневена.

Сякаш усетил колебанието й, Спок изръмжа и я побутна с глава.

— Просто я отвори.

И тя го направи. В мекия падащ здрач диамантът заблестя като мечта. Красива, сбъдната мечта.

— Ти не носиш много бижута, а когато си слагаш, не са натруфени и екстравагантни. Предпочиташ по-дискретни, класически. — Отново усети онази гореща и стягаща тежест в гърдите, която бе изпитал, докато говореше в кухнята с баща й. — Затова реших, че едва ли ще те впечатля с някой голям и лъскав камък. Освен това работиш с ръцете си и това трябва да се има предвид. Така стигнах до заключението, че диамантите трябва да са инкрустирани, а не да стърчат. Майка ми ми помогна да го избера преди няколко дни.

Лепкавата ръка на паниката я сграбчи за гърлото.

— Майка ти?

— Ами нали е жена. Това е първият пръстен, който купувам за жена, затова се нуждаех от помощ. Хареса ми идеята за три камъка. Като символ на миналото, настоящето и бъдещето. Ние имаме наше минало, имаме настояще, а аз искам и бъдещето ми да е с теб. Обичам те.

— Пръстенът е много красив, Форд. Прекрасен е. А това, което символизира, го прави още по-красив. — Тя се пресегна и хвана ръцете му. — Въпреки че самата мисъл за брак ме смразява. Не съм създадена за това. Спомни си за какво говорихме преди малко. Ти имаш двама родители, които са имали един брак. Ти вярваш в брака. А аз имам двама родители със седем брака. Как бих могла да вярвам в брака?

Странно, помисли си той, нейните нерви, страховете и съмненията й разсеяха тежестта в гърдите му.

— Всичко това не се отнася за нас двамата, Сила. Въпросът е: обичаш ли ме?

— Форд…

— Въпросът не е чак толкова труден. Има два отговора — да или не.

— За теб е много просто. Ти можеш да кажеш „да“ и всичко е просто. Аз също мога да кажа „да“. Да, обичам те и това ме плаши до смърт. Хората се обичат, а после всичко се разпада.

— Случва се. Също както и хората да се обичат и да останат заедно. Това е само още една стъпка, Сила. Следващата стъпка.

— А пътят е криволичещ, така ли?

— Аз вече поех по него, но това не означава, че не мога да чакам. — Форд затвори кутийката и я побутна към нея. — Вземи я. Задръж я. Помисли за това.

Младата жена се втренчи в кутийката.

— Смяташ, че няма да мога да устоя да не я отворя, за да се любувам на пръстена. И така той ще ме омагьоса.

Форд се усмихна. Знаеше защо я обича.

— Приеми предизвикателството.

Тя сключи пръсти около малкия предмет, пое дълбоко дъх и го пъхна в джоба си.

— Аз съм бивша актриса, чиято семейна история е обременена с алкохол, злоупотреба с наркотици и самоубийство. Не разбирам защо, по дяволите, искаш да си с мен.

— Може би съм луд. — Повдигна ръката й и я целуна. За да не остане по-назад, Спок й лепна влажна целувка върху глезена. — На всеки няколко дни ще те питам: „Е?“. Когато го направя, ти ще трябва да ми дадеш текущото си становище по въпроса.

— Паролата ще е „Е“?

— Точно така. През останалото време няма да говоря за това. Ти просто носи пръстена със себе си и си мисли. Става ли?

— Става — рече тя след кратък размисъл. — Съгласна съм.

Форд взе чашата си и я чукна в нейната.

— Защо не си поръчаме китайска храна?

В краката им Спок се впусна в луд танц.

 

 

Тя не знаеше как го постигаше, наистина не знаеше. Този мъж й бе предложил брак. Беше й подарил съвършен пръстен, все едно създаден за нея, което бе естествено, след като го е избрал с мисълта за нея. За това коя и каква беше тя. Реакцията й, неохотата й — за да бъде честна, добави Сила, докато завинтваше медните дръжки на шкафовете, — пелтеченето и неподправеният й ужас на предложението му сигурно са го наранили.

При все това, след като произнесе своите реплики и сключи споразумението с нея, той поръча задушени скариди и пиле кун лао^[1]. Яде с апетит, сякаш стомахът му не бе свит на възел — както нейния, а след това предложи да гледат първия сезон на „Бъфи, убийцата на вампири“ (кратките летни серии).

Някъде по време на третия епизод, тъкмо когато тя започна да се отпуска достатъчно, за да може да мисли за нещо друго, освен за пръстена в джоба й, той я бе обладал, започвайки с бавни, парещи целувки и мързеливи милувки. След като изплува от мъглата на сексуалното задоволство, не можеше да мисли за нищо друго, освен за пръстена.

Близо дванадесет часа по-късно все още не можеше да прогони проклетия пръстен от мислите си.

Сила не вярваше в брака. Беше много просто. Дори само да живее с някого, за нея бе равносилно да върви из тъмна гора по пътека, осеяна с вълчи капани. За бога, та тя едва бе свикнала той да й казва, че я обича, да вярва на чувствата му. Не бе довършила къщата, нито бе започнала бизнеса си! Въпреки преследванията на непознатия си враг бе успяла да стигне доста далеч, но я чакаше още много работа.

Нима си нямаше достатъчно грижи на главата? Нямаше ли си достатъчно работа, че да се измъчва от мисли за пръстена, прогарящ дупка в джоба й, или да седи като на тръни, без да знае кога Форд ще й каже своето: „Е?“.

— Ало?

— Сила?

Гласовете я стреснаха и Сила едва не си удари главата във вратата на шкафа. Страхотно, помисли си младата жена, направо страхотно. Бяха Пати и майката на Форд. Черешката в тортата на терзанията й.

— Ето къде си била — рече Пати. — Затънала в работа.

Сила видя как погледите на два чифта очи се насочиха право към третия пръст на лявата й ръка. Видя как два чифта очи помръкнаха от разочарование. Чудесно, няма що! Сега бе виновна, задето бе донесла тъга в живота на тези две мили жени на средна възраст.

— Надявахме се, че ще ни отделиш няколко минути, за да обсъдим менюто за партито — започна Пати. — Помислихме, че можем да направим някои покупки вместо теб и да ги складираме в нашите хладилници и килери, тъй като ти все още нямаш къде да слагаш подобни неща.

Надявали сте се на нещо повече от това, каза си Сила.

— Хайде първо да изясним нещо. Да, той ми предложи. Да, пръстенът е невероятно красив. Но не го нося. Не мога.

— Не ти ли става? — попита Пени.

— Не съм го пробвала. Не мога да мисля за това. Наистина не мога. Беше дяволски подло от негова страна — разгорещи се тя. — Аз приемам — не, всъщност не ми е ясно как вие двете можете да се появите тук просто така, но се опитвам да го разбера. И без това имам достатъчно грижи на главата, за да добавя и тази. Дори не зная дали чу какво му казах, дали разбра причините, поради които… — Гласът й заглъхна.

„Той никога не слуша, не и когато си е наумил нещо — беше й казала Анджи за баща им. — Преструва се, че слуша, а после си прави каквото ще.“

— О, господи! Господи, не е ли направо идеално? Той е като баща ми. Все едно виждам баща си, малко срамежлив и непохватен, но същевременно солиден, стабилен мъж, който толкова търпеливо си проправя пътя, че докато се усетиш, си свалил всичките си защитни прегради и напълно си се предал. Същият тип.

— Не можеш да се влюбиш в типа, влюбваш се в конкретния мъж — възрази Пени. — И или го обичаш, или не.

Това е майката на Форд, напомни си Сила. Бъди внимателна.

— Точно защото го обичам достатъчно, му давам време да претегли всички причини, поради които няма да се получи. Не искам да го нараня.

— Разбира се, че ще го нараниш. И той ще те нарани. Това е част от отношенията ти с друг човек. Аз не бих искала мъж, когото не мога да нараня. И със сигурност никога не бих се омъжила за мъж, който не може да ме нарани.

Сила се втренчи слисано в Пени.

— В това няма абсолютно никакъв смисъл.

— Когато схванеш смисъла, мисля, че ще си готова да провериш дали пръстенът ти става. А шкафовете ти са много красиви, направо ми се иска и аз да имам същите. Защо не поседнем някъде и не прегледаме менюто за няколко минути? След това ще си тръгнем и няма да ти губим повече времето.

Сила въздъхна.

— Може би не е точно типът на баща ми. Може би е по-скоро твоят тип.

— О, не. Аз винаги съм била много по-лоша от Форд. Хайде да седнем там. — Пени посочи към прозореца. — Под синия чадър.

Когато тя излезе с плавна стъпка навън, Пати се приближи към Сила и я прегърна през кръста.

— Тя обича момчето си. Иска да е щастливо.

— Зная. И аз искам същото.

 

 

Може би трябва да си направи списък, помисли си Сила. Две колони с основания „за“ и „против“ изваждането на пръстена от кутийката. Беше свикнала да се уповава на списъци, чертежи и планове за всички аспекти от живота си. Със сигурност нямаше да е зле и сега да си състави списък, щом й предстоеше да вземе такова важно решение.

Списъкът с аргументите „против“ беше лесната част, сигурно можеше да изпълни доста страници с тях. Всъщност дори би могла да напише цяла книга на ужасите, както мнозина други, за жените от семейство Харди. За да бъде честна, не липсваха и основания „за“. Но не бяха ли те най-вече от емоционално естество, колкото и прекрасни и вълнуващи да са? Дали чувствата й не бяха объркани, породени от нервното очакване, както той дяволски добре знаеше, че всеки миг можеше да дойде при нея и да каже: „Е?“.

Което не бе направил нито веднъж през последните дни.

Тя подскочи и едва не събори купичката с овесена каша, когато Форд влезе в стаята.

— Май кафето ти е дошло в повечко? — предположи той, докато си сипваше от овесените ядки. Спок влетя в стаята и се насочи към купичката си със закуската.

— Как ядеш това нещо? Прилича на малки пръчици.

— Ти би предпочела нещо сладко, нали?

— Точно така.

Едва шест сутринта е, каза си Сила, а той е бодър, с искрящи очи. А знаеше, че е работил до късно. Но ето че вече бе станал, беше се облякъл и закусваше овесена каша, защото бе настоял да я изпраща сутрин до къщата й и да стои с нея, докато дойдат работниците.

Дали подобно нещо трябваше да се запише в колоната „за“ или в колонката „против“?

— Знаеш, че никой няма да ме нападне, докато пресичам улицата в шест сутринта.

— Не е зле да се застраховам — ухили се той и продължи да се храни.

— На всичкото отгоре си работил до късно снощи и намираш за противоестествено да ставаш толкова рано сутрин.

— Както и да тичам. Но знаеш ли, установих, че ако следвам този режим, до обяд мога да свърша доста неща. Навик, от който се надявам да се отърся в близкото бъдеще, но точно сега ще се придържам към него. — Замълча, за да лапне още една лъжица. — Работата ми върви страхотно. До края на днешния ден десет глави ще са напълно оцветени и може да кача няколко закачливи панела на уебсайта си.

— Радвам се, че съм ти помогнала, но…

— Винаги търсиш лошите неща. Харесва ми тази твоя черта, защото ме кара да гледам от светлата страна на нещата — положителни аспекти, които в противен случай може би щях да пропусна или да сметна за гарантирани. Ти ми напомняш колко много обичам работата си. А след като я обичам, е страшно интересно да върша повече, отколкото обикновено за същото време. И като награда за двама ни, смятам да отидем до Кайманите — мое любимо място — точно в средата на януари, където ще се гмуркаме в морето и ще се припичаме на слънце, докато съседите ни изгребват сняг пред къщите си.

— Аз трябва да ремонтирам две къщи. Освен това…

— Ще трябва да го сместиш в графика си. Можем да се припичаме на слънце и да се къпем в морето и през февруари. Аз съм лесен.

— Не толкова, колкото се преструваш. — Тя отвори капака на миялната, за да сложи вътре купата, лъжицата и чашата си. — Ти си като малък теч, на който не обръщаш внимание, докато се усетиш, се е просмукал навсякъде. Разяжда камък, метал, дърво. Почти безшумен е и изобщо не прилича на буен поток. Но е много по-опасен.

Той размаха лъжицата си към нея.

— Ще го приема като комплимент. Кухненските плотове пристигат днес, нали?

— Тази сутрин. Бъди ще свърши с водопроводната инсталация следобед.

Форд подреди чиниите си от закуската до нейните.

— Значи се очертава велик ден. Да не се бавим тогава. Разходка! — повиши глас и Спок се впусна в радостни подскоци.

Тя излезе с тях, после спря само за да погледне малката ферма. Полетата бяха покрити с тучна зеленина. Големият червен обор се издигаше над останалите постройки, а грубите му линии се смекчаваха от извивката на каменната стена и засадените растения. От мястото си виждаше част от езерото, над чиято повърхност се стелеше прозрачната утринна мъгла, която скоро щеше да се стопи с първите лъчи на зората, елегантната извивка на младата върба, потопила клони във водата. Отмести поглед към полята, обрасли с магарешки бодил и златник, към планините, извисили върхове към утринното небе.

И къщата в средата — несиметрично разположена, но стабилна постройка, с бяла веранда и с фасада, на половина боядисана в изискано синьо, с мек нюанс.

— Радвам се, че татко ме убеди да започнем по-рано с боядисването на фасадата. Нямах представа какво задоволство ще ми достави гледката. След като се боядиса цялата, ще прилича на красива, макар и остаряла актриса, подложила се на хубав лицев лифтинг.

Тя се засмя, настроението й се разведри. Улови ръката на Форд и закрачи до него.

— Актриса, която поддържа достойнството и характерния си стил.

— Предполагам, че е доста точно определение, като имам предвид всичкото рязане и кърпене. Но нещо не разбирам съвсем тази работа с „лицевия лифтинг“.

— Това е друг вид поддръжка.

Той искрено се разтревожи.

— Нали ти никога няма…

— Кой знае? — Сви рамене младата жена. — Аз съм достатъчно суетна, за да пожелая да запазя нещата такива, каквито са сега, или да ги повдигна, когато започнат да се отпускат. Майка ми вече си е правила два заради професията си — досмеша я, като видя неподправения ужас в очите му, и го смушка. — Много мъже също си правят.

— Забрави за тях. Изпращаш ли нещо по пощата? — Той кимна към пощенската кутия и вдигнатия червен флаг.

— Не. Странно. Не съм слагала вътре нищо след вчерашната доставка. Може би някое от момчетата го е направило.

— Или някой е сложил вътре нещо за теб. А не би трябвало. На пощенския куриер няма да му се хареса. — Форд приближи и посегна към капака.

— Почакай! Недей! — Тя сграбчи ръката му, а в същия миг сърцето й подскочи и запулсира чак в гърлото. До тях Спок размаха опашка и изръмжа, разтревожен от паниката в гласа й. — Гърмяща змия в пощенската кутия. Метафора за неочаквана… неприятна, опасна изненада.

— Зная какво означава. Кодовото име за края на третия сезон на „Изгубени“. Е, отдръпни се малко назад.

— Изчакай, докато…

Но той не изчака. Вместо това застана между Сила и кутията и бързо свали капака.

Отвътре не се чу съскане, нито се стрелна змийска глава. Една кукла седеше със скръстени ръце, сякаш искаше да се предпази. Яркосините й очи бяха отворени, но усмивката замръзна на лицето на Сила. Куршум бе прогорил малка черна дупка в средата на челото й.