Нора Робъртс
Как ангелите плачат (22)

22.

Форд знаеше, че има богато въображение. Смяташе се за човек без предразсъдъци, доста свободомислещ. Но относно „малкия Кейп Код“ на Сила не можеше да си представи как някой би могъл да го определи, дори и при най-голямо въображение, като къща. А и каквото и въображение да имаш, единственото разумно решение за подобна съборетина е да се срине до основи.

Подозрителни петна от несъмнено неприятен произход покриваха килима в дневната с големина на кибритена кутийка. Можеше само да благодари на предвидливостта си, че позволи на Спок да се облекчи отвън, защото в противен случай като добро куче той щеше да сметне, че е въпрос на чест да бележи вече белязаните места.

По первазите на пода се виждаха следи от зъбите или на някакво по-едро животно, или на легион от гризачи. Таванът, чиито ъгли също бяха покрити с неприятни петна, целият беше в издутини, които Сила нарече „пуканки“.

Кухнята представляваше наистина отвратителна гледка: изпочупени кухненски уреди, скъсан линолеум и мивка, покрита с ръждиви петна. Захабеният пласт масов плот бе прогорен на места от нагорещените дъна на нехайно оставени тигани. И само един Бог знаеше що за гадни твари се бяха сврели в мръсните ъгли.

Във въображението си виждаше тълпи от хлебарки да нахлуват от канала на ръждясалата мивка, въоръжени с автомати, с танкове и бронетранспортьори, понесли се в боен поход срещу паяците, даващи яростен отпор с базуките си.

Никак не му беше трудно да остави Сила да говори. Направо бе онемял.

На втория етаж имаше две спални, чиито подове бяха покрити с боклуците, останали от предишните наематели, а едва ли някой би се осмелил да пристъпи прага на банята без защитен костюм и противогаз.

— Както сами виждате, трябва да се свърши доста работа. — Вики разкри белите си зъби, разцъфвайки в нещо, което можеше да се определи само като отчаяна усмивка. — Но с малко повечко усилия и ентусиазиран труд мястото може да се превърне в една разкошна малка къщичка! Чудесен дом за млада двойка като вас.

— Двойка какво? — обади се Форд и получи предупредителен поглед от Сила.

— Вики, ще имаш ли нещо против, ако ни оставиш сами няколко минути, за да поогледаме наоколо? Да го обсъдим насаме?

— Разбира се, че не! Оглеждайте колкото дълго искате. Аз ще изляза отвън, за да проведа няколко разговора. Изобщо не бързайте и не се притеснявайте за мен!

— Защо изрича всичко толкова възторжено? — попита Форд, след като Вики изчезна от полезрението им. — От страх? Или възбуда? Да не би постоянно да получава увеличаващи се спонтанни оргазми?

— Много си мил.

— Сила, мисля, че онази купчина в ъгъла, която някога може би е представлявала някакви дрехи, току-що помръдна. Нищо чудно отдолу да има труп. Най-вероятно армия от хлебарки, които ни очакват в засада. Трябва да се махаме час по-скоро. И никога повече да не се връщаме.

— Ако отдолу има тяло, вонята щеше да е много по-непоносима.

— Колко по-непоносима? — усъмни се той. — Ти знаеш ли как мирише труп?

Тя отново го изгледа укорително.

— Макар че хлебарките може да са в наша полза. Ако продавачът притежаваше поне малко здрав разум, щеше да почисти къщата и да махне този отвратителен вонящ килим. Но неговата немарливост ще бъде нашата печалба.

— Сигурно се шегуваш. Единственото, което можем да си спечелим от това място, е опасна зараза от коремен тиф. Или от бубонна чума. — Докато говореше, не откъсваше поглед от купчината парцали. Не беше съвсем сигурен, че наистина не бе помръднала. — Сила, това място не става за нищо.

— Казваш го, защото не знаеш къде да гледаш. Разбрахме се, че ако не искаш да рискуваш, няма да те насилвам. Но нека първо ти обясня нещо. Под този килим има чудесен дървен под. Проверих го, когато идвах първия път.

Тя се наведе и повдигна свободния край.

— Правоъгълни дъбови дъски в изненадващо добро състояние.

— Добре, има под.

— Основите на къщата са солидни, както и размерите на парцела.

— Прилича ми на минно поле. Вероятно е пълно с добре замаскирани бомби, поставени от атомни паяци.

— Има и ново торфеното покритие в двора — невъзмутимо продължи младата жена, — растения, малка хубава веранда отзад. Банята се нуждае от основен ремонт.

— Няма ли да е по-хуманно направо да се взриви?

— Една нова вана, умивалник и хубави теракотени плочки. За помещение с подобни размери навярно бих могла да намеря доста прилични плочки в подходящ цвят. Килимът ще се изхвърли. Ще се сменят вратите на тоалетната стая, ще се добавят нови рафтове. Таванът ще се измаже наново и ще се боядиса. И ще получим две уютни детски стаи.

— А къде ще спят родителите? — Той пъхна ръце в джобовете си, опасявайки се да не докосне случайно нещо. — В близкия хотел, ако им е останал малко здрав разум.

Сила сви пръст.

— Тази стена може да се премести с четири метра и половина.

— Нима?

— Да, и като използваме ширината на къщата, ще получим една чудесна семейна спалня с изглед към задния двор. С малка гардеробна, баня с вана и отделна душ кабинка. Двоен умивалник, с гранитен плот. Фаянсови плочки по стените. Така цената ще се покачи.

— И какво ще я задържи на тази висота? Надеждите и мечтите?

— Новата кухня и просторната дневна с трапезария.

— О, това ли. — Но колкото и да беше странно, Форд вече започваше да си го представя.

— Ужасният килим се изхвърля, дъбовият под се излъсква и полира — продължи да говори Сила, докато слизаше по стълбите. — Тези тесни перила също ще се сменят. Ще се измажат всички тавани, ще се поставят нови корнизи, някои може да са гипсови. Прозорците изцяло ще се подновят. Всичко от кухнята ще се изхвърли, ще се измаже и боядиса.

— Слава богу.

— Тук може да се разположи мокро помещение. Кухнята, трапезарията и дневната ще са преходни, може да се помисли за малък бар за леки закуски, а високи двойни врати ще извеждат от просторното помещение към малката приятна веранда отзад. Стените ще се боядисат в жизнерадостни тонове, напуканата асфалтова пътека в задния двор ще се замени с пътека с каменни плочи, ще се засадят малко цветя и храсти. И това е всичко.

— Е, едва ли може да се нарече нищо.

Тя се засмя.

— Разбира се, че е много, бедничкият ми. И ще е нужна доста работа. Може би шестнадесет седмици. Би могло да се намалят и на дванадесет, но ако искаме всичко да стане както трябва, най-добре е да не се бърза прекалено, затова смятам, че са нужни шестнадесет. Като се сметне първоначалната ми оферта и се добавят материалите и трудът, ипотечните вноски за пет месеца и покачването на пазарната цена след подобренията, като се добавят и предимствата на района, бих казала, че грубо къщата ще се продаде с печалба между четиридесет и четиридесет и пет хиляди долара.

— Сериозно ли говориш?

— О, да. В зависимост от състоянието на пазара на недвижими имоти, когато бъде завършена, може дори да достигне и до шестдесет хиляди. Строителството в района тепърва ще се разраства. — Сила започна да изброява на пръсти. — Предпочитано място е за млади двойки и малки семейства. Наоколо има престижни училища, а кварталът се намира на десетина минути от търговския център. Просторни жилища с модерни кухни и бани — това се търси и с подобни имоти се реализира най-голяма възвръщаемост на инвестициите.

— Добре.

— Не, трябва да си сигурен. Помисли си внимателно, а аз ще подготвя цялостен план за ремонта.

— Няма какво да мисля. Хайде да зарадваме Вики и да се изпаряваме по-бързо оттук, преди хлебарките и паяците да са ни нападнали.

— Чакай, чакай. Нека я оставим да пострада още малко. Направо ще откраднем това място, Форд. — Той забеляза как лицето й се озари от доволство. — Заслужава да бъде откраднато, защото собственикът дори не си е направил труда да го приведе в малко по-приличен вид. Ще й кажем, при това доста неубедително, че ще си помислим. После ще си тръгнем. След седмица или десет дни аз ще й се обадя.

— Ами ако някой междувременно го купи?

— След като е обявено за продан вече повече от четири месеца и цената е сваляна два пъти? Не мисля. Вики очаква отказа ни и ние няма да я разочароваме. След това искам да се приберем у дома, да се потопя в твоята гореща вана и да се отпусна.

 

 

Оказа се, че желанието й да се отпусне няма да се осъществи, тъй като поне шестима репортери се бяха разположили пред дома й.

— Това ли ще рече малък интерес, както ми каза?

— Нищо не е — макар че беше доста повече, отколкото очакваше. — Малко са се попрестарали заради изявлението. Повечето са от местни медии или най-много от Вашингтон. Градчето е твърде близо и затова са дошли. Ти влез вътре. Аз ще се оправя с тях.

— Смяташ да им дадеш интервюта?

— Не точно. Няколко трошички. Те ще ги грабнат и ще отлетят. Не е нужно да се замесваш в това. А и присъствието ти само ще отклони интереса им в друга посока.

Но в мига, в който излязоха от колата, фотоапаратите защракаха. Сякаш като по даден знак репортерите хукнаха през шосето, крещейки името на Сила и въпросите си. Форд се сепна от атаката им и инстинктивно застана до Сила.

— Джорджия Васар от телевизионен канал Дъбълю Ем Дъбълю Ей. Бихте ли ни разказали за вчерашния си сблъсък с Джеймс Робърт Хенеси?

— Сериозно ли сте ранена?

— Истина ли е, че Хенеси ви смята за преродената Джанет Харди?

— Аз вече направих изявление относно инцидента — хладно отвърна Сила. — Нямам какво повече да добавя.

— Истина ли е, че Хенеси неколкократно ви е заплашвал преди вчерашното нападение? И че именно той е нападнал Стив Ченски, бившия ви съпруг, докато ви е гостувал? Това нападение ли е причината за проваленото ви повторно събиране?

— Доколкото знам, господин Хенеси не е обвинен за нападението на Стив, който ми беше на гости за кратко през тази пролет. Ние сме стари приятели и си останахме такива по време на брака ни, както и след развода. Няма никакво повторно събиране.

— Господин Форд Сойър ли е причината за това? Господин Сойър, как се чувствате след нападението върху госпожица Макгауан?

— Носят се слухове, че вие двамата със Стив сте се сбили заради Сила и той е бил ранен. Как ще го коментирате?

— Без коментар. Боже, момчета, май сте навлезли в собствеността ми. Ние тук сме доста дружелюбни хора, но ще трябва да се дръпнете.

— Аз няма да съм толкова любезна, ако някой навлезе в моята собственост — предупреди ги Сила.

— Истина ли е, че сте дошли тук, за да общувате с духа на баба си? — изкрещя някой, когато двамата с Форд се обърнаха, за да влязат в къщата.

— Глупостите на жълтите вестници — промърмори Сила. — Съжалявам. Голяма част от въпросите са измислици на таблоидите.

— Не се притеснявай. — Форд затвори вратата и я заключи. — Винаги съм си мечтал за възможността да кажа „без коментар“ със суров глас.

— Те скоро ще се откажат. Няма да продължи повече от ден или два, а голяма част от тази история ще пълни жълтите страници на вестниците, които се продават в супермаркетите, наравно с историите за извънземни бебета, появили се в Юта.

— Знаех си! — Той размаха пръст. — Знаех си, че има някаква причина за историите в Юта. Какво ще кажеш за чаша вино в горещата вана, за която си мечтаеше, докато аз измисля как да изведа Спок отзад?

— Идеята не е добра. С удоволствие ще пийна чаша вино и можеш да изведеш Спок, но в гимнастическата ти зала има прекалено много стъклени стени. — Тя го погледна извинително. — Стъкло, фотоапарати с телеобективи. Няма смисъл да ги улесняваме. Те вече знаят името ти. Преди да се усетиш, ще те изтипосат на страницата до извънземните бебета.

— Най-после да се сбъдне мечтата на живота ми. — Той си сложи очилата и погледна към телефонния секретар. — Не съм ли станал истинска знаменитост? Четиридесет и осем съобщения — докато говореше, телефонът иззвъня.

— Ще трябва да се покриеш и известно време да не отговаряш на обажданията, Форд. Наистина смятах, че след краткото ми и ясно изявление ще приключа с тази история. Ким, която отговаря за връзките с обществеността, се съгласи с мен, но поради непонятна за мен причина медиите са решили да раздухат случката и да й придадат пикантен привкус.

— Ето какво ще направим. — Той взе телефона и изключи звънеца. — Ще направя същото и с останалите. Семейството и приятелите ми имат номера на мобилния ми телефон и при нужда ще ми позвънят на него. Ще се обадя на Брайън, за да го попитам дали може да вземе Спок тази нощ при себе си. А ние двамата ще си отворим бутилка вино, ще стоплим една замразена пица и ще се укрием зад завесите в спалнята на горния етаж. Най-после имам възможност да ти пусна да изгледаш сериите на „Бойна звезда Галактика“^[1].

Младата жена се облегна на плота, докато напрежението бавно я напускаше. Осъзна, че той не изпитва гняв. Нито е разстроен, дори не е кой знае колко раздразнен. Как изобщо бе могла да се сближи с някой толкова благословено стабилен и уравновесен човек?

— Ти наистина притежаваш умението да не усложняваш нещата.

— Само когато сайлоните^[2] не се канят да унищожат всичките ни подправки, нещата обикновено са съвсем прости. Ти извади пицата, а аз ще отворя виното.

Сила се събуди в пет часа, както бе нагласила вътрешния си будилник в полунощ, когато откъм малката й ферма се бяха чули звуците на алармената й инсталация. Нещо, което трябваше да очаква, помисли си тя, докато влизаше под душа. Някои членове на журналистическото съсловие не се свеняха да нарушат закона, докато преследваха някоя история. Двамата с Форд и полицията бяха прекарали около час от другата страна на пътя.

По ключалката на задната врата имаше следи от нескопосан опит да се разбие с лост.

Тя се облече и остави бележка на Форд. Полицейската патрулна кола все още беше на алеята. Пееха птички и младата жена зърна три елена край езерото. Но наоколо не се мяркаха никакви репортери.

Може би най-после късметът й бе проработил и всичко е приключило. Качи се в колата на Форд и подкара към града. Върна се към шест и половина с кутия понички и две големи кафета в картонени чаши и се запъти към полицейската кола.

Когато приближи, полицаят зад волана отвори прозореца.

— Зная, че е банално — поде тя, — но…

— Хей, това е много мило от ваша страна, госпожице Макгауан. Всичко беше спокойно.

— Но и двамата сте изкарали дълга нощ. Изглежда натрапниците са напуснали бойното поле. Ще се захващам за работа. Някои от работниците ще дойдат в седем.

— Хубаво местенце си имате. — Вторият полицай извади от кутията поничка с глазура, поръсена със сусам. — Банята на горния етаж е страхотна. Жена ми от години чака да ремонтираме нашата.

— Ако решите, само ми се обадете. Ще ви дам безплатна консултация.

— Може и да го направя. Смяната ни скоро ще свърши. Искате ли да се обадим, за да изпратят друга кола?

— Мисля, че вече няма нужда. Благодаря ви, че цяла нощ сте наглеждали дома ми.

Сила влезе вътре и се зае да довърши заковаването на первазите. Около осем наоколо вече кипеше усилен труд. Пристигна бетонобъркачката, забръмчаха бор машини, последваха консултации с работниците, които щяха да се заемат с намазването на дъното на езерото и павирането на алеята за коли. Тя влезе в третата баня и се зае да преглежда бележките с вече взетите размери. Тъкмо сваляше вратата, когато се появи Мат.

— Сила, мисля, че е по-добре да погледнеш отвън.

— Какво става? Някакъв проблем ли има?

— Най-добре е сама да видиш и да решиш.

Тя подпря вратата на стената и забърза след него. Погледна през прозореца на главната спалня и ахна смаяно.

Шестима репортери бяха неприятност, но все пак почти очаквана. Но шестдесет вече представляваха истинска катастрофа.

— Появиха се сякаш изневиделица — обясни Мат. — Все едно по сигнал. Брайън ме извика, каза ми, че крещели някакви въпроси на хората му. Господи, навсякъде е пълно с телевизионни камери, микрофони и какво ли не.

— Добре, добре. Трябва да помисля. — Почти дванадесетина работници в момента сновяха из къщата и двора. Дванадесет души, които едва ли би могла да контролира. — Не би трябвало да проявяват такъв интерес към мен, дори и при подобни обстоятелства. Очаквах няколко репортажа в светската хроника по новините и една-две статии в таблоидите. Трябва да се обадя по телефона. Мат, моля те, опитай се да накараш хората си да не говорят с тях, поне засега. Нужни са ми няколко минути, за да… — гласът й секна при вида на лъскавата черна лимузина, която спря плавно пред входа на къщата.

— Боже, виж това!

— Да, само го виж — немощно отрони Сила. Нямаше нужда да вижда Марио, който слезе от задната седалка, за да разбере кой беше пристигнал и защо.

Когато се появи на предната веранда, Бидилия Харди вече бе увиснала на ръката на съпруга си, който я подкрепяше с майчинска загриженост. Наклонила е лице под идеален ъгъл, с изгарящо възмущение си помисли Сила, за да могат всички телеобективи да уловят затрогващото й изражение. Косата й бе пусната и блестеше на слънцето върху елегантното ленено сако със същия цвят като очите й.

Когато стъклената врата се затръшна зад гърба й и Сила излезе напред, Дили разтвори ръце, извила ефектно тялото си, за да я заснемат отстрани.

— Мъничката ми!

Пристъпи напред в изисканите си сандали от „Джими Чу“ с близо десетсантиметрови тънки токчета. В следващия миг Сила се озова в майчинската прегръдка, сред уханието на облаци от „Парижки нощи“. Любимият парфюм на Джанет Харди, превърнал се в запазена марка и за дъщеря й.

— Моето малко момиченце, бебчето ми!

— Ти си виновна за всичко това — прошепна яростно Сила в ухото й. — Ти си съобщила на пресата, че ще дойдеш.

— Разбира се, че го направих. Всяка публичност е добре дошла. — Дили се отдръпна и през тъмните стъкла на слънчевите й очила Сила видя как пресметливо замъглените очи на майка й се разшириха в искрена загриженост. — О, Сила, лицето ти. Ти ми каза, че не си пострадала. О, господи, Сила!

Именно този миг на неподправена тревога и изненада притъпи донякъде негодуванието на Сила.

— Имам малко синини и подутини, това е всичко.

— Какво каза лекарят? О, онзи ужасен мъж Хенеси. Спомням си го. Онова мършаво копеле с изпитото лице. О, боже, Сила, ти наистина си пострадала!

— Добре съм.

— Е, не можа ли да си сложиш поне малко грим? Сигурно не си имала време за това, а и навярно така е по-добре. Да вървим. Всичко съм организирала. Просто ме следвай.

— Ти си възбудила интереса им към мен, мамо. А отлично знаеш, че това е последното, което искам.

— Не става дума за теб и какво искаш ти. — Дили отмести поглед към къщата, после се извърна. Сила отново усети искреност в чувствата й. Болка. — И никога не е ставало. Аз имам нужда във вестниците да пишат за мен, да ме показват по телевизията. Аз се нуждая от публичност и възнамерявам да я получа. Станалото станало. Сега от теб, зависи дали ще ги накараш да продължат да ровят около теб, или ще направиш така, че интересът им да се насочи другаде и най-вече към мен. Господи! Какво е това?

Младата жена погледна надолу и видя Спок, седнал търпеливо, вдигнал предната си лапа и приковал огромните си изпъкнали очи в Дили.

— Това е кучето на съседа ми. Чака да го поздравиш.

— Той чака… Хапе ли?

— Не. Просто хвани лапата му, мамо. Той смята, че си ми приятелка, защото ме прегърна.

— Добре. — Майка й се наведе предпазливо и, Сила трябваше да й го признае, разтърси смело лапата на Спок. После леко се усмихна. — Той е толкова грозен, но същевременно е странно сладък. Хайде, върви си сега.

Дили се извърна, обгърнала плътно с ръка талията на дъщеря си, и махна на съпруга си.

— Марио!

Той дотърча послушно, улови ръката й и я целуна.

— Готови сме — обяви тя.

— Изглеждаш прекрасно. Само няколко минути, скъпа. Не бива да стоиш на слънце прекалено дълго — загрижено й напомни Марио.

— Стой близо до мен.

— Както винаги — откликна Номер пет.

Стиснала Сила, Дили се насочи към камерите.

— Страхотни обувки — отбеляза Сила. — Само че едва ли са най-подходящият избор за трева и чакъл.

— Зная. Кой е този? Репортерите трябва да спазват йерархията.

— Той не е репортер. — Младата жена наблюдаваше Форд, който се промъкваше сред тълпата. — Продължавай напред — прошепна му, когато той се приближи. — Едва ли ще искаш да си част от това.

— Това майка ти ли е? Не очаквах да ви видя тук, госпожо Харди.

— И къде другаде бих могла да бъда, когато дъщеря ми е пострадала? Вие ли сте новият й любим? — Огледа го изпитателно от главата до петите. — Чувала съм малко за вас. Но не от теб — хвърли укорителен поглед на Сила. — Ще трябва да си поговорим. Но засега останете тук с Марио.

— Не. Той не е Марио и няма да стои отзад като добро тренирано кученце. Не им доставяй това удоволствие, Форд.

— Ще вляза вътре и ще пийна чаша кафе — реши той. — Искаш ли да се обадя в полицията?

— Не, но все пак ти благодаря.

— Не е ли истински южняшки сладур — отбеляза Дили, когато Форд продължи към къщата. — Вкусът ти определено се е подобрил.

— В момента съм ти много ядосана — процеди Сила с глас, треперещ от напиращия в гърдите й гняв, така че много внимавай какво говориш.

— Мислиш ли, че е лесно за мен да дойда тук? Просто правя това, което е нужно.

Дили вирна брадичка — една смела майка, притекла се на помощ на раненото си дете. От всички страни към нея се посипаха въпроси, но тя ги посрещна със стоицизма и смелостта на войник, защитаващ предната фронтова линия.

— Моля ви. Моля ви. — Вдигна ръка и извиси глас. — Разбирам вашия интерес и до известна степен съм ви благодарна за съпричастността. Зная, че вашите зрители и читатели са загрижени за нас и това наистина ме трогва. Но вие трябва да разберете, че семейството ни, за кой ли път, преминава през труден период. И всичко това е… твърде болезнено. Дъщеря ми е имала ужасно преживяване. Аз съм тук, за да бъда до нея, както би постъпила всяка майка.

— Дили! Дили! Кога научихте за инцидента със Сила?

— Тя ми се обади при първа възможност. Без значение колко е пораснало, едно дете винаги търси майка си, когато е наранено. Въпреки че тя ми каза да не идвам и да не прекъсвам репетициите за представлението, което подготвям, за да не се подлагам на мъката и болезнените спомени от миналото, които това място ми навява, аз, разбира се, веднага дойдох.

— Според вашите собствени думи, вие не сте идвали в тази къща от самоубийството на Джанет Харди. Как се чувствате да бъдете отново тук?

— Не мога да мисля за това. Поне не още. В момента дъщеря ми е единствената ми грижа. По-късно, след като прекараме известно време заедно — насаме — ще се опитам да анализирам чувствата си. Моята майка… — Гласът й пресекна. — Моята майка би искала да отдам на нейната внучка, моята дъщеря, всичките си сили и цялата си енергия.

— Сила, какви са плановете ти? Ще отвориш ли къщата за посещения? Носят се слухове, че ще бъде превърната в нещо като музей за поклонение — обади се един репортер.

— Не. Възнамерявам да живея тук. И в момента живея тук — поправи се тя със студен и ясен глас, въпреки че всичко в нея кипеше. — Мястото от поколения е собственост на семейството ми и от двете страни — по линия на Харди и Макгауан. Аз го възстановявам и обновявам и то ще бъде, както винаги е било, частен дом.

— Вярно ли е, че напоследък си била подложена на постоянен тормоз — имало е нахлуване с взлом в къщата и прояви на вандализъм?

— Имаше няколко инцидента. Но не ги смятам за постоянен тормоз.

— А какво ще кажете за твърденията, че призракът на Джанет Харди обитава къщата?

— Духът на моята майка е тук — заяви Дили, преди Сила да отговори. — Тя обичаше малката си ферма и аз вярвам, че духът й, гласът й, красотата и ефирната й елегантност са останали завинаги на това място. И ние имаме доказателство за това. — Тя привлече Сила към себе си. — Нейният дух е в нас. В мен и в моята дъщеря. И в известен смисъл тук ще живеят три поколения жени от рода Харди. А сега, моля да ни извините, но трябва да отведа дъщеря си вътре, за да може да си почине. Като майка ви моля да уважите необходимостта ни от уединение. Ако имате още въпроси, съпругът ми ще се опита да ви отговори.

Наклонила глава към Сила, Дили се обърна и се запъти към къщата.

— Малко прекали с майчинската струнка.

— Не мисля така. Какво е станало с дървото?

— Какво дърво?

— Онова, с червените листа. Беше голямо. Много голямо.

— Беше увредено, умираше. Аз го замених.

— Изглежда различно. Преди имаше повече цветя. — Гласът на Дили потрепери, но Сила знаеше, че този път не е преструвка. — Мама обичаше цветята.

— И пак ще има, когато приключа с къщата — усещаше как майка й става все по-неуверена с всяка крачка. — Сама се хвана в капана. Сега ще се наложи да влезеш вътре.

— Зная. Верандата беше боядисана в бяло. Защо тази не е бяла?

— Наложи се да заменя по-голямата част от дъските. Още не съм я боядисала.

— И вратата не е същата. — По-възрастната жена дишаше учестено, сякаш тичаха, а не вървяха. — Това не е нейната врата. Защо всичко е променено?

— Имаше повреди, изгнили дъски и плесенясали греди. Господи, мамо, та през последните тридесет години къщата почти не е била поддържана. Не можеш да занемариш така един имот и да очакваш, че няма да се разруши.

— Не съм го занемарила. Исках да забравя. А сега вече няма да мога, нали?

Сила усети как майка й затрепери и понечи да я успокои, но Дили я избута от пътя си, докато влизаха вътре.

— Нищо не е както трябва. Къде са стените? Къде е малкият салон? Преди беше боядисано в друг цвят.

— Направих промени.

Дили се завъртя към дъщеря си на високите токчета на изисканите си сандали. Очите й изпущаха гневни искри.

— Ти каза, че ще възстановиш къщата.

— Казах, че ще я ремонтирам, и го правя. По свой вкус, но с уважение към миналото.

— Никога нямаше да ти я продам, ако знаех, че смяташ да я изтърбушиш цялата!

— Напротив, щеше — студено рече Сила. — Трябваха ти пари, а аз искам да живея тук. Ако си желала да я запазиш такава, каквато е била някога, си можела да го направиш още преди години. Ти не обичаш тази къща, за теб тя е като трън в петата. Но аз я обичам.

— Ти нямаш никаква представа как се чувствам! Тук съм била най-близо до нея, отколкото където и да е било другаде. След Джони, разбира се, винаги на второ място след любимия й син. Но тук тя беше с мен истинска майка, както никъде другаде. А сега всичко това е променено.

— Не, не всичко. Поднових мазилката и поправих пода. Подът, върху който е стъпвала. Освен това печката и хладилникът са в добро състояние и смятам да ги запазя, защото се вписват добре в ретро стила на кухнята.

— Онази голяма печка?

— Да.

Дили притисна пръсти към устните си.

— Понякога се опитваше да ни направи курабийки. Беше ужасна готвачка. Винаги ги изгаряше и се смееше. Но ние ги изяждахме до троха. По дяволите, Сила. По дяволите. Толкова много я обичах.

— Зная, че си я обичала.

— Тя смяташе да ме заведе в Париж. Само ние двете. Всичко беше уредено. Тогава Джони умря. Както винаги провали всичко.

— Господи, мамо!

— Така се чувствах тогава. След шока и опустошаващата мъка и болка, защото наистина го обичах. Обичах го, въпреки че ми се щеше да го мразя. Но когато тя не пожела да заминем за Париж, си мислех, че той нарочно е провалил всичко. — Дили пое мъчително дъх. — Тя го обичаше много повече от мен, въпреки че той беше мъртъв, а аз жива. Колкото и да се стараех, никога не успях да я накарам да ме обикне колкото него.

Зная как се чувстваш, помисли си Сила. Съвсем точно. По някаква ирония на съдбата Дили обичаше мъртвата си майка повече, отколкото живата си дъщеря.

Може би това също беше един вид изкупление. Сила пристъпи към нея.

— Мисля, че тя те е обичала много, много те е обичала. Предполагам, че през онова лято, когато Джони е умрял, нещата просто са се разпаднали и всичко се е изкривило и объркало невъзвратимо. Тя така и не е успяла да събере и залепи отново изпочупените парчета. Не се е възстановила. Ако беше имала повече време…

— Защо тогава не си е дала това време? А глътна онези хапчета. Изостави ме. Тя ме изостави. Нещастен случай или не — а аз винаги, винаги ще вярвам, че е било нещастен случай — тя е предпочела хапчетата пред мен.

— Мамо. — Сила приближи към нея и я докосна по бузата. — Защо никога не си ми казвала тези неща? Не си споделяла как се чувстваш?

— Всичко е заради тази къща. Тя ме разстройва. Изважда наяве погребаното минало. Не го искам. Просто не го искам. — Отвори чантата си и извади сребърна кутийка с хапчета. — Дай ми малко вода, Сила. Бутилирана.

Сила си каза, че майка й едва ли ще забележи иронията. Дъщерята, която скърбеше, задето майка й бе предпочела хапчетата пред нея, сега правеше същото.

— Добре.

В кухнята Сила извади бутилка минерална вода от малкия хладилник. Взе чаша и сложи няколко ледени кубчета. Дили щеше да мине и без обичайния резен лимон, реши. Наля вода в чашата и погледна през прозореца.

Форд, Брайън и специалистът за езерото стояха изправени край затлачените му води. Форд държеше чаша с кафе, а палецът на другата му ръка бе пъхнат в една от гайките на колана на джинсите му.

Колко е висок и строен, помисли си младата жена, и с очарователна отсянка на недодяланост. Разрошена кестенява коса с изрусели от слънцето кичури. Толкова прекрасно, благословено нормален. Чувстваше се спокойна и сигурна само като го погледнеше, да знае, че е там — този мъж, който създаваше суперзлодеи и герои, който имаше всички серии от „Бойна звезда Галактика“ на дивиди. Мъж, който не можеше да различи гедоре от обикновен тръбен гаечен ключ.

— Благодаря на Бога, че си тук — промърмори тя. — Почакай ме.

Занесе водата на майка си, за да може Дили да преглътне успокоителните си хапчета.