Нора Робъртс
Как ангелите плачат (21)

21.

— Как се чувствате? — попита Уилсън, когато Сила седна на дивана с Форд и кучето помежду им.

— Колкото и да е странно, щастлива.

— Ходихте ли на лекар?

— Не, имам само синини и подутини.

— Би било добре да разполагате с официално лекарско заключение и снимки на раните си.

— Все още нямам личен лекар тук. А и не съм…

— Аз имам — прекъсна я Форд. — Ще му се обадя.

— Разпитахме Хенеси — осведоми ги Юрик. — Той не отрече, че се е блъскал в пикапа ви, опитвайки се да ви изтласка от шосето. Твърди, че сте тормозили жена му.

— Отидох да я видя тази сутрин. Забравих да ти кажа — обърна се тя към Форд. — Съвсем ми излетя от ума след всичко случило се. Всъщност исках да се видя с него, но тя ми каза, че не си е вкъщи. Разговаряхме на предната веранда. След това си тръгнах. Не съм я тормозила с нищо, нито някого другиго. И ако този мъж смята, че заради един разговор със съпругата му трябва да ме изблъска в канавката, значи наистина е луд.

— По кое време разговаряхте с госпожа Хенеси?

— Не си спомням точно. Може би беше около девет. След като си тръгнах, отидох да направя някои покупки. Обиколих четири или пет магазина в района на Фронт Ройъл и Мороу Вилидж. Бях се насочила към фермата си, когато видях микробуса му да идва от същата посока. Той също ме видя и в следващия миг вече беше зад мен, като приближаваше с голяма скорост. Блъсна се в пикала ми. Вече не си спомням колко пъти. Бяха най-малко три или четири. Колата ми се движеше на зигзаг. Колелата поднесоха, помислих, че ще се преобърне. Озовах се в канавката. Предполагам, че предпазният колан и въздушната възглавница са предотвратили най-лошото.

— Излезли сте от колата — изтъкна Уилсън.

— Точно така. Бях бясна. Разкрещях му се, а той не ми остана длъжен. После ме бутна веднъж, а след това още веднъж. Изтласка ме към задната част на пикапа. Каза ми: „Видях те там“ и вдигна юмрук. Тогава го ритнах.

— Какво смятате, че е имал предвид с думите: „Видях те там“?

— Моята баба. Искаше да каже, че е видял баба ми. Мисля, че в желанието си за мъст си го изкарва на мен. Ето това прави. Нападна приятеля ми, разруши собствеността ми, а сега нападна и мен.

— До този следобед не е бил обвинен за нито един от инцидентите — напомни й Уилсън. — Той отрича да има нещо общо с тях.

— Вие вярвате ли му?

— Не, но е трудно да се разбере защо някой ще си признава, че се е опитал да ви изблъска от пътя, застрашавайки живота ви, но отрича да е нахлувал в дома ви и да е разрушил собствеността ви. Всъщност той изобщо не се разкайваше за случилото се днес, госпожице Макгауан, нито се боеше от последствията. Ако не се бе появила съпругата му с адвокат, може би щяхме да го накараме да си развърже езика.

— Какво ще стане сега?

— Ще бъде призован в съда за предварително изслушване и обсъждане на молба за освобождаване под гаранция. Като се има предвид възрастта му и фактът, че живее отдавна тук, очаквам адвокатът му да поиска да бъде освободен под гаранция. А с оглед на естеството на нападението и близостта му до вас, очаквам прокурорът да настоява да го задържат в ареста без право на гаранция. Не мога да кажа какъв ще бъде крайният резултат.

— Съпругата му се кълне, че миналата нощ не е излизал от дома си — намеси се Юрик и вдигна бележника от скута си. — Твърди, че напуснали парка веднага след като ви видели и той прекарал цялата нощ вкъщи. Успяхме да измъкнем от нея признанието, че съпругът й прекарвал голяма част от времето си заключен в стаята на сина им и дори спял там. Така че би могъл да излезе от къщата, без тя да разбере. Обещавам ви, че ще я притиснем.

Сила тъкмо се бе настанила удобно на дивана, след като полицаите си тръгнаха, когато пристигнаха баща й заедно с Пати и Анджи. Напрежението и емоциите вече бяха достигнали пределната си граница, когато се появи и майката на Форд, понесла голяма тенджера и букет цветя.

— Не ставай, бедничката ми. Донесох ти от моята пилешка супа.

— О, Пени, колко мило от твоя страна! — Пати скочи, за да поеме цветята. Изобщо не се сетих за храна и цветя. Не си и помислих…

— Разбира се, че не си. А и как би могла, с толкова грижи на главата. Сила, ще ти стопля една купа още сега. Моята пилешка супа лекува всичко. Настинка, грип, синини, отоци, любовни магии и лошо настроение. Форд, дай на Пати ваза за цветята. Нищо не е в състояние да те ободри повече от няколко стръка цветя.

Стиснала букета, Пати избухна в сълзи.

— О, стига, успокой се. — Обвила с една ръка тенджерата със супата, с другата Пени я прегърна. — Ела с мен, скъпа. Ще пошетаме в кухнята и ще се почувстваш по-добре.

— Видя ли лицето й? — изхлипа Пати, докато Пени я отвеждаше.

— Мама просто е много разстроена. — Анджи приседна до Сила и взе ръката й.

— Зная. Всичко е наред.

— Не е. — Гавин, който се взираше през прозореца, се извърна. — Нищо не е наред. Трябваше още преди години да се изправя срещу Хенеси и да се разбера с него, а вместо това предпочетох да го отбягвам. Чувствах се неудобно, а и ми беше неприятно. Той наистина не закачаше Пати и Анджи. Но започна да тормози теб, а аз не се намесих.

— Конфронтацията с Хенеси нямаше да промени нищо.

— Но поне нямаше да се чувствам като провалил се баща.

— Ти не си…

— Анджи — прекъсна Гавин по-голямата си дъщеря, — ще отидеш ли да помогнеш на госпожа Сойър?

— Добре.

— Форд? Имаш ли нещо против?

Мъжът кимна и последва Анджи.

Сила седеше на дивана, а стомахът й отново се бе свил от напрежение, макар и по-различно от предишното.

— Зная, че си разстроен. Всички сме разстроени — започна тя.

— Позволих да останеш при нея. Оставих те при Дили и си тръгнах.

Сила го погледна в лицето и му отправи въпроса, който никога досега не се бе осмелявала да зададе.

— Защо?

— Казвах си, че така е по-добре за теб. Дори го вярвах. Мислех, че твоето място е там, при майка ти, и че с нея ще бъдеш щастлива. Ще имаш големи възможности. Аз никога не се почувствах щастлив там, а разправиите с майка ти изваждаха на показ най-лошото и у двама ни. Когато се карахме заради теб. Стори ми се, че съм… свободен, когато се върнах тук.

— Била съм на не повече от годинка, когато си ни напуснал, и дори не съм била навършила три, когато си се върнал тук.

— С майка ти не можехме да си кажем и две изречения, без да се обиждаме. Щеше да бъде по-добре, малко по-добре, ако ни разделяха поне няколко хиляди километра. През първите години идвах да те виждам всеки месец или поне на два месеца, после… все по-рядко. Ти вече бе станала актриса. Беше ми по-лесно да се убедя, че водиш пълноценен живот, че не е в твой интерес да идваш тук за лятната ваканция, когато трябва да градиш кариерата си.

— А и ти вече си бил изградил живота си тук.

— Да, започнах отново, влюбих се в Пати. — Баща й сведе поглед към ръцете си и безсилно ги отпусна. — Ти ми се струваше почти нереална — малко красиво момиченце, което виждах няколко пъти в годината. Можех да си повтарям с чиста съвест, че изпълнявам дълга си — редовно изпращах чековете със сумата за издръжката, обаждах ти се, за да те поздравя за рождените дни или Коледа, изпращах подаръци. Казвах си, че съм отговорен баща, макар да знаех, че е лъжа. А и имах Анджи. Тя беше тук и се нуждаеше от мен, докато ти — не.

— Но и аз имах нужда от теб. — Очите на Сила се замъглиха от напиращите сълзи. — Наистина имах.

— Зная. И никога няма да успея да наваксам пропуснатото нито ще си простя — гласът му прегракна. — Исках тих и спокоен живот, Сила. И те пожертвах, за да го имам. Когато най-сетне го осъзнах, ти вече бе пораснала.

— Някога обичал ли си ме?

Той притисна пръсти към очите си, сякаш горяха, после отпусна ръце и пристъпи към нея.

— Бях в родилната зала, когато се роди. Когато те сложиха в ръцете ми, аз те обикнах. Но това беше една благоговейна любов. Някаква смесица от удивление, ужас и вълнение. Едно нещо помня най-ярко. Беше няколко седмици след като те бяхме донесли у дома. Обадиха ми се рано сутринта по телефона и аз те чух да плачеш. Сестрата те бе нахранила, но ти продължаваше да си неспокойна. Тогава те взех на ръце и седнах с теб на люлеещия се стол. Ти повърна върху ризата ми. После ме погледна. Погледна ме право в очите. И в този миг те обикнах истински. Не биваше да те изоставям.

Тя пое дълбоко дъх, сякаш нещо се бе отключило в сърцето й.

— Ти ми даде толкова ценни съвети за градините. Боядиса дневната ми. И сега си тук.

Баща й обви ръка около раменете й и я притегли към себе си.

— Видях те да стоиш на верандата, която изгради наново със собствените си ръце — прошепна, — и сърцето ми преливаше от обич към теб.

За пръв път откакто се помнеше, може би за пръв път в живота си, тя притисна лице към гърдите му и заплака.

 

 

По-късно Сила изяде пилешката супа. Изненада се колко добре се почувства след това. Яркожълтите слънчогледи във високата зелена ваза също повдигнаха духа й. Сила предположи, че изглежда много по-добре, защото Форд не възрази, когато заяви, че иска да отиде да провери каква работа е била свършена днес.

— Предполагам, че малко раздвижване няма да ти навреди, а и така няма да се схванеш.

— Навън захладня и е много приятно. Мирише на дъжд.

— Виж ти, вече се превръщаш в истинска провинциалистка.

Младата жена се усмихна и вдигна лице към небето.

— Вярно е, но и като всеки добър строителен предприемач тази сутрин гледах прогнозата за времето. Вечерта се очакват проливни валежи, придружени с гръмотевици, с шестдесет процента вероятност. А като заговорихме за времето, преди малко ти оцеля в истинска емоционална буря.

— Едва, ако трябва да съм честен. Майка ми започнала да утешава разплаканата Пати, после Анджи се присъединила към сълзите, а накрая и майка ми не устояла. Заварих в кухнята три жени, които лееха сълзи, докато топлеха супата и подреждаха цветята във вазата. — Със смутен вид Форд прокара ръка през разрешената си коса. — Направо ми идеше да изхвърча през вратата. Страхливецът Спок се изсули набързо. Щеше ми се да го последвам.

— Но нашият Форд е направен от по-твърд материал.

— Може би, но материалът за малко не се пропука, когато надникнах във всекидневната, за да проверя дали хоризонтът е чист, и те заварих да попиваш сълзите си.

— Благодаря ти, че остана с мен.

— Нали за това сме ние, влюбените мъже?

Той отключи вратата и я бутна.

Сила се спря на прага, а Спок се мушна покрай нея и свойски влезе вътре.

— Вил ли си досега?

— Да съм бил какво?

— Влюбен.

— Когато бях на осем, бях влюбен в Айви Латимор, но тя се отнасяше презрително към мен и постоянно ми се подиграваше. След това, когато бях на тринадесет, се влюбих отчаяно в Стефани Провост, която за цели шест прекрасни дни отвърна на чувствата ми, след което най-безжалостно ме захвърли заради Дон Ърб и страхотния му басейн.

Сила мушна пръст в гърдите му.

— Говоря сериозно.

— По онова време това си бяха съвсем сериозни влюбвания. Е, имаше и други. Но ако имаш предвид нещо истинско, дали някога съм пожелавал жена от пръв поглед. Дали съм почувствал, че тя е тази, която винаги съм търсил, то отговорът е — не. Ти си първата.

Повдигна ръката й и нежно я целуна по кокалчетата. Точно както баща й бе направил с Пати.

— Струва ми се, че всичко си е постарому. Какво са правили тези момчета през целия ден?

Тя закрачи из стаята.

— Така ти се струва, защото не знаеш какво да гледаш. Поставили са контактите и капаците за отдушниците, които поръчах специално, заковали са старинния бронз. Тук Мат е оставил незакачен корниза, защото знае, че за мен има емоционална стойност и искам сама да го поставя.

Пристъпи към тоалетната и нададе радостен възглас.

— Плочките са сложени! — Наведе се, за да ги огледа по-внимателно. — Страхотно, меките тонове се съчетават идеално с цвета на пода в преддверието. Чудя се дали са успели да измажат стените в банята на третия етаж?

Сила хукна нагоре по стълбите, а Форд я последва.

Когато вече привършваше с огледа, се чуха първите гръмотевици. Спок подскочи уплашено и се вкопчи с ръмжене в крака на стопанина си.

Тя нагласи алармата и заключи.

— Изви се вятър. Доволна съм, когато дъждът започва да вали чак привечер и не пречи на работата през деня. Хората на Брайън трябва да дойдат утре и най-после да се заемат с басейна. Освен това ние… О, по дяволите, съвсем забравих! Тази сутрин направих предложение за онази къща. Беше просто импулс, но толкова силен, че реших да не отлагам. Трябва да знам какво ще ми отговорят. Затова се уговорих утре да отидем да разгледаме къщата. Сметнах, че ако си зает, просто ще сменя часа. И напълно забравих.

— Брей, странно защо? По кое време утре?

— В пет часа. Имам разрешение за пълен оглед и затова реших, че тогава ще е най-удобно.

— Добре, ще отидем веднага след посещението ти при лекаря. Записана си за четири часа.

— Но…

— Четири — повтори той с нетърпящ възражение тон, какъвто не бе чувала често да използва.

— Добре.

— А сега, какво ще кажеш да седнем отвън на верандата и да се насладим на чаша хубаво вино, докато наблюдаваме бурята.

— Звучи ми като чудесен завършек на един скапан ден.

 

 

Сила реши, че все пак се справя доста добре. Спа спокойно, може би благодарение отчасти на двете чаши вино, двете обезболяващи хапчета и още една купа от прочутата пилешка супа на Пени. Към седем успя да стане от леглото, без да събуди Форд. Краткият престой в джакузито, последван от няколко леки йогийски упражнения, още две болкоуспокояващи хапчета и накрая горещият душ я накараха да се по чувства почти нормално.

Докато отпиваше от прясно свареното кафе, се чудеше защо изобщо трябва да ходи на лекар. Не й беше нужно медицинско лице, за да й каже, че е здравата натъртена, след като са блъскали колата й, и че още няколко дни ще има синини и болки.

Но се съмняваше, че Форд ще е на същото мнение.

А и като се замислеше, всъщност не беше ли наистина чудесно? Да има някой, толкова загрижен за теб, че понякога да става властен и настоятелен за твое добро. Нямаше да навреди, ако отстъпи и го послуша.

Пък и най-лошото вече бе минало. Хенеси беше в килията и не можеше повече да руши собствеността й. Най-после ще живее спокойно, ще довърши ремонта. И ще продължи напред.

Имаше време и да обмисли добре какво означава мъж като Форд да е влюбен в нея. Както и да се тревожи какво означава тя да е влюбена — ако действително можеше да си обясни това състояние — в мъж като Форд.

Можеха да си дадат известно време, за да видят каква постройка биха могли да изградят въз основа на чувствата си. Заедно да решат дали да ремонтират досегашната, да я разкрасят и довършат. Би трябвало добре да огледат и оценят основата. Защото нейната беше доста грапава и неравна. Имаше доста пукнатини, но навярно можеха да се запълнят, да се укрепи и заздрави.

Но неговата основа бе солидна и стабилна и имаше реален шанс новата постройка да се издигне и оцелее. За дълго.

Толкова силно желаеше да е завинаги.

Надраска кратка бележка и я подпря на машината за кафе.

„Чувствам се добре. Отивам да работя.

Сила“

Истината беше, че по-скоро не се чувстваше толкова скапана, но и „добре“ щеше да свърши работа.

Напълни чашата си с кафе и се запъти към вратата само два часа по-късно, отколкото обикновено започваше работа.

Отстъпи стреснато на прага. Насреща й стоеше госпожа Хенеси, която тъкмо бе вдигнала ръка, за да почука.

— Госпожо Хенеси.

— Госпожице Макгауан, надявах се, че сте тук. Трябва да поговоря с вас.

— При тези обстоятелства не мисля, че идеята е добра.

— Моля ви, много ви моля. — Госпожа Хенеси отвори сама стъклената врата и пристъпи напред. Сила бе принудена да се отдръпне навътре. — Зная, че сигурно сте разстроена. И признавам, че имате всички основания за това…

— Разстроена? Да, бих казала, че имам всички основания. Съпругът ви се опита да ме убие.

— Не. Не. Просто е изгубил самообладание и донякъде вината е моя. Не е постъпил правилно. Не биваше да постъпва така, но вие трябва да разберете, че не е бил на себе си и не е разсъждавал разумно.

— И кога точно не е разсъждавал разумно? Когато дойде тук за пръв път или когато се удряше с микробуса си моя пикап, докато не ме изблъска в канавката? Или когато ме блъсна? Или когато вдигна юмрука си срещу мен?

В очите на госпожа Хенеси проблеснаха различни емоции — страх, объркване, извинение.

— Няма оправдание за стореното от него. Зная го. Но дойдох с молба да проявите малко съжаление и състрадание. Да разтворите сърцето си и да разберете болката му.

— Вие сте преживели трагедия преди повече от тридесет години. А той обвинява мен. Как да го разбера?

— Тридесет години или тридесет минути. За него няма значение. През онази нощ нашият син, нашето единствено дете завинаги погуби бъдещето си. Не можех да родя повече деца. Имах проблеми, но Джим ме успокояваше, че няма значение, защото вече си имаме чудесен син. Живеехме добре. Той обичаше нашето момче повече от всичко на света. Може би го обичаше прекалено много. Нима това е грях? Или е лошо? Погледнете, ето, погледнете.

Измъкна снимка от чантата си и я тикна в ръката на Сила.

— Това е Джими. Това е нашето момче. Вижте го.

— Госпожо Хенеси…

— Одрал е кожата на баща си — припряно продължи възрастната жена. — Всички го казаха, още когато се роди. Беше толкова добро момче. Толкова умно, толкова сладко, толкова слънчево и пълно с живот. Щеше да постъпи в колеж, а след това искаше да завърши медицина. Щеше да стане лекар. Ние двамата с Джим не сме ходили в колеж, но спестихме пари за образованието му. Бяхме толкова горди с него.

— Бил е много хубав млад мъж — успя да промълви Сила и й върна снимката. — Съжалявам за случилото се, искрено съжалявам, но аз не съм виновна.

— Разбира се, че не сте. Разбира се, че не сте — с треперещ от напиращите сълзи глас изрече госпожа Хенеси и притисна снимката към гърдите си. — Всеки ден от живота си съм оплаквала нещастието на моето момче. След онази нощ Джими вече не беше същият. Не само че повече не можеше да ходи, нито да си служи с ръцете. Той изгуби живеца си, желанието да се бори. Така и не успя да се възстанови. Аз го изгубих, както изгубих и съпруга си през онази нощ. Той прекара дълги години да се грижи за Джими. Повечето време не ми позволяваше аз да го правя. Искаше да върши всичко сам. Хранеше го, преобличаше го, вдигаше го. Всичко това разби сърцето му. Просто го унищожи.

Жената пое дълбоко дъх и продължи:

— Когато Джими умря, не ме е срам да ви призная, изпитах известно облекчение. Сякаш момчето ми най-после беше отново свободно, свободно да ходи и да се смее. Но от моя Джим бе останала само черупката, душата му бе изсъхнала. Джими беше единствената причина да живее, колкото и горчив да бе животът му. Той просто се прекърши. Не можа да понесе тежестта на участта си. Затова ви моля, не го изпращайте в затвора. Той се нуждае от помощ. И от време да се излекува. Не ми отнемайте и него. Не зная какво да правя.

Тя закри лицето си с ръце, а раменете й се разтърсиха от ридания. С периферното си зрение Сила улови някакво движение. Когато Форд се спусна надолу по стълбите, тя вдигна ръка, за да го спре.

— Госпожо Хенеси, знаете ли какво направи вашият съпруг вчера? Разбирате ли какво е направил?

— Зная какво казват хората и зная, че вчера ви е наранил. Не биваше да му казвам, че сте идвали. Бях разстроена и се нахвърлих върху него — крещях му да се примири с миналото, да ви остави на мира. Че не понасям да идвате в къщата ми. И той изхвърча навън. Ако не бях си го изкарала на него и не го бях ядосала…

— А какво ще кажете за предишните му набези?

Жената поклати глава.

— Не зная за никакви набези. Нима не разбирате, че той се нуждае от помощ? Не разбирате ли, че са болни сърцето му, умът и душата? Обичам съпруга си. И си го искам обратно. Ако отиде в затвора, ще умре. Ще умре там. Вие сте млада, целият живот е пред вас. А ние вече загубихме всичко ценно, за нас няма надежда. Не можете ли да намерите поне малко състрадание в сърцето си и да ни оставите да се опитаме да намерим покой?

— И какво искате от мен?

— Кажете им да не го изпращат в затвора. — Протегна се и сграбчи ръката на Сила. — Адвокатът каза, че може да поиска психиатрична експертиза и да го изпратят в болница. Ще изпратят Джим на някоя място, където ще му помогнат. Ще го задължат да отиде в болница, това не е ли достатъчно наказание? Ще е против волята му, но може да му помогнат.

— Аз не…

— Ще продам къщата. — Пръстите й се впиха по-силно в ръката на Сила. Тя почти физически усети отчаянието на жената. — Кълна ви се в Библията. Ще продам къщата и ще заминем. Когато се оправи достатъчно, за да може да пътува, ще заминем за Флорида. Следващата есен сестра ми и съпругът й също ще се преместят там. Ще намеря някое прилично място и ще се махнем. Той никога повече няма да ви притеснява. Кажете им да го изпратят в психиатрична болница, докато се пооправи. Вие сте пострадалата, сигурно ще ви послушат. Познавах вашата баба. Тя също обичаше сина си. Зная колко силно тъгуваше за него. Знам го със сърцето си. Джим не повярва никога в скръбта й и затова обвиняваше нея всеки път, когато погледнеше момчето ни в инвалидната количка. Не можа да прости и това го поболя. Вие не можете ли да простите? Не можете ли?

Какво би могла да отговори на подобен отчаян вопъл, помисли си Сила. На толкова отчаяна молба.

— Ще говоря с полицаите. Не мога да ви обещая нищо, но ще говоря с тях. Това е всичко, което мога да направя.

— Бог да ви благослови. Бог да ви благослови за това. Повече няма да ви безпокоя. Нито пък Джим. Кълна ви се.

Сила затвори очи, а след това и вратата. Въздъхна уморено, отиде до стълбата и се отпусна на долното стъпало. Форд слезе и приседна до нея, а тя облегна глава на рамото му.

— Има различни видове рани — тихо промълви той. — На тялото, на ума и на сърцето.

Тя само кимна. Той разбираше колко разстроена се чувства от посещението на възрастната жена, от молбите и сълзите й.

— Всичко е заради изкуплението, нали? — попита на глас след малко младата жена. — Или част от него. Идването ми тук, възстановяването на къщата й. Моето завръщане. Желанието ми да я открия в това място, да получа отговори, да си изясня причините. Тя никога не се е възстановила след смъртта на Джони. Никога след това вече не е била същата. И повечето хора смятат, че заради това се е самоубила. Не би ли могло да се каже, че Хенеси не е могъл да си позволи този лукс? Детето му е било живо, но толкова осакатено, толкова съсипано, истински жив труп. Не е могъл да обърне гръб или просто да изчезне. Трябвало е да живее с трагедията всеки ден. И това го е съсипало.

— Не казвам, че не се нуждае от помощ — бавно изрече Форд. — Ала задължителният престой в психиатрична болница едва ли ще реши проблемите му. Но, Сила, не той те моли за състрадание или за прошка. Не Хенеси търси изкупление.

— Не, не е. — В този миг осъзна, че той е прав. — Не го правя заради него. Не съм сигурна дали ще излезе нещо добро от цялата работа, но ще го направя заради тази отчаяна и изплашена жена. И нещо повече — правя го заради Джанет.

 

 

От опит Сила знаеше, че да работиш с добра строителна бригада, означаваше да не се отнасят с теб прекалено любезно само защото си жена. Засипаха я с въпроси, изказаха й загрижеността си, някои изразиха гняв и възмущение заради онова, което й бяха сторили, но без излишни излияния.

Освен това получи доста закачки и коментари за изявата си като „трошачка на топки“.

Това й помогна да се стегне и да прекара сутринта в окачване на корниза.

— Хей, Сила. — Един от работниците надникна в дневната, докато тя се бе изправила на подвижната стълба и зачукваше гвоздеи в корниза. — Дошла е една госпожа, казва, че те познава. Името й е Лори. Искаш ли да я доведа, или да я отпратя?

— Кажи й да влезе. — Сила заби последния гвоздей и слезе от стълбата.

— Ако бях преживяла това, което ти се случи вчера, сега щях да лежа в леглото, а не да се катеря по стълби.

— Катеренето е просто друг вид терапия. — Сила остави пистолета за забиване на гвоздеи и се обърна към местната добра самарянка. — Смятах по-късно днес или утре да дойда, за да ти благодаря още веднъж.

— Вчера ми благодари.

— Не че искам да омаловажа стореното от теб вчера, но никога няма да забравя как тичаше надолу по пътя с мобилен телефон в едната ръка и градински кол в другата.

Лори се засмя и поклати глава.

— Съпругът ми и аз тази седмица си взехме малко отпуска, за да пооправим къщата и двора. Той беше излязъл с двамата ни синове, за да купят торфен мъх и мрежа за оградата в долния край, та да не влизат горските животни, а аз подменях старите колове на доматите. Мога да те уверя, че ако мъжът ми си беше вкъщи, щеше да цапардоса здравата онзи идиот с кола по главата.

Огледа съчувствено синината върху слепоочието на младата жена.

— Сигурно още те боли. Как се чувстваш?

— Не толкова зле. Изглежда по-страшно, отколкото е в действителност.

— Надявам се. — По-възрастната жена огледа стаята.

— Признавам си, че освен че дойдох да проверя как си, винаги съм имала желание да разгледам това място отвътре.

— В момента правя основен ремонт, но ако искаш, ще те разведа.

— Запазвам си правото за по-нататък. Тази стая е много хубава. Цветът ми харесва. Е, май ще е най-добре да го карам направо. Разбира се, зная коя си ти и коя е била баба ти. Ние се преместихме тук преди около дванадесет години, но легендата за Джанет Харди все още е жива. Наясно съм, че това е била нейната къща. Хубаво е да видиш, че някой най-после се грижи за това място, макар че не това дойдох да ти кажа.

— Нещо не е ли наред?

— Не съм сигурна, защото въпреки че зная коя си и се заинтересувах от теб, особено след вчерашната случка, всъщност не те познавам. Тази сутрин ми се обадиха двама репортери, искаха да узнаят моята версия за случилото се.

— О! Ясно.

— Отвърнах им, че съм разказала всичко на полицаите. Те продължиха да настояват, така че им затворих телефона.

— Съжалявам, че са те обезпокоили.

Лори махна пренебрежително с ръка.

— Всъщност исках да те уведомя, че някой е говорил с репортерите. Не бях сигурна дали ти самата не си го сторила, макар сега да виждам, че не е така.

— Не, но май наистина ще се наложи да го направя. Много съм ти благодарна за информацията.

— Нали сме съседи. Сега ще те оставя да работиш. — Тя се огледа. — Мисля, че е време да накарам съпруга ми да пребоядиса дневната.

Сила изпрати посетителката си до вратата, после се върна и седна на едно от стъпалата на подвижната стълба. Обмисляше най-директния и лесен начин, по който да направи изявление. Все още имаше контакти, но беше рисковано да се обади на когото и да било от познатите си журналисти. Името Харди веднага щеше да породи още въпроси и да възбуди интерес. Нуждаеше се от няколко кратки и сбити изречения, внимателно подбрани. Бяха я учили, че ако се замеси в неудобна история, не бива да се крие, а така да я извърти, че да я обърне в своя полза и да се измъкне с достойнство и финес от неловката ситуация.

Мобилният телефон, закачен на кръста й, иззвъня. Тя го измъкна от калъфката, затвори очи и отговори.

— Здравей, мамо.

— Сила, за бога, какво става там?

— Имах малко неприятности, но вече съм добре. Виж, може ли да се свържеш с пиар агентката си? Все още ли е Ким Коен?

— Да, но…

— Моля те, свържи се с нея и й дай номера на мобилния ми телефон. Помоли я да ми се обади колкото е възможно по-скоро.

— Не виждам защо трябва да ти правя услуга след начина, по който се отнесе с мен…

— Мамо, моля те. Наистина имам нужда от помощта ти.

От другата страна на линията последва кратко мълчание.

— Добре. Още сега ще й се обадя. Злополука ли си претърпяла? В болница ли си? Пострадала ли си много? Чух, че някакъв луд те взел за призрака на баба ти и се опитал да те прегази с колата си.

— Не, не беше така. Не съм пострадала. Имам нужда от Ким, за да ми помогне да изясня случилото се, да напише изявление.

— Не искам да те наранят, макар че все още съм ти бясна — заяви Дили и подсмръкна, което накара Сила да се усмихне. — При все това не желая да ти се случи нищо лошо.

— Зная, мамо, добре съм. Благодаря ти, че ще се обадиш на Ким.

— Поне аз умея да правя услуги. — С тези думи Дили затвори.

Сила не можеше да не се съгласи с нея, след като двадесет минути по-късно Ким й позвъни. След още двадесет бяха съчинили и изгладили изявлението. Когато затвори, Сила бе убедена, че е направила най-доброто, което би могла.

 

 

— Аз не съм голяма знаменитост — каза Сила на Форд, докато се връщаха с колата от кабинета на лекаря на път към мястото на срещата с агентката по недвижимите имоти. — Но винаги има публичен интерес, когато става дума за насилие или някакъв скандал. А и връзката с Харди може да предизвика малко повече вълнение. Но изявлението ще е напълно достатъчно, за да успокои духовете.

— Само така си мислиш. Поне няколко дни ще си основната новина, а ако има процес, може и по-дълго. Говори ли с полицаите?

— Да се надявам, че няма да има процес, и да, говорих. Зная, че Уилсън смята, че не съм с всичкия се, щом искам да не пращат Хенеси в затвора, след като се има предвид склонността му към насилие.

— Какво ти каза той?

— Психиатрите вече са се заели със случая. От страна на защитата и на обвинението.

— Значи акулите ще премерят сили.

— Така изглежда.

— Мисля, че и за двамата специалисти ще е съвсем ясно, че Хенеси не е на себе си.

— Да. Предполагам, че крайният резултат ще зависи от решението на прокурора дали да предяви обвинение, или да предложи сключването на споразумение, или да препоръча лечение в специализирано заведение. Къщата е ето там, отляво. Дето прилича на малък Кейп Код.

— Ъ?

— С червената кола отпред. Тя вече е тук. Вики Фаул. Къщата се дава под наем, празна е, но собственикът иска да се отърве от нея. А Вики няма търпение да я пробута на някого.

Форд погледна към обраслия в бурени преден двор и малката кафява къща, приличаща на картонена кутия, която се мъдреше насред него.

— Виж ти, чудя се защо. Може ли да съществува нещо по-грозно?

— Правилен подход. Придържай се към него, не се шегувам. — Сила го потупа окуражително по ръката. — Остави ме аз да говоря.