Нора Робъртс
Как ангелите плачат (2)

2.

Нарамила тежкия чук и надянала предпазните очила, Сила огледа мъжа, който се приближаваше към нея по алеята за автомобили. Следваше го куче, с козина в черно и бяло, толкова грозно, че само в анимационните филми можеше да се види нещо подобно — с глава като огромна кутия и с дребно, но стегнато тяло.

Тя харесваше кучетата и се надяваше някой ден да си вземе едно. Но това бе странно създание с огромни изпъкнали очи, които сякаш всеки миг щяха да изхвръкнат от орбитите си, и малки дяволски уши, щръкнали над несъразмерно едрата му глава. Дребното му тяло завършваше с опашка, приличаща на камшик.

Колкото до мъжа, той напомняше на уголемена и подобрена версия на кучето си. Избелели джинси с оръфани подгъви и развлечен сив пуловер покриваха тялото на дългокракия мъж, висок към метър и деветдесет и три. Носеше слънчеви очила с телени рамки. Едното коляно на джинсите му беше силно протрито. По бузите и челюстта му бе набола брада от ден или два, която според нея му придаваше вид на хипар. Все пак облеклото му бе в тон с кафявата му щръкнала коса, с дълги кичури над ушите.

Мъже с толкова рошава коса и загоряло лице обикновено не й вдъхваха доверие. За миг си го представи в салон за придобиване на изкуствен тен. Нали вече се бе разделила с един такъв в Лос Анжелис. Макар всичките тези отличителни белези на новодошлия да изглеждаха съвсем безвредни, а върху красиво очертаната му уста да разцъфна приветлива усмивка, тя стисна здраво дръжката на чука.

Ако се наложи, можеше да го използва и за нещо друго, не само да троши прогнилите дъски.

Не й бе нужно да вижда очите му, за да знае, че той също я оглежда внимателно.

Непознатият се спря в основата на стъпалата, докато кучето се покатери по тях, за да души обувките й. Издаваше звуци като свиня, ровеща в земята.

— Хей — заговори я той и усмивката му очерта трапчинка на бузата му. — Мога ли да ти помогна?

— С какво? — наклони глава тя.

— С каквото ти дойде наум. Нямам представа какво може да бъде, като те гледам как държиш този доста голям чук. Все пак това е частна собственост. — Пъхна палци в предните си джобове, докато продължаваше да бъбри на диалекта, типичен за Вирджиния. — Но не ми приличаш на някой вандал.

— А ти да не си полицай?

Той се усмихна още по-лъчезарно.

— Толкова съм полицай, колкото и ти си вандал. Слушай, мразя да се представям по този начин, но ако си решила да трошиш части от тази къща, за да ги продаваш после по интернет, ще те помоля да размислиш.

Тя свали тежкия чук от рамото си. Мъжът не помръдна, когато го отпусна върху верандата. Но го усети как се стегна.

— По интернет ли?

— Ще имаш повече неприятности, отколкото печалба. Кой ще ти повярва, че разпродаваш автентични части от дома на Джанет Харди? Така че защо не си тръгнеш още сега? Аз ще затворя след теб и няма да има никакви последици.

— Да не си пазач?

— Не. Нали някой трябва да наеме пазачите. Зная, мястото изглежда така, сякаш никой не дава пукната пара за него, но това не значи, че може да нахълташ и да започнеш да трошиш.

Очарована от загрижеността му, Сила заряза предпазливостта.

— След като никой не дава пукната пара, защо ти си тъй загрижен?

— Не можах да се сдържа. И може би тайно ти се възхищавам за смелостта да размахваш този чук посред бял ден, но, сериозно, сега трябва да се махнеш оттук. Семейството на Джанет Харди може и да не се вълнува дали тази къща ще рухне при първата по-силна буря, но… — той не довърши, а само смъкна слънчевите си очила, за да надзърне над тях, преди да ги свали докрай и да започне лениво да ги разклаща в ръката си.

— Тази сутрин нещо съм доста сънен — отново заговори. — Успях да отпия само веднъж от кафето, когато видях тук пикапа и отворената врата, и така нататък. Сила… Макгауан. Чакай, чакай… Наследила си очите на баба си.

А неговите са зелени, отбеляза тя, когато слънцето ги озари в златисти искри.

— Позна и за двете. А ти кой си?

— Форд. Форд Сойър. А кучето, което лиже обувките ти, се казва Спок. Живеем с него на отсрещната страна на улицата. — Той посочи с ръка през рамото си, като насочи погледа й към една доста стара къща във викториански стил, кацнала върху ниското възвишение от другата страна на улицата. — Нали няма да ме халосаш по главата с този чук, ако се кача на верандата ти?

— Вероятно не. Но само ако ми обясниш защо се появи тук толкова рано тази сутрин и защо например не ме забеляза вчера — нито мен, нито Бъди водопроводчика, както и останалите майстори, които си тръгнаха оттук само преди половин час.

— До вчера бях на Каймановите острови. Позволих си една кратка ваканция. Съвсем нормално е да съм пропуснал срещите ти с останалите майстори, понеже се надигнах от леглото само преди половин час. Изпих първата си чаша кафе на предната веранда. И тогава видях пикапа тук, както и зеещата порта. Изяснихме ли се вече?

Звучи логично, реши Сила. И съвсем правдиво. Подпря чука до парапета на верандата.

— Е, като една от онези, които дават пукната пара за тази ферма, трябва да призная, че оценявам загрижеността ти.

— Няма проблеми. — Мъжът пристъпи към нея и сега остана да ги разделя само едно стъпало. Но тъй като сега очите им бяха на едно ниво, а тя бе висока метър и седемдесет и пет, Сила реши, че той действително е висок около метър и деветдесет и три. — Какво беше намислила да правиш с този чук?

— Дъските са прогнили. Цялата веранда трябва да се построи отново. Но твоята поява прекъсна работата ми.

— Хм, нова веранда, както и Бъди водопроводчика, когото впрочем го бива в занаята, както и подбрани майстори за другите работи по къщата. Звучи, сякаш се каниш да постегнеш този имот.

— Точно така. А пък ти ми изглеждаш доста силен. Искаш ли работа?

— Веднъж опитах нещо подобно, но се оказа, че хич не ме бива. Но все пак ти благодаря за предложението. Хайде, Спок, кажи „Здрасти“.

Кучето клекна, навири глава и протегна лапа.

— Колко е умно! — Сила се почувства задължена да се наведе към кучето и да стисне лапата му, докато Спок бе вперил големите си очи в нея. — Каква порода е?

— Някаква четирикрака. Ще бъде хубаво това място да стане такова, каквото съм си представял, че е било някога. Ремонтираш го, защото смяташ да го продадеш ли?

— Не. Решила съм да живея тук. Засега.

— Е, мястото си е хубаво. Или би могло да бъде. Гавин Макгауан е твоят баща, нали?

— Да. Познаваш ли го?

— Той ми беше учител по английски през последната година в гимназията. Накрая изкарах отлична оценка при него, но с много пот и мъка. Господин Макгауан е способен да ти скъса задника от зор. Е, сега да те оставя да си довършиш трошенето на дъските. Работя у дома, така че съм там през повечето време. Ако нещо ти потрябва, извикай ме.

— Благодаря — кимна тя, без никакво намерение да се възползва от предложението му. Отново нагласи очилата си и грабна чука веднага, щом той пое назад по алеята с кучето си, забързано подтичващо край него. Но после нещо й хрумна и се провикна: — Хей! Кой кръщава детето си на един автомобил?

Той обърна и се върна назад.

— Майка ми винаги е имала силно развито, макар и понякога необичайно чувство за хумор. Все твърди, че с баща ми са ме заченали, докато през една студена пролетна нощ подгрели толкова силно, че изпотили прозорците на неговия „Форд Кътлес“. Кой знае, може и да е вярно.

— Ако не е, поне би могло. Пак ще се видим.

— Несъмнено.

 

 

Очарователно начало, замисли се Форд, докато си приготвяше още една чаша кафе, за да се настани с нея на верандата за закъснелия днес сутрешен ритуал. Ето я там отсреща с леденосините си очи, размахваше тежкия чук и трошеше прогнилите дъски на старата веранда.

Чукът навярно е дяволски тежък. Това момиче явно имаше доста яки мускули.

— Сила Макгауан — обясни той на Спок, докато кучето гонеше невидими котки из двора — се е преместила точно на отсреща страна на улицата.

Не беше ли изненадващо като ритник в задника? Форд си припомни, че сестра му Алис обожаваше Кейти Лорънс — хлапето, което Сила играеше от пет, шест или седемгодишна? По дяволите, кой ти знаеше? Помнеше още как Алис навсякъде ходеше с чантичката си за сандвичи с надпис „Нашето семейство“, как играеше с куклата си Кейти и гордо носеше своята раница с надпис „Кейти“.

А понеже Алис вечно складираше по килерите си какво ли не, той подозираше, че тя още пази тази своя чантичка за сандвичи и всичко свързано с манията й по Кейти там някъде в Охайо, където сега живееше. Трябваше да си отбележи да й изпрати един имейл, за да й натрие носа, като й съобщи с каква съседка се е сдобил току-що.

Навремето популярният сериал му се струваше твърде лигав и скучен. Предпочиташе нещо по-динамично, като екшъна „Трансфомърс“ или фантастичните сцени в „Найт Райдър“. После си спомни как след ожесточено спречкване с Алис за Бог знае какво той реши да й отмъсти и съблече куклата й Кейти, облепи я отвсякъде с изолирбанд и я завърза за едно дърво, пазена от неговата армия от оловни войници от „Сторм Трупърс“.

После дяволски си изпати, но си струваше.

Като че ли беше малко перверзно да седи сега тук и да наблюдава порасналата, оживяла версия на Кейти с чук в ръка да удря по някакви дъски. И да си я представя чисто гола.

Имаше дяволски добро въображение.

Четири години, припомни си Форд, бяха изминали, откакто се бе преместил тук, на отсрещната страна на улицата. През тях видя на два пъти да идват и да си тръгват някакви пазачи на отсрещната къща, като вторият се задържа само за шест месеца. До днес обаче нито веднъж не беше виждал тук някой от семейството на Джанет Харди. Като се приспаднат почти двете години, прекарани в Ню Йорк, той бе живял тук през целия си живот и до днес не се бе срещал с нито един от тях. Все пак до него бяха достигнали слуховете, че Сила, момичето на господин Макгауан, минало оттук веднъж или два пъти, но той така и не бе успял да я види.

А сега тя говореше за водопроводчици, трошеше верандата си и… Сепна се, когато позна черния пикал, който зави и навлезе по алеята пред къщата. Той принадлежеше на приятеля му Мат Брустър, тукашен дърводелец. А когато само след тридесет секунди се появи още един пикап, Форд реши да си позволи още една чаша кафе, може би заедно с купа овесени ядки, за да закуси на верандата и да не изпусне нищо от ставащото пред отсрещната къща.

Вече би трябвало да работи, припомни се Форд след един час. Ваканцията му изтичаше и той рискуваше да не спази срока. Но пък отвън беше дяволски интересно. Още един пикап се присъедини към първите два. Позна и него. Принадлежеше на Брайън Мороу, бившия отличен спортист и защитник в местния отбор по американски футбол, трети в отколешния триумвират Мат, Форд и Брайън, който сега въртеше собствена фирма за озеленяване. От наблюдателния си пункт Форд видя как Сила обиколи градината, след вана от Брайън. Следеше внимателно жестовете й, докато тя често поглеждаше в дебелия бележник, с кой то не се раздели през цялото време.

Не можеше да не се възхити на начина, по който се движеше. Сигурно заради краката й, предположи той, и маниера й така бързо, но същевременно грациозно, да крачи из градината.

— О, почакай малко, задръж така. — Форд се надигна, присви очи и си я представи отново с чука на рамо. — Къса дръжка — промърмори. — С две глави, Т-образен. Да, да. Виж ти, май ще се получи.

Влезе вътре, грабна скицника и моливите си, след което — в пристъп на вдъхновение — посегна и към бинокъла си. Върна се на верандата, фокусира бинокъла, за да вижда само Сила през окулярите, и се зае да проучва внимателно очертанията на лицето й, извивката на челюстта й, всичките останали особености на формите. Имаше очарователна, съблазнителна уста, отбеляза той, особено с тази вдлъбнатина в средата на горната й устна.

Още щом започна да нахвърля първата скица, се зае да обмисля различни сценарии, но много скоро ги отхвърли един по един.

Все ще ми хрумне нещо, помисли си. Често се случваше концепцията да се роди от самите скици. Виждаше я като… Даян, Маги, Надин. Не, не, не. Или като Кас. Семпла, малко мъжки тип. Кас Мърфи. Да, Кас Мърфи. Интелигентна, напрегната, склонна към усамотяване, дори самотна. Привлекателна. Той отново погледна през бинокъла.

— О, да, привлекателна е.

Грубите й дрехи не скриваха всичките й достойнства, но донякъде ги омаловажаваха. Продължи да я скицира, отначало целия силует, после лицето в близък план и накрая само профила й. Сетне спря, за да подостри молива. Очилата можеха да бъдат клише, но издаваха интелигентността й. И винаги служеха като удобна маска за истинската духовна същност.

Скицира и очилата й, като изпробва как ще изглежда тя с проста тъмна рамка с правоъгълна форма.

— Ето те и теб, Кас. Или може би трябва да кажа д-р Мърфи?

Отгърна листа на скицника и започна отново. Риза за сафари с цвят каки, ботуши и шапка с широка периферия. Извън работното място или класната стая, някъде сред полето. Стисна устни, като отгърна следващия лист. Мислите му трескаво пулсираха, докато гадаеше в коя ще се превърне спонтанно измислената от него Кас. Кожа, нагръдник — и две прекрасни гърди, надничащи от него. Сребърни гривни високо над лактите, дълги голи крака, диво завихрена коса, но главата увенчана с диадема като корона на кралица. „Колан с диаманти?“ — зачуди се той. Може би да. Древно оръжие — Т-образен чук е две глави. Блестящ, сребърен, когато е сграбчен от ръката на кръвната наследница на богинята воин…

О, да, нуждае се и от някакво име за героинята си.

Римско? Гръцко? Викингско? Или келтско?

Келтско ще подхожда.

Вдигна нагоре скицника и се усмихна на образа.

— Здравей, великолепно създание. Двамата с теб ще сритаме някой важен задник.

Отново погледна отвъд улицата. Пикапите вече си бяха заминали и макар Сила да не се виждаше никъде, предната врата на къщата зееше отворена.

— Благодаря, съседке — промълви Форд и се надигна, за да влезе вътре и да позвъни на агента си.

 

 

Сюрреалистично беше най-подходящото описание за начина, по който Сила сега гледаше на себе си, както бе седнала в приятния вътрешен двор на къщата на баща си — спретната, тухлена, в колониален стил — докато опиваше от чая с лед, сервиран от притеснената й мащехата. Сцената просто не се вписваше в нито една фаза от досегашния й живот. Като дете визитите й тук винаги бяха много ограничени и някак си между другото. Работата имаше предимство пред ваканциите, поне според майка й.

Понякога той идваше да я посети, припомни си Сила. Водеше я в зоологическата градина или в Дисниленд. В зенита на славата й около нея винаги се навъртаха папараци или се тълпеше поредният рояк от деца, докато родителите им щракаха с фотоапаратите си. Работата й бе донесла слава, помисли си Сила, независимо дали я искаше или не.

След това, разбира се, баща й и Пати се сдобиха със своя собствена дъщеря — Анджи, със свой дом, със свой живот, при това на другия край на страната. Което, замисли се Сила, се равняваше на другия край на света.

Тя никога не пасна на този свят.

Дали баща й не се опитваше да й каже тъкмо това? Че този свят е много далеч от нейния, и то не само в километри.

— Хубаво е тук — изрече Сила, предпазливо и подчертано любезно.

— Това е любимото ни място за почивка — отвърна Пати с пресилена усмивка. — Макар че все още е малко хладно.

— Приятно е. — Сила се напрегна в усилието да измисли какво точно да каже на тази мила, майчински изглеждаща жена с приятно лице, с черна коса, подстригана на бретон, и нервни очи. — Аз, хм, съм готова да се обзаложа, че след една или две седмици градината ще изглежда чудесно, когато всичко ще разцъфне.

Огледа лехите, храстите и лозите, спретната ивица с трева, осеяна със сенките, хвърляни от червения клен и плачещата върба.

— Сигурно доста труд си вложила за всичко това.

— О, не, аз само човъркам по малко. — Пати прокара пръсти над късия си черен бретон, при което дребната сребърна обица на ухото й потрепна. — Гавин е градинарят в нашата къща.

— О! — Сила отмести поглед към баща си. — Наистина ли?

— Обичам да се ровя в пръстта. Даже имам чувство, че никога няма да се отърва от нея.

— Нали дядо му е бил фермер — Пати метна лъчезарен поглед към съпруга си. — Така че това му е в кръвта.

Откъде тя знаеше това? И защо Сила не го знаеше?

— Тук, във Вирджиния?

Очите на Пати се разшириха от изненада, преди да се извърне към Гавин.

— Хм.

— Мислех, че знаеш: твоята баба купи фермата на дядо ми.

— Аз… Какво? Малката ферма? Някога е била ваша?

— Никога не е била моя, скъпа. Моят дядо я продал, когато съм бил малко момче. Помня как гонех пилетата там, за което много ме хокаха. Баща ми не искаше да се занимава с фермата, а пък братята и сестрите му — онези, които тогава са били живи — се оказали големи прахосници. И така дядо я продал. Случило се точно тогава Джанет да снима някакъв филм тук. Говоря за „Танц в обора“.

— Тази част от историята ми е известна. Тя се влюбила във фермата, която използвали за снимките, и веднага я купила.

— Вярно е само донякъде — поправи я Гавин с усмивка. — А пък дядо купил имот в Уинбаго — кълна се, че така е станало — и заедно с баба ми потеглили на дълъг път. Пътували напред и назад в целия този ад през следващите шест-седем години, докато тя не получил сърдечен удар.

— Значи този имот е бил на Макгауан.

— И още е. — Все така усмихнат, Гавин отпи от чая си. — Не е ли така?

— Мисля, че всичко това оформя някакъв много трогателен кръг. — Пати протегна ръка, за да погали ръката на Сила. — Помня как светваха всичките лампи в къщата, когато Джанет Харди пристигаше тук. И как през лятото, ако разтвориш прозорците си, можеш да чуеш музика и да зърнеш жени в красиви тоалети, а край тях най-красивите мъже, които някога съм виждала. Понякога, докато снимаше филма, тя идваше в града или само преминаваше през него в спортния си автомобил.

Пати отново се пресегна към каната, сякаш трябваше все да намира някакво занимание на ръцете си.

— Помня как веднъж се отби у дома, тогава ние имахме кученца за продан. По пет долара едното. Нашето шотландско коли се бе свързало с някакво приходящо куче от неопределен произход. Тя си купи едно кутре от нас. Седна направо там, на земята, и остави кученцата да подскачат наоколо и да се катерят по нея. И се смееше, смееше. Имаше такъв чудесен смях. Извинявай, май се поувлякох?

— Не. Нищо не зная за това. Или почти нищо. Това ли е било кучето, което…

— Да, то беше. Тя го бе кръстила Хектор. Старият Фред Бейтс го намерил да се скита край пътя, натоварил го в пикапа си и го върнал обратно. Той я намерил в онази сутрин. Беше много тъжен ден. Но сега ти си тук. — Пати пак потупа ръката на Сила. — И отново ще има светлини и музика.

— Тя е купила кучето от теб — промърмори Сила, — а фермата от дядо ти — обърна се към Гавин. — Мисля, че това е още един кръг. Може би ще ми помогнеш за градината.

— С радост ще ти помогна.

— Днес наех един градинар, но още не съм решила какво ще искам от него. Имам и книга по градинарство, но ще се радвам на някои указания.

— Значи се разбрахме. Ще ти дам две книги по градинарство, които могат да подскажат още идеи.

— Две?

Гавин се усмихна, загледан в очите на жена си, изразяващи смущение.

— Всъщност са повече от две. Кого нае за градинар?

— Май че се казва Мороу. Брайън Мороу.

— Добър избор. Справя се добре и е надежден. В гимназията беше знаменит футболист и никога не се изкачи над нивото на средните по успех. Но завъртя добър бизнес и си спечели добра репутация.

— И аз така подочух. Срещнах също и един от бившите ти ученици. Форд Сойър.

— Разбира се — намеси се Пати. — Той живее точно отсреща, от другата страна на улицата.

— Умно момче, винаги е бил такъв — кимна Гавин над чашата си с чай. — Е, склонен е да се увлича в блянове, но ако успееш да го предизвикаш да впрегне ума си, може да бъде много умен. Добре се справя.

— Така ли? И как?

— Той пише текстове за комикси. Но освен това сам ги илюстрира, което е доста необичайно, поне така ми казаха. Да си чувала за „Сийкър“^[1]? От него е. Интересна творба.

— „Сийкър“? Не беше ли за някакъв суперборец срещу злите престъпници? Или нещо подобно?

— Да, от този сорт. Един частен детектив рискува всичко, за да провали налудничавия заговор за унищожаването на света по изключително съвършен начин — като се използва молекулярно кодиране, чрез което хората стават невидими. И докато се надява да спре лошите и с това да осигури своето прославяне и забогатяване, той неволно убива влюбената в него девойка. За малко и той да загине, но също преминава през молекулярното кодиране.

— И тогава той става могъщ, защото вече е невидим — довърши Сила. — Чух за това. Две от момчетата, които работеха по моите проекти за обновяване на стари къщи, си падаха по комиксите. Само Бог знае къде е сега Стив — добави тя, като имаше предвид бившия си съпруг. — Веднъж спориха половин ден само за това дали „Сийкър“ напомня повече на „Черният рицар“, на „Мъже в черно“ или пък на „Фантастичната четворка“. Винаги настръхвам, когато виждам зрели мъже да се увличат по комикси.

— Но и Гавин ги харесва. Особено създадените от Форд.

— Наистина ли? — Оживи се, като си представи как един тих и скромен гимназиален учител чете в захлас комикси за супергерои. — Защото е твой бивш ученик?

— Това определено оказва влияние. Пък и момчето умее да разказва увлекателни и съдържателни истории, в които всичко се върти около героя със сложен характер, търсещ спасение чрез изтребване на злото. Опитва се да върши добрини, макар все заради някакъв грешен подтик. Като например да спре възхода на някой умопобъркан маниак, но само за да уреди себе си. И този неразумен акт коства живота на девойката, която го обича, но с която героят се е отнесъл лекомислено. Превръщането му в невидим е метафора: става герой, но никой никога няма да го види. Интересна творба.

— Освен това е ерген — многозначително добави Пати и Гавин се изсмя. — Е, казах го само защото живее точно срещу нея, отвъд улицата, пък и Сила ще бъде сама във фермата. Може да й се прииска да има компания понякога.

Вече не се нуждая от мъжка компания, помисли си Сила.

— Все пак дните ми занапред изцяло ще бъдат запълнени с работа по възстановяването на къщата, а вечерите — с обмислянето на плана за следващия ден. Така че поне за известно време ще бъда прекалено заета, за да си търся някой да ми прави компания. Всъщност вече трябва да тръгвам. За утре имам график, който ще запълни целия ми ден.

— О, но няма ли да останеш да вечеряш с нас? — протестира Пати. — Хубаво е да хапнеш вкусно домашно ядене, преди да си тръгнала. Приготвила съм лазаня, трябва само да я пъхва във фурната. Няма да отнеме много време.

— Звучи чудесно. — Сила осъзна, че наистина е така. — Ще ми е приятно да остана за вечеря.

— Тогава постой тук, тъкмо да изпиете с баща си по още една чаша чай.

Сила изпрати с поглед Пати, която се надигна, премина набързо през вътрешния двор и влезе в къщата.

— Да отида ли да й помогна?

— Тя обича да се занимава с приготвянето на храната. Това я успокоява, така както градинарството мен. По-добре ще се чувства, ако седиш тук и я оставиш сама.

— Може би я изнервям.

— Да, донякъде. Но ще й мине. Сигурен съм, че много ще се разочарова, ако не останеш с нас за вечеря. Лазанята е специалитетът на Пати. Приготвя соса от своите домати, които всяко лято консервираме.

— Шегуваш се.

Той присви устни, като видя как по лицето й внезапно се изписа пълна изненада.

— Това тук е напълно различен свят, скъпа.

— И аз така бих казала.

В този свят, установи Сила, хората си приготвяха домашна лазаня и ябълков сладкиш и за тях всяко ястие беше просто храна, а не показно представление. А на госта или на члена на семейството — тя се усещаше някъде по средата — се даваше и по една чиния, загърната с фолио, за да си я отнесе у дома. Ако гостът или членът на семейството беше с кола, му предлагаха с яденето само една чаша вино, но след приключването на вечерята задължително му се поднасяше и чаша кафе за неутрализиране на виното.

Сила погледна часовника си и се усмихна. Към осем щеше да успее да се прибере в своята къща.

След като постави двете чинии в хладилната чанта, Сила опря ръце на кръста и се огледа. Голите крушки хвърляха обилна светлина и сгъстяваха сенките, като разкриваха пропуканата мазилка и ожулените дъски по пода. Бедното старо момиче, помисли си тя. Отчаяно се нуждаеш от лифтинг.

Взе фенерчето си и го включи, преди да изгаси крушките. Насочи пред себе си лъча на фенерчето и тръгна към стъпалата.

Надзърна през предния прозорец и видя светлините, примигващи от къщите, разпръснати по хълмовете и по полето. Другите хора привършваха с домашните гозби, предположи тя, и се настаняваха на диваните пред телевизорите или се заемаха да преглеждат сметките си. Може би слагаха децата си в леглата или им нареждаха да се укротят и да си допишат домашните за утрешния ден.

Съмняваше се, че някой от тях е чел някога сценарий за утрешните снимки или се е прозявал, докато си учи репликите. Глупаво е да им завиждам, каза си Сила, че имат това, което аз никога не съм имала.

И както си стоеше там, видя светлините в къщата на Форд.

Дали описваше следващото приключение на „Сийкър“? Или може би просто предъвкваше парче стоплена замразена пица, което според нейните представи беше ергенската версия на домашно приготвена храна? И защо един писател на комикси ще живее в приятна за окото реставрирана стара къща във викториански стил, но зареяна сред този затънтен край във Вирджиния?

Автор на комикси, на всичкото отгоре ерген, припомни си тя и се подсмихна. С неоспоримо прелъстително южняшко провлечено наречие и ленива походка, в която все пак се долавяше малко напереност. Плюс едно странно дребно куче.

Но каквито и да бяха причините, хубаво бе да вижда лампите, светещи на отсрещната страна на улицата. Близо, но не съвсем. Странно успокоена от тази гледка, тя се обърна и продължи към горния етаж, където възнамеряваше да се напъха в спалния си чувал, за да обмисли още веднъж плановете си за утре.

 

 

Мобилният й телефон я събуди точно когато бе заспала най-дълбоко. Примигва сънено, после отново за мига срещу светлината, която бе забравила да угаси, преди да заспи. Изруга и отвори само едното си око, колкото да протегне ръка към оставения на пода телефон.

Колко е часът, по дяволите?

С разтуптяно сърце провери екранчето на телефона: три и двадесет и осем след полунощ. По-долу беше изписано името на майка й.

— По дяволите! — Сила вдигна капачето на мобилния. — Какво не е наред?

— Така ли се отговаря по телефона? Защо не си направиш труда да кажеш поне едно „Здравей“?

— Здравей, мамо. Какво не е наред?

— Не съм щастлива заради теб, Сила.

Пак старата песен, помисли си Сила. Или се е напила, или се е дрогирала. Или и двете.

— Е, съжалявам да го чуя, особено в три и половина през нощта по часовата зона на Източното крайбрежие. Където се намирам в момента. Или и това си забравила?

— Много добре зная къде си. — Гласът на Бидилия се изостри, макар че заваляше думите. — Дяволски добре зная къде си. Ти си в къщата на моята майка, която ме подмами да ти дам. Искам си я обратно.

— Аз съм в къщата на моята баба, която ти ми продаде. И няма да ти я върна обратно. Къде е Марио? — попита тя за настоящия съпруг на майка си.

— Това няма нищо общо с Марио. Това е само между мен и теб. Ние сме единствените, останали след нея! И ти много добре знаеш, че ме хвана в момент на слабост. Възползва се от моята уязвимост и болка. Искам веднага да се върнеш тук и да скъсаш документите по прехвърлянето на имота или както там се наричат.

— А ти ще скъсаш ли чека с цената на продажбата?

Последва дълга и горчива пауза, през която Сила си легна обратно и уморено се прозя.

— Ти си невероятно студено и неблагодарно същество.

Сълзливата нотка в гласа й бе част от представлението и Сила отдавна бе свикнала с номерата на майка си, за да й направи впечатление.

— Да, такава съм.

— След всичко, което съм направила за теб, след всичките ми жертви, след всичко, което захвърли, без да ти мигне окото. Сега, вместо да ми се отплатиш за всичките онези години, през които те поставях на първо място, ти ми хвърляш парите си в лицето.

— Щом искаш, можеш и така да го приемеш. Но аз ще запазя фермата. И много те моля, не губи повече нито моето, нито твоето време, за да се опитваш да ме убеждаваш, че това място има значение за теб. В момента съм тук и с очите си виждам колко си била загрижена за него.

— Тя беше моя майка!

— Да, както и ти си моята. Това са кръстовете, които трябва да носим.

Сила чу трясъка и си представи как в най-близката стена се разбива чашата с предпочитаната от майка й за нощните часове холандска водка „Кетел Уан“ с лед. После дойде ред на хлипането.

— Как можа да ми кажеш такива ужасни неща!

Легнала по гръб, Сила закри очи с ръка и изчака да свърши изпълнението.

— Би трябвало да си легнеш, мамо. Не бива да се обаждаш по телефона, когато си пияна.

— Сякаш те е грижа за мен. Може би и аз ще сторя същото, което направи тя. Може би просто ще сложа край.

— Не говори така. На сутринта ще си по-добре.

— Вероятно.

— Нуждаеш се от един хубав сън. Очаква те подготовка за шоуто.

— Всички искат от мен да бъда като нея.

— Не, не искат. — Най-вече само ти, помисли си Сила. — Легни си, мамо.

— Марио. Искам Марио.

— Върни се в леглото. Аз ще се погрижа за останалото. Той ще дойде при теб. Обещай ми само, че ще си легнеш.

— Добре, добре. И без това повече не желая да говоря с теб.

Когато телефонът изщрака в ухото й, Сила за миг остана неподвижна. Обвинителното хленчене и нападките в края на разговора бяха знак, че Дили е изчерпила силите си и наистина ще си легне в леглото или просто ще се просне върху най-близката удобна повърхност и ще потъне в безпаметен сън. Опасната зона вече бе премината.

Сила натисна бутона за бързо избиране, който бе програмирала като Номер пет.

— Марио — изрече, след като той се обади. — Къде си?

Отне й по-малко от минута да му опише ситуацията, след което прекъсна разговора насред смутените обяснения на Марио. Сила не се съмняваше, че той ще се втурне към дома и ще даде на Дили цялото съчувствие, внимание и комфорт, от които тя тъй се нуждаеше.

Окончателно разбудена и раздразнена, Сила се изхлузи от спалния чувал. Грабна фенерчето и се довлече до тоалетната, след което слезе по стъпалата за нова бутилка с вода. Преди да се върне в кухнята, разтвори предната врата и излезе навън до късата част от портата, която беше останала непокътната.

Всичките толкова мили светлинни вече бяха угаснали, забеляза тя, а хълмовете тънеха в непрогледен мрак. Дори хаотично пръснатите по небосвода звезди едва блещукаха иззад облаците и тя си помисли, че все едно е прекрачила прага на някоя гробница. Черно, притихнало, студено. Планините като че ли се бяха присвили за през нощта, а въздухът беше тъй замрял, толкова абсолютно неподвижен, та й се стори, че сякаш чува диханието на къщата зад гърба си.

— Приятел или враг? — попита на глас.

Марио сигурно сега бърза към къщата в Бел Еър, мърморещ и изнервен, за да утеши и приласкае пияната си съпруга в прегръдката на загорелите си (и много по-млади) италиански ръце, след което ще я отнесе в леглото.

Дили ще каже — както често повтаряше — че е толкова самотна, винаги сама. Но тя просто не познава значението на тази дума, каза си Сила. Не познава дълбочината на самотата.

— А ти познавала ли си я? — попита тя Джанет. — Мисля, че си знаела какво е да бъдеш сама. Да си заобиколена от толкова хора и същевременно да си напълно и нещастно самотна. Е, знаеш ли, и аз съм го преживяла. И така е по-добре.

По-добре, повтори си Сила, да си сама в една тиха нощ, отколкото да си самотна сред тълпата. Много по-добре.

Пристъпи назад, влезе вътре и заключи вратата.

И остави къщата да въздиша около нея.