Нора Робъртс
Как ангелите плачат (19)

19.

На сутринта на Четвърти юли Форд се изтърколи от леглото на Сила. Не се изненада, че тя вече беше на крак, макар да бе празник. Лично той възприемаше дълга си на американец в това да си поспи до късно, но очевидно тя не споделяше този негов непоколебим патриотизъм. Пое надолу по стъпалата и се насочи към познатото му бучене и трещене, долитащо откъм всекидневната.

Завари я покачена на подвижната стълба да кове гвоздеи по корниза над прозореца.

— Вече работиш? — прозвуча като обвинение.

Тя се извърна назад.

— Малко. Искам да видя как ще изглежда този перваз на фона на боята, която баща ми нанесе. Още не мога да повярвам, че той боядиса всичко тук, при това толкова добре. Ако си нямаше работа, веднага бих го наела за бояджия.

— Има ли кафе?

— Да. Там е. Спок отиде да го пази. Плаши се от пистолета за гвоздеи.

— Изчакай малко.

Продължи да чува зад гърба си бученето и трещенето, докато се завлече до кухнята. Кафемашината беше доставена върху шкафа. Форд отмести очи от ослепяващата слънчева светлина, проникваща през прозорците, преди да си налее кафе в чашата. Но след първите глътки живителната течност светлината стана по-поносима, а не като чуждоземно оръжие, предназначено да ослепи цялото човечество.

Изпи почти половината кафе от чашата, без да помръдне. Едва тогава се почувства буден. Взе чашата със себе си и се запъти обратно към всекидневната, за да погледа още няколко минути как тя най-усърдно се труди, в очакване магията на кофеина да довърши делото си.

Тя слезе на пода и се зае да нагласява диагоналните нарези на следващите парчета от перваза. Форд остана удивен колко бързо целият прозорец беше заобиколен с перваз от тъмно дърво.

Сила остави на пода пистолета за гвоздеи и отстъпи няколко крачки назад. Той чу шепота й:

— Да, точно така.

— Изглежда добре — намеси се Форд. — Какво направи с това, което е било там досега?

— Ами то си е същото, поне по-голямата част от него. Само се наложи да скова нова подпрозоречна дъска, която да пасва на интериора, понеже старата беше повредена.

— Струва ми се, че беше бяла.

— Защото на някакъв идиот му хрумнало да наплеска с бяла боя това прекрасно орехово дърво. Трябваше да се остърже цялото, да се изглади и да се лакира с два пласта, за да се върне в първоначалното си състояние.

— Хм. Е, сега изглежда добре. Досега не бях виждал боя с такъв цвят другаде в къщата. Но ми се струва малко тъмна, въпреки че изглежда по-топла на фона на дървото. Нещо като гора, потънала в мъгла.

— Нарича се Шенандоа. И е точно такава, каквато трябва. Като погледнеш през прозореца в тази стая, виждаш планините, небето, дърветата. Всичко е точно. — Тя отстъпи назад и взе следващото парче от перваза.

— Продължаваш да работиш.

— Нали няма да тръгнем преди… — Тя погледна часовника си и набързо пресметна. — Около деветдесет минути. Искам да довърша поне част от този перваз, преди да съм готова за тръгване.

— Добре. Ще си взема кафето и кучето и ще пресека улицата. И ще се върна да те взема след час и половина.

— Чудесно. Но няма ли преди това да си обуеш някакви панталони?

Форд сведе очи към боксерките си.

— Правилно. Трябва да си сложа панталоните, обувките, да си допия кафето и така нататък.

— Ще бъда готова.

 

 

Не очакваше да я завари готова за тръгване. Не защото беше жена, а понеже знаеше колко често се случваше на самия него да се увлече в работата си и да изгуби представа за времето. Ако не настроеше предварително будилника, винаги закъсняваше или дори пропускаше поредния си ангажимент.

Затова остана толкова изненадан, като я видя да излиза от къщата точно когато той спря колата пред нея. За миг замря безмълвен.

Беше пуснала косата си, което рядко правеше, и тя се стелеше по гърба й като тъмно, старо злато. Носеше яркочервена рокля с ефирна и богато надиплена пола, с тънки презрамки през силните рамене.

Опрял лапи на прозореца на колата, Спок се провеси навън. Форд оприличи издадените от кучето звуци на вълче подсвиркване.

Излезе от колата и изрече само едно:

— Леле!

— Харесва ли ти? Я виж това. — Тя се завъртя и му даде шанс да се възхити на дълбокото деколте отзад, разкриващо голия й гръб, върху който се кръстосваха двете тънки презрамки.

— Още веднъж, хайде. Никога досега не съм те виждал с рокля, а тази е зашеметяваща.

Лицето й внезапно помръкна.

— Май е твърде превзета за барбекю в задния двор. Само за пет минути ще се преоблека.

— Първо, само през трупа ми. И второ, „превзета“ е последната дума, която бих използвал за роклята ти. Напротив, прекрасна е. С нея изглеждаш толкова секси, толкова неустоима — като сладолед в зноен ден. Сега ме е яд, че досега не съм те водил на място, където се изисква да носиш рокли. Вече предвкусвам една фантастична вечеря.

— Предпочитам пикниците в задния двор.

— Те постоянно са на челно място в списъка ми.

 

 

Очакваше отначало да се чувства неловко — запознанствата, любезните разговори, докато се опознае с гостите. Но се оказа, че вече познаваше повечето от присъстващите, така че веднага се отпусна сред приятната обстановка в задния двор на Мат, с широка площадка и димящо барбекю.

Джоузи, симпатичната му съпруга в доста напреднала бременност, почти веднага успя да задигне Сила от Форд.

— Ето за теб — подаде му Джоузи бирата. — Сега се махай. А за теб? Вино, бира, безалкохолно?

— Ами ще започна с безалкохолно.

— Тогава опитай лимонадата. Чудесна е. А после ще дойда да те отвлека за десетина минути ей там, на сянката. Умирах от желание да се запознаем.

— Винаги, по всяко време си добре дошла в къщата ми.

— На два пъти за малко да се отбия, но с това тук отпред… — Тя потупа корема си. — Пък и с онова. — Посочи към групата деца край люлките. — Малкото момче със сини шорти и червена ризка, което прегръща Спок с такъв възторг, е моят син. Така че с това и онова и с работа на половин ден, не ми остава никакво свободно време. Нито да те поканя на гости, както е редно, нито да дойда при теб и да видя как напредвате. Мат твърди, че всичко е страхотно.

— Той свърши великолепна работа. Много е способен.

— Зная. Срещнах го, когато моето семейство се премести тук. Тогава бях на седемнадесет и ме беше яд на баща ми, задето ме раздели с Шарлът и приятелите ми там. Разбира се, бях убедена, че с живота ми е свършено. До следващото лято, когато родителите ми наеха местен предприемач да издигне пристройка към къщата, а в екипа му работеше един млад и красив дърводелец. Отне ми цели четири години — намигна й тя, — но накрая успях да го спечеля.

Седна на стола и въздъхна прочувствено.

— Но по-добре да престана да ти досаждам с миналото си. Обожавах Кейти. Имах кукла Кейти. Всъщност още я имам. Затова я пазя тук. — С нежно движение описа кръг върху издутия си корем. — Този път ще имаме момиче. Гледала съм повечето, ако не и всичките филми на баба ти и имам „Танцът в обора“ на дивиди. Надявам се да се сприятелим, защото ти се срещаш с Форд, а аз много го обичам. Всъщност Мат знае, че ако ми писне от него и реша да го напусна, ще хукна след Форд.

Сила отпи от лимонадата си.

— Мисля, че вече те харесвам.

 

 

Сред тежката, приспиваща жега хората упорито търсеха сянката под чадърите на площадката или се скупчваха около масите под дърветата. Само децата, на които все по-силната горещина и сгъстяващата се влага явно никак не влияеха, се катереха по люлките или търчаха из двора като кутрета с неизтощима енергия. Сила набързо пресметна, че в просторния двор на Мат, по площадката и в приятната двуетажна къща в колониален стил трябваше да има около стотина души от пет поколения.

Заедно с Форд, Брайън и още няколко души тя се настани край една от масите за пикник, отрупана с хамбургери, хотдог и най-разнообразни летни салати. От мястото си виждаше баща си и Пати да разговарят оживено с родителите на Форд, докато се хранеха на масата си на площадката. Забеляза как Пати се засмя, протегна ръка към бузата на Гавин и го погали. Той пък пое ръката на жена си и целуна набърже кокалчетата на пръстите, без да прекъсне разговора.

За миг изпита притъпено пробождане от завист, но можеше да ги разбере. Те се обичаха. Разбира се, че го знаеше, поне донякъде. Ала сега виждаше любовта им, проста и искрена — в небрежните и мили жестове, толкова непринудени и естествени. Не само заради навика или дългогодишната близост. Всъщност откога бяха заедно? От двадесет и три или двадесет и четири години? Не, не беше заради дългия съвместен живот.

Просто бяха един за друг, двете половинки на едно цяло.

Към масата им се приближи Анджи — толкова млада, свежа, хубава, придружавана от някакъв върлинест младеж с торбести шорти, когото тя вече беше представила на Сила като Зак. Момичето спря и за миг Сила с удивление осъзна колко много й се иска да бъде по-близо до тях, за да чуе техния забързан, оживен разговор. После Анджи отпусна ръка върху рамото на майка си и се наведе към баща си, за да го целуне набързо по бузата, преди да продължи нататък.

Това говореше достатъчно, реши Сила. Те бяха едно цяло. Анджи щеше да се върне в колежа си през есента. Може би щеше да се премести да живее на хиляда километра оттук, но пак щяха да си останат едно цяло.

Побърза да отмести поглед.

— Мисля, че бих изпила една бира — рече тя на Форд. — Ти искаш ли една?

— Не, не искам, но ще отида да ти взема.

Тя го дръпна да не става, когато той понечи да се надигне.

— Сама ще отида.

Закрачи към огромния поцинкован казан, пълен с лед, бутилки и кутии с бира от бяло тенеке. Всъщност й се искаше нещо по-силно, но реши да се задоволи с бира. Взе една и реши да навести Мат, който се суетеше около барбекюто.

— Няма ли почивка за теб? — попита го.

— Вече почивах на два пъти. Хората идват през целия ден. Тук е така. Трябва да поддържам огъня.

Към тях притича малкият му син, обви ръце около крака на Мат и му забърбори нещо по детски, от което Сила нищо не разбра. Мат обаче май владееше отлично езика му.

— Нека да видя доказателството.

С разширени очи момчето надигна ризката си и му показа корема си. Мат го тупна по него и кимна:

— Добре тогава, иди и кажи на баба си.

Когато момчето отново хукна, Мат видя озадаченото изражение на Сила.

— Каза ми само, че си изял хотдога и сега искал за награда да получи едно голямо, много голямо парче от кейка на баба си.

— Не знаех, че говориш два езика.

— Аз имам много дарби. — И сякаш за да докаже твърдението си, той с опитни движения ловко обърна три бургера. — Като заговорихме за умения, Форд ми каза, че тази сутрин си заковала част от первазите във всекидневната.

— Да. Изглеждат страхотно, ако трябва да съм точна. Това ли е твоята работилница? — Махна с бутилката бира към постройката от кедрово дърво в дъното на двора.

— Да. Искаш да я разгледаш ли?

— Много добре знаеш, че искам, но ще отложим обиколката за друг път.

— А ти къде ще разположиш твоята?

— Още не съм решила. Колебая се дали да не построя ново помещение, или да пригодя част от обора. Вторият вариант ми изглежда по-практичен.

— Но сигурно ще е по-интересно да си построиш нещо ново.

— Досега не съм го правила, така че е изкушаващо. Каква застроена площ имаш предвид? — продължи тя и скоро се увлече в познатите, успокояващи теми по нейната професия.

С напредването на вечерта хората се запътиха на кратка разходка до близкия парк. Тълпяха се по притихналите алеи, понесли шезлонги, хладилни чанти, одеяла, бебета и малчугани. Още с приближаването си ги посрещнаха ободряващите звуци на духовия оркестър.

— Свирят националния химн — каза Форд — точно както беше обявено в програмата. — Носеше под мишници два сгъваеми стола, а Сила теглеше каишката на Спок. — Забавляваш ли се?

— Да. Мат и Джоузи устроиха страхотно празненство.

— За известно време ми се стори, че се отнесе нанякъде.

— Така ли?

— Докато си похапвахме. Преди да вземеш бирата, когато ме изостави, за да се впуснеш в професионален диспут с Мат.

— Сигурно съм попрекалила със салатата. Но иначе наистина си прекарах много добре. За пръв път празнувам Четвърти юли в задния двор на къща в долината Шенандоа. Беше чудесно.

Паркът се простираше в подножието на планината, която сега беше забулена от мараня заради горещината. Стотици хора се пръснаха из парка, нагазвайки из тревата. Сергиите въртяха оживена търговия, като привличаха клиенти дори само със сянката на тентите си. Предлагаше се изобилие от сандвичи с шунка, телешко с лук и кетчуп, поръсени с пудра захар кейкове, безалкохолни. Сила долови миризми на масло и захар, трева и лосиони.

От високоговорителите отначало се разнесе писукането от статичното електричество, но после се заредиха съобщенията за състезанието по ядене на пай, което щяло да започне след половин час пред северния павилион.

— Споменах ли ти за предстоящото състезание по бързо поглъщане на пай?

— Да, както и за четирикратния шампион Джон Портър Големия.

— Доста неприятна гледка. По-добре да не се смесваме с тълпата. Нека да си намерим някое местенце на тревата и да се настаним там. — Форд спря и се огледа. — Но ще трябва да запазим място и за Мат, Джоузи и Сам. О, я виж, Брайън вече се е уредил. Момичето с него е Миси.

— Да, вече се запознах с нея.

— Днес следобед се запозна с половината жители на окръга. — Измери я с кос поглед. — Не очаквах, че ще запомниш толкова много имена.

— Миси Бърк, застраховател. Разведена, без деца. В момента разговаря с Том и Дана Андерсън, която пък притежава малка картинна галерия в Мороу Вилидж. А Шана се увърта около Бил, който е фотограф, но никой не ми спомена фамилното му име.

— Ще трябва да коригирам мнението си за теб.

— Всички обичат да клюкарстват, а така може да се научи много.

Едва бяха седнали и разменили по няколко думи със съседите си, когато Форд я повлече към площадката за състезанието.

Групата от двадесет и пет състезатели вече беше готова. Около шията на всеки от тях беше завързано пластмасово лигавниче. Имаше участници на всякаква възраст — от деца до дядовци, като най-разумно беше да се залагат пари за Джон Портър Големия, който наистина оправдаваше прякора си със своите сто и двадесет килограма.

По сигнала на съдията двадесет и петимата се наведоха над купите, пълни с тестени кори и пълнеж от боровинки и сметана. Зрителите шумно се засмяха и се заеха да насърчават състезателите със закачливи подвиквания и окуражителни крясъци.

— О, господи! Това е отвратително.

— Но е забавно. Човече, той отново ще повтори рекорда си. Големия Джон! Виж го само! — изкрещя Форд и започна да припява. Тълпата поде ритъма и изригна в оглушителни аплодисменти, когато Джон Портър Големия надигна широкото си лице, цялото омазано в тъмночервено.

— Непобедим е — възхити се Форд, когато Портър беше обявен за победител. — Никой не може да му съперничи. Той си остава Супермен сред гълтачите на пай. Добре, а сега да се отбием в южния павилион. Там ще разиграват лотарията. Да отидем и да си купим билети, за да спечелим най-грозната, най-безполезната награда.

Сред оживената глъч те се насочиха към стената с наградите, между които привличаше вниманието закрепеният на нея часовник, украсен отгоре с пластмасов петел с яркочервен гребен. Форд избра на какво да заложи и отиде до щанда за продажба на лотарийни билети.

— Здравейте, госпожо Мороу. Има ли оборот?

— Тази година се справяме добре. Дори предусещам, че ще счупим рекорда. Здравей, Сила. Изглеждаш чудесно. Забавляваш ли се?

— Много.

— Радвам се да го чуя. Предполагам, че е малко скучно и провинциално в сравнение с празниците в Ел Ей, но все пак е приятно. А сега, колко пари мога да изцедя от вас? Искам да кажа… — Кати примигна с гъстите си мигли. — Колко билета ще искате?

— Дай ми за двадесет долара.

— По двадесет на всеки от нас двамата — уточни Сила и измъкна банкнотата за своя дял.

— Ето това искам да се чува по-често! — зарадва се Кати, отброи билетите и ги откъсна от кочана. — Желая ви късмет. Идвате тъкмо навреме. След около двадесетина минути ще обявим победителите по високоговорителя. Форд, ако видиш майка си, кажи й да намине към мен. Искам да си поговоря с нея за…

Сила престана да слуша разговора им, тъй като видя Хенеси да се взира втренчено в нея откъм другата страна на павилиона. От омразата, с която я гледаше, я побиха ледени тръпки. Край него бе застанала ниска жена с уморени очи и уморено лице. Тя го дърпаше за ръката, но той не помръдваше.

Сила забрави за горещината, за ярките светлини и цветове, с които се отличаваше днешният ден. Омразата, каза си тя, е способна да заличи всякаква радост. Но не отвърна очи, нямаше да сведе глава пред него.

Накрая Хенеси извърна поглед и отстъпи пред молбите на жена. Двамата се отдалечиха от павилиона, прекосявайки зелената трева.

Не каза нищо на Форд. Не искаше да му разваля деня. Само побърза да облекчи пресъхналото си от напрежение гърло с лимонада, след което продължи да се разхожда из тълпата, докато накрая слънцето започна да се спуска към върховете на запад.

През цялото време не спря да говори и да се смее. Дори спечели голямата награда от лотарията — стенния часовник с петел върху него. И напрежението в нея постепенно се стопи. Когато небето се смрачи, Сам се покатери в скута на Форд, за да проведе с него някакъв странен, оживен разговор.

— Как разбираш какво се опитва да каже? — попита го Сила.

— Прилича на говора на клингоните^[1].

По високоговорителите обявиха, че духовият оркестър ще изсвири химна и многобройната тълпа се изправи на крака. Застанал до нея, Форд вдигна момчето на ръце. Всички притихнаха, смълчани под тъмносиньото небе и проблясващите светулки, под тържествените звуци на духовите инструменти.

Тя улови импулсивно ръката на Форд и не я пусна, докато не заглъхна и последният звук от химна.

Първият фойерверк избухна броени секунди след като отново насядаха. Изплашен от гърмежа, Сам се измъкна от скута на Форд, за да потърси закрила при баща си. А пък Спок мигновено зае мястото му.

Колко хубаво нещо е сигурността, каза си Сила, докато светлините прорязваха тъмното кадифе на небето. Особено там, където знаеш, че винаги ще си в безопасност.

— Добре ли беше? — попита я Форд, докато се прибираха по притихналото шосе към дома.

— Много добре. — Удивително добре, осъзна тя. — От самото начало и до края.

— Какво ще правиш с това? — попита той и кимна към часовника.

— С това ли? — Сила обгърна с ръце петела. — Така ли се отнасяш към нашето дете? — погали го нежно. — Мисля да го отнеса в обора. Ще го използвам като часовник, пък и е съвсем подходящ за там. Освен това ще ми остане за спомен от първия ни Четвърти юли. Когато къщата бъде готова, ще е вече твърде късно за барбекю в задния двор. Но след днешния ден се замислих дали и аз да не организирам едно парти. Голям купон за освещаване на къщата. Огън в камината, подноси с храна, цветя и свещи по масите. Искам да видя къщата си пълна с хора, но не с работници както сега, а дошли само да се забавляват.

Протегна краката си.

— Но тази вечер съм преситена от празнуване. Най-добре ще бъде да се приберем у дома на тишина.

— Вече почти стигнахме.

— Искаш ли да споделиш тишината с мен?

— Тъкмо за това си мечтаех.

Те се спогледаха, докато той завиваше с колата към нейната алея. Като се огледа назад, Форд забеляза как фаровете осветиха червения клен.

— Какво виси там…

— Пикапът ми! — Тя се наведе напред и се вкопчи в арматурното табло. — О, дяволите да те вземат, кучи син, спри. Спри!

Едва не изтръгна предпазния колан от скобата. Изскочи от вратата, преди Форд да успее да спре.

Парчета от счупеното стъкло стърчаха по задния прозорец. Още повече бяха разпилени по чакъла и сега захрущяха под подметките й.

Форд вече беше извадил мобилния си телефон и трескаво набираше 911.

— Почакай, Сила, изчакай ме!

— Всички прозорци. Изпочупил е всичките прозорци.

Предното стъкло бе изцяло разбито и от него бяха останали само отломки от стърчащи стъкла. Леденият гняв, надигнал се в гърлото й, едва не я задави, особено като видя счупените фарове и смазаната решетка на радиатора.

— Няма що голяма полза от алармената инсталация! — Идеше й да заплаче. Или да закрещи. — Никаква полза.

— Да влезем и да проверим инсталацията. Ще огледам цялата къща, преди да ти позволя да влезеш вътре.

— Много ми се насъбра, Форд. Прекалено, дяволски много. Озлобеност, отмъстителност, налудничавост. Това побъркано дърто копеле трябва да бъде тикнато зад решетките.

— Хенеси ли? Та той е извън града.

— Не е. Видях го тази вечер в парка. Върнал се е. И се заклевам в Бога, че ще си получи заслуженото, ако е използвал бухалка, тръба или каквото и да е, за да ми причини всичко това.

Завъртя се, побесняла от гняв. И на светлината на фаровете зърна онова, което Форд беше видял да виси от клона на хубавия й червен клен.

Той я сграбчи за ръката, когато тя се устреми напред.

— Нека да влезем. По-добре да изчакаме полицаите.

— Не — тръсна глава тя, прекоси чакълената пътека и нагази в тревата.

Припомни си, че беше само на шест години, когато й бяха купили такава кукла. Имаше същата коса като нейната — светлоруса, сплетена на две плитки, превързани с розови панделки над ушите. Имаше и коланче, подбрано в тон с роклята в розово и бяло от евтин памучен плат. Малките й кожени обувки бяха стегнати с ширити, вързани над белите й глезени.

Усмивката й бе слънчева също като косата й, сладка като розовите панделки.

Беше направил примка от въже за пране. Внимателно свършена и добре изпипана работа, за да може куклата да виси като зловещ символ. Точно над коланчето й беше окачен картон с надпис: „Курва“.

— Дай ми ключовете. Искам да ме изчакаш на верандата. Моля те.

— Имаше различни модели, с различни аксесоари, които се продаваха отделно. С този модел вървеше сервиз за чай. Беше един от любимите ми. — Извърна се и прегърна скимтящия Спок. — Прав си. Трябва да влезем вътре и да проверим дали всичко е наред. За всеки случай.

— Дай ми ключовете. Искам да ме чакаш на верандата. Моля те.

Любезно казано, помисли си Сила. Колко странно е да чуеш абсолютно властно нареждане, прикрито под любезни думи.

— Не знаем дали още не се спотайва някъде тук. Няма да ти стане нищо, ако ме изчакаш отвън на верандата — и за да прекрати спора, той просто отвори чантичката й и измъкна връзката с ключовете.

— Форд…

— Чакай ме. Тук.

Остави отворена вратата след себе си, което издаваше увереността му, че ще се подчини на заповедта. Младата жена сви рамене и се отдръпна до парапета на верандата, като се сгуши за миг в Спок, преди да го пусне долу. Явно никой не бе влизал в къщата, така че можеше да почака отвън. И нямаше смисъл да спори за това.

Пък и така можеше да стои необезпокоявана отвън и да се взира мрачно в пикапа си. Да кипи от гняв и да гледа мрачно. Неусетно се увлече в спомените. Колко беше щастлива в деня, когато купи този пикап, с какви надежди и очаквания бе заредена, когато го натовари, преди да поеме по дългия път на изток.

Стъпките му я сепнаха и изтръгнаха от мислите й.

— Вътре всичко е наред — чу тя гласа на Форд зад гърба си.

— Наистина ли? — Част от нея, може би някаква по-озлобена, по-лоша част, искаше да отпъди ръцете му, които обгърнаха раменете й, за да я успокоят. Успя да се спре и не го отблъсна. — Искаш ли да знаеш как се чувствах днес, преди да се приберем? Като в сцена от филм. Не искам да кажа, че ми беше зле, напротив, точно обратното. Привиждаха ми се отделни откъси и сцени от някакъв филм, в който наистина искам да играя. Все още не бях привикнала, не бях съвсем уверена. Обаче започнах да се чувствам… действително да се чувствам удобно в кожата си.

Пое дълбоко дъх, после го издиша бавно.

— А това тук е действителността. Счупено стъкло. Но днес с мен се случи нещо, наистина много странно. Днес бях истинската аз. А това? Какво означава това там? Към кого е насочено? Това е образ, мираж. Дим в огледалото.

 

 

Гробище Форест Хил, 1972

Въздухът тегнеше, горещ и задушен, смогът се стелеше над всичко като мръсотия под изпотени пръсти. Гробове, приютили и кинозвезди, и простосмъртни, студени камъни, вкопани в зелената трева. И всички тези цветя, разцъфнали, трогателни като сълзи, пролети от живите за мъртвите.

Джанет, цялата в черно, сгърчена от скръб. Зад нея се поклаща крехкото стъбло на младата върба. Широкополата черна шапка и черните очила закриват лицето й, но мъката й струи през защитната броня.

— Още не са поставили надгробната плоча. Първо се чака пръстта да се слегне. Но ти можеш да я видиш, нали? Името му е изсечено в белия мрамор, а след няколко години и аз ще го последвам. Мислих си да поръчам да изсекат думи от някоя поема, няколко реда поне, но какво можех да измисля? Какво? Затова поръчах само да напишат: „Ангелите плачат“.

Само това. Мисля, че трябва да са плакали. Трябва да са плакали за моя Джони. Виждала ли си как ангелите гледат отгоре към него, плачейки?

— Да. И преди съм идвала тук.

— Значи знаеш как изглежда. Как ще изглежда винаги. Той беше любовта на живота ми. Всички мъже, съпрузи и любовници идваха и си отиваха. Но той? Джони. Той дойде от мен. — Всяка дума, която изговаряше, беше заредена с мъка. — Можех да имам… толкова много неща. Можеш ли да си представиш какво е за една майка да се изправи пред гроба на детето си и да си мисли „можех да имам“?

— Не. Съжалявам.

— Те са толкова много. Заливат ме със съчувствието си, но това не ме трогва. По-късно ще ми помогне малко, но през тези първи дни, първи седмици нищо не може да притъпи болката. — Посочи към земята до гроба. — Знаех го още тогава, защото уредих документите за двата гроба. За мен и за Джони.

— И за дъщеря ти. За моята майка.

— От другата ми страна, ако тя пожелае. Но тя е млада и ще следва своя път. Тя иска… всичко. Ти знаеш това, а аз не мога да й дам нищо, поне през тези първи дни, първи седмици. Нищо не мога да й дам. Но скоро ще легна тук, в пръстта, до моя Джони. Още не го знам, не подозирам колко ще е скоро. Но вече си го мисля. Мисля за това всеки Божи ден. Как ще живея, когато моето бебче го няма? Обмислям какво да избера. Хапчета? Бръснач? Или да се удавя в морето? Така и не можах да реша. Скръбта замъгли разума ми.

— Ами любовта?

— Тя побеждава всичко, когато е истинска. Затова и толкова силно наранява. Ти се питаш дали не съм могла да предотвратя това. Ако не го бях разглезила толкова, ако не му позволявах всичко. Хората казват, че съм можела.

— Не зная. През онази нощ е загинало още едно момче, третото е останало парализирано до края на дните си.

— И за всичко ли съм виновна аз? — запита Джанет с горчивина, за миг изместила скръбта. — Или Джони? Те всички са били в колата в онази нощ, нали? Пияни и безпаметни. Всеки от тях би могъл да е зад волана и това нямаше да промени нищо. Да, да, аз се старая да го оправдая и благодаря на Бога. Благодаря на Бога за всичко, което успях да му дам през краткия му живот. Бих го направила отново. — Закри лице с длани. Раменете й се разтресоха. — Отново бих му дала всичко.

— Не те обвинявам. Как бих могла? Не зная. Но Хенеси те обвинява.

— Какво още иска той? Кръв? — Отпусна ръце и изпъна рамене. Бледото й лице бе мокро от стичащите се сълзи. — Неговият син поне остана жив. А за мен остана само едно име, изсечено върху белия мрамор. — Свлече се на колене върху земята.

— Мисля, че иска кръв. Мисля, че иска моята.

— Не може да иска още. Кажи му го. — Джанет легна край гроба и простря ръце над него. — Достатъчно кръв се проля.