Нора Робъртс
Как ангелите плачат (18)

18.

Сила с удоволствие махна старата очукана врата с олющената боя. Смени я с нова, но прибра старата в обора.

Човек никога не знае кога може да му потрябва една стара врата.

За новата се спря на махагон, въпреки високата й цена, в елегантния опростен стил на компанията „Крафтман“. Квадратните стъкла бяха особено подходящи за външни врати — пропускаха светлината и в същото време осигуряваха известно усамотение.

Много е удобна, каза си тя, след като един от работниците й помогна за поставянето. Приличаше на сбъдната мечта. Сила изчака да остане сама, плъзна гальовно длан по дървото и промърмори: „Здравей прекрасна. Сега си изцяло моя“. Тананикайки си, се зае с монтажа на ключалката.

Дръжката и ключалката бяха от матов бронз, каквито бе подбрала и за останалите врати в къщата, и сега с удоволствие установи, че изборът й е съвършен. Тъмните тонове на бронза се открояваха отчетливо на фона на червеникавия оттенък на махагона.

— Тази врата изглежда много добре.

Сила се извърна и погледна през рамо. Видя баща си, който тъкмо излизаше от колата. Беше свикнала да го вижда в по-строги дрехи, както подобава на гимназиален учител, затова сега й бе нужна една минута, за да го възприеме с джинсите, тениската и бейзболната му шапка.

— И на мен ми харесва. Ще й се възхищават още от завоя — засмя се тя.

— Определено си се справила. — Той се спря, за да огледа предната морава. Тревата беше грижливо окосена, оголените участъци бяха отново засети и крехките кълнове бяха предпазени чрез насипания отгоре тънък слой слама. Цветята също бяха покарали — сред нежните стръкове на азалиите и рододендроните се извисяваха хортензиите, а над тях слънчевите лъчи галеха листата на стройния червен клен.

— Иска още доста работа, пък и реших да засадя лехите с останалите цветя напролет, освен ако не намеря време тази есен да зария луковиците. Но има време.

— Досега си свършила удивително много работа — похвали я баща й, когато се присъедини към нея на верандата. Огледа вратата и ключалката. — Изглежда стабилна. Радвам се, че си избрала такава врата и толкова надеждна ключалка към нея. А какво ще кажеш за алармена инсталация? Вече се носят разни слухове, добави той, когато дъщеря му повдигна вежди.

— Надявам се, че ще се разнесат. И ще послужат като възпиращо средство срещу нападателите, дори може би по-надеждно от самата алармена инсталация. За да не се повтаря това, което стана вчера.

Той извърна към нея бадемовите си очи и я изгледа загрижено.

— Защо не ми се обади, Сила, след това вандалско нападение?

— И без това нищо можеше да направиш. Моля те, изчакай ме само секунда. Ей сега ще свърша. — Завинти последните винтове, после остави настрани безжичната автоматична отвертка и огледа с одобрение свършеното. — Да, сега изглежда добре. Отначало се бях спряла на модела от плътно дърво, но ми се стори прекалено тежкарски. Този е по-добър. — Няколко пъти отвори и затвори вратата, за да провери ключалката. — Добре. Ще използвам подобна врата и за задния вход, но преди това трябва да реша какво да поставя на вратата към вътрешния двор… прощавай. Това може би не те интересува.

— Напротив. Интересувам се от всичко, което правиш тук.

Леко изненадана от нотката на огорчение в тона му, тя се обърна, решена да му посвети цялото си внимание.

— Исках да кажа, че се опитвам да избегна употребата на онези странни приспособления, като дълги лостове с дръжки, модерни бутони за отваряне или плъзгащи се врати, както и разните му там пеещи и светещи модели. Искаш ли да влезеш? — покани го тя отново отвори вратата. — Вътре е шумно, но пък е по-хладно.

— Сила, с какво мога да ти помогна?

— Аз… Виж, наистина съжалявам. — Господи, никак не я биваше в отношенията между баща и дъщеря. Пък и можеше ли да бъде другояче? — Нямах предвид, че не се интересуваш от това, с което се занимавам.

— Стига, Сила. — Гавин отново затвори вратата, за да заглуши шума, долитащ отвътре. — Кажи ми просто с какво мога да ти помогна?

Тя се почувства виновна и донякъде разтревожена, но нищо не й хрумна като спасителна идея.

— Да ми помогнеш? С какво?

Той въздъхна и напъха ръце в джобовете си.

— Не съм кой знае какъв майстор, но все мога да забия някой гвоздей или да завинтя винт. Мога да почиствам или да пренасям. А също да ти приготвя чай с лед или да отида да взема един сандвич. Мога да съм ти полезен дори и с метлата.

— Ти… искаш да работиш по къщата?

— През лятото няма учебни занимания, като изключим летните групи, в които аз обаче никога не се включвам. Така че имам и време, и желание да ти помагам.

— Ами, добре… но защо?

— Зная, че тук има много хора, които отлично си разбират от работата и затова им плащаш. Но досега нищо не съм направил за теб. Плащах издръжка, но това беше мое задължение. Не съм те научил нито да караш мотоциклет, нито да яздиш, нито да шофираш. Никога не съм оставял играчки под елхата за Коледа или за рождените ти дни, ако не броим първите години, но тогава ти беше твърде малка, за да ги запомниш. Не съм ти помагал за домашните, нито съм се въртял неспокойно в леглото си, докато те чакам да се върнеш у дома след срещата ти с някой приятел. Не съм вършил всички тези неща, нито още стотиците други, обичайни за един родител. Затова искам да направя нещо за теб сега, нещо реално и осезаемо, ако ми позволиш, разбира се.

Сърцето й се разтуптя, изпълнено със странна смесица от радост и смущение. Стори й се, че сега е жизненоважно да измисли нещо, нещо съществено и мислите й бясно запрепускаха.

— Хм… Някога боядисвал ли си?

Проследи с любопитство как напрежението по лицето му се стопи и отстъпи пред радостна усмивка.

— Всъщност може да се каже, че съм доста добър бояджия. Нужни ли са ти препоръки?

— Ще се задоволя само с една проба — върна му тя приветливата усмивка. — Ела с мен.

Поведе го към всекидневната. Не беше насрочила за близките дни тази задача, но нямаше нищо лошо да бъде свършена по-скоро.

— Тук мазилката е готова и съм махнала первазите. Налагаше се, понеже част от тях бяха доста повредени. Отчасти ще ги сменя, после ще ги боядисам и лакирам. Така че не се тревожи за тях. Не се занимавай и с тухлите около камината. Там ще поставя облицовка от мрамор или гранит. В момента в това помещение не се работи, тъй че няма да пречиш на никого нито пък работниците ще ти се пречкат наоколо. Можем да застелем пода с парцали. Кутиите с боите са складирани ето тук.

Младата жена опря юмруци на хълбоците си.

— Вземи бояджийската стълба, инструментите и четките. Разтворителят е в тези кутии от по десет галона. Боята с този надпис е за всекидневната. Успях да улуча промоция в „Дюрон“, затова купих отрано всичките материали. Но без грунд няма как да започнеш.

Тя се опита да си припомни какво още фигурираше в списъка със задачите.

— И така… искаш ли да ми помогнеш?

— Ще се справя.

— Добре. Слушай обаче, работата е много, затова спирай да си отдъхнеш, когато се умориш. Ако ти трябвам за нещо, ще работя по вратата на задния вход.

— Отивай. Аз ще се оправя тук.

— Дадено. А… ще дойда да хвърля едно око, като свърша с вратата към кухнята.

На два пъти прекъсва работата си по смяната на задната врата, и то само заради удоволствието да мине по новите, напълно готови стълби. Оставаше да се боядисат и лакират, както и да се довърши коридорът към таванското помещение, което в бъдеще щеше да се превърне в неин кабинет. Сега коридорът беше закрит с голямо парче шперплат. Но стълбата толкова й харесваше, че тя не се сдържа и изтанцува няколко стъпки надолу по стъпалата, спечелвайки си одобрителните подсвирквания и подвиквания на работниците.

Така неусетно изтекоха три часа, преди Сила да си спомни за баща си и бояджийската му дейност. Разтревожена, обзета от чувство за вина, тя се втурна към всекидневната. Очакваше да завари пълна бъркотия, както бе типично за разните аматьори, които се хващаха на работа само през уикендите. Но вместо това я посрещнаха майсторски грундиран таван и две от стените.

А баща й продължаваше да си подсвирква нещо весело, докато полагаше грунда по следващата стена.

— Нает си — изрече тя зад гърба му.

Той отпусна мечето, ухили се и се обърна.

— Ще ти работя само за една лимонада. — Наведе се и пое оставеното на пода шише. — Взех го от кухнята. И видях твоето изпълнение.

— Какво си видял?

— Ами докато се правеше на Джинджър Роджърс^[1] надолу по стълбите. Изглеждаше толкова щастлива.

— И наистина съм. Всичко е готово: стъпалата, площадките, завоите. Истински технически подвиг, който дължите на Сила Макгауан и Мат Врюстър.

— Забравил съм, че танцуваш толкова добре. Не съм те виждал да танцуваш от… Още когато беше тийнейджърка и дойдох за първия ти концерт във Вашингтон. Помня, че те зърнах зад сцената, преди да вдигнат завесата. Беше пребледняла като платно.

— Заради сценичната треска. Мразех тези концертни изпълнения. Мразех представленията.

— Но преди малко изнесе цял спектакъл.

— Представление? Не, едно е представление, а съвсем друго забавление. Преди малко се позабавлявах. Докато ти явно не си си губил времето. Свършил си отлична работа. — Приближи, за да огледа всичко по-отблизо, дори долови мириса на сапуна на баща си. — И дори почти не си се изцапал.

— Защото имам дългогодишна практика. Боядисвах още в училището. А Пати има навика често да се залавя с ремонти у дома. Тук всичко изглежда по-различно — добави той. — Като си разширила този вход, се е променило оформянето на стаята. Струва ми се по-просторна сега.

— Прекалено голяма ли е промяната?

— Не, скъпа. Къщите трябва да се променят, за да отразяват промените в хората, които ги обитават. Пък и ми се струва, че разбираш какво имам предвид, като казвам, че тя още е тук. Джанет още е тук. — Той я докосна по рамото, а после пусна ръка, за да стисне нейната. — Както и моите дядовци и баби, баща ми. Дори и аз донякъде. Това, което сега виждам тук, ми прилича на възкресяване.

— Искаш ли да ти покажа накъде водят стълбите? Искаш ли да се качиш на моя таван?

— С удоволствие.

Тя го разведе из тавана, зарадвана от интереса му към проекта й и плановете й да го превърне в свой кабинет. Изненада се, че одобрението му й достави такова удоволствие. Всъщност винаги е удоволствие да се похвалиш пред някой друг, особено когато този някой гори от желание да бъде впечатлен.

— Значи си решила да продължиш да работиш по възстановяването на стари къщи — отбеляза той, когато те двамата се върнаха долу.

— Такива са плановете ми. Да ремонтирам или за себе си, или за някой клиент. Да променям облика и вътрешното обзавеждане. Да давам консултации, ако е възможно. Но първо ще съсредоточа усилията си върху взимането на лиценза за строителен предприемач. Мога да мина и без него, но ако го имам, повече ще постигна.

— И как ще се справиш с подготовката за изпита?

— Утре ще си взема почивен ден. — Тя протегна двете си ръце и кръстоса пръсти за късмет.

— Утре ли? Защо не учиш и днес? Искаш ли да ти помогна? Нали съм учител.

— Повярвай ми, учих сериозно, много се старах. Издържах пробния тест в интернет. И то два пъти. — Тя се спря пред вратата на банята към стаята за гости. — Това помещение вече е готово, при това за втори път.

— Тази ли е банята, нападната от вандалите?

— Да. Но вече няма и следа от погрома — добави Сила и погали наскоро поставените фаянсови плочки. — Мисля, че сега само това има значение.

— Най-важното е, че не си пострадала. Като си помисля какво се случи със Стив…

— Той е добре. Вчера говорих с него. Лечението му напредва задоволително, което може би се дължи на факта, че неговият терапевт е млада и привлекателна жена. Мислиш ли, че Хенеси може да го е сторил? — внезапно попита тя. — Способен ли е физически на подобно злодеяние, като се има предвид характера му?

— Не ми се ще да мисля, че е бил той, нито да съдя за характера му. Но истината е, че той не е престанал да мрази. — След кратка пауза Гавин въздъхна. — Бих казал, че сега ни мрази повече, отколкото навремето, когато синът му пострада. Дали е способен физически? Хм, той е стар, но все още силен.

— Смятам да поговоря с него, да направя опит да се разберем. Само че още не съм решила какъв подход да избера. От друга страна, ако е бил той, не съм сигурна дали посещението ми няма да го озлоби още повече. Вече почти от две седмици не съм имала неприятности и бих искала така да продължи.

— Хенеси е извън града за няколко дни. Двамата с жена му са отишли на гости на сестра му на север, май че беше във Върмонт. Момчето на съседа им подстригва моравата — обясни й Гавин.

Много удобно, каза си тя, а баща й се залови да довърши боядисването.

И тъй като с боядисването на всекидневната скоро щеше да се приключи, тя реши да изнесе отвън инструментите си и да се заеме с первазите.

 

 

На сутринта Сила заключи, че е било глупаво и лекомислено да не позволи на Форд да остане с нея миналата нощ. Направи го, понеже не искаше нищо да я разсейва, докато преговаряше ръководството за изпита, пък и възнамеряваше да си легне рано и да спи поне осем часа.

Ала не успя да заспи до късно, притеснена за изпита. Кръстосваше нервно къщата, измъчвана от съмнения и тревоги. Когато най-после заспа, я връхлетяха тревожни сънища.

В резултат се събуди напрегната, кисела и изнервена. Изяде насила половин кифла, след което съжали, защото стомахът й се разбунтува.

Три пъти провери съдържанието на чантата си да е абсолютно сигурна, че е взела всичко, което може да й потрябва, излезе половин час по-рано, за да не закъснее заради претоварения трафик. Можете да не намери удобно място за паркиране, досети се тя, докато заключваше предната врата. Или да бъде похитена от извънземни.

— Скоро ще приключи, скоро ще свърши — мърмореше си, докато крачеше към пикапа си. В крайна сметка съдбата на света не зависеше от проклетия тест.

Само нейната, уточни мислено. Само нейното бъдеще.

Можеше да не бърза чак толкова. Можеше да се яви на проклетия тест по-късно, след като довърши преустройството на къщата. И чак когато всичко останало се уреди, тогава да си опита късмета. След като…

Отново ме връхлита проклетата сценична треска, призна си с въздишка. Тревогата как ще се представи, опасението от провала я обгръщаше и душеше като хлъзгава лента. Отвори вратата на пикапа със свит на възли стомах.

И тогава ахна и се разсмя.

Скицата лежеше на седалката, където, предположи тя, Форд снощи я бе оставил.

На нея тя стоеше гордо изправена, с работни ботуши и колан с инструменти, препасан през бедрата й като колан за кобур на пистолет. В едната си ръка държеше пистолет за забиване на гвоздеи, а в другата — рулетка. Около нея бяха струпани греди, макари с кабели, купчини тухли. На лента от врата й висяха защитните очила, а от джобовете на работните й панталони стърчаха предпазни ръкавици.

Под краката й се четеше надписът: „На най-удивителната, най-невероятната девойка — строителен предприемач!“.

— Нищо не пропускаш, нали? — гласно изрече тя.

Огледа улицата и изпрати въздушна целувка към неговата стая, където Форд навярно още спеше. Щом се настани в пикапа и включи двигателя, нервните възли в стомаха й се поотпуснаха.

Със скицата на съседната седалка Сила подкара, включи радиото и пое към бъдещето си, пригласяйки на песента.

 

 

Форд се настани на предната веранда с лаптопа, скицника, цяла кана чай с лед и кесия чипс „Дорито“, който обаче трябваше да споделя със Спок. Не беше сигурен дали Сила се е върнала. Пътуването до Ричмънд и обратно отнемаше най-малко час дори да нямаше задръствания. Пък и не беше сигурен колко време ще отнеме самият изпит и дали тя веднага ще подкара пикапа си по обратния път.

Затова към два следобед се настани на това място, откъдето нямаше начин да не я види, когато се върне. Същевременно се постара да си намери занимание. Изпрати няколко имейла, още няколко получи, провери в интернет блоговете и сайтовете с обявите, които обикновено следеше. Дори обнови уебсайта си.

През последните седмица или две бе занемарил комуникациите със своето интернет братство, тъй като бе прекалено зает с една висока блондинка. Сега завърналият се блуден син отдели два часа на това занимание, преди да забележи, че част от работещите в отсрещната къща започнаха да си тръгват.

Мат подкара пикапа си, но спря за малко пред къщата на Форд и се показа през прозореца.

— Порносайтовете ли проверяваш?

— Денем и нощем. Как е при вас?

— Върви. Днес завършихме изолацията на тавана. Дяволски трудна работа. Здравей, Спок, как го даваш? — добави той, когато кучето гърлено изля, колкото да му обърнат внимание. — Прибирам се у дома, за да се удавя в студена бира. Ще дойдеш ли на Четвърти за хамбургери?

— Непременно. Ще доведа и твоя шеф.

— Не зная какво толкова намира тя в теб, но си мисля, че те е избрала само защото знае, че съм женен.

— Да, така ще да е. Нали все някъде трябва да насочи сексуалната си неудовлетвореност.

— Е, по-късно може да ми благодариш. — Мат се ухили, натисна клаксона и потегли.

Форд си наля още една чаша чай и замени лаптопа със скицника. Не беше доволен от образа на злодея. Беше го създал предимно въз основа на спомените си за учителя си по алгебра от гимназията, но по-късно прецени, че трябва да му придаде малко повече… елегантност. Един хладнокръвен, изискан злодей бе много по-въздействащ. Зае се да скицира няколко различни варианта за лицето, надявайки се да изникне някоя толкова подходяща версия, че все едно да му подскаже: Вземи ме!

Ала нито една от рисунките не спечели одобрение то му и той предпочете да посвети вниманието на студената бира. После забрави и за работата си, и за бирата, когато чу как пикапът на Сила спря на неговата алея.

Разбра го още преди тя да слезе. Нямаше значение, че очите й бяха скрити зад черните очила. Усмивката й подсказваше всичко. Той се втурна надолу, на няколко крачки след щастливия Спок. Още щом изскочи от пикапа, тя се хвърли в прегръдките му.

— Ще рискувам с безумно предположение — взела си изпита.

— Направо ги сразих! — засмя се тя и толкова рязко се отдръпна назад, че той едва смогна да се задържи прав и да не я събори на земята. — За пръв път в живота си взимам изпит така успешно. Карах като луда на връщане, по улиците и по шосето, докато се измъкна от онзи проклет щат. Урааа!

Щастливо размаха ръце във въздуха, преди да ги сключи около врата му.

— Вече съм предприемач! Благодаря ти. — Целуна го тъй силно, че чак зъбите му изтракаха. — Благодаря ти. Благодаря ти. Бях изпаднала в нервна криза, преди да видя скицата ти. — Отново го разцелува. — Ще си я окача в рамка. Това ще бъде първото, което ще поставя в офиса си. В моя офис на лицензиран строителен предприемач.

— Моите поздравления. — Смяташе, че разбира какво значение има този лиценз за нея. Сега осъзна, че дори не си е представял колко важен е бил. — Трябва да го отпразнуваме.

— Вече съм се погрижила. Купих това-онова. — Тя се втурна назад, сграбчи разтреперания Спок и обсипа едрата му глава с целувки. После го пусна и се завтече към пикапа си. — Франзели, хайвер, печено пиле с гарнитура и още много, много неща, та чак до кексчетата с ягоди и шампанското. Всичко е замразено.

Опита се да извади претъпканата хладилна чанта от багажника, но той я дръпна настрани.

— Господи, движението беше ужасно. По едно време се изплаших, че никога няма да стигна дотам. Хайде да си направим пикник. Да го отпразнуваме с пикник и да танцуваме голи на тревата.

Нещата, които беше накупила, тежаха може би към двадесет и пет килограма, каза си той, но като видя как грееше лицето й, му се сториха съвсем леки.

— Все едно си отгатнала мислите ми.

 

 

Той грабна първото одеяло, което му попадна пред очите, и запали бамбукови факли, за да добави малко атмосфера, пък и за да пропъди насекомите. През това време Сила подготвяше празничната трапеза и скоро половината от одеялото бе запълнена.

Спок и мечето му се задоволиха с една изпокъсана кърпа и купа с кучешка храна.

— Хайвер, козе сирене, шампанско. — Форд се настани върху одеялото. — При мен пикникът обикновено се ограничава само до чиния с пилешко, купа с картофена салата и бира.

— И с това успя да спечелиш момичето от Холивуд. — Тя започна да пълни втора чиния.

— Какво е това?

— Блини, за хайвера. Съдържат по малко крем със сметана, парче от моруна и… Никога ли досега не си ги вкусвал? Май те е страх да ги опиташ.

— Страх е много силна дума. По-скоро съм изпълнен с притеснения. Хайверът не е ли…

— Не мисли за това, а просто го изяж. — Тя поднесе готовото лакомство до устните му. — Хайде, страхливецо, отвори уста.

Той примигна леко, но отхапа. Съчетанието на вкусове — солено, неутрално и леко сладникаво — подразни вкусовите му рецептори.

— Хм, добре е, даже много по-добре, отколкото очаквах. А за теб ще има ли?

Тя се засмя и приготви втора хапка.

— Та какви са ти плановете? — попита той, след като се нахраниха. — Говоря за бизнеса ти.

— Ммм. — Тя прокара хайвера с шампанското. — Бизнесът с малките ферми е като трамплин за по-сериозно навлизане в търговията с недвижими имоти. Колкото по-добра работа свърша тук, толкова по-големи са шансовете хората да ми обърнат внимание. Пък и работниците, които съм наела, ще започнат да говорят за мен и за работата ми. Трябва да се разчуе за мен. Аз пък трябва да рекламирам дейността си, за да стане известно, че вече съм в този бизнес. Да използвам всевъзможни връзки. Например тези на Брайън и баща му. Господи, пилешкото е превъзходно. В района, с радиус от двадесетина километра оттук, има две фермерски къщи за продажба. Съвсем не са за изхвърляне, макар да ми се струва, че малко са надули цените им, като имам предвид особеностите на района и състоянието на сградите. Но ще ги държа под око. Може би ще се заема първо само с по-скромната, просто за да видя как ще потръгне.

— Преди да си завършила твоята?

— Да. Да допуснем, че дори да успея да задоволя изискванията на продавача, после ще са ми необходими между тридесет и деветдесет дни за преустройството. Да кажем, че ще са деветдесет дни, или три месеца. При това положение през есента аз още няма да съм започнала да харча от моите пари. Мога да ги задържа за седем или осем месеца инвестирани в тази малка ферма. Междувременно ще съставя план за ремонта при реалистични срокове и разходи, ще наема работници и ще доставя материали. А накрая ще предложа обновената къща за продан, да кажем след дванадесет седмици, при поддържане на колкото е възможно по-реалистична цена.

Тя намаза още няколко блини.

— Алчността и непознаването на местните пазарни условия може да убие всеки опит за успешна препродажба на имоти така бързо, както ако откриеш прекалено късно, че основите на къщата са пропукани или че тя е била построена върху свлачище.

— И каква печалба можеш да очакваш накрая?

— От тази къща, за която сега говорим? Която вече съм огледала? Като се имат предвид цената, която съм готова да платя, плюс разходите, които предвиждам, и пазарните очаквания за повторната й продажба… — Тя се зае усилено да пресмята наум, докато поглъщаше още от блините. — Ами след като се приспаднат разноските, мисля, че ще останат около четиридесет хиляди.

— Четиридесет хиляди долара само за три месеца? — Форд учудено повдигна вежди.

— Е, надявам се да са четиридесет и пет, но и на тридесет и пет ще съм доволна.

— Чудесно. — Тя беше права и за вкуса на пилешкото. — А какво ще кажеш, аз да купя другата къща? И да те наема да я ремонтираш и продадеш от мое име?

— За бога, Форд, та ти дори не си я видял.

— Така си е, но ти си я огледала, нали? И си разбираш от работата, искам да кажа, че знаеш всичко за ремонтирането на къщите. Както и за организирането на пикниците. Та си мисля, че бих могъл да използвам тази къща като инвестиция, да не говорим, че и на двамата ще ни бъде много забавно. Пък и ще се ползвам от предимството да бъда първият ти клиент.

— Но трябва да хвърлиш поне един поглед на този имот, да изчислиш колко искаш да вложиш с оглед на това колко искаш да спечелиш после и докога си склонен да задържиш парите си в него. — Тя вдигна чашата си с шампанско и я размаха като жест на предупреждение. — И колко можеш да си позволиш да загубиш, защото търговията с недвижими имоти и тяхната препродажба често крие сериозни рискове.

— Че то е така и с акциите на борсата. Ще можеш ли да се справиш и с двете къщи?

Тя замислено отпи.

— Да, бих могла, но…

— Ами да опитаме тогава. Да определим кога ще си готова да го обсъдиш с мен и да поговорим за възможностите, за твоя хонорар и за другите практически въпроси.

— Добре. Добре. Но само след като се договорим, че ти ще огледаш имота и ще обмислиш сериозно перспективите. Прецени дали в крайна сметка не предпочиташ да хвърлиш парите си за шепа лотарийни билети, вместо за една селска съборетина. От това признание няма да има вреда, нито ще изглежда глупаво в моите очи.

— Така, значи се разбрахме и се договорихме. С това приключихме с бизнес разговорите за вечерта. — Наведе се към нея, за да я целуне. — Имаш ли някакви планове за Четвърти?

— Четвърта порция блини?

— Не, Сила. Говоря за Четвърти юли. Нали знаеш, националния празник, яде се хотдог или каквото се изпече на барбекюто, после идва ред на ябълковия пай, а вечерта има фойерверки.

— О, не! — Господи, сепна се тя, нима юли вече наближава? — Къде ходят хората тук, за да се любуват на фойерверките?

— Има няколко възможности. Но това е великият щат Вирджиния! Ние сме по-особени и си имаме свои традиции.

— Да, вече забелязах. Всички сте откачени.

— Между другото Мат устройва в дома си барбекю. Къщата му е съвсем близо до парка, където духов оркестър ще изсвири националния химн, после ще дойде ред на прочутото в цял свят състезание по най-бързо ядене на пай, което четири поредни години се печели от Джон Портър Големия, после ще се изредят и други американски развлечения, преди да се стъмни и да се завърши с пищните фойерверки. Ще бъдеш ли моята дама за вечерта?

— Да, ще бъда. — Тя се наведе, за да прибере останките от угощението, но преди това го прегърна. — Форд?

— Да.

— Ако хапна още малко, ще ми прилошее. Затова… — Младата жена се надигна и го улови за ръцете. — Хайде да потанцуваме.

— Как ли не! Предпочитам да се излежавам тук като някой разпътен римски войник и да се любувам на танца ти.

— Не, няма. Хайде, ставай!

— Има един проблем. Аз не танцувам.

— Всички танцуват. Дори и Спок.

— Не съвсем. Е, да, той наистина танцува — призна Форд, когато кучето скочи, за да докаже уменията си. — Но не и аз. Някога гледала ли си „Зайнфелд“^[2]? По телевизията?

— Разбира се.

— А помниш ли как Илейн веднъж организира парти в офиса си и първа скочи от стола, за да накара хората да затанцуват след нея?

— О, да. — Сцената изплува от спомените й и тя се разсмя. — Беше голям гаф.

— В сравнение с мен Илейн прилича на Дженифър Лопес.

— Не може да си толкова зле. Не вярвам. Хайде, покажи ми.

Невероятните му очи, осеяни със златисти точици, потъмняха от неподправена болка.

— Ако ти покажа, повече няма да поискаш да правиш секс с мен.

— Абсолютно невярно заключение. Хайде, размърдай се, Форд Сойър.

— Точно в тази област съм схванат — промърмори той, но все пак се надигна, след тежка въздишка.

— Изтанцувай малко буги — предложи му тя и разкърши бедра и рамене. Явно, реши Форд, в нея работеше неуморно някакъв скрит, вътрешен двигател, при това добре смазан. Стиснал своето мече между лапите си, Спок шумно изрази одобрението си.

— Сама си го изпроси — смънка той.

Започна да се движи. Можеше да се закълне, че чува стържене на зле зацепени ръждясали зъбни колета, също като при Тенекиения дървар от „Магьосникът от Оз“, преди да бъде смазан.

— Е, това не е… Да, стига, наистина е зле. — Тя се опита да преглътне, за да не се задави от смях, но не успя. Видяла разочарования му поглед, побърза да вдигне ръце и да се доближи до него. — Почакай, почакай. Извинявай. Мога да те науча.

Този път Спок изсумтя недоволно.

— И други са се опитвали, но всички се провалиха. Просто нямам усет за ритъм. В това отношение съм инвалид. Но вече съм се примирил.

— Глупости. Всеки, който може да се движи хоризонтално като теб, може да се движи и вертикално. Ето. — Тя пое ръцете му, опря ги на талията си, после постави и своите на неговия кръст. — Така се започва. Няма да пробваме от по-сложните танци като валса или куикстепа. Просто ще се движим. Сега леко повдигане. Не, не сковавай коленете си, но и не пристъпвай ситно-ситно като гъсок. Просто така, наляво, на дясно, наляво, надясно. Премести тежестта си на левия крак, а не само да се повдигаш.

— Чувствам се като парализиран робот.

— Не си робот. — Измери Спок с предупредителен поглед и кучето засрамено отвърна глава. — Първо се отпусни. А сега, без да преставаш да помръдваш с бедра, постави ръцете си на раменете ми. Това е. Трябва да усещаш движенията на раменете ми, само леко нагоре и надолу. Не се сковавай, дръж коленете си леко отпуснати. Ето, започна, да, получава се. Ето, вече танцуваш.

— Това не е танц.

— Танц е. — Тя вдигна ръце на раменете му, после ги спусна, за да го улови за китките. — Ето, вече танцуваш с мен.

— Само стоя като идиот на едно място.

— По-късно ще се тревожим за краката. Ще започнем бавно и плавно. Дори може да бъде секси, ако изтриеш от лицето си това измъчено изражение. Не спирай!

Тя бързо се завъртя пред него, така че гърбът й се притисна към гърдите му, сетне вдигна ръка, за да го докосне по бузата.

— Е, съгласен съм да танцувам, ако това е танцът.

Сила се засмя и отново се завъртя, за да се озоват лице в лице.

— Залюлей се малко. Още малко. — Обви ръце около врата му и приближи устните си към неговите. — Чудесно.

Той скъси дистанцията и я целуна, а ръцете му се спуснаха надолу по гърба й към бедрата.

— Струва ми се, че вече танцуваме — прошепна му тя.

Форд се сепна и се огледа. Видя, че се е озовал в противоположна посока, на няколко метра от първоначалното място.

— Как стана това?

— Благодарение на теб. Защото престана да мислиш дали умееш или не.

— Значи мога да танцувам, но само докато ти си до мен.

— Има още нещо. — Тя отново затанцува с предизвикателно поклащане на бедрата, като едновременно започна да разкопчава блузата си.

— О!

— Вярвам, че такъв голям празник е основателен повод за голи танци.

Той хвърли поглед към най-близките съседни къщи. Вече се смрачаваше, но факлите разпръскваха светлина. Обърна глава и към кучето си, застанало на задни лапи, с вдигната глава, очаровано от гледката.

— Може би ще е по-разумно да разиграем това събитие вътре в къщата.

Тя поклати глава и остави блузата си да се смъкне само чрез движенията на раменете.

— На тревата.

— Ох, ако госпожа Берковиц…

— Не би шпионирала съседа си, макар че спокойно може да вижда всичко през клоните на това орехово дърво. — Сила разкопча панталоните и изрита обувките си, които Спок веднага завлече на своя територия, до изпокъсаната кърпа. — И като свършим с голите танци, искам да направим още нещо на тревата.

— Какво?

— Ще опиташ ездата на живота си. — Тя изхлузи панталоните си и продължи да се поклаща, прокарвайки длани по тялото си, покрито сега само с две оскъдни бели парчета плат.

Форд забрави и за кучето, и за обувките, и за съседите. Само я гледаше, с помътнял поглед и изпразнена от мисли глава как откопчава с чувствен жест закопчалката на сутиена си, която се намираше отпред, и започна да го разтваря бавно, сантиметър по сантиметър. Светлината на факлите проблясваше по кожата и се отразяваше в очите й като залязващо слънце в кристалночисто синьо море.

И когато сутиенът й полетя към земята, тя прокара върха на показалеца си под ръба на ниско изрязаните си пликчета.

— А ти още си облечен. Не искаш ли да потанцуваш с мен?

— Да. О, да. Мога ли само да кажа нещо преди това?

Тя обиколи с пръсти гърдите си и му се усмихна съблазнително.

— Давай.

— Всъщност не едно, а две неща. О, боже — простена той, когато тя вдигна косата си и я остави да се разпилее по загорелите й рамене. — Ти си най-красивото създание, което съм виждал. А в този миг аз съм най-щастливият мъж на света.

— Ще станеш още по-щастлив. — Отново повдигна косата си и пристъпи към него. Притисна голото си тяло о неговото. — А сега танцувай с мен.