Нора Робъртс
Как ангелите плачат (15)

15.

През целия ден Сила стърга усилено, като прекъсваше само за да свърши задачите, набелязани за деня. Заличаваше съсредоточено обидните думи, докато хората по улицата забавяха скоростта на колите си, а някои дори спираха, за да коментират или да задават въпроси.

Някъде в разгара на търкането на надписа изгарящият я гняв отстъпи пред умората и отчаянието. Защо този мръсник беше изписал толкова много букви?

На следващата утрин, още преди да пристигне зидарят или някой друг от работниците, пак се залови с тягостната задача. Две нови фиданки вече красяха входа. Сега тя гледаше на тях не толкова като на украса, а по-скоро като на предизвикателство. Което я зареждаше с още повече енергия.

— Здравей.

Озърна се и видя Форд в овехтял анцуг и избеляла тениска, изправен на отсрещния тротоар, а Спок, с превързана около врата червена кърпа, целият трепереше, но седеше покорно в краката му.

— Не е ли още много рано за теб? — извика му тя.

— Включих алармата на часовника. Трябва да е от любов. Прескочи за минута при мен.

— Заета съм.

— Че кога не си? Скъпа, изморявам се само като те гледам. Хайде, почини си малко. Сварил съм кафе. — Вдигна голямата чаша, която държеше.

Включил си бил алармата. Макар да не знаеше какво точно да си мисли за това, се почувства някак задължена. Както и за времето, което вчера й отдели, и че понесе грубото й държане и постоянното и сопване. Остави четката и прекоси улицата.

Форд й подаде кафето и посочи към стената, докато тя галеше Спок.

— Прочети го оттук. На глас.

Младата жена сви рамене, обърна се и докато отпиваше от кафето си, усети как я напушва смях.

— Върни се в Холивуд, живей там като благороден метал^[1].

— Като благороден метал — замисли се той. — Хм, защо пък да не го използвам и аз в текста си? Той се е опитал да те нарани и изплаши, а пък ти се подигра с него. Харесва ми.

— Най-неочаквано се получи доста смешно. Нещо положително в цялата история. Едва не откачих от бяс. Не бива днес отново да си губиш времето с това, Форд. Как ще ме изрисуваш като богиня воин, ако си губиш времето в остъргване на графити?

— Много добре се вписва в графика ми. Мога да ти отделя два часа, преди да се върна към работата си. А Спок и без това се озърта къде да свърши онова, на което Брайън и Мат му викат кучешка работа. Ей сега ще изтича при момчетата. Трябва да му махна червената кърпа.

— Знаеш ли, вероятно ще се реша на секс с теб, при това, без да ми предлагаш услугите си като работник.

— Надявам се. — Дари й една от естествените си, простодушни усмивки. — Знаеш, че ще приема предложението за работа дори и да не правиш секс с мен.

Младата жена замислено отпи от кафето.

— Предполагам, че сме квит. Това ми харесва. Тръгвам. — Тя се запъти към улицата, а Форд и Спок забързаха след нея. — Баща ми научил за случилото се и снощи ми се обади. Но какво може да стори той? Как би могъл да ми помогне? Предложи ми да отседна при него за известно време, докато полицията не открие извършителя. Но както върви, хм, май никога няма да го дочакам. После мащехата ми взе телефона. Иска да ме разведе из магазините.

— За нова стена? Тази ще си е съвсем наред, като се изчисти.

— Не, не за нова стена. — Тя го сръга леко, преди да му подаде работните ръкавици. — Пати, Анджи и Сила отиват на пазар за разтуха. Сякаш покупките ще ми помогнат да си реша проблема.

— Това означава ли, че няма да отидеш?

— Нямам нито време, нито желание да обикалям щандовете, пълни със съблазнителни летни дрехи.

— Червени обувки, бели дрехи. Извинявай — добави той, когато Сила го изгледа с недоумение, — но съм привикнал да мисля в образи.

— Аха. Работата е в това, предполагам, че не съм свикнала хората да ми предлагат компанията или помощта си просто така, без никакви задни мисли.

— Срамота е, но пък може би тъкмо това означава да живееш като благороден метал.

Тя се засмя и се залови да чегърта надписа.

— Иди да играеш — нареди Форд и кучето се затътри към къщата.

— Опитвам се да приемам подобни предложения, без да ме спохождат цинични мисли. Само че ще ми е нужно малко време.

За кратко той продължи да работи, без да проговори.

— Знаеш ли какво виждам, като се огледам? — попита накрая.

— Пикапи, голям контейнер за отпадъци, една отчаяно нуждаеща се от пребоядисване къща?

— Виждам замъка на Спящата красавица.

— Как? Къде? И защо?

— Първо рискувам да извърша посегателство спрямо мъжествеността си, признавайки, че още като дете се увличах по тези приказки, както и по Черния рицар, Мъжете в черно и така нататък. Ако може да се вярва на версията на Уолт Дисни, то Злата фея е един от най-големите злодеи на всички времена.

Форд сви рамене, докато тя продължаваше да го гледа втренчено.

— Сама знаеш как Злата фея омагьосала замъка и всички в него, обградила го с непроходими трънливи храсти, с големи остри шипове. Сътворила едно мрачно и забранено място, обгърнато в тъга и печал, където красавицата била навеки заточена.

— Давай нататък.

— С много схватки принцът трябва да си пробива път сред стени и прегради, тръни, капани. Много риск, много усилия, но когато достигне целта, замъкът отново ще се събуди и ще оживее. И както сама знаеш, накрая по цялата земя се възцарява вечен мир.

Сила продължаваше да стърже енергично каменната стена с телената четка.

— Трябва ли да целуна принца?

— Добре де, това е нова картина. Интересна. Е, метафората има някои недостатъци, но в общи линии красавицата е заключена в този спящ замък и се нуждае от принца, който да я събуди. Има хора, на които им се иска да са участници в тази приказка. А други… — Той удари с четката си по голямата черна буква Е. — Те искат само всичко да прецакват и опорочават.

— Откривам, че съм привлечена от мъж, който признава, че се възхищава от приказките, използва изрази като „извършвам посегателство“ и е способен да задоволи всички фантазии на едно момиче. Ти си многопластова личност, Форд.

— И аз, и Шрек сме като луковици.

О, да, помисли си тя. Влюбвам се в него, при това много бързо.

Спря да търка, когато Бъди паркира пикапа си до тях. Водопроводчикът спусна прозореца и смръщи вежди.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Според Форд означава, че на някои им харесва всичко да оплескват.

— Проклети хлапета. Нищо не уважават.

— Не искам Стив да чуе за това. И бездруго достатъчно му се струпа на главата. Трябва да поговоря с теб за тръбите към парния душ. Снощи ми хрумна нещо ново, така че… Трябва да отида там с Бъди — обърна се тя към Форд.

— Върви. Аз ще остана тук още малко.

— Благодаря. Подай ми ръка, Бъди. — Качи се в кабината на пикапа и докато завиваха на улицата, тя се опита да си представи къщата като замъка на Спящата красавица, но с изсечени наполовина гъсто прорасли храсти.

 

 

Голяма част от деня бе изминала, когато Форд се прибра у дома, за да се заеме с работата си. Започна с продължителен оглед на панелите и моливите. Историята се оформяше във въображението му засега само като зародиш, но му се струваше плодоносна. Реши да редактира текста по-късно тази вечер, за да съответства на новите образи и сцените, изникващи в ума му.

За целта обаче трябваше да остави всичко да узрее. Не биваше да насилва процеса, докато окончателната идея не се избистри в ума му. Което — според неговите работни навици — означаваше да отдели време за една бира и да си поиграе за кратко с плейстейшъна.

Слезе на долния етаж и разтвори вратата, за да огледа набързо света на Сила, преди да се върне в кухнята. Видя Стив да се приближава бавно, с бастун в едната си ръка и пакет с шест бири в другата.

— Ето на това му викам върховна синхронизация.

Спок го изпревари, като скочи към гостенина, за да го приветства шумно.

— Избягах. Пазачът трябваше да отиде да купи храна, така че задигнах бирите и се самопоканих.

— Кой би могъл да те обвинява? — Форд пое бирите и побутна един стол към Стив.

— Докторът каза, че съм достатъчно добре, за да пътувам. Така че утре потеглям — седна, въздъхна тежко и зарови ръка в козината на Спок.

— Ще ни липсваш. — Форд отвори две бири и му подаде едната.

— През есента, ако мога да го уредя, ще се опитам да се върна. Като гледам как напредва, дотогава трябва да е свършила с възстановяването.

Форд колебливо погледна през улицата.

— Щом казваш.

— В момента само й се пречкам.

— Тя не го възприема така.

Стив отпи солидна глътка.

— Едва не ми откъсна главата, задето се качих на тавана да постоя малко с работниците. Искаше да ме настани на един люлеещ се стол, също като дядо й навремето. И да ми даде да си вея с някакво изрисувано ветрило. Господи, ако продължава така, в най-близко бъдеще ще започна да решавам кръстословици или друга подобна тъпотия.

— Може да бъде и по-зле. Например да те накара да плетеш.

Стив изсумтя, намръщи се и насочи поглед към каменната стена от другата страна на улицата.

— Какво е имало там?

— Извинявай, но не те разбрах?

— Стига глупости. Мозъкът ми не е чак дотам увреден. Момчетата от строителния екип сплетничат като жени. Чух, че някакъв задник наплескал стената с боя. До мен стигнаха шест различни версии за стореното, но по същество се свеждат до едно и също.

— Според мен някой идиот е надраскал нещо по стената, доста я беше нашарил впрочем. Може да е същият, който те нападна, но може и да не е той. Сила мисли, че е дело на онзи старец Хенеси.

— Но ти не си на това мнение.

— Старецът си е изпял песента. При все това не мога да се досетя кой друг може да има нещо против нея. Пък и дъртакът е упорит. Жилав и упорит.

— Ако бях стопроцентово здрав или поне приблизително толкова, щях да остана тук. Но не виждам как сега мога да й помогна. — Вдигна бирата си за наздравица. — Сега ти си на ход, умнико, както и малкото ти куче.

— Ще се справим.

— Да — кимна Стив и отпи глътка. — Мисля, че ще се справите.

 

 

Тя не заплака, когато в хладната дъждовна събота Стив се настани на мястото до шофьора в колата под наем. Дори не се надяваше той да изчака дъждът да престане, преди да започне това дълго пътуване от единия до другия край на страната. Просто го целуна на сбогуване и остана на пътя в дъжда, за да му маха с ръка.

И тогава се почувства ужасно, болезнено сама.

Толкова бе самотна, че предпочете да се затвори в къщата. Дъждът не преставаше да облива всичко навън. Сила нямаше с какво друго да се занимава, затова реши да премести вещите си в стаята за гости, освободена от Стив. Само че това изискваше твърде много шетане, а тя винаги предпочиташе работата пред шетнята.

Включи радиото и дотолкова усили звука, че кънтеше в цялата къща. Слезе долу и се зае с изработването и поставянето на лавиците към долапа в кухненския килер. Тази задача не бе предвидена в графика й за седмицата, но тъкмо такава дейност сега можеше да успокои нервите й, да донесе утеха на душата й.

Взимаше мерки, бележеше, режеше и така неусетно се забрави в ритъма на дърводелските операции. Отново се почувства задоволена, та дори си позволи да припява на радиото, докато нейната бормашина — от най-модерните, без кабел — пробиваше отвора за поредния винт.

Едва не я изпусна върху крака си, когато се извърна да вземе следващата дъска и с периферното си зрение долови някакво движение.

— Извинявай! Извинявай! — Пати вдигна ръце, като че ли бормашината в ръцете на Сила беше зареден пистолет. — Не исках да те стряскам. Ние почукахме отвън, но… Тук вътре е адски шумно.

Сила отиде до ъгъла, за да изключи радиото.

— Трябва да свири високо, за да мога да го чувам въпреки инструментите.

— Разтревожих се, когато ти не отговори, не се показа на вратата, но отвътре се чуваше такъв шум. Пък и колата ти е отпред, на улицата. Затова просто влязохме.

— Всичко е наред, само малко ме стресна. Ние ли каза?

— С мен са Анджи и Кати. Опитахме се да поканим и Пени, но тя е заета в книжарницата. Днес е такъв тягостен ден, че единодушно решихме да нападнем търговския комплекс, после да погледаме някой филм и накрая да обядваме. Дойдохме да те отвлечем.

— О, звучи много забавно. — Колкото може да е забавно някое мъчение, каза си Сила. — Оценявам любезността ви, но съм затънала в работа.

— Заслужаваш поне един ден почивка. На моя отговорност.

— Пати…

— Не мога да повярвам… — Кати пристъпи вътре и учудено изгледа Сила. — Ние вече сме тук. Боже, че тук прилича на сцена от някой филм. Аз се изнервям, ако трябва да забия дори един гвоздей, за да окача картина на стената, а ти…

— Сестра ми е много сръчна. — Анджи, наперена както винаги, с розов суичър с качулка, се усмихна сияйно. — Може ли да поогледаме вътре? Всичко на ред ли е? От втория етаж се вдига голям шум и сигурно там се работи усилено.

— Разбира се. Хм, има още много да се довършва. Всъщност нищо не е готово.

— Признавам, че от години чаках да надникна тук. — Кати огледа голите стени, оголените подове, купчините дъски и други строителни материали. — Как се оправяш без кухня?

— И без това не съм голяма готвачка. Имам печка и хладилник, само че са дадени на ремонт — те, макар и стари, са страхотни. Поправката ще отнеме време, затова кухнята е на последно място в списъка. От нея ще има преход към трапезарията. Така помещението ще е по-светло и просторно, с хубава гледка.

— Градината отзад е прекрасна! — Пати пристъпи по-близо до френските прозорци. — Това вътрешен двор ли е?

— Там ще се поработи още. Проектирахме го наново. И за градините са необходими доста усилия. Трябва да призная, че твоят син свърши много работа — обърна се тя към Кати. — Наистина има талант за озеленяване.

— Благодаря. И ние мислим така.

— От трапезарията ще отворя врата към вътрешния двор. Ще се получи нещо като всекидневна й стая за гледане на телевизия. Тоалетните се нуждаят от нови плочки, нова арматура. До входа ще има дрешник. Пространството е голямо и предлага разнообразни възможности.

— Харесва ми, че от всяка стая можеш да излезеш навън — обади се Анджи и се завъртя, за да огледа всичко наоколо.

Сила ги поведе по стъпалата, където трите неканени гостенки разгледаха фаянсовите плочки за стените и теракотата на първата напълно завършена баня, което ги вдъхнови за нови оживени коментари около проекта за главната баня.

— Не зная какво бих могла да правя с един парен душ, но ще ми хареса подът в банята ми да е затоплен — усмихна се Пати на Сила. — Не зная откъде си научила всичко това и как са ти дошли наум всички тези идеи, но двете завършени стаи са невероятно красиви. Също като в списанията.

— Цените за препродажба на такива луксозно ремонтирани къщи напоследък са скочили до небесата — отбеляза Кати.

— Сигурно ще спечеля добри пари, ако възнамерявах да я продам.

— Съжалявам, но всичко е заради влиянието на съпруга ми — засмя се Кати. — Много добре знам, без да го питам, че той ще е първият кандидат-купувач, ако промениш мнението си относно продажбата. Каква чудесна гледка се открива оттук! Всичко изглежда толкова усамотено, въпреки съседските къщи. Признавам, че ми харесват удобствата и сигурността, когато живееш по-близо до града, но си оставам провинциалистка по душа и затова толкова ми допада това място.

— Не чувстваш ли нейното присъствие тук? На Джанет?

— Анджи!

Момичето смутено примигна, като видя как майка й сърдито смръщи вежди.

— Съжалявам. Сбърках ли, като попитах?

— Всичко е наред — увери я Сила. — Понякога действително ме преследва подобно усещане. Харесва ми да си мисля, че тя одобрява това, което правя, дори промените. За мен това е от голямо значение.

— Толкова много история има в тази къща — добави Кати. — Всички онези хора, които са идвали тук, партитата, музиката. Както и трагедията, разбира се. Това прави къщата още по-ценна. Нещо като легенда, нали? Помня, когато се случи. Тогава бях бременна с второто си дете — бях само във втория месец и сутрин толкова често ми прилошаваше. Тъкмо бе отминал първият ми утринен пристъп, а Том се опитваше да накара Мариана, най-голямата ни дъщеря, да си изяде закуската. Тя тогава още не беше навършила две годинки и овесената каша беше разпиляна навсякъде. Тогава дойде най-близката ми съседка — Аби Фокс, помниш ли я, Пати?

— Помня я. Ако някъде се разнасяха някакви слухове, тя първа ги научаваше.

— Да, всичко научаваше преди другите. И този път не направи изключение. Та пристигна тя и ни го съобщи. Избухнах в сълзи. Предполагам, че е било заради хормоните. И пак ми прилоша. Помня как Том се изплаши, опитвайки се да се справи с мен и с малката. Беше ужасен ден. Съжалявам. — Поклати глава. — Не знам защо заговорих за всичко това.

— Къщата е събудила спомена — отсъди Пати. — Хайде, Сила, върви да се измиеш. Ще дойдеш с нас. От този дъжд и от тези мрачни приказки съвсем се натъжих. Няма да ти позволим да ни откажеш поканата.

Сила реши, че няма смисъл да се противи повече — беше сама срещу тях трите, пък и споменът на Кати я натъжи. Но за нейна изненада посещението в търговския център я оживи и й достави удоволствие — обиколи щандовете, изгледа в киносалона един доста сълзлив филм, изпи няколко „Маргарити“ и хапна салата „Цезар“ с пилешко на грил.

В дамската тоалетна към ресторанта Анджи се присъедини към нея, за да постави още малко лак на косата си и да освежи блясъка на устните си.

— Тук не е Родео Драйв, където може да се видят премиерите на последните филми и да се обядва в толкова прочути ресторанти, но все пак си прекарахме доста добре, нали?

— На мен ми беше забавно. Между другото, Родео Драйв никога не е било сред любимите ми места за разходка.

— А пък на мен щеше да ми е любимото, ако живеех там. Дори и само да зяпам витрините на бутиците и да си фантазирам. Наистина ли не ти липсва?

— Наистина. Аз… съжалявам — прекъсна тя разговора, когато телефонът иззвъня. Извади апаратчето и като видя изписания на дисплея номер на майка си, веднага го прибра обратно, без да отговори.

— Можеше да се обадиш. Ще изляза навън.

— Не. Това е от онези обаждания, които със сигурност ще отровят настроението ми. Сега не искам да си го развалям. Толкова ми е добре, както съм леко замаяна от „Маргаритите“. Често ли го правиш? Да излизаш с майка си в дъждовна събота?

— Ами да. Тя е много забавна. Винаги сме обичали да бъдем заедно, но откакто заминах в колежа, когато се връщам за ваканциите, ни е още по-приятно и гледаме да е за по-дълго. Понякога се срещаме с приятелки, но понякога излизаме само ние двете.

— Късметлийка си.

Анджи отпусна ръка върху рамото на Сила.

— Наистина тя не ти е майка, но зная със сигурност, че иска да бъде твоя приятелка.

— Приемам я за приятелка. Ние просто не се познаваме много добре.

— Все още?

— Все още — кимна Сила и с това накара Анджи да се усмихне.

 

 

Когато се прибра у дома, Сила провери гласовата си поща. Имаше две съобщения от Форд — вероятно докато бе изключила мобилния си телефон по време на филма — и едно от майка й.

Първо прегледа съобщението от майка си. Както можеше да се очаква, беше дълго, посветено на цялата гама от чувствата на Дили: от хладно презрение до гневно негодувание, с вмъкнати през промеждутъците краткотрайни сълзливи пристъпи.

Сила го изтри и избра първото съобщение от Форд.

„Здравей. Майка ми решила да сготви спагети с кюфтенца и ми каза да се размърдам, да й отида на гости и да доведа някой приятел. Или приятелка. Звънях ти на вратата, но ти не се появи, нито отговаряш по телефона. Затова се питам дали трябва да се тревожа, да си гледам работата или да умирам от ревност, представяйки си, че си избягала с някой мускулест красавец на име Антонио. При всички случаи ми се обади, за да зная какво да правя.“

После прослуша второто.

„Не обръщай внимание на предното съобщение. Моят баща срещнал твоя, така че разбрах какво става. Забавлявай се с момичетата. Е, така се изрази баща ти. Точно така го каза: момичетата. Изпускаш най-страхотните кюфтенца!“

— Господи, колко си сладък — промърмори Сила. — Ако не бях толкова изморена, щях да дойда при теб и да ти разкажа играта.

Прозина се и пое нагоре по стъпалата, нарамила двете кесии от пазаруването. Припомни си, че на горния етаж я чакаше истинско легло. На което може да се сгуши. Върху истински матрак с истински чаршафи. Да се свие на кълбо и да спи до късно, както обичаше. Още се опиваше от очакващото я блаженство, когато влезе в банята за гости.

Като че ли нещо остро я прободе право в сърцето. Прекрасният под беше натрошен — някои от плочките бяха изцяло изкъртени и разпилени, а други само пропукани и разкривени. Новият умивалник беше счупен на десетки парчета. Шокирана, тя отстъпи назад. Кесиите паднаха от ръцете й. Съдържанието им се разпиля, а тя се обърна, притиснала присвитите си юмруци към корема, и изтича побесняла към наскоро довършената главна баня.

Същото безсмислено опустошение я посрещна и там.

Трябва да е било извършено с тежък чук. Или може би с кирка. Някой е удрял, чукал, блъскал тук с все сила, за да смаже плочките, стъклените блокове, целите стени. За да съсипе с един замах толкова много часове упорит труд.

Стомахът й се сви на ледена топка. Спусна се на долния етаж и изскочи навън в дъжда, за да набере познатия й вече номер на полицията.

 

 

— Проникнал е през задната врата — каза й детектив Уилсън. — Счупил стъклото, бръкнал вътре и превъртял ключа. Като че ли е използвал вашите инструменти — този двоен чук с къса дръжка, както и кирките — за да нанесе всичките тези поражения. Кой може да е знаел, че вчера ще излизате навън?

— Никой. Дори аз не знаех, че ще изляза. Реших го импулсивно.

— И колата Ви е била тук? И се е виждала от улицата?

— Да. Дори оставих да светят лампите на верандата, както и две лампи вътре — едната горе, другата долу.

— И Вие, както ми казахте, сте излезли около два следобед?

— Да. Беше към два и десет. Отидохме до търговския център, пазарувахме, гледахме филм, после хапвахме. Прибрах се към десет и половина.

— Трите жени, които бяха с вас, са знаели, че къщата е останала празна?

— Точно така. Знаеше и моят съсед, който ми е звънял, докато съм била навън. Знаеше и баща ми, както и родителите на съседа ми. Предполагам, че е знаел и съпругът на госпожа Мороу. По принцип, детектив, всеки интересуващ се от мен, би могъл да узнае къде се намирам.

— Госпожице Макгауан, предлагам ви да поставите алармена инсталация.

— Това ли предлагате?

— Този район още не е много населен и това е част от очарованието му. Мястото е сравнително усамотено, а и вашата собственост за втори път става жертва на вандализъм. Ние ще направим каквото можем. Но ако бях на ваше място, щях да се погрижа за опазването на имота си.

— Можете да бъдете сигурен, че ще го направя.

Сила се надигна, като чу гласа на Форд. Говореше високо, явно разтревожен, докато спореше с полицаите отвън.

— Той е мой съсед. Пуснете го да влезе.

Уилсън се обади на колегата си. След малко Форд връхлетя при нея.

— Ранена ли си? Добре ли си? — Обгърна лицето й с длани. — Какво се е случило сега?

— Някой е нахлул вътре, докато съм била навън. Разрушили са двете бани на втория етаж.

— Господин Сойър, къде бяхте днес следобед и вечерта, между два и единадесет?

— Детектив Уилсън…

— Чакай. — Форд хвана ръката на Сила и я стисна. — Бях у дома. Работих докъм четири часа. После излязох да купя малко вино и цветя за майка си. Бях се уговорил да вечерям с родителите си, та трябваше да тръгна към пет. Но като се прибрах после у дома, останах да погледам малко телевизия, до девет или може би до девет и половина, защото съм заспал на дивана. Щом се събудих, се качих горе. Погледнах през предната врата — вече ми стана навик — и видях полицаите.

— Госпожица Макгауан твърди, че сте знаели за отсъствието й от дома.

— Да, защото й позвъних да я поканя на вечерята при родителите ми. Впрочем първо отидох да я поканя. Но тя не отвори вратата и тогава донякъде се разтревожих да не би нещо да не е наред. После й позвъних по телефона. А малко по-късно се обадих на баща ми. Майка ми помоли да й купя мляко. Споменах на баща ми, че ще се опитам отново да потърся Сила, а той ми обясни, че се видял с нейния баща и така разбрал, че е излязла някъде с приятелките си.

— И по кое време се върнахте?

— Хм, май че беше към три или малко след това — обърна се към Сила. — След като ти не ми отговори до телефона, отидох до обора да проверя дали случайно не си там, но го заварих заключен с катинара. Затова само обиколих къщата. Но признавам, че бях малко обезпокоен. Макар всичко наглед да изглеждаше добре. Откъде са проникнали?

— През задната врата — каза му тя.

— Задната врата си беше наред, когато излязох да се поразходя. Много ли е зле?

— Съвсем зле е.

— Ти можеш да я оправиш — протегна й ръка. — Нали знаеш как.

Тя поклати глава, мина покрай него и седна на стъпалото.

— Уморих се. — Разтри лицето си с длани, преди да пусне безпомощно ръце в скута си. — Уморих се от всичко това.

— Защо не се преместиш при мен отсреща, поне да поспиш малко? Ще остана тук, за да не остава къщата без човек.

— Ако си тръгна сега, повече няма да се върна обратно. Трябва да помисля. Трябва да разбера дали няма да се повтори. Защо точно сега? Нищо не мога да проумея.

— Ще остана с теб. Само ще си взема спалния чувал. А вие и другият детектив няма ли да си тръгвате? — обърна се Форд към Уилсън.

Детективът кимна.

— Ще оставим отвън една полицейска кола с радиостанция и двама полицаи. Госпожице Макгауан, не зная доколко ще ви успокоят думите ми, но цялата тази история започна да ме вбесява.

Тя само въздъхна.

— Добре дошли в отбора.

 

 

Форд отиде да вземе кучето, а Сила закова шперплат върху счупеното стъкло. Нещо като символичен жест. В този миг не беше сигурна дали това е символ на отбрана или на поражение. Когато остави чука на пода, се почувства безкрайно изтощена.

— Не биваше да взимаш този спален чувал. Леглото е голямо, а и ти си твърде почтен, за да се опиташ да се възползваш от мен при тези обстоятелства. Пък и честно казано, не искам да спя сама.

— Добре. Да вървим. Утре сутринта ще обсъдим станалото.

— Използвал е моите собствени инструменти, за да изпочупи всичко! — остави Форд да я поведе нагоре по стъпалата. — Тъкмо това ме вбесява най-много.

В спалнята изрита обувките си. После съблече ризата. Все още имаше достатъчно дрехи по гърба затова се подсмихна, когато Форд се изкашля смутено и се обърна с гръб към нея. Жестът му я трогна и развесели.

Спок, от друга страна, наклони глава и я зяпна с поглед, който би могъл да се разтълкува като влюбен.

— Поне не е разрушил тоалетните — заговори тя, докато обличаше късо горнище и памучни панталони. — Не зная дали се е изморил, или е знаел, че плочките умивалниците и стъклените блокове за кабината на парния душ са по-скъпи и ще е по-трудно да се възстановят. И е бил напълно прав. Но поне сега не се налага да излизаш да пикаеш навън.

— Благодаря, засега нямам нужда.

— Вече можеш да се обърнеш.

Сила се сви в леглото, без да си дава труда да го оправи.

— Не е нужно да спиш с дрехите. Не зная дали съм толкова почтена колкото теб, но в момента съм адски уморена, за да правя каквото и да било.

Той я послуша и се съблече. Остана по боксерки. Изпъна се върху чаршафите, като се постара да остави повече място между тях двамата.

Тя се обърна и угаси светлината.

— Няма да заплача — прошепна тя след няколкото първи мига, изтекли в пълно мълчание. — Но ако не възразяваш, ще се радвам, ако ме прегърнеш за малко.

Той се плъзна към нея и като обви ръце около тялото й, я притегли към себе си.

— Сега по-добре ли е?

— Да. — Тя затвори очи. — Не зная какво да правя. Какво искам, от какво се нуждая, какво да правя и какво да не правя. Просто не зная.

Форд я целуна по тила и с безмълвна милувка спря напиращите в гърлото й сълзи.

— Каквото и да става, си мисли, че всичко ще свърши. Чуй, навън отново започна да вали. Това е приятен звук, особено късно през нощта. Като музика е. Можеш само да си лежиш и да слушаш тази музика. Тя се заслуша, докато дъждът трополеше по покрива и обливаше прозорците на къщата. Отпусна се в топлата му прегръдка и се унесе в тежък сън.