Нора Робъртс
Как ангелите плачат (14)

14.

Доби замислено се почеса по брадичката, когато Сила му показа проекта си за медальоните. Тя забеляза как ъглите на устните му се извиха.

— Детелини — рече тя.

— На времето съм изпивал по няколко бири на празника на свети Патрик. Знам за детелините^[1].

— Мислих и за други символи. По-стилизирани, по-изтънчени, по-изкусно подбрани. Но накрая реших да запазя детелините, понеже ми харесват. Те са семпли и освен това носят късмет. Мисля, че Джанет би ги харесала.

— И аз си мисля, че би ги харесала. Когато беше тук, предпочиташе обикновените неща.

— Можеш ли да се справиш?

— Предполагам, че ще мога.

— Искам да бъдат три. — Идеята толкова я бе въодушевила, та се чувстваше като малко момиче. — Три е щастливо число. Един за трапезарията, втори за главната спалня и трети тук, във всекидневната. По три кръга с детелини за всеки медальон. Търся не толкова еднаквост, колкото симетрия. Оставям го на теб, на твоя усет — додаде тя, когато той кимна.

— Харесва ми да работя в тази къща. Връща ме назад в миналото.

Двамата седяха край импровизираната маса — само един плот от шперплат, закрепен върху две магарета за рязане на дъски. Тя бе донесла чай и те го изпиха заедно, докато Джак оглеждаше мазилката.

— Виждал ли си я, когато е идвала тук?

— Понякога. Винаги намираше по някоя добра дума за хора като мен. Ще ти се усмихне, ще те поздрави, ще те попита как си.

— Доби, през последните две години, когато е живяла тук, имало ли е слухове, че тя… е била приятелски настроена към някого от местните мъже?

— Искаш да кажеш дали е била влюбена в някого?

Влюбена, помисли си Сила. Колко приятно звучи.

— Да, това имах предвид.

Той се замисли и бръчките по лицето му се задълбочиха.

— Не зная. След като тя умря, тук загъмжа от репортери. Някои от тях пуснаха слухове за тайна любовна връзка. Но тези типове говорят какво ли не, ама повечето от приказките им нямат нищо общо с истината.

— Хм, аз пък имам някои сведения, които ме карат да си мисля, че е била влюбена в някого. И то много. Можеш ли да се сетиш за някого, с когото е прекарвала повече време през последната година или година и половина? През онзи период е идвала тук доста често.

— Така беше — съгласи се той. — Говореше се, особено след смъртта на сина й, че искала да продаде имота. Че повече не искала да идва тук. Но тя не го продаде. Ала вече нямаше градински празненства. Не доведе и момичето си повече — твоята майка. Поне аз не съм я виждал, нито съм чувал да се говори за нея. Доколкото си спомням баба ти идваше тук все сама. Ако някой мъж се е навъртал наоколо, хората щяха да я одумват.

— Само че тогава не е имало много хора наоколо, които да я одумват — обади се Джак, след като остави мистрията си. — Искам да кажа, че не е имало толкова много къщи в близост до нейната ферма. Не е ли вярно, дядо?

— Вярно е. По онова време не бяха много къщите по тази улица. Започнаха да се заселват преди двадесет и пет или тридесет години. Май точно тогава Букнър продаде фермата си.

— Значи не е имало съседи наблизо.

— Мисля, че най-близките й съседи тогава бяха семейство Букнър. На около четиристотин метра надолу по пътя.

Доста интересно, каза си Сила. Не би било трудно да се запази в тайна една любовна връзка, след като наблизо няма любопитни съседи, нали? Медиите биха били пречка, но едва ли репортерите седем дни в седмицата ще лагеруват край пътя, докато Джанет е във фермата.

Според прочетеното в статиите или чутото от другите, Джанет е умеела да държи в тайна определени аспекти от личния си живот, особено любовните си връзки. Може би именно заради това след смъртта й са се нароили толкова много измислици и слухове, някои основаващи се на факти, но други почиващи върху лъжи, заблуди, клевети и злобни нападки.

При все това, замисли се Сила, името на последния й любовник си оставаше загадка. Наистина ли искаше толкова силно да разреши тази загадка, да запълни тази празнота в живота на баба си?

Достатъчно силно, призна тя. Отговорът можеше най-после да внесе яснота по най-важния въпрос:

Защо Джанет Харди е умряла на тридесет и девет години?

 

 

Довеждането на Стив в къщата я изпълваше едновременно с трепет и ужас. Беше оживял и вече бе достатъчно добре, за да напусне болницата. Преди две седмици тя седеше край леглото му, опитвайки се да го извади от комата. А сега го придружаваше при огледа на къщата. Той се подпираше с бастун, на главата си носеше бейзболна шапка, очите му бяха скрити зад черни очила, а дрехите му висяха като на закачалка, понеже в болницата беше отслабнал.

Искаше й се да го прибере вътре, да го настани в леглото. И да го нахрани със супа.

Ужасът идваше от съмнението дали ще съумее да се грижи достатъчно добре за него.

— Сила, престани да ме зяпаш.

— Може би трябва да влезеш вътре, за да не си на слънце.

— Достатъчно време бях вътре, скрит от слънцето. Навън се чувствам добре. Оборът ми харесва. Оборите винаги трябва да бъдат червени. Къде, по дяволите, са се скрили всички? Сега е средата на деня, а няма нито пикапи, нито шум.

— Казах на всички работници да си вземат днес почивен ден. Помислих си, че ще искаш мястото да бъде тихо и спокойно.

— За бога, Сила, кога съм искал тишина и спокойствие? Ти си тази, която иска това.

— Вярно, точно това искам. Тишина и спокойствие. Хайде да влезем вътре. Още не си се възстановил и едва се държиш на краката си.

— Напоследък е така — тросна й се той, когато тя посегна да хване свободната му ръка. Успя да изкачи стъпалата и да прекоси верандата.

Престана да се мръщи, когато влезе в къщата и за пръв път огледа направеното в негово отсъствие.

— Мазилката изглежда добре. Онази врата там може да се махне и да се разшири проходът между двете помещения. Ще има повече пространство и ще изглежда по-добре.

— Мисля да използвам това помещение за нещо като утринна стая. Има достатъчно светлина. А по-късно, ако не съм се разколебала, мога да добавя една стая за слънчеви бани, заедно с вана и няколко апарата за фитнес, както и красиви растения. Като онези надолу по улицата.

— Ще бъде прекрасно.

Тя долови напрегнатост в гласа му и едва се сдържа да не го подкара към леглото. Вместо това реши да подходи по друг начин. Първата стъпка щеше да бъде да го качи горе.

— Свършихме доста работа на втория етаж. Главната спалня ще стане страхотна. Трябва да я видиш.

Стълбата й се стори по-дълга. Усещаше как с всяко стъпало силите му се изчерпват.

— Трябваше да приемем поканата на Форд. В неговата къща щеше да ти бъде по-удобно.

— Мога сам да изкачвам проклетите стъпала. Причиняват ми малко главоболие, но това е всичко. Напоследък е така — повтори Стив.

— Ако искаш да си полегнеш… Взела съм ти лекарството.

— Не искам да си полягам. Поне не още. — Той отблъсна подадената му ръка. Лицето му отново се напрегна, докато оглеждаше новата спалня. — Имаш набито око. Линиите са добре очертани, светлината е обилна. Хубава тоалетна стая, кукло.

— Мечтата на всяко момиче. Вчера я довърших. — Отвори вратата, за да я види в цялата й прелест.

— Кедрова ламперия. Добра работа.

— Учила съм се от най-добрия в занаята.

Той се извърна и закуцука към банята, но тя вече бе зърнала изражението на покруса в очите му.

— Какво има? Какво не е наред?

— Нищо. Всичко е много стилно. Направо е супер — похвали я той, като огледа банята — всичко в арт деко. Кабина със стени от стъклени блокове за панелен душ? Кога реши да я поставиш?

— Това беше промяна, направена буквално в последната минута. Харесва ми как изглежда на фона на черно-белите плочки — нямаше сили повече да се преструва, затова не добави нищо, а само облегна чело на рамото му. — Моля те, кажи ми какво не е наред?

— Какво ще стане, ако повече не мога да работя? Ако няма да мога да държа инструментите? Мисля много по-бавно, а това проклето главоболие направо ме съсипва.

Искаше й се да го прегърне, да го приласкае, да го успокои. Но вместо това му заговори с едва сдържано раздразнение:

— Стив, та това е първият ти ден след болницата. Какво си мислиш? Че ще се впуснеш в работа, размахвайки чука?

— Нещо подобно.

— Нали вече си на крака? И говориш с мен? Докторът каза, че ще отнеме време. И добави, че се възстановяваш чудесно, така че няма причина да не се вярва, че отново ще бъдеш както преди.

— Но може да отнеме месеци. Дори години. Освен това не си спомням. — В гласа му се прокрадва нотка на страх. — По дяволите, не мога да си спомня нищо за случилото се онази вечер. Не помня дори дали съм ходил в бара, дали съм изпратил Шана до дома й, както разправя тя. Всичко ми е изтрито от паметта. Помня само, че се качих на мотора. Помня още, че си мислех колко е готина Шана с големите си кафяви очи и дали ще ми излезе късметът. Следващото, което помня е как ми викаш да се събудя и лицето ти, надвесено над моето. Всичко останало е изтрито от паметта ми. Няма го.

Тя сви рамене, сякаш не беше кой знае колко важно.

— Нищо чудно, че не искаш да си спомняш онази нощ.

Стив се усмихна накриво.

— Какво шибано слънчице си ми, а? Май наистина е по-добре да си полегна малко. Да, ще глътна няколко хапчета и ще си легна.

— Добра идея.

Той й позволи да поеме част от тежестта му, като се облегна на ръката й по пътя към стаята за гости. Спряха до вратата. Стените бяха боядисани в приятно, успокояващо очите синьо. Оригиналните первази от орехово дърво, ограждащи прозорците, бяха възстановени, огладени и полирани собственоръчно от Сила. Подът блестеше, грижливо изтъркан и излъскан. Изтривалката пред вратата с метална рамка също беше в синьо и бяло, а ромбовидният килим — със син кант. Върху масата край прозореца беше поставена ваза в кобалтовосиньо, с бели маргарити в нея.

— Какво, по дяволите, е всичко това?

— Изненада. Мисля, че е доста по-привлекателна от болничната стая.

— Направо е чудесна! — Макар че Стив размаха заканително пръст, лицето му сияеше от удоволствие. — Къде ти е бил умът да довършиш пода само в една стая?

— Реших, че ще е приятно да видя поне една стая напълно завършена. Или почти. Е, за стените е необходима още украса, пък и трябва да доизлъскам первазите на пода, но иначе другото е готово. — Тя разтвори вратите на стария гардероб и вътре се показа един супермодерен телевизор с плосък екран. — Има кабелна телевизия. — Усмихна му се. — При това цифрова, по изрично настояване на Форд. Банята също е готова. Според мен и тя е страхотна.

Стив приседна на края на леглото.

— Ако продължаваш по този начин с ремонта, ще си объркаш графика за цялата работа.

— Няма закъде да бързам. — Тя напълни една чаша от каната на масичката до леглото му, после извади шишенцето с хапчетата.

— Трябва да ги изпиеш, а после ще те съблека и ще си легнеш.

В очите му се появиха едва забележими искрици.

— Някога си лягахме заедно, кукло.

— Прав си — някога. — Тя се наведе, за да събуе обувките му.

— Искам утре работниците да се върнат на работа.

— Ти да не си шефът тук? — Сила се изправи и с жест му подсказа да вдигне ръце нагоре. Усмихна се, докато му събличаше фланелата. — Ще се върнат. Искаха да ти устроят купон по случай излизането ти от болницата. С бира и сандвичи. Но аз забраних, макар че май не биваше да го правя.

— Не мисля, че съм готов за купон. — Той се облегна назад, така че тя да може да му свали джинсите. — Не е за празнуване денят, в който една жена ме съблича, а аз не мога да й върна услугата.

— Давам ти една седмица. — Погали го по бузата. — Чух, че си свалял всички сестри в болницата.

— Това можеше да се очаква. Като не броим Майк, разбира се. — Усмихна й се вяло. — Не че има нещо лошо в това.

Тя го обърна към леглото, настани го, помогна му да придърпа завивката, свали шапката от обръснатата му глава. Сърцето й се сви от болка, като видя шевовете.

— А сега трябва да сляза долу, за да прегледам някои документи. Ако нещо ти потрябва, само ме извикай. Ако ти се гледа телевизия, ето го дистанционното. Ако искаш нещо друго, Стив, веднага ще дойда.

— Искам само няколко целувки.

— Добре. — Тя го целуна по челото и излезе от стаята.

Останал сам, той вдигна очи към тавана. Въздъхна и затвори клепачи.

Сила изнесе лаптопа си на верандата, за да поработи. Макар че през първия час на два пъти отиде да провери как е Стив, успя да напредне с оформянето на сметките и отчета за разходите. По едно време чу стъпки по чакъла върху алеята, вдигна глава и видя Форд и Спок да идват към нея.

— Здравей, съседке — провикна се той. — Казах си, че ако си тук, всичко ще е наред около завръщането на героя.

— Сега спи. — Погледна часовника си. — Господи, кога стана пет следобед?

— Ами нали Земята, докато обикаля по орбитата си около Слънцето, се върти и около оста си, та затова…

— Голям умник се извъди.

— Виж, нося подарък. — Той разклати торбата, която държеше в ръка. — Донесох нещо за Стив. Няколко дивидита.

Сила поклати глава.

— Какви дивидита? Порнофилми?

Форд повдигна вежди.

— Порно е толкова груба дума. Чуй само как звучи. Такива къси, натъртени срички. Не, няма порнофилми, а само три серии на „Спайдърмен“. Струват ми се подходящи за него. Както и други два филма, пълни с голи жени и мотоциклети, които бих нарекъл нормални забавления за зрели мъже. Спок ги избра.

Тя отмести поглед към кучето, което веднага сведе глава и придоби невинно изражение.

— Сигурна съм, че Стив ще ги оцени.

— Според Спок „Лукавият ездач“ е силно подценяван.

— Тогава не ми остава друго, освен да се доверя на преценката му. — Тя чу тежките стъпки на Стив и веднага скочи. Отвори мрежестата врата преди той да стигне до нея от вътрешната страна. — Станал си. Защо що не ме извика? Не бива сам да слизаш по стъпалата.

— Всичко е наред. Добре съм. Здравей, Форд.

— Радвам се да те видя извън болницата.

— Дано е за добро. Здравей, Спок. Здравей, момче. — Той седна на един от белите пластмасови столове и погали кучето, което притисна предните си лапи към коляното му.

— Изглеждаш по-добре — реши Сила.

— Благодарение на магическите хапчета и спането. Тези дни спя като тригодишно дете. Много ми помага.

— Може би си огладнял. Искаш ли да ти приготвя нещо? Или нещо за пиене? Да ти донеса…

— Сила. — Отвори уста, за да й каже да не се притеснява, но промени решението си. — Да, бих изял един сандвич или нещо подобно. Повече никаква болнична храна, нито разни полуфабрикати.

— Разбира се. Дай ми пет минути.

Когато тя се скри вътре, Стив поклати глава.

— Направо се престарава, човече.

— Едва я убедих да не ти монтира тоалетна до леглото.

— Задължен съм ти. Какво има в торбата?

Форд му я подаде. Стив надникна вътре и се ухили.

— Сега вече има с какво да се занимавам. Благодаря ти. Слушай, трябва да се поразтъпча. Ще ме придружиш ли?

— Добре.

Форд изчака, докато Стив слезе по стъпалата, после двамата бавно тръгнаха, отдалечавайки се от къщата.

— Явно имаш нещо наум.

— Хрумват ми предимно разни глупости. Още не мога да се справям добре с мисленето. Ченгетата май още нищо не се открили, нали?

— Така изглежда.

— Като че ли моят инцидент е единичен случай, просто лош късмет. Искам да кажа, че оттогава нищо не се е случило.

— Не.

Стив изгледа втренчено Форд.

— Ще ми кажеш ли откровено, ако има нещо?

Форд си припомни за вратата на колата на Сила, но реши да не споменава за нея.

— Никой не е прониквал в обора, никой не е създавал безредици в къщата.

— И ти си спал тук, докато аз бях в болницата. Чух за това.

— Да, но в моя спален чувал.

— Значи със Сила не спите в един чувал?

— Все още не.

— Но си хлътнал по нея. Слушай, знам, че си е твоя работа, пък и нейна и така нататък, но питам само защото искам да знам дали ще се грижиш за нея, след като си замина.

Форд замълча, преди да попита:

— Ще заминаваш ли някъде?

— Мислех още да не й казвам. Бях се наканил да си тръгна, след като ме изпишат от болницата, но тя ми е приготвила цяла стая. Всичко е идеално, дори цветя не липсват. О, да, забравих да ти благодаря, че си я убедил за кабелната телевизия.

— Единственият правилен избор.

Стив кимна и отново закрачи бавно.

— Работата е там, че трябваше да се прибера най-късно още миналата седмица. Но всичко се промени заради мозъчната операция. Бих останал, ако Сила се нуждаеше от мен, за да я пазя или поне да й помагам в работата. Тя може да се грижи за себе си, това е неоспоримо, но… По дяволите, сигурно ставам сантиментален заради това преживяване на прага на смъртта. Както и да е. Искам да се прибера у дома. Искам да седя на плажа, да се пека на слънце. Но трябва да съм сигурен, че някой тук ще се грижи за нея.

— Аз ще го правя, Стив.

Стив се спря и се загледа в обора.

— Разбрах, че ти си купил боята. Докато съм лежал в безсъзнание в болницата. — Той кимна, явно доволен. — Ти си подходящият човек за нея, Форд. Макар да не си точно обичайният й тип. Но за всичко е нужно време. Тя си пада по свещите. Е, когато решиш да действаш — добави, — запали свещи. Може да пуснеш и малко музика. За разлика от много други жени, тя не държи на това, но и няма да е зле да има. За нея няма значение дали лампите са светнати или не. Но трябва да има много свещи.

Форд смутено се изкашля.

— Оценявам съветите ти. Кога ще се върнеш в Ел Ей?

— Лекарят иска да ме прегледа в петък, така че до тогава трябва да остана тук. Имам един приятел в Ню Джърси, който ще дойде с кола под наем. Ще натовари мен и мотора и ще потеглим на запад. Но няма да й кажеш, нали? Искам аз да й го съобщя.

Сила им изсвири с уста от верандата.

— Искат ли момчетата да хапнат?

Пръв отговори Спок. Така се втурна нататък, сякаш кучетата на ада го бяха погнали по петите.

— Заради планините тук е по-хладно — отбеляза Стив, когато поеха обратно към верандата. — Може би именно видът им я привлича тук, на изток. Каза ми, че тези планини й се струват като роден край. Но на мен ми липсва океанът. — Сръга с лакът Форд в ребрата. — И жените с оскъдни бикини.

 

 

Тази нощ спа зле, понеже през цялото време беше нащрек за Стив, пък и част от съзнанието й продължаваше да се занимава с факта, че той се готвеше тези дни да я напусне.

Как да се грижи за него, щом ще е на четири хиляди и осемстотин километра от нея?

Прекара само един ден извън болницата и вече замисля пътешествие от единия до другия край на страната. И то в кола под наем? Толкова типично за Стив, каза си тя, когато се обръщаше по гръб. Вечно в движение. Никога не се застояваше за дълго на едно място. Ето защо се беше заловил с препродажба на къщи. Няма да се застояваш в една къща, щом се каниш да я продадеш, нали?

Но той нямаше да се вслуша в предупрежденията й. А и не й даваше сърце да бъде груба с него, след като току-що бе излязъл от болницата. Кой щеше като нея да го проверява по два или три пъти всяка нощ? Харесваше му да го прави. Ами ако не му е харесвало?

Отново се завъртя и удари с юмрук възглавницата си. Накрая се предаде и се унесе в неспокоен сън.

Събуди се малко преди зазоряване. Първо трябваше да отиде и да провери как е той, а после да слезе долу и да приготви кафето. След това можеше да се порадва на тишината преди работниците да са дошли.

Като чу през вратата, че Стив хърка, тя се отправи надолу за кафето. След още няколко месеца, каза си, ще разполага с истинска кухня. С обновени старомодни кухненски уреди, с голям плот, с шкафове. И с истински чинии. Проклета да е, ако не стане фантастичен майстор на еспресото.

Може би наистина ще се научи да готви. Бе готова да се обзаложи, че Пати ще й предаде основните уроци. Но без никакви глезотии и увлечения по чревоугодничество. Ще се придържа към стандартните рецепти и няма да губи време за разни специалитети. Ще приготвя сосове за ястията с месо и картофи. Сигурно ще се научи да приготвя пилешки гърди.

Но всичко това, след като къщата бъде готова, обеща си. Когато получи своя лиценз за строителен предприемач, развие бизнеса си и се утвърди в него. Ще се научи да готви за себе си, вместо да преживява само със сандвичи, готови супи и други полуфабрикати.

Изнесе кафето отвън на верандата и вдъхна свежия утринен аромат на новите си градини, огрявани от първите лъчи на слънцето. Земята още се пробуждаше в очакване на ласките му. Отпи от кафето и зарея поглед над езерото, където се надигаше утринната мъгла. Припомни си, че ще трябва и него да почиства.

Всеки ден, повтори си тя. Това искаше да прави всеки ден. Да излиза сутрин рано от дома си сред меката, все още навяваща сънливост светлина, да знае, да си представя какво ще направи, да оглежда всичко, което вече е направила. Както и онова, което и бе завещано.

Колкото и да бе платила на майка си за това място, не можеше да изплати живота тук, това спокойствие. Да знае, че всичко, което виждат очите й, всичко, което можеше да докосне, уханието, което вдъхваше, всичко е дар от бабата, която никога не беше виждала.

Щеше да си пие кафето, докато се разхожда сутрин, помисли си Сила, и слезе по стъпалата на верандата, за да се поразтъпче наоколо. Всички разказваха, че Джанет ставала винаги рано — била привикнала на този режим още от снимането на филмите. Често била на крак преди разсъмване.

Но и често си лягала на разсъмване. Ала това беше другата страна на баба й. Жената, обичаща бляскавите партита, холивудската кралица, звездата, която пиела твърде много и била прекалено зависима от успокоителните.

Сред притихналата ранна утрин Сила жадуваше за компанията на Джанет Харди, която се беше влюбила в това късче земя от Вирджиния. Която беше довеела в този дом едно кутре и засадила розите под прозореца.

Щом заобиколи къщата, големият червен обор я накара да се усмихне. Полицаите бяха прибрали своите жълти ограждащи ленти. Вратата беше здраво заключена с новия катинар. А Стив, припомни си тя, сега похъркваше в приятното си метално легло в приятно обзаведената си стая на горния етаж.

Кошмарът бе свършил. Някакъв скитник, ровещ сред боклуците, беше предизвикал цялата тази паника. Полицията вярваше, че е станало точно така, а и коя бе тя, та да го оспорва? Ако толкова искаше лично да разрешава криминални загадки, по-добре да се залови с издирването на автора на писмата, скрити във „Великият Гетсби“. И по този начин да се сближи още повече с Джанет, да я опознае още по-добре. Както и себе си.

Светлината се усили, като наближи предната страна на къщата. Песента на птичките подслаждаше въздуха, ведно с уханието на розите и мириса на почвата. Росата изстудяваше голите й нозе. Това й доставяше неописуема наслада, особено като знаеше, че стъпва по своята земя, по своята мокра от росата трева, облякла само една блуза и едни памучни панталони.

Без да се тревожи за каквото и да било.

Допи кафето си на предната веранда, загледана към моравата.

Усмивката й обаче бавно помръкна, отстъпвайки на озадачаването, когато погледът й се плъзна по предната стена на оградата.

Къде бяха дръвчетата? Нейните дръвчета? Би трябвало да вижда от верандата сведените горни клони на черешите. Смръщи вежди още по-силно, остави чашата на парапета и слезе долу на моравата покрай чакълестата алея за коли.

И тогава се втурна напред.

— Не. Не, по дяволите!

Нейните млади дръвчета лежаха върху тясната ивица трева между стената и банкета на улицата. По нежните им стволове си личаха следите от свиреца удари с брадва. Не е било нужно много усилие, каза си тя, докато ровеше безпомощно с пръсти между листата. Най-много три или четири замаха.

Не ставаше дума за кражба. Крадците щяха да ги изкопаят с корените, макар да отнемаше повече време и да изискваше повече труд. Не. Просто са била съсечени. Унищожени.

Като осъзна напълно какво означаваше това, стомахът й се стегна едновременно от мъка и ярост. Не, това не можеше да е дело на някакъв скитник или клошар. Децата имаха навика да чупят пощенските кутии по улицата. Беше предупредена за това. Но дори хлапетата нямаше да си губят времето с отсичането на дръвчета, посадени за украса.

Тъкмо успя да успокои дишането си, когато надникна над прекършения ствол на едно от погубените нейни дръвчета. И тогава дъхът й секна. Тялото й се разтресе от същото съчетание на мъка и бяс. Старата каменна стена беше осквернена с грозен надпис с черна боя:

„Върни се в Холивуд, кучко!

Който живее като курва,

умира като курва!“

— Майната ти! — задъхано изруга тя. — Върви по дяволите, Хенеси, да ти го начукам!

Рязко се обърна и се втурна към къщата, за да позвъни на полицията.

С кървясал поглед Сила предупреди всеки от работниците, че никой не бива да споменава пред Стив за отсичането на дръвчетата или за надписа на стената под страх от изгаряне на клада. Без изключения, без извинения.

Заповяда на Брайън отново да отиде до разсадника. Искаше да засади две нови дръвчета, и то още днес.

Към десет, след като полицаите дойдоха и си заминаха и се увери, че заплахите й дават резултат и работниците ще задържат Стив да не излиза от къщата, тя се зае с почистването на стената.

Форд я видя да търка камъка, когато излезе навън с първата чаша кафе за деня. Видя и надписа, обхващащ цялата стена. И той, също като нея по-рано, заряза кафето си на парапета на верандата и се затича, въпреки че беше бос.

— Сила!

— Не казвай на Стив. Това първо. Не искам за нищо на света да отронваш и дума за това пред него.

— Повика ли ченгетата?

— Вече бяха тук. Не знам дали ще помогнат с нещо. Трябва да е бил Хенеси, този кучи син. Но ако не открият следи от черната боя и тресчици от дръвчетата под проклетите му нокти, с какво могат да ми помогнат?

— Дръв… — Едва сега видя отсечените дръвчета и яростно изруга. — Почакай. Остави ме да размисля.

— Нямам време. Трябва да махна цапотията. Не мога да рискувам да я остържа с някой от инструментите. Прекалено е грубо. Ще повредя и камъка, и хоросана, а това ще причини повече поражения, отколкото проклетата боя. Най-добре ще стане с някакъв химикал за почистване. Може би ще се наложи цялата стена да се пребоядиса, но засега само толкова мога да направя.

— Да търкаш камъка с четка?

— Точно така. — Зае се с небивала ярост да чегърта буквите, сякаш атакуваше своя най-заклет враг. — Няма да му се размине. Няма да цапоти или поврежда имота ми. Не съм била зад волана на проклетата кола. Тогава, за бога, дори още не съм била родена!

— Този човек сега трябва да е на осемдесет. Трудно ми е да си го представя как сече дръвчетата и боядисва каменна стена посред нощ.

— Кой друг би могъл да бъде? — обърна се тя към Форд. — Кой друг ме мрази толкова силно? Мен или това място?

— Не зная. Но по-добре да го открием.

— Това си е мой проблем.

— Не се инати.

— Това си е мой проблем и стената си е моя, а там лежат прекършени моите дръвчета. Защото кучката съм аз.

Той посрещна с хладен взор пламналия й поглед.

— Точно сега няма да споря за последното, но за останалото… Глупости. Не искаш да кажеш на Стив? Чудесно. Разбирам те. Само че аз никъде не заминавам. Не се връщам в Ел Ей, нито пък отивам някъде другаде.

Сграбчи я за ръката и я извъртя, за да застанат очи в очи.

— Аз оставам тук. И ще се справя с всичко това.

— Аз трябва да се справя с него, както и с факта, че най-добрият ми приятел заминава, когато едва може да извърви и пет метра без чужда помощ. Опитвам се да си изградя живот, за какъвто дори не съм и помисляла преди пет месеца. Не знам още колко ще издържа и с колко неща ще ми се наложи да се справям в бъдеще.

— Ще издържиш и ще се справиш с всичко. — Форд обгърна лицето й с длани и силно я целуна. — Имаш ли още една четка?