Нора Робъртс
Как ангелите плачат (10)

10.

За Стив много малко неща на този свят можеха да се сравнят с усещането да летиш с мотор по провинциално шосе, взимайки завоите със замах, облъхван от топлия нощен вятър. Удоволствието щеше да е по-пълно, ако бе успял да свали онази страстна брюнетка Шана, озеленителката, но все пак бе постигнал значителен напредък.

Пък и винаги имаше следващ път.

Впрочем беше я вкусил, имаше представа какво може да му предложи тя и предчувствието за пълното блюдо с наслади го изпълваше с радостно очакване. Да, ухили се той срещу вятъра, следващия път ще успее.

Но сега, докато се носеше устремно напред по пустия път след една-две бири в местната кръчма, разменените шеги и свалката с Шана, се чувстваше истински окрилен. Добре стори, че се отби на юг за няколко седмици, за да прекара известно време със Сила. Да, не беше сгрешил.

Тя се бе захванала с нещо голямо, замисли се той. Голям и сложен проект, при това донякъде болезнен за нея. Но явно й се отразяваше добре. Разбра го от начина, по който изглеждаше, по който говореше. Беше успяла да постигне нещо — мащабно, сложно и много лично. Нещо, от което винаги се е нуждаела.

Можеше да си позволи да остане още една седмица или може би дори десетина дни. Преустройството на стари провинциални къщи му беше в кръвта и не можеше да устои на изкушението да види как ще се развият нещата и му се щеше да поостане още малко при Сила, да я наблюдава как гради основите на своя нов живот.

И ако има късмет, ще свали Шана, докато още има желание за това.

Може би една седмица ще му стигне, прецени той, като взе завоя и навлезе в улицата към къщата на Сила. Но след това провинциалният чар на долината Шенандоа ще започне да избледнява. Нуждаеше се от градската възбуда и макар че Ню Йорк разпалваше кръвта му, вдъхваше му енергия, единствено сред блясъка и кипежа на Ел Ей се чувстваше у дома.

За Сила обаче не беше така. Стив забеляза мимоходом колата, паркирана до крайпътния банкет на дълга и стръмна пряка. Не, за Сила Ел Ей винаги е бил само поредното място. Може би заради това женитбата им беше истинска лудост. Дори тогава тя се е опитвала да открие начин да се махне от този град, докато той всячески се стараеше да остане в него.

Накрая и двамата откриха това, което търсеха.

Отби в алеята за автомобили и се усмихна, като забеляза, че заради него е оставила да свети лампата отвън на верандата. Вътре зад прозореца мъждукаше още една. Такава си беше Сила, припомни си той. Не забравяше дори най-дребните подробности.

Светлината в прозореца му напомни, че вече минава два след полунощ. Сред тази притихнала провинциална пустош неговият „Харли Дейвидсън“ сигурно бумтеше като торнадо. Вероятно вече спеше, защото иначе би го чакала на верандата, но той все пак изключи двигателя още по средата на алеята.

Като си тананикаше тихичко, Стив слезе от седалката на мотора си и започна да го тика към обора. Свали каската си, закрепи я към кормилото и отвори скърцащата врата. Остави фара на мотора да прорязва мрака с лъча си. Спусна стойката след оригването, напомнящо му за изпитата бира „Корона“. Изви под ъгъл предното колело и така фарът освети един от кашоните на Сила. Беше отворен и когато лъчът се плъзна покрай него, от мрака изникнаха разпилени снимки и документи.

— Хей.

Пристъпи напред, за да огледа по-отблизо. Нищо не чу, нищо не видя, само за миг усети разтърсваща болка, преди да рухне върху бетонния под.

 

 

Сила бе насрочила първата от срещите си — наричаше ги събиране на няколко глави, за да мислят по-добре — с Мат малко след седем сутринта. Останалите, с електротехника и водопроводчика, беше оставила за по-късно. Но тъкмо на първата искаше да присъства и Стив. Възнамеряваше да го използва пълноценно, докато още е тук.

Освен това искаше той да я придружи при днешното пазаруване. Трябваше да избере още фаянсови плочки, водопроводни части и крепежни елементи, както и да поръча още греди. Към седем и половина какофонията от флексиите, чуковете и радиоапаратите в цялата къща стана толкова силна, че й дожаля за Стив и тръгна с чашата с кафе към спалнята, където той спеше във взетия назаем от Форд спален чувал на Спайдърмен.

Но като видя, че спалният чувал бе празен, тя въздъхна.

— Някой е бил късметлия тази нощ — промърмори и изпи кафето, докато слизаше надолу по стълбите.

Взе списъците, бележника и портмонето. Излезе навън и озеленителите веднага я наобиколиха. Сила учудено повдигна вежди, като забеляза Шана сред тях. „Тогава с коя ли е прекарал нощта Стив?“ — зачуди се. Шана вдигна ръка за поздрав, преди да се отмести настрани със своята чаша кафе.

— Добро утро. Брайън каза, че тази сутрин трябва да отиде до един друг строеж, но до два часа ще бъде тук.

— Добре. Аз пък смятам да купя някои материали. Имате ли нужда от нещо?

— При нас всичко е наред. Но като се върнеш, няма да е зле да пообиколиш отзад. Ще започнем с пътеките и бордюрите към тях — най-напред от вътрешния двор, а после пред къщата. — Шана погледна натам. — Е, Стив още ли е сред живите тази сутрин?

— Още не сме се виждали.

— Не се учудвам. — Шана нагласи шапката над черната си плитка и се усмихна. — Снощи си тръгнахме последни от бара. Стив определено го бива в танците.

— Да, бива го.

— Голям сладур е. Изпрати ме до вкъщи, за да се увери, че съм в безопасност, но после не настоя — поне не прекалено силно — да влезе вътре. Кой знае какво щеше да стане, ако беше малко по-настоятелен — додаде тя с усмивка.

— Не е ли останал при теб?

— Не. — Усмивката на Шана помръкна. — Да не би да си е заминал?

— Не зная. Не го видях вътре, затова си помислих… — Сила сви рамене и разклати връзката с ключовете. — Ще отида да проверя дали моторът му е в обора.

Шана закрачи до нея.

— Беше съвсем добре, когато си тръгна. Искам да кажа, че не беше пиян. Изпи само две бири за цялата вечер. А аз живея само на двадесет минути оттук.

— Може би не съм го видяла и сега е някъде из къщата — каза Сила, но стомахът й се сви, когато стигна до вратата на обора. — Може да се е качил горе, докато аз съм слизала долу.

Слънчевата светлина проникна в обора и отвътре се надигна облак от прах. Сила примигна, за да фокусира погледа си и усети нов прилив на тревога, когато още с влизането си видя мотора му.

Пристъпи навътре. Направи й впечатление, че част от кашоните бяха преобърнати и съдържанието им разпиляно. Настрани лежеше един стар счупен стол. Видя, че моторът е килнат на една страна, с повдигнато кормило, сякаш собственикът му го е захвърлил небрежно. Край него лежеше Стив, проснат на пода, с разперени ръце и крака, затиснат от тежката машина.

— О, господи! — Изтича напред, плътно следвана от Шана, за да вдигнат мотора от гърба на Стив. Кръвта беше засъхнала по косата му. Лицето и най-вече брадичката му бяха осеяни с рани. Изплашена, Сила не посмя да го помръдне. Само притисна пръсти до гърлото му. И едва не изкрещя от радост, като напипа пулса му.

— Жив е. Има пулс. Извикай…

— Веднага. — Още докато беше приведена над него, Шана трескаво набра 911 по мобифона си. — Дали да не донесем едно одеяло? Трябва ли…

— Кажи им да бързат. И не го мести. — Сила скочи и се втурна към къщата.

 

 

Обикновено имаше здрав сън, който нищо не можеше да смути. Но този път силните викове го стреснаха, а после сирената на „Бърза помощ“ съвсем го разбуди. Прекалено сънен, за да направи връзката между тях, той се измъкна от леглото и излезе на верандата. Прозина се и огледа улицата. Прииска му се едно кафе — нуждаеше се от нещо да проясни ума му. Но като съзря линейката пред пътеката към обора на Сила, тутакси се разсъни. Не я видя в първия миг, изпадна в паника и се втурна вътре да грабне дрехите си.

Пробяга запъхтян през улицата, по алеята на Сила, без да знае какво да очаква. Въображението му рисуваше десетки видения, едно от друго по-страховити. С мъка си проправи път сред струпалата се тълпа от работници, докато шепнеше името й като молитва.

Сърцето му отново заби чак когато я видя изправена зад сгъваемата носилка. А щом съзря Стив проснат върху нея, коремът му се присви на топка.

— Идвам с него. Идвам с него. — Гласът й вибрираше на крехката граница между сдържаността и истерията. — Няма да замине сам. — Вкопчи се за ръба на носилката и не я пусна, сякаш залепена за нея, докато я отнасяха към линейката.

Страхът в очите й смрази кръвта на Форд.

— Сила, ще карам след теб. Ще бъда там.

— Той не се събужда. Не могат да го събудят. — И преди някой да успее да й попречи, Сила се качи отзад в линейката.

Форд стисна чантата й, която Шана, обляна в сълзи, тикна в ръцете му.

— Беше в обора — задавено промълви Шана и се отпусна в ръцете на Форд. — Лежеше на пода, под мотора. Облян в кръв.

— Добре, Шана. Добре, скъпа. Успокой се. Ще последвам линейката и ще разбера какво ще стане с него.

— Обади ми се, моля те. Обади ми се.

— Това ще е първата ми грижа.

След бясното шофиране до болницата Форд влезе в спешното отделение с чантата на Сила. Толкова беше притеснен, че не му пукаше какво ще си помислят околните.

Откри я отвън, пред двойните врати. Изглеждаше сломена, изгубила надежда.

— Разказах им от какво е боледувал. За всичко, което можах да си спомня. Кой ти помни всичките тези неща? — Сила нервно опипа яката на блузата си, озъртайки се объркано, сякаш търсеше нещо, за което да се улови. — Но поне им казах кръвната му група. Помня, че е А, отрицателна. Сетих се.

— Добре. Нека първо да седнем някъде.

— Не ме пускат вътре. Не ми позволяват да остана с него. Той не се събужда.

Форд я прегърна през раменете и почти насила я поведе през вратите. Настани я на първия стол, изпречил се пред очите му. Коленичи пред нея и се взря в лицето й.

— Сега ще го стабилизират. Това правят в момента. Разбра ли?

— Но той кърви. Главата му. Лицето му. Лежеше там в локва кръв. Не зная откога.

— Кажи ми какво се случи?

— Не знам! — Тя притисна длани към устата си и се залюля. — Нищо не знам. Нямаше го в стаята му и си казах, помислих си, е, представих си го де, че е някъде с някоя жена. Това е всичко. Дори нямах намерение да го търся. Господи! Господи! За малко да си тръгна, без да се огледам, без да проверя. Кой знае още колко часа щеше да лежи там.

— Дишай — заговори й той рязко, като хвана и стисна ръцете й. — Гледай право в мен и дишай дълбоко.

— Добре. — Пое си дъх, но продължаваше да трепери. Все пак Форд забеляза как руменината по бузите й започна да се възвръща. — Помислих си, че е останал при Шана, затова смятах да отида да купя материалите, но се оказа, че не е така. Искам да кажа, че тя дойде, каза, че не е останал с нея. Разтревожих се, че може да се е загубил или да е катастрофирал. Нямах представа какво може да му се е случило. Затова отидох да видя дали моторът му е там и така го открихме, Шана и аз.

— В обора.

— Лежеше под мотора. Не зная какво е станало. Главата му, лицето му. — Сила потърка с длан гънката между гърдите си. На Форд му се стори, че чува как силно тупти сърцето й от непоносимото напрежение. — Чух да казват, че може би има две счупени ребра заради падането на мотора върху него. Но как така ще остави мотора да падне върху него? И… и тези ужасни рани по главата. Зениците му. Говореха нещо за отлепена ретина. Знам, че това никак не е добре — веднъж бях в чакалнята на спешното отделение на една болница.

На три пъти тя не успя да издиша и накрая се закашля дълбоко. И тогава сълзите й рукнаха.

— Как, по дяволите, може да се стигне до инцидент с мотор в един обор? Та това е ужасно глупаво.

Сълзите и избликът на гняв бяха добър знак. Форд седна до нея и хвана ръката й.

Когато вратата се отвори и двамата едновременно скочиха от столовете.

— Какво стана? Къде го отвеждате? Стив?

— Госпожице, моля ви. — Една от сестрите от спешното препречи пътя на Сила. — Отвеждат вашия приятел в хирургическото отделение.

— В хирургическото отделение? За какво? Какво му има?

— От удара по главата е получил мозъчен кръвоизлив. Трябва да го оперират. Ще ви заведа в чакалнята на хирургическото отделение. Някой от лекарите ще ви обясни процедурата.

— Много ли е зле? Кажете ми! Много ли е зле?

— Ще направим всичко по силите ни. Разполагаме с добър хирургически екип, който сега се подготвя за операцията. — Тя ги поведе към асансьора. — Да знаете дали господин Ченски не се е сбил с някого?

— Не. Защо?

— Заради раната на тила му. Като че ли е бил ударен. Няма нищо общо с падането. Разбира се, ако е карал без каска…

— Не се е случило, докато е карал. Не е станало на пътя.

— Така смятате вие.

— Сила. — Форд отпусна ръка върху нейната, преди тя да тръгне към асансьора. — Трябва да се обадим в полицията.

 

 

Как да си събере мислите? Как да стои в това помещение, докато някъде някакви непознати оперираха Стив? В операционна зала. Операционен театър. Понякога го наричаха операционен театър, нали? Възможно ли бе пациентът и докторът да бъдат двете звезди в едно шоу? И кой ще е водещият?

— Госпожице Макгауан?

— Какво? — Изгледа сепнато полицая. Как му беше името? Вече го бе забравила. — Извинявайте — затърси сред хаоса от мисли въпроса, който той й бе задал. — Не съм сигурна кога се прибра. Легнах си към полунощ, но той още не беше се върнал. Шана ми каза, че се разделил с нея малко преди два. Съвсем малко преди два през нощта, така ми каза тя.

— Знаете ли фамилията на тази Шана?

— Шана Стайлс — обади се Форд. — Работи в екипа на Брайън Мороу. Фирмата „Мороу“ за озеленяване.

— Значи вие намерихте господин Ченски тази сутрин към седем и половина?

— Нали вече ви казах? — С нервен жест Сила отметна кичура от челото си. — Нямаше го в къщата, затова отидох да проверя дали моторът му е в обора. И го намерих там.

— Значи живеете с господин Ченски?

— Той е мой гост. Дойде да ми помогне за няколко седмици.

— Откъде е дошъл?

— От Лос Анжелис. От Ню Йорк. Искам да кажа, че след Ню Йорк се отби тук, на път за Ел Ей. — Бъркотията в стомаха й заплашваше да се надигне чак до гърлото. — Какво значение има?

— Полицай Таней — намеси се Форд, като стисна предупредително ръката на Сила, — ето какво е положението. Една вечер, преди няколко дни, аз видях някой да обикаля наоколо, после влезе в обора на Сила. Беше късно през нощта. Работих до късно и преди лягане случайно надзърнах през прозореца. Разбрах, че там има някой, макар че се виждаше само лъчът на фенерчето му. Помислих си, че е Стив, и повече не обърнах внимание.

— Но не е бил той. — Сила си припомни случката и стисна клепачи. — Канех се да купя катинар, но не го поставих. Забравих, тогава никак не ми беше до това, а ето че сега…

— Какво съхранявате в обора? — попита Таней.

— Складирах там вещите от тавана и разни други неща. Все вехтории, които трябва да прегледам, преди да изхвърля повечето. Има книги, битови предмети, инструменти.

— Липсва ли нещо?

— Не зная. Откъде мога да знам?

— Снощи господин Ченски излязъл към осем и отишъл в един бар. Не знаете ли името на този бар…

— Не, не зная как се казва. Можете да попитате Шана Стайлс. Но грешите, ако си мислите, че се е напил и при падане се е халосал по тила, премазал е лицето си върху бетона на пода и е съборил мотора върху себе си. Стив никога не караше пиян. Ще ви го каже и Шана, и който и да е друг от хората, които снощи са били в бара.

— Тъкмо с това ще се заема сега, госпожице Макгауан. Ако нямате нищо против, ще отида да огледам обора Ви.

— Да, вървете.

— Да се надяваме, че лекарите ще помогнат на вашия приятел. Ще поддържаме връзка — добави той, като стана от стола.

Форд го изчака да стигне до стаята на сестрите, където полицаят отново извади служебната си карта.

— Вече е убеден, че Стив снощи е бил мъртво пиян — промърмори Сила.

— Може би бързо ще разбере, че не е станало така — успокои я Форд. — Може би. Но той още се занимава с огледите, разпитва хората. Пък и когато дойде в съзнание, Стив ще разкаже какво се е случило.

— Може да умре. Не е нужно да ми го казват, знам, че може да умре. Може никога да не се събуди. — Устните й потръпнаха и тя ги стисна. — Пред очите ми е онази сцена от „Анатомията на Грей“ — стажантите наблюдават какво правят със Стив през стъклената стена. И всички си мислят повече за секс, отколкото за Стив.

Форд обхвана лицето й с длани.

— Хората си вършат работата, докато си мислят за секс. През цялото време. Иначе не биха издържали. — Тя се засмя немощно, а той я целуна по челото. — Хайде да излезем навън, да вземем малко въздух.

— Не бива да излизам. Трябва да съм тук.

— Само за малко. Колкото да си прочистим главите и да пийнем кафе.

— Добре. Но само за няколко минути. Ти не си длъжен да оставаш. — Докато вървяха към асансьора, тя сведе очи към ръката си и видя, че отново се е уловила за неговата. — Не знам къде ми е бил умът. Не си длъжен да стоиш тук. Ти почти не познаваш Стив.

— Не ставай глупава. Познавам го и го харесвам. Пък и не искам да те оставям сама.

Докато слизаха с асансьора, Сила остана смълчана и замислена. Очите я смъдяха, искаше й се да поплаче. Копнееше да се притисне до Форд, да се опре на него, да почерпи сила от стабилността му, прегръдката му да я утеши, да я накара да се почувства в безопасност. Можеше да остане вечно в прегръдките му. Да се отпусне.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита той, когато слязоха във фоайето.

— Не, не бих могла да преглътна нито троха.

— Сигурно храната все още е гадна.

— Все още? Къде?

— Преди няколко години баща ми беше тук за два дни. Тогава опитах един-два пъти храната в кафето долу, едва не се задавих. Нищо не се е променило откакто бях дете и лежах в тази болница.

— Защо?

— Докараха ме, за да ме наблюдават през нощта. Имах мозъчно сътресение, счупена ръка. Беше ми хрумнала идеята да поставя онези ивици от велкро, наричат ги още „котешки езичета“, по зимните си ръкавици и чорапи. Въобразявах си, че с тях ще мога да се изкачвам и спускам по сградите като Спайдърмен. За щастие прозорецът в спалнята ми не беше много нависоко.

— Може би е трябвало първо да е научиш да се катериш, преди да започнеш да се спускаш.

— Е мина ми през ума, но беше след дъжд качулка.

— Опитваш се да ме накараш да не мисля за Стив. Оценявам това, но…

— Само за пет минути — каза Форд, като я изведе навън. — На свеж въздух.

— Форд?

Сила вдигна очи, когато той се насочи към красива жена в яркочервен костюм. Устните й бяха в същия яркочервен цвят. Тя се засмя шумно и смъкна слънчевите си очила. Очите й бяха тъмнокафяви.

Непознатата разтвори широко ръце и прегърна Форд силно, собственически. На Сила й направи впечатление, че жената добави още няколко силни звука за по-голям ефект, като едно плътно „Ммммммм!“, преди да го пусне най-после и да отметне назад лъскавата си кестенява коса.

— Не сме се виждали от векове!

— Доста време мина — съгласи се Форд. — Изглеждаш ослепително.

— Старая се. — Тя извърна очите и усмихнатите си устни към Сила. — Здравейте.

— Сила, това е майката на Брайън, Кати Мороу. Брай работи за Сила.

— Разбира се, че знам — каза Кати. — Внучката на Джанет Харди. Познавах я бегло. Наистина приличаш на нея. Значи ремонтираш старата ферма.

— Да. — Имаше нещо сюрреалистично в този разговор, каза си Сила, все едно че рецитираше откъс от някаква пиеса. — Брайън доста ми помага. Много е способен.

— Такова е моето момче. Защо сте тук?

— Приятелят на Сила е в хирургическото отделение. Станала е злополука.

— О, господи, толкова съжалявам. — Широката кокетна усмивка се стопи, а по лицето й се изписа неподправена загриженост. — Мога ли да помогна с нещо? — Кати протегна ръка на Сила. Жестът й изглеждаше толкова искрен, че Сила инстинктивно я стисна.

— Ние… само чакаме.

— Това е най-лошото. Чакането. Вижте, аз идвам тук като доброволка по два дни седмично и оглавявам два комитета за събиране на средства за болницата. Познавам голяма част от персонала. Кой е неговият хирург?

— Не зная. Всичко стана толкова набързо.

— Искате ли да разбера кой е и да се опитам да получа повече информация? Не зная защо лекарите не разбират, че за близките ще е по-добре, ако не тънат в неведение.

Предложението й беше като глътка вода за изгарящо от жажда гърло.

— Можете ли да го направите?

— Поне ще се опитам. Хайде, скъпа. Защо не изпиеш едно кафе или минерална вода? Не, ето какво ти кажа. Форд, изтичай долу и донеси на Сила една джинджифилова бира.

— Добре. Ще се срещнем горе. Ти си в добри ръце.

И наистина се чувстваше така. За пръв път от доста време Сила беше доволна от възможността да остави на някой друг да ръководи нещата.

— Какво се е случило с твоя приятел?

— Не зная какво точно е станало. Именно това е част от проблема.

— Е, тогава ще се опитам да узная колкото се може повече. — Кати стисна ръката на Сила окуражаващо, докато се присъединяваха към посетителите пред вратата на асансьора, понесли цветя и балони. — Как се казва?

— Стив Ченски.

Кати извади бележник с подвързия от червена кожа и сребърна писалка.

— Откога е тук?

— Не съм сигурна. Не помня точно. Май че пристигнахме към осем в спешното, където го задържаха малко, преди да го прехвърлят горе. Може би вече е изтекъл един час.

— Зная, че изглежда дълго, но всъщност не е. Ето тук ще слезем. — Кати потупа Сила по гърба, когато вратата на асансьорната кабина се отвори. — Иди там и седни, а аз ще видя какво мога да науча.

— Благодаря ви. Много ви благодаря.

— Няма за какво да ми благодариш.

Сяла се върна в чакалнята, но не седна. Не искаше да седи редом с другите, чакащи вест за свой приятел или любим близък. Вест за живот или смърт. Искаше да застане до някой прозорец. Нима не разбираха, че хората в отчаянието си имаха нужда да се взират през някой прозорец? Да отвлекат мислите си от тягостното очакване…

— Ето, вземи това. — Форд пристъпи към нея с голяма пластмасова чаша.

— Благодаря.

— Кати отиде да говори с някой от персонала.

— Много любезно от нейна страна. Тя явно много те харесва. Когато я видях отначало как се държи с теб, си помислих, че ти е бивше гадже.

— Господи! — Форд сякаш се обиди. — Та тя е майка. Майката на Брайън.

— Много мъже се увличат по жени, по-възрастни от тях, може би просто за спорта. Пък и тя наистина изглежда много добре.

— Тя е майка — повтори Форд. — Майката на Брайън.

По устните на Сила плъзна усмивка, но бързо изчезна и тя мигом се напрегна, когато Кати се приближи.

— Първото, което разбрах, е, че го оперира д-р Норт — започна Кати със забързан, делови тон, който подейства много успокояващо на Сила. — Той е един от най-добрите хирурзи тук. В това отношение имате много голям късмет.

— Добре — въздъхна Сила облекчено.

— А сега как предпочитате да продължа? С медицински термини или с по-простичкия лекарски жаргон? — Кати извади бележника си.

— Аз… Не. Не, искам просто да узная какво е положението му.

— Той се държи. Стабилизиран е, но ще трябва да минат поне още два часа. Пък има и други наранявания, които трябва да се лекуват. — Тя отново разлисти бележника си. — Две счупени ребра. Носът му и лявата му челюст са счупени, единият му бъбрек е наранен. Но най-сериозни са раните на главата и тъкмо с тях се занимава в момента д-р Норт. Приятелят ти е млад, в отлична физическа форма и добро здравословно състояние, а тези фактори са в негова полза.

— Добре — кимна Сила. — Благодаря.

— Искаш ли да намина след малко и пак да проверя? — попита Кати и хвана ръката й.

— Много съм Ви задължена, госпожо Мороу, наистина много.

— Наричай ме Кати. Нищо особено не съм направила. А ти се грижи за нея — рече тя на Форд и се отдалечи от тях.

— Трябва да изляза и да се обадя в къщата, за да уведомя всички какво става тук.

— Вече го направих — обясни й Форд, — когато отидох до кафенето. Но можем да им съобщим последните сведения.

Слязоха до фоайето, после се върнаха в чакалнята я пак седнаха. Погледаха малко предаването на Си Ен Ен по телевизора. Бяха изминали няколко часа, когато Кати пак се появи.

— Изведоха го от хирургическото отделение. Д-р Норт ще дойде да говори с теб.

— А той как е?…

— Не ми казаха много, освен че ще се справи. Това е добра новина. Форд, дай на Сила телефонния ми номер. Ако е необходимо, позвъни ми. Става ли?

— Да. — Ръката на Сила се стегна като клещи около пръстите на Форд, когато един мъж в зелена престилка се появи в коридора. Той огледа чакалнята и спря погледа си върху Кати. Кимна й като на стар познат. Кати за кратко отпусна ръка върху рамото на Сила.

— Ще очаквам да ми позвъниш — повтори тя и се отдръпна, докато докторът се приближаваше.

— Госпожице Макгауан?

— Да. Да. Как е Стив?

Д-р Норт седна до нея. Лицето му изглежда спокойно, помисли си Сила. Почти сериозно и гладко, гладко като кафяво кадифе. Той наклони глава към нея, без да откъсва погледа на черните си очи от лицето й, докато говореше.

— Стив има две черепни фрактури. Едната тук е линейна — рече той и прокара пръст по горната част на челото си. — Има спукване, което обаче не е довело до изместване на костта. Обикновено това минава от само себе си. Но втората му фрактура е тук. — Сега ръката му сочеше към основата на черепа. — Вазиларна фрактура. Тя е по-сериозна и именно тя е причинила кръвоизлива — както мозъчния, така и външния.

— Но вие сте го закрепили, нали?

— Той понесе добре операцията. Ще трябва да се направят още изследвания. Ще следим вътрешночерепното му налягане в интензивното отделение с миниатюрната сонда, която му имплантирах при операцията. Когато отокът спадне, ще я отстраним. Има добри шансове.

— Добри шансове — повтори тя.

— Може да има мозъчно увреждане, временно или постоянно. Още е рано да се каже. В момента можем само да чакаме и да го наблюдаваме. Той е в кома. Сърцето му е здраво.

— Да, така е.

— Има добри шансове — повтори докторът. — Има ли семейство?

— Не и тук. Само мен. Мога ли да го видя?

— Ще изпратя сестра да ви отведе до интензивното отделение, но можете да останете край него само за кратко.

Когато я въведоха при него, тя се втренчи в застиналото му лице — мъртвешки бледо, полускрито под превръзките и раните. Не беше справедливо, отекна мисълта в главата й. Изобщо не беше справедливо. Този мъж дори не приличаше на Стив с потъмнелите си, хлътнали очи. Целият му нос беше подут, а главата му — омотана в бял бинт.

Взели са му обицата. Защо са го сторили?

Никак не приличаше на Стив.

Тя свали малката сребърна обица от ухото си, наведе се над него и я сложи на неговото. Погали с целувка наранената му буза.

— Така е по-добре — прошепна тя. — Така е по-добре. Ще дойда пак, чуваш ли? — Вдигна ръката му и целуна пръстите. — Дори и да не съм тук, ще бъда до теб. Няма да ме напуснеш. Това е правилото. Не бива да ме оставяш.

Остана така, стиснала ръката му, докато сестрата не я изведе навън.