Мерил Сойър
Танцът на късмета (20)

Глава 20

Алекса се взираше през прозореца на ягуара, който летеше през полята. Когато я попита какво ще прави в неделя и тя му отвърна, че няма никакви планове, бе помислила, че Марк иска да работят нещо по продукцията. Изненада я, като пристигна пред вратата й с намерение да я заведе на пикник.

— Накъде отиваме? — извърна се към него и забеляза колко спокоен изглежда, подпрял лакът на спуснатия прозорец. Облечен в бял ленен панталон със съвършени ръбове и тъмносиня спортна фланелка с къс ръкав, той изглеждаше много по-непринуден, отколкото се чувстваше тя в кораловочервената си лятна рокля с презрамки.

— Малко след Пилдоун Кросинг. Ходила ли си някога нататък? — Обърна се към нея и й се усмихна с бавната и закачлива усмивка, която не бе виждала след Мексико.

Тя поклати глава. Среща. Това си беше среща, а тя едва сега го осъзнаваше. Защо? Та той е практически сгоден за Шърмейн. Какво е замислил? Не може да си позволи да го отблъсне, но няма намерение да позволи връзката им да се превръща в нещо повече от делово партньорство.

— Ще ти хареса. Кент е градината на Англия.

Трябваше да се съгласи с него. По яркото небе се рееха млечнобели ефирни облачета, а леко поклащащите се от вятъра поляни с жълтеникави диви цветя сякаш приветстваха августовското слънце. Свърнаха от магистралата по тесен, двупосочен път, обграден от високи папрати, които се извисяваха даже над ягуара. Марк нито веднъж не намали скоростта, докато с овладяна лекота вземаше неравните завои. Накрая стигнаха до струпани на едно място няколко къщи и магазини, заобиколени от тристагодишни дъбови дървета.

— Пилдоун Кросинг — обяви Марк и отклони ягуара от главната селска улица по тесен, непавиран път, все още дълбоко изровен от пролетните дъждове. Изминаха няколко километра под сводовете на извисените като катедрали дъбове, преди Марк да свие в още по-тесен черен път, на чиято табела пишеше: „Уиндам Хол“.

— Какво мислиш? — попита той, когато спря пред голяма каменна къща, която трябва да беше поне на сто години.

Като излязла от туристическа брошура, помисли си Алекса, загледана в обраслата в зеленина постройка. По обветрените от времето камъни се преплитаха гъсти бръшляни, които обвиваха величествените комини. Оловните стъкла на прозорците проблясваха и отразяваха златистите слънчеви лъчи в малкия вътрешен двор. По неокосената поляна бяха избуяли китки диви цветя.

— Харесва ми! — отвърна на глас, загледана в пълната с рози градина. Двойка влюбени сойки се стрелна във високите дъбове край алеята, а някъде в далечината, печална гълъбица изгука нещо на другаря си. — Кой е собственикът?

— Банката — отвърна Марк и изключи двигателя. — Задръж — извика към нея, докато тя слизаше от колата.

— Побързай!

Настигна я и двамата поеха заедно по застланата с плочи пътека към входната врата. Зеленината по оградата на двора беше плъзнала над пътеката и прекрачила чак по мъхестите камъни.

— Електричеството е изключено — поясни Марк, докато влизаха. От сводестото входно фоайе се виеше спираловидна стълба, която събуждаше спомени от приказките. Нахлулите снопове лъчи осветиха прашинките, затанцували в предизвиканото от отварянето на вратата течение. Въздухът имаше тежък, застоял мирис, сякаш празната къща се отваряше за първи път от месеци. — Насам. — Марк постави ръка на рамото й и я насочи по широкия коридор. — Големият салон. — Посочи с ръка към просторна стая с дебели, открити греди по тавана. От голямата централна греда висяха три бронзови полилея, предназначени за свещи, а не за електрически крушки.

— Погледни тази камина — възкликна Алекса. Приближи се до каменното огнище и застана пред отвора. — Мога да вляза вътре. — Приведе се напред и се провря в отвора.

Марк я хвана за ръката и я издърпа навън.

— Какво мислиш? — попита, без да я пуска.

— Прекрасно е. Само ми се искаше да има осветление. Щяхме да виждаме по-добре. — Изтри малко петънце от сажда върху голото си рамо.

Когато влязоха в библиотеката, Алекса трябваше да потисне мъчителния пристъп на завист. Дъбови полици от пода до тавана съхраняваха стотици, подвързани в кожа томове. Висока подвижна стълба осигуряваше достъп до най-горните рафтове. На едната стена изящно изваяна камина излагаше на показ изключително широката си полица, по която бяха наредени множество ръчно украсени, със златни орнаменти книги.

— Оставили са книгите, а са взели мебелите?

— Несъмнено са продали мебелите парче по парче. Но се съмнявам, че някоя от тези книги е с особена стойност. — Марк я изведе от библиотеката обратно в коридора. Спряха за момент на прага на трапезарията с нареден във форма на рибена кост кестенов и орехов паркет. — Обмислям да купя това място. Имам нужда от някакво убежище за почивните дни на достъпно от Лондон разстояние. Какво мислиш?

Погледна към нея със сериозните си сиви очи. Какво мисли? Определено беше позеленяла от завист. Веднага щом се сдобие с някакви пари, ще си купи къщичка в провинцията.

— Харесва ми. Действително ми харесва. Ще трябва много работа. Да видим останалото.

— Ще направя някои проучвания за архитектурната история на Уиндам Хол. Собственичката, възрастна дама, която се е оттеглила в Португалия, изглежда, не знае много. Смята, че стълбището е правено от Гринлинг Гибънс, но не е сигурна.

— Нека ти помогна. — Думите се изплъзнаха от устата й, преди Алекса да разбере какво става. — Много ме бива за проучвания.

— Чудесно, напоследък наистина съм ужасно зает. Само разбери кой и кога, а след това ще решим как е най-добре да възпроизведем материите и мебелировката от епохата.

Алекса кимна безмълвно. Точно това ли искаше да каже? „Ще решим.“ Наистина ли смята да се възползва от помощта й? Ами добрата стара Шърмейн? Може би работата им в крайна сметка не е сигурна. Усети как по тялото й се разлива топла вълна. „Ще решим“. „Престани, Алекса! Слушай разума, а не сърцето си!“ Напомни си, че това е мъжът, който не си беше дал труда да й се обади нито веднъж след онази нощ в Мексико. „Бъди по-умна този път! Не се хващай отново на въдицата!“

След като разгледаха спалните помещения на горния етаж, които отчаяно се нуждаеха от ремонт, двамата се върнаха при колата за кошницата и одеялото за пикник.

— Насам. — Марк я поведе встрани зад къщата.

— Толкова е тихо — прошепна Алекса.

— Най-близките съседи са в Пилдоун Кросинг, а това е почти на пет километра. В града виждам прекалено много хора. Имам нужда да се махна. — Малко поточе, обкичено със синьо-лилави диви цветя, криволичеше сред високата трева и се губеше в гората. Спряха при високия бряст на ръба на потока и Марк остави кошницата на земята. — Изглежда ми добро място за пикник. Как мислиш?

— Идеално.

Той разпъна одеялото върху тревата и й даде знак да се настани. Алекса внимателно седна на меката материя. Миризмата на мокра трева и влажна пръст се смесваше с тази на орловите нокти. Наистина беше идеално. Марк й се усмихна, докато изваждаше невероятен брой пакети от голямата кошница с капаци.

— „Фортнъм енд Мейсън“? — поинтересува се Алекса, оглеждайки студено пушената сьомга, пирожките с дивечово месо и цяла колекция други студени меса и сирена.

— Къмбърбеч — отвърна Марк и измъкна бутилка вино.

— Къмб…

— Икономката ми, госпожа Къмбърбеч. Тя направи всичко. Вече е малко старичка за тези неща. — Отвори друга кутия, откъдето се пъчеха студени гърди от петел и чиния с някакъв сос, който Алекса не можа веднага да назове. — Госпожа „К“ не обича особено да я будя след полунощ и да й поръчвам продуктите за пикника да са готови рано сутринта. След шейсетте стават малко раздразнителни.

Шейсет? Раздразнителна? Значи някаква баба се грижи за Марк? Усмихна се против волята си. Не беше планирал предварително този пикник. Снощи… ами той сигурно си е помислил… Е, наистина се опита да предизвика ревността на Шърмейн като флиртуваше с него. Споменът за онзи първи пикник в Мексико отново изплува в съзнанието й. Въпреки резервите й към Марк, усети как я обзема същото тревожно и въпреки това възбуждащо усещане.

— Вино? — протегна й чаша шардоне и тя я пое.

През следващите два часа продължиха да обсъждат приятелски обновяването на Уиндам Хол, като същевременно се гощаваха с лакомствата на госпожа Къмбърбеч. Алекса се опитваше да запази известна дистанция от него, но твърде често се улавяше, че й се иска да не знаеше толкова неприятни неща за него и това да беше началото на познанството им.

Марк прибра обратно празните кутии и измъкна малка кошничка с ягоди, заедно с опаковка бита сметана. Щом Алекса посегна към ягодите, той й подаде парче кейк.

— Ромовият кейк на госпожа „К“. Идеален е с ягоди и сметана — намигна и й се усмихна закачливо.

След като довършиха всичко и събраха нещата в голямата кошница, Марк се излегна по гръб, загледан в следобедното слънце, което хвърляше светли петна върху одеялото през гъстия листак на бряста. Алекса извърна глава с горещото желание да не обръща внимание на факта колко силно я привлича, независимо от всичко. Насили се да съсредоточи вниманието си към шепота на лекия ветрец във върховете на дърветата и тихото ромолене на поточето.

— Алекса — извърна се на една страна Марк и се подпря на лакът. — Бих искал да ти обясня някои неща.

Нещо в тона му я накара да застане нащрек. Тя изпъна гръб и застина в очакване.

— За „Уиндзор Еърлайнс“.

Положи огромно усилие да не показва удивлението си, но ако се съдеше по изражението му, опитът й беше неуспешен.

— Когато бяхме в Мексико, не бях напълно откровен с теб. Знаех, че „Уиндзор“ имат неприятности, че ще им заема пари за рефинансиране, ако не успеят да разрешат проблемите си. Трябваше да ти го кажа, вместо да говоря само за Търговската асоциация. Наистина действам активно чрез Асоциацията, но рискувах мой собствен капитал, за да помогна на „Уиндзор Еърлайнс“.

— От колко време работеше по рефинансирането?

— Когато се запознах с теб, тъкмо бяхме на етапа на разговори. Трябваше да ти кажа цялата истина.

Алекса забеляза как уморените бръчици, които цял ден липсваха, отново се врязват край очите му. Изпъна се насреща му и подпря глава върху сгънатата си ръка.

— Няма нищо.

— Не, не е така. Цялата истина винаги е най-добрият подход. Трябваше да ти кажа, че възнамерявам да ги кредитирам, ако не успеят да се отърват от контрабандата.

Алекса се поколеба, чудеше се дали Стивън не е разбрал погрешно телефонния разговор, дочут в колата. А като се има предвид взаимната им омраза, възможно е и нарочно да се е опитал да го изкара лош. Това е без значение, каза си тя при спомена за онази нощ в Кабо, който едновременно върна със себе си и унизителната гледка на Марк и Шърмейн. Нищо чудно, че изобщо не й се обади. Сега отново я гледаше с онзи поглед, по който толкова си беше паднала в Мексико. Какво иска този път? Няколко секунди преценяваше ситуацията и реши, че трябва да се възползва. Искаше новата стереосистема да бъде монтирана, преди Марк да е разбрал какво става.

— Марк. — Отправи му най-пленителната си усмивка. — Аз съм тази, която трябва да се извини за… тестовете за наркотици. Получи се ужасно недоразумение. Вината наистина е моя, че…

Преди да успее да довърши, Марк се протегна и я привлече в ръцете си. Топли и твърди, устните му срещнаха нейните и настояха да ги разтвори. Когато се подчини, езикът му се плъзна в устата й. С няколко бързи движения откри нейния, помилва го нежно и без повече да се отделя от него, се зае да го обхожда отново и отново.

Алекса се отпусна и се остави да я целува, като в същото време се опитваше да насочи мисълта си към това как ще го измами. Марк простена тихо и се прехвърли отгоре й, притискайки я в меката пръст под одеялото. Отдръпна се назад — тъмносивите му очи бяха замъглени от страст. Измъкна кичур от косите й и нежно го помилва, преди отново да я целуне. Езикът му се плъзна между разтворените й устни и той продължи да я целува. Алекса почти престана да чува ромоленето на близкия поток и чуруликането на птичките в дърветата над тях. Едва когато плъзна ръка по настръхналите й зърна, тя усети горещата топлина, която се зараждаше между бедрата й. Няма да й причини това — не и този път. Постави ръка на гърдите му и го избута.

По дяволите! Марк се претърколи по гръб и се загледа в балдахина от дървета. Ненавиждаше се за това, че я желае, но безспорно беше така. Слънчевите лъчи се процеждаха между листата и редуваха тъмни и светли проблясъци. Също като Алекса, помисли си той, светлина и мрак, прилив и отлив.

— Алекса, какво искаш, за бога?

— Марк… аз… не можем.

Седна и погледна надолу към нея.

— Защо не, по дяволите?

Тя също се изправи седнала, сви крака под тялото си и вдигна очи към него с плаха усмивка.

— Имаме общ бизнес. Не е разумно да…

— И Мексико никога не е било? — Опита се да заглуши сарказма в гласа си, но изразът на лицето му разкри, че е улучил право в целта.

— Не биваше. Но имах нужда да…

— Да спиш с някого? — попита Марк. Видя я как кимва смутено, а страните й порозовяват. — Не, имаше нужда от много повече… и още имаш. Дава ли ти Стивън това, от което се нуждаеш.

Тя поклати глава и медено русите й коси се разпиляха по голите й рамене.

— Нека аз ти го дам!

Алекса се извърна и се загледа в брезовата горичка в отсрещния край на поляната. Марк се протегна и улови брадичката й в ръка, за да я накара да го погледне.

— Какво искаш от мен?

Тя сведе глава и постави нежна целувка в извивката на дланта му, преди отново да вдигне очи към него.

— Искам да бъдем приятели. Нека започнем с това, да видим какво ще стане. Самотна съм, объркана и много притеснена заради пиесата. Излъгах, като казах, че съм имала нужда само да спя с някого. Казах го, защото е по-лесно, отколкото да призная, че се страхувам. Нека да не бързаме.

— Добре, да не бързаме, но не се залъгвай. Не си повтаряй, че между нас няма нищо. — Обгърна я с ръка през голите рамене.

Алекса се сгуши в него, като притисна глава в извивката на шията му. „Представя ли си изобщо какво му причинява?“ — запита се Марк. Може да се държи незряло и оскърбително и въпреки това да го накара да й прости. Беше я довел днес в Уиндам Хол, за да види реакцията й. Искаше да има място, където ще могат да са сами. Нескритото й възхищение от къщата отразяваше неговия собствен възторг. Няма никакво съмнение, че изпитва нещо към него. Но какво я възпира? Стивън? Бившият й съпруг? Чонси?

Дълго останаха да седят така и мълчаливо да наблюдават как аленото слънце се спуска зад дърветата. Една по една птичките изоставяха песните и се връщаха в гнездата си, докато накрая можеше да се чуе единствено печалната мелодия на чучулигата.

— По-добре да вървим — каза Марк и неохотно я пусна.

Когато се върнаха при колата, двамата застанаха хванати за ръка и се обърнаха назад към къщата. Небето вече притъмняваше в тъмновиолетова здрачина и хвърляше меки сивкаво-червени сенки по обраслите в бръшлян стени.

— Тъжно е, че си тръгваме — прошепна Алекса и пристъпи по-близо до него.

— Ще се… — Сам се възпря да изрече „върнем“. — Започни проучването. Заминавам утре рано сутринта, нали помниш?

Погледна нагоре и му се усмихна закачливо.

— Помня.

По време на пътуването обратно към Лондон Марк поддържаше разговора, без да засяга лични теми. Алекса все още се нуждаеше от време, но той не можеше да се отърси от усещането, че днес е постигнал по-голям напредък, отколкото през всичките три изминали месеца. Когато я закара до дома й, Марк я придружи до вратата и й напомни да внимава за бюджета.

— Дръж здраво рекламната кампания и следи отблизо ремонта на столовете.

— Да, сър! — поздрави го присмехулно и погледна нагоре през невероятните си мигли. — Още нещо, сър?

— Обади се на секретарката ми, ако имаш някакъв проблем. Ще изпратят някой или ще се свържат с мен… каквото е необходимо.

— Марк! — Пристъпи по-близо до него и втвърдените й зърна леко докоснаха тънката му памучна блуза. — Днес прекарах чудесно. Къщата е разкошна!

Повдигна се на пръсти, обви ръка около врата му и го целуна по бузата. По дяволите! Няма да я остави да се измъкне с това. Притегли я към себе си, целуна я и настойчиво пое меките й устни, докато тя не се олюля в него. Марк вдъхна сладкия аромат с дъх на цветя на парфюма й, все още запазен по кожата й, и прокара ръка по голия й гръб, докато усети, че настръхва под пръстите му.

Искаше да я чуе да изрича отново името му с онзи нежен, възбуждащ шепот, но вместо това се отдръпна.

— Права си — каза с усмивка. — Няма нищо между нас. Наистина?

Тежестта в гърдите й малко отслабна.