Мерил Сойър
Танцът на късмета (15)

Глава 15

В три часа, всяка нейна стъпка отмерваше времето, докато крачеше към кабинета на Марк. В три часа ще разбере дали ще й даде парите. Алекса пое дълбоко дъх, за да прогони мъчителното присвиване в стомаха, и заобиколи строителните заграждения, които препречваха тротоара. Върху площ от стотици квадратни метри в това царство на бизнеса се издигаха скелета и високи кранове, които превръщаха и без това тесните улици в непристъпни задръстени проходи. Алекса не харесваше кубистичните форми на цялото това високо строителство. Твърде голяма част от живописния Лондон, с неговите призраци от миналото, беше отстъпила място на модерните, изчистени линии на небостъргачите. Чудеше се дали някоя от тези постройки от хром и стъкло, така променили облика на града, е дело на предприемаческата фирма на Марк Кимбръф.

Разположеният върху съвсем ограничена площ административен квартал някога е бил сърцето на града и затова лондончани умилително го нарекли Сити. Той все още имаше свой отделен кмет и градски съвет, които функционираха, независимо от останала част на Лондон. Дори кралицата трябваше да получи разрешение, за да влезе тук. Някога Сити представлявал само укрепление, преди римляните да го разширят и да изградят стена около него. По-късно се оформил лабиринт от тесни улички, водещи началото си от кейовете по Темза. Сега районът бе плътно населен с разнообразни финансови институции, резултат от разрастващата се британска икономика. Не само че придобиваха американски компании, като всъщност си връщаха загубените колонии, но и осигуряваха на страната си възобновена финансова мощ.

Близо до катедралата „Св. Павел“, Алекса влезе в необичайно старо здание, където се помещаваха офисите на Марк. Върху дискретна месингова табела над старомодното фигурално стъкло можеше да се прочете: „Трайъд Инвестмънтс“. Ако се съдеше по изредените направления, Марк участваше в многобройни дейности, включващи недвижими имоти, международни инвестиции, управление на собственост и нещо, което се наричаше международно изкупуване. Дейността на холдинга му беше много по-широка, отколкото предполагаше. Със сигурност би могъл да си позволи да финансира пиесата й.

Прекоси малкото входно фоайе, като не пропусна да забележи, че старинната архитектура с фино изваяните си елементи придава допълнителна елегантност на иначе скромното на вид приемно помещение. Облицованите стени бяха украсени с едно-единствено маслено платно на Хогарт.

След като се приближи и натисна копчето, наподобяващият кафез за птици месингов асансьор пристигна почти мигновено и безшумно. През плетеницата от извити месингови елементи наблюдаваше как стените отминават надолу. Когато издърпа вратата и пристъпи в коридора към кабинета на Марк, заседналият в стомаха й възел се затегна още повече. „Бъди готова да приемеш каквото и да ти каже, напомни си тя. Не се разстройвай, ако откаже.“

— Алекса Макензи — представи се на секретаря му. — Имам среща в три часа.

— Господин Кимбръф беше неотложно възпрепятстван — отвърна пясъчнорусият луничав господин Кумс иззад очилата си с дебели рогови рамки.

Цялата й смелост се изпари, докато търсеше свободен стол в приемната. „Защо ли да чака?“ — питаше се сама. Беше изминала повече от седмица, откакто се видя с Марк. Ако възнамеряваше да й помогне, със сигурност щеше да се свърже с нея по-рано. Без съмнение поканата му за днешната среща е само проява на учтивост. Поне едно нещо беше научила, откакто пристигна в Англия, и то е, че британците бяха неизменно учтиви, дори когато казват „не“.

Придърпа сакото си и огледа приемната. Излъчваше същата атмосфера на отминали времена, както и личният му офис. Изящните английски антики и красивият килим „Обюсон“, застлан върху дъбовите дъски на пода, придаваха на стаята някакъв старинен дух. През тесните стъкла на старомодните прозорци пречупената светлина пръскаше из помещението нежна дъга от цветове.

Времето минаваше… Къде ли е? Взираше се разсеяно в ловните сцени, закачени по ламперията. Прелисти няколко броя на „Файненшъл Таймс“, както и някакви строителни списания, оставени на малката масичка.

— Ще се забави ли още много? — обърна се към господин Кумс, след като изминаха два часа.

— Наистина не бих могъл да кажа.

Алекса отново седна на мястото си обезсърчена. Трябва да се види с Марк. Ако съществува и най-малка вероятност да й помогне, трябва да го разбере. Възможно ли е нарочно да я кара да чака по този начин? Дали не се надява да загуби кураж и да си тръгне? Самата мисъл, че може да се наложи да се откажат от пиесата, и разочарованието, което ще изживее Рената, предизвикваше мъчително парене в стомаха й.

Най-накрая Марк се появи забързан на вратата, само леко кимна с глава към господин Кумс и влезе в кабинета си, без изобщо да погледне в нейната посока. В отговор на някаква недоловима команда, секретарят незабавно го последва с бележник и химикал в ръка. Сега вече няма да трае дълго, каза си Алекса.

През следващите двайсет минути тя двайсет и пет пъти погледна часовника си. Реши, че я е забравил. Неясната розова светлина започна да избледнява, докато слънцето се спускаше по-ниско по небето.

— Мис Макензи — обяви господин Кумс, докато излизаше от кабинета на Марк. Задържа вратата отворена, за да я пропусне.

Алекса скочи на крака. „Чакай… овладей се!“ Позабави се, за да приглади гънките по костюма си и да изобрази най-самоуверената усмивка на лицето си.

— Извинявам се, че те накарах да чакаш. Имах спешно заседание. — Думите звучаха извинително, но тонът му беше определено неприветлив. — Седни!

Алекса се отпусна в креслото срещу бюрото му. Марк изглеждаше разсеян, докато прелистваше купчина документи. Някакъв мускул на бузата му се напрегна и очерта по-ясно скулите му. Едва ли би могла да попадне в по-неподходящ момент. Стисна здраво облегалките на креслото и положи усилие гласът й да прозвучи спокойно.

— Да дойда ли друг път? Утре по-удобно ли ще бъде?

— Не е необходимо. — Продължаваше да търси нещо сред листите.

„По дяволите, каза си Алекса, приключвай вече! Просто кажи «не» и ме пусни да си вървя.“ Подаде й сноп листи през бюрото. Срещна погледа му и сърцето й заби лудо в гърдите. Отначало помисли, че й връща предложението, но после забеляза, че този документ беше доста по-обемист.

— Значи ще инвестираш в пиесата ми — изрече едва чуто.

— Ако приемеш условията ми.

Какви условия? Удивена от невероятния формализъм, Алекса бавно запрелиства страниците. Текстът беше осеян с фрази като „имайки предвид“, „дялове на първата страна“, „отнасящо се до“ и „поема задължението да“.

— Предполагам, че сте наели адвокат?

Мрачният му тон я вледени. Кимна и мислено благослови брата на Линда, доброволно предложил помощта си. Сигурно ще умре, като види документа, но на всяка цена ще има нужда от него, за да разшифрова тази юридическа главоблъсканица.

— Сега ще обсъдим заедно най-важните точки. По този начин ще знаем дали сме постигнали съгласие, преди да помолиш адвоката си да го завери.

Алекса отново кимна и се насили да се усмихне. Никой друг няма да й отпусне пари — нуждае се от Марк. Може да диктува каквито поиска условия.

— Първо, няма да се извършва никаква работа по пиесата, която да не съответства на законовите изисквания. Всички разпоредби на правителството и договорености на синдикатите ще бъдат стриктно спазвани. — Облегна се назад и я измери с поглед. — Знаеш ли как се попълват книжките?

— Книжките?

— Така си и мислех. — Устните му се изкривиха в лека усмивка, а в стоманеносивите му очи трепнаха насмешливи искри. — Национална осигурителна книжка за всеки служител. Ще трябва всяка седмица да се попълват и подпечатват.

— Мога да се науча…

— Никой няма да работи без осигурителна книжка. Никаква работа на черно.

— Разбира се, аз…

— Минавам на страница седма. Бюджетът. За всяка категория — заплати, реклама, костюми — ще има строги финансови условия. Ще трябва да се придържаш в тези рамки. Ако се налага да превишиш предвиденото в бюджета, искам да ме осведомиш предварително. Разбрано?

— Да — потвърди безстрастно. Опитваше се да овладее еуфоричното чувство, завладяло я само преди минути, когато проумя, че ще финансира в пиесата й. На този етап все още не може да се приема като „ангел“. Обикновено не се допускаше инвеститорите да оказват такъв контрол. Той хитро се повишаваше в копродуцент. И я ограничаваше финансово, като намаляваше и без това оскъдния й бюджет.

— Следващият раздел, на страница петнайсета се разглежда твоя договор.

— М-моят договор? — заекна Алекса.

— Естествено. Всички ще работят по договор. Не мога да рискувам пари, като позволя на разни хора да изоставят постановката в случай, че възникне по-изгодна възможност. Две години. Ще бъдеш ангажирана с пиесата за две години — колкото е срокът за наемането на „Риджънси“. Дотогава всичко трябва да е тръгнало гладко и няма да има повече нужда от услугите ти.

— Две години? — повтори тя и се уплаши от мъчителното треперене в гласа си. Смяташе да се занимава с постановката до премиерата, може би още месец-два след това. Най-много година. Но две? Това е много време, а и няма да има възможност да се заеме с нищо друго. Ще трябва да остане в Лондон.

— Съгласна? — В здраво стиснатите му челюсти се четеше някаква мрачна ирония, докато се взираше сякаш цяла вечност в нея.

Усмихна му се право в очите, приемайки предизвикателството.

— Да.

Алекса разбра какво се опитва да направи. Искаше да й предложи парите, така че в очите на всички да изглежда като герой. Но нарочно бе поставил неприемливи условия, за да я накара да отхвърли предложението му. Ако приеме, трудно би могла да се нарече продуцент. Мениджър, работещ за Марк Кимбръф, би било по-точно определение, но нямаше никакъв избор.

Той отново прелисти страниците.

— Отивам на страница двайсета.

Алекса бързо прочете написаното. Наемният договор и ремонтът ще трябва да са под управлението на „Трайъд“.

— Защо?

— Ако постановката пропадне, искам да бъда в състояние да преотстъпя сградата. Ти нямаш опит в ремонта на сгради. Глупаво е дори да опитваш, след като аз непрекъснато с това се занимавам.

— Разбирам. — Алекса потисна желанието си да подхвърли някаква хаплива забележка. Вече беше абсолютно уверена, че е решил да я накара да отхвърли предложението му. Искаше й се тя да ръководи възстановителните работи. Ще се наложат подобрения в осветлението и озвучителната система, за които той няма и представа. А колкото и да изглеждаше зле, не искаше „Риджънси“ да бъде съсипан. Както вече бе забелязала, красивите стари сгради на Лондон бяха отстъпили пред модерното строителство. Твърдо бе решила да не позволи това да се случи с „Риджънси“.

Марк бързо прочете някаква бележка, смачка я и я запрати към кошчето за боклук.

— Обърни на последната страница. Внимателно прочети този раздел. Трябва да си сигурна, че си го разбрала.

Алекса бързо прочете страницата, после се върна и отново я препрочете бавно, за да се увери, че не бърка нещо. Невъзможно е! Тя и Рената ще бъдат задължени да се подлагат на ежеседмични тестове за наркотици! В Мексико Марк й беше казал, че й вярва, но очевидно не бе така. Защо иначе ще я унижава по този начин? Освен ако това не е последно отчаяно усилие да я накара да отхвърли предложението му.

— Ако в който и да е момент тестовете ви са положителни, спираме постановката. Без втора възможност. — Сега в гласа му се долавяше лека нотка на враждебност. Веждите му се сключиха мрачно над леденосивите очи.

— Разбирам. — Опита се да овладее гнева си, но бе сигурна, че е проличал в гласа й, въпреки усилията.

Продължи да се взира в страницата. Как може да го прави? Седмични тестове! Не са необходими за никоя от тях — сам го знаеше. А тя? Как би могла да приеме такъв договор? Ще се обвърже за две години и ще трябва непрекъснато да е нащрек, за да не превиши бюджета и да не се наложи да го моли за още пари. Усети как гневът се надига като нагорещена до яркочервено вълна и плъзва по страните й. Посегна към кичур коса и го нави около пръста си.

Напомни си, че ако избухне, само ще влоши още повече положението.

— Има ли още нещо?

— Значи разбираш защо са необходими тестовете? — Гласът му прозвуча неочаквано меко, но въпреки това думите му бяха по-болезнени от плесници.

Да, разбира. Това е последният му опит да я накара да отхвърли условията му. Беше я притиснал в ъгъла и го знаеше.

— Разбирам. — Изрече на глас с унищожителен сарказъм. Изпита невероятното удоволствие да види как лицето му се скова от яд. Няма да му се даде толкова лесно.

— Значи си съгласна?

Алекса осъзна, че Марк изпитва перверзно удоволствие да я измъчва. Не искаше да разочарова Рената, но справедлива ли е към себе си? Заслужава ли да се подлага на всичко това, само за да има една успешна пиеса в актива си? И всичко това само за да спаси кариерата на една приятелка?

Неочаквано в съзнанието й отново изплува онази последна нощ, прекарана с Марк в Мексико. Този спомен, мъчителен и унизителен, опъна нервите й до краен предел. Защо не бе проумяла какъв мъж е той? Предишното й чувство на отрезвяване сега се замени с гняв. Вече напълно разбираше колко безскрупулен е Марк Кимбръф.

Трябваше да отговори. Беше разстроена и вече не разсъждаваше ясно. Изведнъж й се прииска да закрещи, да се разплаче или дори да хвърли нещо по него. През целия си живот никога не бе мразила друг човек повече. Погледна към Марк, но вместо него видя Рената — как излиза изпод душа и застава лице в лице с мексиканските полицаи.

— Приемам условията ти.