Мерил Сойър
Танцът на късмета (45)

Глава 45

Алекса надникна през завесата към пълната зала на „Риджънси“. Издокарани във фракове господа и дами във вечерни тоалети изпълваха обновения театър. Вече беше ударил първия звънец — закъснели зрители бързаха да заемат местата си. Продадени за месеци напред, билетите за пиесата бяха най-търсените в града. Всеки момент щяха да се запълнят всички места. Всички, освен едно.

— Марк още го няма? — прошепна Рената зад нея.

Алекса поклати глава.

— Няма да дойде. Може би все пак е заминал командировка в Австралия. — Не успя да сдържи тъжната нотка в гласа си.

— Ще дойде, ще видиш — прошушна Рената.

Алекса кимна, но остана разколебана. Предишната вечер, след като я разпитаха от полицията, детективите от Скотланд Ярд взеха обширни свидетелски показания, а служителите от американското посолство я запознаха с правата й. Когато най-после излезе от стаята за разпит, установи, че Марк си е тръгнал без нея. Опита се да се свърже с него, като остави съобщения из цял Лондон, но той изобщо не й се обади. Чудеше се какво ли ще каже за листовките, които беше сложила в театралните програми и в които пишеше, че печалбите от пиесата ще отидат във фонд за подпомагане на Судан. Сигурна беше, че няма да има нищо против, но все пак искаше да му го каже лично. И нещо повече, искаше тази вечер да е тук, с нея.

Алекса се присъедини унило към Туик зад кулисите, докато светлините в залата бавно угаснаха, сцената се освети и мелодията на Куинтън Малмсби се разнесе от умело скритите в старинната мебелировка стереоговорители. Погледна Рената, която за стотен път нагласяваше костюма си. Линда беше надминала себе си. Алекса дори не знаеше как да нарече убития нюанс на мандариново, с който беше облечена Рената, но той прекрасно контрастираше с червените й коси, подчертавайки живия им цвят.

Завесата започна да се вдига и Алекса бързо огледа своята рокля, за пореден път развълнувана от признанието на Линда, че Марк я е купил за нея. Предната вечер се беше разпаднала, но Линда успя да я поправи. Алекса винаги си беше представяла, че ще облече тази рокля за триумфалното завръщане на Рената, както и винаги си беше представяла, че Марк ще бъде до нея. Завъртя пръстена със смарагд, който й беше дал, около пръста си. Защо си беше тръгнал, без да й каже нито дума?

Когато светлините отново се включиха за антракта, тя забеляза Линда и Уорън, Джайлс, Чонси с Шърмейн и дори Остин, който изглеждаше съвсем необичайно в смокинга. Мястото на Марк оставаше все така незаето.

След последното падане на завесата, публиката скочи на крака и въодушевено започна да аплодира. Нямаше никакво съмнение: Рената Тремейн, червенокосата богиня на лондонската сцена, си беше върнала короната. По време на всичките единайсет вдигания на завесата, Алекса протягаше врат, за да надникне в залата, като се молеше Марк да е дошъл. Мястото оставаше празно.

Завесата се вдигна за дванайсети път и на сцената този път се появи само Рената, притиснала в ръце букета от шейсет рози с цвят на праскова, който й бяха поднесли след края на пиесата. Изчака за момент, с проблясващи по ръцете й пръстени от отразената светлина на рампата, докато публиката престана да ръкопляска и се настани по местата си.

— Благодаря. Благодаря ви на всички. Не бих могла да изразя какво означава за мен да ме приемете отново по този начин — замълча и си пое дълбоко дъх. От това как трепереше обикновено съвършено обиграния й театрален глас, Алекса можеше да съди, че не става дума за празни думи. — Тази вечер не принадлежи на мен. Аз никога нямаше да бъда тук, ако не беше вярата и любовта на скъпата ми приятелка Алекса Макензи.

Обърна се сияеща към нея и й помаха да излезе на сцената. Алекса се изчерви мъчително и се почувства ужасно неловко, докато се приближаваше до Рената. Възторжените овации на станалата на крака аудитория я разтърсиха до дъното на душата. Очите й се замъглиха от неприкрити сълзи. Когато шумът стихна, тя проговори:

— Благодаря на всички, че ни давате възможност. — Стисна ръката на Рената. — Благодарни сме ви, че си закупихте билети месеци предварително. Сигурна съм, че не съжалявате. Рената се върна… по-добра от всякога — отново изчака ръкоплясканията да утихнат, преди да продължи: — Тази вечер дължим на актьорите и целия екип, но най-вече на един мъж, чиято прозорливост не само спрямо нас, но и спрямо тази страна, ни кара всички да се гордеем, че го познаваме. Той не…

Рената я улови за рамото и прошепна:

— Ето го!

— Марк Кимбръф — изрече Алекса и примигна срещу светлината, за да различи високата фигура, която приближаваше по пътеката. — Нашият продуцент и приятел — почти не чу избухналите аплодисменти, когато Марк се качи при тях на сцената и целият актьорски състав и спомагателен персонал излязоха зад тях за последен поклон. — Къде беше? — прошушна и преглътна сълзите си.

— Мислех — отвърна той. — Липсвах ли ти?

— Да. Моля те, заведи ме у дома, в Уиндам Хол.

 

 

Оловносивото небе на ранното утро, което се пробуждаше след буреносния фронт, рязко контрастираше с жълтите, зелени и розови петна на пролетния пейзаж, докато пътуваха през долините на Кент. След тържеството за трупата в „Льо Каприс“ и след като прочетоха присъдите на театралната критика в ранните сутрешни издания, Марк и Алекса поеха мълчаливо извън Лондон. Бяха забравили за напрежението помежду си, но и не знаеха какво да кажат, откъде да започнат. Въпреки че през цялото време бяха заедно, нямаха възможност да разговарят насаме.

— Не ми повярва, когато ти казах, че обичам Брад, нали?

— Не — отвърна тихо той. Макар да бе изрекла думите само веднъж, те хиляди пъти бяха звучали отново в съзнанието му. — Когато го каза, ти повярвах. Ти си дяволски добра актриса. Но след като си тръгнах, започнах да се замислям. Знаех, че няма да вземеш пръстена, освен ако не държиш все още на мен. А и цялата ти история изглеждаше прекалено обмислена, макар да звучеше направо налудничаво. Някак не се връзваше с подхода ти към пиесата и с номера, който изигра на Джейсън. След това ми се обади Остин и разбрах какво се каниш да направиш. Той ужасно се тревожеше дали ще можеш да откраднеш бележниците. В мига, в който разбрах истината, уредих да ползвам къщата отсреща.

— Ти? — възкликна изумена Алекса. — Защо тогава не почука по-рано на вратата?

— Не бях там през цялата вечер. Проследих те. Не трябваше да се връщаш на „Майнера Мюз“. Имах подставени хора сред гостите на Стивън и отвън на улицата, но те изгубихме в проклетата мъгла. Знаех, че ще бързаш да хванеш събирането на пощата в единайсет и половина на „Маунт Стрийт“, но нямах представа къде си паркирала колата. Детективите ми те проследиха и ме предупредиха, че се прибираш у дома. Спрях по-надолу, пред къщата, където имаше прием, и се обадих на Остин, за да го информирам. И тогава той ми каза, че от Интерпол са се обадили и са му съобщили, че Джейсън се е промъкнал обратно в страната. Хукнах веднага по улицата. Можеш да си представиш какво изпитах, като видях колата ти да стои включена пред къщата.

Започна да вали силно, докато свиваше по тесния път. Алекса забеляза в далечината Уиндам Хол. С ъгълчето на очите си Марк я видя да изтрива с опакото на ръката си криволичеща по бузата й самотна сълза.

— Хайде да изтичаме — предложи той и спря колата колкото беше възможно по-близо до входната врата. — Качи се горе и съблечи мокрите дрехи — нареди й, след като притичаха под проливния дъжд и влязоха вътре.

Алекса кимна и погледът й бавно се плъзна из стаята, после се отправи към коридора и обхвана богатата дървена украса, меките мебели и месингови лампи.

— Красиво е — изрече на глас, но Марк долови задавения звук от заседналата в гърлото й буца.

— Поне отоплението работи — отвърна тихо. — Качи се горе.

Той отиде в кухнята да види как е Б.С. Искаше да осигури време на Алекса да остане сама в спалнята. Колкото и да копнееше да се люби с нея, чувстваше, че мъчителното й изживяване с Брад може да е променило отношението й към секса… и към него. Запали лампата в малкия килер. Б.С. отвори за миг съненото си око, преди отново да го затвори и да се сгуши по-плътно в кошницата си. Доволен, че селянинът, на когото бе платил да го храни, е изпълнил задължението си, Марк пое по задната стълба към стаята си.

Под огромната пухена завивка подрязаните къдри на Алекса проблясваха под бледата светлина на новия ден. Остана до леглото за момент, преди да се убеди, че е заспала. Дръпна тежките пердета пред слабата светлина, която си пробиваше път през натежалите от дъжд облаци. Уморено остави влажните си дрехи върху един стол и се промъкна до нея. Неспособен да преодолее разгарящия се копнеж, той я привлече в прегръдките си и цялото й тяло се отпусна до неговото. И двамата вече дни наред живееха на ръба на нервното изтощение, напомни си Марк, заслушан в спокойното й дишане. Вдъхна приятното, цветно ухание, останало от парфюма й, и си помисли, че той също би трябвало да поспи. Но тялото му отказваше да се подчини. Марк се боеше, че ако затвори очи, когато се събуди, ще разбере, че всичко е било само поредният сън.

Отначало не разбра, че е задрямал. Изпъна се в опит да се отпусне и простена, усещайки, че е възбуден до полуда. С онази сладка магия на среднощния сън той проникна в нея, както бе правил десетки пъти през последните седмици. Изви гръб и се наслади на горещите милувки на устните й, които се движеха неуморно. Посегна надолу и напипа главата на Алекса върху корема си.

— Помислих, че сънувам — промърмори доволно и надигна глава от възглавницата, за да я погледне.

— Какво? — попита с дяволита усмивка тя и едновременно с това го погали с ръка. — Мислех, че ще ме събудиш — изрече между влажните целувки.

— Имаш нужда от сън — прокара ръце по голите й хълбоци. Кожата й притежаваше изящество, което не помнеше, въпреки всичките си сънища.

— Имам нужда да ме любиш. — Големите й зелени очи, изпъстрени със златисто, изведнъж станаха сериозни.

Марк я притегли върху себе си. Пое горещото връхче на гърдата й между устните си и започна лекичко да го смуче, като в същото време я докосваше възбуждащо.

— Сега — прошепна тя задъхано, — сега…

Притисна се в него, а той се заби нагоре и я изпълни с едно-единствено умело движение. Усети я точно такава, каквато я помнеше — влажна и стегната. Алекса се заизвива отгоре му. Притиснала лице в извивката на шията му, задъхана до полуда, тя продължи да се движи в ритъм. Издърпваше се нагоре, докато той почти излизаше от нея, после се спускаше обратно надолу и се завърташе. Отново и отново повтаряше неудържимо движенията си, докато Марк си представи, че го прострелва въображаем куршум, за да се въздържи да не свърши. Усмихна се доволно. Каквото и да се бе случило с Брад, то не беше засегнало страстта й към него. Търсещ облекчение, той я прехвърли по гръб и се впи жадно в нея.

Беше си у дома, беше негова.

Алекса усети как забива пръсти в гърба му и се чу как изрича името му и как му казва, че го обича. След седмиците на преструвки, нищо не бе по-сладко, по-приятно от това да се люби с единствения мъж, когото боготвореше. Удовлетворена, тя се сгуши в извивката на рамото му. Тежките, учестени удари на сърцето му под главата й сигурно бяха най-безопасният, най-успокояващият звук, който бе чувала, каза си тя.

— Къде беше миналата нощ? — попита шепнешком. — И цял ден?

— Разхождах се и мислех за нас.

— За какво мислеше?

— Какво трябваше да ти кажа тогава в Хартум. — Марк я целуна нежно и я погледна право в очите. — Обичам те и искам да се оженя за теб.

Алекса вдигна ръка. Там проблясваше огромният смарагд.

— Нося пръстена ти. В мига, в който го сложих на ръката си, станах твоя. — Целуна го и устните й останаха върху неговите, докато допълваше шепнешком: — Нищо няма да го промени.

— Знаеш ли, когато мислех, че си умряла, целият ми свят си отиде с теб. Нищо в живота ми нямаше да бъде същото без теб. Докато се разхождах вчера из Лондон, реших, че единственият начин да обичаш някого е като си мислиш какво би направил, ако го загубиш.

— Скъпи, ти няма да ме загубиш. Това е завинаги.