Мерил Сойър
Танцът на късмета (34)

Глава 34

В апартамента в хотела си в Сидни, Марк остави телефонната слушалка върху вилката. Госпожа Къмбърбеч току-що му съобщи, че Алекса е заминала. Не беше казала на икономката му къде отива, но Марк знаеше, че е пренебрегнала предупрежденията му и е отишла при Рената в Ливърпул, където вървяха предварителните представления на пиесата. Знаеше, че няма да го послуша и че няма да му повярва колко опасен е Джейсън. Помисли си дали да не опита да й се обади, но се отказа. Нямаше представа как да я намери, а и да успее, само ще се скарат. Беше му казала, че го желае — че желае да има дете — но беше отказала да се омъжи за него преди премиерата на пиесата. Имаше някакви изкривени предубеждения, че ако фамилното й име стане Кимбръф, хората ще сметнат, че е постигнала успеха си благодарение на него. Убеден, че поведението й е последица от отношенията с бившия й съпруг, Марк неохотно се бе съгласил.

Телефонът иззвъня и той бързо го грабна с надеждата, че е Алекса.

— Кимбръф на телефона.

Кратката пауза и писукането по линията означаваше, че връзката се осъществява чрез сателит.

— Аксел Марли се обажда по твоя молба.

— Благодаря, че ми се обади. Излезе ли нещо от следата ти с билетите от Габон?

Последва нова пауза, която нямаше нищо общо със сателита.

— Всичко, което имам право да ти кажа, е, че разширяваме проучването с помощта на тайни агенти. Изглежда, е нещо повече от проста система за измама на „Уиндзор Еър“. Може да има връзка с цяла мрежа от контрабандисти. Не мога да кажа нищо повече.

— Разбирам — отвърна Марк и си помисли дали Джейсън и брат му са способни да замислят нещо толкова широкомащабно.

— Но не сме забравили проблемите ти. Днес получихме информация за билети още преди да се пуснат на пазара. Некачествена работа и вероятно не е свързана с предишната схема.

— Така ли? От Габон ли идват билетите?

— Не. От Судан.

 

 

— По-добре ли се чувстваш? — попита Остин, когато се срещна с Алекса на следващата сутрин, за да отидат до Омдурман.

— Съжалявам, че плаках така. Изобщо не очаквах да видя подобни кадри. Какво ще правиш с филма си?

— Малко ще е рисковано да се изнесе от Судан — отвърна той, докато се качваха в джипа му. — Правителството наложи цензура върху всички чуждестранни журналисти. Трябва да представяме работите си за одобрение в Министерството на информацията, преди да се изпратят навън. Много внимават да не предизвикат обвинения, че са провалили помощните акции в южната част. Овладяването на масовия глад в Етиопия, предизвикан от правителството на Хайле Селасие, нали помниш?

Сцените от филма му отново изплуваха отчетливо живи в съзнанието й. Редици от хора, очакващи нищожната четвърт купичка ориз, докато онези зад барикадите ще се лишат и от нея. Мислите й се фокусираха върху един образ, който не се изтриваше от ума й: приличаща на скелет жена, с изпълнени с мъка пресъхнали очи, протяга ръце, за да подаде бебето си към камерата. Тя не изрича нито дума, но сърцераздирателната й молба ще бъде разбрана от всяка майка навсякъде по света: Спасете детето ми!

— Филмът ти ще предизвика международна вълна от хранителни помощи, нали?

— Може би — отвърна Остин. — Но има нещо още по-важно, което искам да разкажа. Ще ми помогнеш ли? — Алекса кимна енергично и той продължи: — Сигурно познаваш някой в Лондон, който ще ми даде апаратура за редактиране на този материал. Малко съм затруднен със средствата.

Докато се движеха по прашния път към Омдурман след едно от местните „бокаси“, по-точно пикап „Тойота“, чиято каросерия беше модифицирана, за да помести дванайсетина седалки, Алекса му спомена за Джайлс.

— Каква точно е тази по-важна тема?

— Част от филма показва как бунтовниците от Юга, Народоосвободителната армия на Судан, получават оръжие. По принцип това не е чак толкова значима новина, тъй като южняците от години се борят срещу правителството. Но както се вижда на заснетото от мен, сега те разполагат с най-модерни американски оръжия — закупени на черно.

— Не разбирам — призна си тя. — Не съм запозната със суданската политика.

— През хиляда деветстотин осемдесет и трета година Судан прие ислямския закон. — Остин посочи към тъмносините води на Нил. — Рибата в реката дълго ще помни този ден, защото тогава всичкият алкохол в Хартум беше излят във водата и над страната се възцари абсолютната власт на исляма. След налагането на Шариата, ислямския закон, християнският Юг се разбунтува. И оттогава водачът на бунтовниците, полковник Джон Гаранг — завършил вашия Държавен университет в Айова — се бори за отмяната на Шариата.

— Трудно ми е да си представя възпитаник на Айова да ръководи нещо друго, освен надбягване с коли.

— Той не е просто университетски възпитаник — отвърна Остин. — Той е „динка“, най-голямото самостоятелно племе в Судан. Упорит и интелигентен, Гаранг води борба вече години наред и независимо от оскъдното си въоръжение, бавно настъпва на север. Правителството не желае да признае колко на север е проникнал и до каква степен контролира Юга. Затова на чужденците не се дават разрешителни за пътувания дотам.

— Как тогава успя да отидеш там?

— Влязох през нощта. Радиопредаванията на Гаранг подбудиха любопитството ми. Чувала ли си някое от тях? — След като тя само поклати глава, Остин продължи: — Предава ежедневно на английски език, като съобщава серийните номера на оръжието, което е заловил от правителствените войници, които са убити или пленени. Направих някои проучвания и открих, че най-северните позиции на Гаранг са на шестстотин и петдесет километра южно оттук, в Малакал. Скоро бунтовниците ще почукат на вратите на Хартум.

— Но какво общо има това с черния пазар на оръжие?

— Открих камиони за помощи на Международната общност — онези с емблемата със синия гълъб, заобиколен от лаврови клонки — да доставят оръжие на бунтовниците. Във филма ми е показано също как торби с доставките от Обединените нации се продават по пазарите в страната.

— Храната от помощите се продава на черно? — попита Алекса, докато джипът рязко набиваше спирачки, за да пропусне стадо кози през шосето. — Това е ужасно!

— Същите престъпници, които крадат от доставките с помощи, прекарват оръжие от черния пазар на юг, като използват камионите на Обединените нации. Искам да ме разбереш, аз не вземам страна. Уважавам Гаранг, но искам войната да спре сега, преди милионите хора, притиснати от военните действия в южната част, да измрат. Разкриването на този скандал ще принуди суданското правителство да преговаря с Гаранг, така че доставките на помощи отново да могат да минават на Юг. — Джипът се понесе напред, следвайки пикапа на път към пазара. — Обичам тази страна. Искам да променя нещата тук, така както направи Фредерик Форсайт, когато извади Биафра на вниманието на целия свят.

— И се оказа прогонен от Би Би Си, доколкото си спомням. Естествено, по-късно стана мултимилионер с шпионските си романи.

— Според мен, той промени нещата. Когато Би Би Си отказаха да финансират репортажите му от Биафра, използва собствени пари. Вярвал е в това, което разкрива, точно както и аз вярвам сега. Разбираш ли, купичката ориз е само временна мярка. Хората се нуждаят от спиране на войната, за да се завърнат по селата си. Имат нужда от помощ не само с храна, но и за засяване на реколтата, за борбата със сушата и овладяването на проклетите скакалци. Ескалирането на тази война с модерни оръжия е опасно. Ще се проточи години наред, също както в Афганистан, и онези, които са обсадени в южната част, ще умрат. — Джипът изви по утъпканата поляна, която служеше за паркинг. — Достатъчно политика за днес. Позволи ми да ти покажа гробницата на Махди, а след това и „сука“^[1].

Алекса забеляза, че Омдурман няма претенции за западноевропейски облик. Сред лабиринта от прашни улици и задни дворове се носеше звън от хлопките на камили и рева на магаретата, теглещи отрупаните със стока каруци. Пикапите бибиткаха неспирно в опит да прогонят свободно скитащите се кози, които единствени прочистваха улиците от боклука. Пое дъх, за да се наслади на пикантното ухание на къмин, куркума и шафран, примесено с някаква друга непозната, но много приятна миризма.

— Каква е тази сладникава миризма?

— Изкиснат в меласа тютюн — отвърна той и кимна към групите мъже, наклякали по ъглите, които пушеха от някакви много дълги тръби. — Пушенето на „хука“ е ежедневен ритуал на пазара.

Тук всички мъже носеха джелаби и дългите туники падаха свободно чак до земята, с което позволяваха безпрепятствена циркулация на въздуха. Главите им бяха покрити с „имама“ — белите тюрбани, които вече беше забелязала. Жените бяха облечени в къси сукмани, а под тях бяха загънати с „тауби“, които всъщност представляваха няколко метра тънка материя, намотана около главите, а после и около телата им.

Пред гробницата, чийто купол блестеше под яркото слънце, се извиваше дълга опашка от хора.

— Да се наредим — предложи Алекса.

Остин поклати глава.

— На чужденци не е разрешено да влизат вътре. Исках само да ти го покажа. Знаеш ли, когато Кичънър отново завладял Хартум през хиляда осемстотин деветдесет и осма, британците съборили паметника и изгорили тялото на Махди, след което хвърлили пепелта в реката. Тази сграда е построена едва след Втората световна война. За суданските мюсюлмани гробницата представлява свещено място за поклонение. Посещението тук отстъпва по важност единствено на пътуване до Мека.

— Разбирам — каза Алекса. — Нищо чудно, че не държат много на западняците.

След като заобиколиха внушителното здание, двамата отидоха до центъра на града, Сук ел Кебир. Временни сергии, направени чрез закрепване на дълги платна или рогозки около малкото пространство, образуваха пазарището. Прътове поддържаха плетени от тръстика сенници. В горещия въздух се виеха облачета дим от „хука“ и допълнително засилваха усещането на Алекса, че се е върнала назад във времето.

— Тук може да се намери всичко — увери я Остин, след като обикаляха в продължение на цели два часа из задните улички. Тук наистина се продаваше всичко — от шишенца шафраново масло и бурканчета с буламачи за всевъзможни болежки до трийсетгодишни резервни части за коли.

В края на сука видяха група жени, които с тенекиени кутии в ръка чакаха за сусамово масло. Шест камили с капаци на очите, бяха завързани за колове. Пришпорвани от възрастен мъж със страховит кожен камшик в ръка, те се препъваха в безкраен кръг и с въртенето си задвижваха голямо дървено колело, в което се смилаха сусамовите семена и се извличаше маслото им. Под колелото имаше дълбока, пълна с накацали мухи тава, в която се отцеждаше скъпоценната течност.

Алекса подръпна Остин за ръката и се отдалечи замислена. С болка си помисли за хората, живеещи в колибите само на крачка от това място, и за гладуващите деца от филма на Остин. За много хора тук животът бе само на крачка от смъртта. Тя имаше невероятен късмет.

— Какво става там? — попита, за да насочи мислите си към нещо друго. Пред тях тълпата се струпа около малка барака. Хората френетично размахваха във въздуха банкноти, за да привлекат вниманието на собственика. Когато се приближиха, видя, че предлаганата стока са някакви торбички с дълги, много дълги връзки.

— Калъфи за виме — поясни Остин. — Поставят ги на женските камили, за да не могат бебетата да бозаят, когато майката трябва да работи.

Продължиха покрай редицата сергии с купища сребърни и златни обеци, гривни и пръстени, насипани в кошници и провесени на въжета от сенниците. Тук тоналността на пазарлъците се повишаваше с няколко октави и въздухът се изпълваше с една нова миризма: миризмата на пари.

— Среброто е най-изгодната покупка — осведоми я Остин. — Украсата е направена изцяло на ръка. Превъзходна изработка.

Алекса се пазари, докато накрая купи осем сантиметра широка сребърна гривна за себе си и още две подобни за Рената и Линда.

— Какво е това? — попита тя и посочи с глава към тясна барака без никаква изложена стока, с изключение на малка златарска везна.

— Това е Абдула, стой далече от него. Той е най-големият валутен дилър на черно. Виждаш ли редичката малки кожени кесийки? Злато. Способен е да уреди сделка за всичко, в която и да е точка в страната, и да плати със злато, защото суданската лира е фактически без никаква стойност. В хотелите искат да им се плаща в твърда валута. „Америкън Експрес“ толкова пъти са изгаряли, че вече не обменят пари в офиса си в Хартум. — Остин кимна към мургавия мъж, който човъркаше нещо по везната. — Ако не се лъжа, получаваните на черно от Гаранг оръжия идват чрез Абдула. Той държи в ръцете си тази страна.

— Така ли? И как? — попита Алекса, като се чудеше защо името Абдула й звучи познато.

— Съвсем просто. Три четвърти от стоките влизат през Порт Судан, единственото пристанище на страната. Въпреки че е най-голямата държава в Африка, Судан има само едно пристанище и Абдула контролира цялата дейност тук. Като го съчетаеш с властта му над двата основни пазара в страната, Омдурман и Касала, получаваш непробиваема мрежа от агенти на черно. Естествено, да се докаже, че е замесен в измамите с Международната общност, е друг въпрос.

— Но би ли предал един мюсюлманин събратята си, за да въоръжава християнин, какъвто е Гаранг?

— За много пари Абдула е готов на всичко.

Продължиха по-нататък, за да разгледат сергиите със слонова кост и животински кожи. На Алекса й бяха нужни само две минути, за да установи, че кожите са от застрашени животински видове — редки гущери и влечуги. Изкусно изваяната слонова кост запълваше сергия след сергия.

— Да вървим — тихо каза Остин и двамата се върнаха обратно по същия път, по който бяха дошли, през пазара на скъпоценни метали.

Алекса зърна мъж с пепеляворуси коси да влиза в бараката на Абдула и разпозна Стивън. Понечи да му извика, но се спря, когато видя, че и Брад е с него. Рязко се закова на място, докато наблюдаваше как Стивън пъха в джоба една от малките торбички злато и се обръща усмихнато към Брад.

— Това не е ли твоят приятел?

— Да. — Алекса изведнъж си спомни защо името на Абдула й беше познато. Вчера в ресторанта, когато се запознаха с Остин, Брад спомена, че Стивън е с Абдула.

Брад и Стивън вървяха към тях, като се смееха и разговаряха оживено. Не бяха забелязали Алекса и Остин, докато не се озоваха само на няколко крачки от тях.

— Здрасти — ухили се Брад. Изглеждаше съвсем непринуден, с изключение на твърдия блясък в проницателните му очи.

— Осигурихме си малко подкрепление — каза Стивън. В гласа му се долавяше някаква неестествена нотка, а разсеяният му поглед непрекъснато се стрелкаше насам-натам, докато Алекса му представяше Остин.

— Тръгнали сме да видим въртящите се дервиши — съобщи Остин.

— Чудесно, ще дойда с вас — обяви Брад. — Смятам и аз да си поиграя малко на турист. Стивън е на купон в британското посолство тази вечер, така че съм свободен да вечерям с вас двамата.

Стивън се сбогува набързо с тях и потегли. През целия път мислите на Алекса бяха насочени към него. Възможно ли бе да продава билети на черно? Може би трябва да каже на Марк да провери това. После си спомни за ориза, описан в инвентарния списък. Веднага щом й се удаде възможност, ще прегледа по-внимателно онези папки.

Когато стигнаха до джамията, наоколо вече се беше скупчила тълпа в очакване. Не след дълго група мъже забиха с огромни барабани и задрънкаха с цимбали, докато от съседното поле се зададоха под строй дервишите, облечени в ярки, разноцветни халати. Като припяваха и развяваха зелени знамена, мъжете започнаха да танцуват сред тълпата и накрая обградиха един стълб. Тътенът на барабаните се засили, а заедно с него и темпото на песента.

— Кога спират? — попита Алекса.

— Докато паднат или до залез — което дойде по-напред — поясни Остин. — Истинските въртящи се дервиши са в Турция. Тези мъже са членове на култа Ансар. Танцът утвърждава вярата им в пристигането на друг Махди — религиозен и светски лидер.

Продължиха да гледат още двайсет минути, докато слънцето се скри и мъжете, повечето от които все още на крака, спряха да танцуват. Докато си пробиваха път обратно към колите, Брад съобщи на Алекса, че италианците се очакват с утрешния полет от Франкфурт.

— Но можеш да започнеш да работиш по сценария си още тази вечер. Естествено, ако Нейна светлост си спомни да го вземе на връщане.

— Стори ми се, че току-що каза, че италианците ще пристигнат чак утре — учуди се Алекса.

— Полетът на Мелани няма закъснение. Тя пристига по разписание днес следобед от Испания.

— Мелани Терънхолт? — възкликна Алекса.

— Точно така, бейби. Че кой друг?