Мерил Сойър
Танцът на късмета (24)

Глава 24

— Здравей, скъпа.

— Кога се върна? — възкликна Алекса при вида на Стивън, докато влизаше във всекидневната, следващата вечер.

— Днес следобед пристигнах от Рим. Имам няколко дни почивка, преди да заминем на снимки в Хартум. Реших да дойда да се видя с някои стари приятели. Имаш ли нещо против?

— Н-не, разбира се, че не. Къщата си е твоя. Винаги когато решиш, можеш да се прибереш. Просто не съм те чувала.

Стивън потупа снежнобялото канапе.

— Ела тук, скъпа. Кажи как вървят нещата.

Алекса се отпусна до него.

— Стивън, знаеше ли, че „Лойд“ са ме включили в черния си списък?

— Чух нещо такова, но реших, че са само слухове. Предполагам, че трябваше да се поинтересувам, но бях ужасно зает с филма. В Рим разбрах, че е истина. Съжалявам. — Сините му очи се взираха право в нея. Искреността му беше непогрешима. — Но все пак се уреди, нали така? Как върви пиесата?

Възхищаваше му се, че й каза истината. Понякога беше безкрайно себичен, но наистина беше затънал в подготвителните работи за филма. Понечи да му каже, че не е бил прав за Марк и Каролин, но се отказа. Уорън й беше казал, че Марк много старателно пази личния си живот. Щом като дори с Уорън не е споделил подробности за разрива си с Каролин, със сигурност няма да иска Стивън да разбере, че жена му го е мамила.

През следващия един час Стивън внимателно слушаше всички подробности за постановката. От време на време кимаше или се смееше в подходящите моменти и така създаде впечатление, че нищо на света не е по-важно от нейния разказ. Когато Алекса свърши, той настоя да я заведе на вечеря. Поколеба се — тази вечер възнамеряваше да отиде при Марк. Но какво значение може да има още един ден? Марк и без това сигурно ще излиза тази вечер.

Стивън я заведе в „Анабелс“, клуб на „Бъркли Стрийт“, достъпен единствено за членове. На входа нямаше никакъв надпис, само дискретна месингова табелка с номер 44. Алекса забеляза, че Стивън е доста известен тук — заобиколиха групичката на вратата и незабавно ги настаниха. Стивън прекара първия час след пристигането им в непрекъснато изправяне и сядане, за да поздравява приятели, с които не се беше виждал от седмици. Алекса прояви снизходителност — той имаше нужда от това. Докато стана време за вечерята, тя вече действително се беше отпуснала. Твърде дълго не е имало с кого да си поговори, каза си наум.

— Как върви филмът? — попита го тя, след като установи, че изобщо не е споменал за това.

— Малко съм закъсал с парите — отвърна неохотно.

— Тогава защо сме тук?

— С тази вечеря не може да се плати и един костюм. Пък и докато пристигне сметката, ще разполагам с предостатъчно пари. Затруднението е само временно. Работата в студиото ми излезе малко по-скъпо, отколкото очаквах. После италианците започнаха стачка. Трудовите им спорове ни забавиха с няколко седмици.

— О, Стивън, каква бъркотия!

— Надявах се, че ще можеш да ми помогнеш — погледна я с нещастно изражение на изгубено дете. — Можеш ли да ми дадеш малко пари назаем?

Изведнъж проумя защо се е държал толкова мило и защо я покани на вечеря. Искаше да му заеме пари.

— Нямам нито една излишна лира. Вложих всичко в пиесата, не помниш ли?

— Разбира се — отправи й зашеметяваща усмивка, с която я убеди, че е трябвало да избере кариера на политик. — Направил съм много изгодна инвестиция, която скоро ще се изплати. Получаваш си парите, плюс щедра лихва. Не би ли могла да ми отпуснеш средства от сметката на пиесата? Не е необходимо Кимбръф да разбира.

— Не, не мога да рискувам. В тази постановка е заложено името на Рената. Финансирането на филм е черна дупка по отношение на парите. Всичко може да се случи, може да имаш нужда от всичките си инвестиции, за да продължиш снимките, а аз ще трябва да прекратя постановката, ако не ми върнеш парите. Освен това не е честно. Няма да го направя.

 

 

Следващия ден, събота, се оказа един от най-дългите дни в живота й. Понеже знаеше, че Стивън се мотае сърдит из къщата, тя остана дълго в стаята си, докато накрая не можа да издържи повече. Измъкна се навън и тръгна по „Саут Стрийт“ към Парк Лейн. Пътеките бяха обградени от цели армии късни хризантеми и тя пое по тях, запленена от обичайния парад на понита и коне. След като вървя в продължение на часове, Алекса хапна поредната си вечеря от салата и изгледа едно квартално представление, преди да се върне в къщата на Стивън. Беше й казал, че има билет за полета до Рим в осем. По това време вече би трябвало да е тръгнал за „Хийтроу“.

Веднага щом отвори вратата на стаята си, тя разбра, че нещо не е наред. Беше превърнала единия ъгъл в нещо като кабинет и бе разположила портативната си пишеща машина върху масата. До стената беше подредила бележките и книгите, необходими й за написването на новия роман, който бе обещала да предаде. Издутият тапициран стол служеше като поставка за всичко, което домъкваше от театъра. В петък беше оставила там главния счетоводен журнал, бележника си с идеи, чековата книжка и компютърни разпечатки. Някой беше подредил всичко върху стола старателно — прекалено старателно. Защо? Никой не влизаше в стаята й, освен приходящата прислужница, пакистанката мисис Радж, но днес тя не беше на работа. Можеше да е само Стивън, освен ако при него не е идвал някой друг, докато я нямаше. Но какво е търсил? Каза му всичко за пиесата.

Остана за момент, преценявайки възможностите, после издърпа чековата книжка изпод компютърните разпечатки. Прелисти страниците, докато откри последния талон. Следващият чек си беше на мястото и очакваше да го попълни в някоя банка. Захвърли чековата книжка и си каза, че въображението й е прекалено развинтено. Само защото Стивън й беше поискал пари назаем, не означава още, че ще вземе от чековете й, след като му отказа. Продължи да се чуди защо някой ще й пипа нещата. Отново сграбчи чековата книжка и се зае методично да прелиства страниците една по една. Беше прегледала около две трети, когато откри липсващия лист. Някой беше откъснал цяла страница с чекове.

Прилоша й при мисълта, че беше дала на Стивън карта с банков спесимен на подписа му. Като копродуцент, той също имаше право да подписва чекове. Разбира се, това беше само формалност. Нали той нямаше да е тук, за да се занимава, с каквото и да е по финансирането. Но сега може съвсем законно да изтегли парите и тя нищо не би могла да направи.

Разрови в кожената си торба и измъкна визитната картичка на Марк. Стисна я здраво в ръка и хукна надолу по стъпалата. Почти полунощ. Дали ще си е вкъщи? Дали има някой при него? И по-важното — дали ще й помогне? Закова рязко на място пред телефона.

Обади се още след първото позвъняване.

— Кимбръф на телефона. — Само звукът от гласа му прониза с остра болка цялото й тяло. — Кимбръф на телефона — повтори нетърпеливо.

— М-Марк, Алекса е. Не затваряй. Случи се нещо. Трябва незабавно да те видя. Може ли да дойда?

Мъртва тишина. Стомахът й се стегна.

— Посред нощ е. Не може ли да почака?

— Утре може да е късно.

— Добре — изрече той и затвори.

Алекса се затича с пълна скорост по „Саут Одли Стрийт“ и вече наближаваше Американското посолство на „Гросвенър Скуеър“, когато назъбена светкавица освети огромния орел, кацнал на покрива на посолството. Откъде се появи тази буря, по дяволите? Кръглата луна, която преди това й се усмихваше от осеяното със звезди небе, се беше скрила, оставяйки след себе си плътни, застрашителни кълба облаци. Внезапно дъждът рукна като плътна завеса. Затича по „Лийс Плейс“, покрай портата от ковано желязо, обозначена като „Шепърдс Клоуз“ и спря пред номер 8.

Застана под малкия навес. Лъч синкавобяла светлина струеше над входа и осветяваше изящната джорджианска врата. Удари тежкото месингово чукче и зачака, цялата трепереща. Изминаха няколко минути, преди вратата да се отвори.

Марк застана пред нея, зашеметяващо красив, облечен в тъмносин панталон от рипсено кадифе и дебел тъмносин пуловер, който го правеше да изглежда още по-едър. От стреснатото изражение на лицето му разбра, че сигурно прилича на нещо, което Т.С. е намерил на улицата.

— Влез!

Пристъпи вътре, като шляпаше звучно с маратонките, и застана на място, докато от нея по излъскания му паркет се стичаше навсякъде вода.

— Марк, имам нужда от помощ.

Вдигна ръка, за да я прекъсне.

— Преди да си хванала пневмония, бягай горе и съблечи тези дрехи. Банята е втората врата вляво. Остави нещата си пред вратата, за да мога да ги пъхна в сушилнята. Можеш да облечеш халата, закачен на вратата.

Маратонките й остро проскърцваха сред тишината на ослепителното фоайе с висок, сводест таван и кристален полилей, докато изкачваше ореховата стълба към втория етаж. В банята, обзаведена в подходяща за мъж тоналност в шоколадово и жълтеникавокафяво, тя свали всичките си дрехи. Остави ги отвън, тракайки със зъби. Тъкмо се подсушаваше, когато Марк почука.

— Сешоарът е в чекмеджето.

Облече дебелия тъмносин хавлиен халат и вдъхна дълбоко тръпчивото ухание на лосиона му. Независимо какво ще каже за чековете, няма да си тръгне оттук, без да му се извини. Още веднъж.

Намери сешоара, но когато го взе, усети, че е още топъл. Обърна се и погледна към кабинката на душа. Бежовите плочки бяха покрити със ситни капчици. Докато тя е тичала през бурята, той си е взел набързо душ. Значи с никого не е излизал!

Появи се в кабинета му със стигащия под коленете й халат и увиснали като на монашеско расо ръкави.

— Е — попита Марк, — какво е толкова важно?

— На път съм да изгубя всички пари за постановката.

— И аз ти помагам.

— Моля те, изслушай ме! Нужен ми е съветът ти!

Посочи към тапицирания в бургундскочервено диван пред камината, за да я покани да седне. Тя се настани върху меката велурена материя и сви премръзналите си крака под себе си. Той седна в едно кресло до дивана и продължи да я гледа застрашително, докато му обясняваше ситуацията.

— Какво искаш от мен?

— Знаеш ли някакъв начин да се попречи на Стивън да осребри чековете?

Тишина. Очите му се рееха по лавиците с томове в кожени подвързии, а Алекса улови кичур от разрошените си коси и го нави около пръста си.

— Не мога да ти помогна. Ще ти донеса дрехите. Вече трябва да са изсъхнали. После ще те закарам до вас.

Върна се с нещата й и й ги подаде, без да пророни и дума.

— Марк, не мога ли да направя нещо, за да предпазя постановката? Не питам заради себе си, но десетки хора разчитат на мен да я осъществя. Ако се сещаш за нещо, каквото и да е, кажи ми!

— Облечи се.

Алекса притисна купчината дрехи към гърдите си. Хладният му отказ беше повече от явен, но тя не искаше да си тръгне, без да му каже какво изпитва.

— Бих искала да знаеш, че съжалявам за това, което направих. Изобщо не трябваше да се опитвам да те лъжа. Беше прав онзи ден на плажа в Мексико, когато каза, че е нужно време, за да се съвземе човек от горчилката след развода. Преценката ми беше повлияна от различни събития в миналото ми и от неща, които бях чула за теб. Знам, че не трябваше да отклонявам средства, но го направих заради постановката, а не за собствена изгода. — Когато завърши, очите й бяха пълни със сълзи, които заплашваха всеки момент да потекат. — Какво повече мога да кажа, освен че сгреших и че съжалявам.

Той само сви рамене и се отдалечи.

Алекса изтича по коридора към банята и се облегна на затворената врата. Здраво стисна очи, но горещите сълзи потекоха неудържимо по страните й. Прибяга до мивката и започна да плиска лицето си със студена вода.

Когато се върна в кабинета, завари Марк седнал на бюрото си. Със сковано изправени рамене и здраво стиснати челюсти, той разглеждаше документ от няколко страници.

— Ела тук.

Алекса се приближи до бюрото и застана пред него. Зачака, свела поглед към върховете на маратонките, които се бяха изкривили в сушилнята.

— Може и да има начин за излизане от положението — продума той и надраска нещо в един бележник. — Но ще трябва да дадеш съгласието си.

— За всичко — прошепна тя.

— В договора ти има клауза, според която в случай на злоупотреба със средства или неспазване на законовите разпоредби, договорът може да се прекрати. Технически погледнато, това ми дава право да изтегля парите си и така да прекратя постановката. Това, което бих могъл да направя, е да ти дам да подпишеш документ, с който признаваш злоупотреба. Мога да отстраня теб и Стивън от участие. После може да се учреди ново сдружение и работата по пиесата да продължи. Какво ще кажеш?

Като полудяло махало, мислите й се мятаха от желанието да запази положението си на продуцент до желанието да спаси постановката.

— Да го направим — каза накрая и остана да стои с премаляло от болка сърце. Щеше да получи удовлетворение от работата си като писател, но всичките й часове на труд по поставянето на пиесата щяха да останат без отплата. — Има ли някакъв начин Стивън да изтегли пари, преди да уредиш тези неща?

— Не, утре е неделя. До понеделник нищо не може да направи. Преди да отворят банките, адвокатите ми ще са подготвили нужните документи за закриване на сметката. Ела утре следобед да подпишеш юридическите документи, с които признаваш злоупотребата със средства.

— Добре. Благодаря ти.

— Разбери едно, правя го заради Рената, Туик и всички останали, които работят професионално и не заслужават постановката да пропадне. Ако ставаше дума само за теб щях да използвам тази клауза още когато разбрах за озвучителната система. — Озлоблението му я изуми и за момент я остави безмълвна. Разбира се, че е ядосан. Има пълно право. Следващите му думи прозвучаха през здраво стиснати зъби. — И повече не искам Стивън Хънтър да има нищо общо с тази пиеса. Ясен ли съм?