Стефани Майър
Зазоряване (9)

Седма глава
Неочаквано

Черната редица напредваше към мен през гъстата като було мъгла. Виждах тъмнорубинените им очи да проблясват от желание, жадни да убиват. Устните им оголиха остри, влажни зъби — някои в гримаса, други — в усмивка.

Чух детето зад мен да проплаква, но не можех да се обърна да го погледна. Макар отчаяно да исках да се уверя, че е добре, не можех да си позволя да се разсея дори за миг.

Приближаваха безмълвно, само черните им роби леко се издуваха от движението. Видях как пръстите им се сгърчват като грабливи нокти с цвят на кост. Разпръснаха се, за да нападнат от всички посоки. Бяхме заобиколени. Щяхме да умрем.

И тогава, сякаш осветена от внезапен ярък сноп светлина, цялата сцена се промени. А разлика нямаше — Волтури продължаваха да напредват срещу нас, готови да убиват. Разликата бе в собственото ми възприятие за ситуацията. Вече го очаквах с нетърпение. Исках да нападнат.

Паниката ми се смени с кръвожадност и аз се приведох напред, с усмивка на лице, от оголените ми зъби се откъсна ръмжене.

Рязко се изправих в леглото, ужасът ме беше събудил. Стаята бе черна. Задушно гореща. Потта бе сплъстила косата ми на слепоочията и се стичаше по шията ми. Заопипвах топлите чаршафи и открих, че са празни.

— Едуард?

В същия миг пръстите ми напипаха нещо гладко и плоско и твърдо. Лист хартия, сгънат на две. Взех бележката и опипом се отправих към отсрещната страна на стаята и ключа за лампата.

Отвън бележката беше адресирана до госпожа Кълън.

Надявам се да не се събудиш и да не усетиш отсъствието ми, но ако все пак се случи — ще се върна съвсем скоро. Отивам до континента на лов. Опитай се да поспиш още и при следващото събуждане ще съм до теб. Обичам те.

Въздъхнах. Бяхме на острова вече втора седмица и би трябвало да очаквам, че ще му се наложи да ме остави, но изобщо не се замислях за времето. Сякаш съществувахме извън понятието за време и се носехме в пространството съвършено щастливи.

Избърсах потта от челото си. Вече напълно се бях разсънила, макар часовникът върху скрина да твърдеше, че е малко след един. Знаех, че няма да мога да заспя така потна и лепкава. А и бях сигурна, че щом загася лампата и затворя очи, онези настъпващи черни фигури отново ще изскочат в главата ми.

Станах и безцелно тръгнах из тъмната къща, щракайки лампите една по една. Изглеждаше толкова голяма и празна без Едуард. Различна.

Накрая се озовах в кухнята и реших, че ако хапна малко, може и да се успокоя.

Порових из хладилника и открих нужните съставки за пържено пиле. Звукът от пукането и цвърченето на пилето в тигана се оказа безкрайно приятен и уютен. Чувствах се далеч по-спокойна, докато нарушаваше тишината.

Ухаеше толкова добре, че започнах да лапам направо от тигана, и, естествено, си изгорих езика. След петата или шестата хапка обаче вече бе изстинало достатъчно, че да усетя вкуса. Задъвках по-бавно. Дали нямаше нещо странно? Проверих месото и ми се стори съвсем бяло, но може би все пак бе леко сурово. Отхапах още веднъж за проба, сдъвках два пъти. Уф, определено беше развалено. Скочих към мивката да го изплюя. Внезапно ми се догади от миризмата на пиле и пържено. Грабнах тигана и го изсипах в боклука, после отворих прозорците да прогоня миризмата. Отвън се бе надигнал прохладен ветрец. Лъхна приятно върху кожата ми.

Изведнъж се почувствах изтощена, но не ми се връщаше в горещата стая. Така че отворих прозорците в стаята с телевизора и легнах на дивана точно под тях. Пуснах си същия филм, който бяхме гледали предния ден, и почти незабавно заспах под звуците на веселата песен.

Когато отворих отново очи, слънцето бе насред небосклона, но не светлината ме бе събудила. Чифт хладни ръце ме обгръщаха, притискаха ме към тялото му. В същия момент внезапна болка усука стомаха ми, сякаш някой ме бе ритнал в корема.

— Съжалявам — прошепна Едуард, докато прокарваше студена ръка през лепкавото ми чело. — Явно не съм съвсем изряден. Изобщо не помислих колко ще ти е горещо, докато ме няма. Ще поръчам да инсталират климатик, преди да хукна отново нанякъде.

Но аз не можех да се съсредоточа върху думите му.

— Извинявай! — изохках и се опитах да се освободя от ръцете му.

Той мигновено ме пусна.

— Бела?

Хукнах към банята, притиснала ръка върху устата си. Чувствах се толкова отвратително, че дори не се притесних, поне в началото, че стои до мен, докато се привеждам над тоалетната чиния и шумно повръщам.

— Бела? Какво има?

Все още не бях в състояние да говоря. Прегърна ме разтревожено, прибра назад косата ми и зачака да възстановя дишането си.

— Проклето развалено пиле — изстенах.

— Добре ли си? — гласът му бе напрегнат.

— Добре съм — изпъшках. — Просто хранително натравяне. Няма нужда да гледаш. Махай се.

— Няма да стане, Бела.

— Махай се — простенах отново и с мъка се изправих, за да изплакна уста. Той нежно ми помогна, без да обръща внимание на вялите опити да го изтикам.

След като освежих дъха си, той ме отнесе до леглото и внимателно ме сложи да седна, без да ме изпуска от ръце.

— Хранително натравяне?

— Аха — програчих. — Снощи си сготвих пиле. Имаше малко странен вкус, така че го хвърлих. Но преди това хапнах няколко хапки.

Той положи студена длан върху челото ми. Приятно беше.

— А сега как се чувстваш?

Замислих се за миг. Гаденето бе преминало точно толкова бързо, колкото се бе и появило, и се чувствах като всяка друга сутрин.

— Доста нормално. Даже малко гладна.

Накара ме да чакам цял час и да изпия голяма чаша вода, преди да ми изпържи няколко яйца. Чувствах се съвсем добре, само леко уморена заради недоспиването. Едуард включи Си Ен Ен — така се бяхме откъснали от света, че нищо чудно да бе избухнала трета световна война, без да разберем — и аз се изтегнах сънено в скута му.

В един момент се отегчих от новините и се извърнах да го целуна. И точно както сутринта, стомахът ми бе пронизан от остър спазъм. Дръпнах се рязко, притиснала ръка върху устата. Знаех, че този път няма да стигна банята, така че изтичах до кухненската мивка.

Той отново прибра косата ми.

— Дали да не отидем до Рио на лекар? — предложи той притеснено, докато си плакнех устата.

Поклатих глава и заотстъпвах към коридора. Лекарите означаваха инжекции.

— Ще се оправя, трябва само да си измия зъбите.

Когато оправих вкуса в устата си, затършувах из куфара за малкия несесер за първа помощ, който Алис ми бе приготвила — пълен с необходими на човеците неща като бинтове и болкоуспокояващи и, най-важното в момента, „Пептобисмол“. Може би щях да успея да успокоя и стомаха си, и Едуард.

Но преди да открия лекарството, се натъкнах на нещо друго, приготвено от Алис. Измъкнах малката синя кутийка и дълго се взирах в нея, забравила всичко друго.

След това започнах да броя наум. Веднъж. Втори път. И още веднъж.

Почукването ме стресна, кутийката тупна обратно в куфара.

— Добре ли си? — попита Едуард през вратата. — Пак ли ти прилоша?

— И да, и не — казах задавено.

— Бела? Може ли да вляза? — вече разтревожен.

— Д… обре!

Влезе и веднага забеляза как седя с кръстосани крака на пода до куфара, с празно изражение и ококорени очи. Седна до мен и ръката му отново се вдигна към челото ми.

— Какво има?

— Колко дни минаха от сватбата? — прошепнах.

— Седемнайсет — отвърна той автоматично. — Бела, какво има?

Започнах да броя отново. Направих му знак с пръст да изчака и започнах да шептя числата. Първия път бях сбъркала. Оказваше се, че сме тук от по-отдавна. Започнах отначало.

— Бела! — прошепна той настойчиво. — На път съм да полудея.

Опитах се да преглътна. Не се получи. Така че бръкнах в куфара и затършувах, докато не намерих отново синята кутийка тампони. Мълчаливо я вдигнах.

Той ме зяпна объркано.

— Какво? Да не би да виниш предменструалния синдром за неразположението?

— Не — едва успях да изрека. — Не, Едуард. Опитвам се да ти кажа, че цикълът ми закъснява с пет дни.

Изражението му изобщо не се промени. Сякаш не бях казала нищо.

— Май не е хранително натравяне — добавих.

Той не реагира. Беше се вкаменил.

— Сънищата — занареждах с безизразен глас. — Умората и безкрайното спане. Сълзите. И всичката тази храна. О! О! Оу!

Погледът на Едуард бе станал стъклен, сякаш изобщо не ме виждаше.

Без да се замислям, почти инстинктивно, плъзнах ръка към корема.

— Ооо! — изпищях отново.

Измъкнах се от неподвижните му ръце и скочих на крака. Така и не бях съблякла копринените шорти и потничето, с които бях спала. Дръпнах синия плат и зяпнах корема си.

— Невъзможно! — прошепнах.

Нямах никакъв опит с бременности и бебета или каквото и да било от тази област, но не бях малоумна. Гледала бях достатъчно филми и телевизионни предавания, за да знам, че нещата не стават така. Закъсняваше ми само с пет дни. Ако бях бременна, тялото ми все още дори не би могло да регистрира този факт. Нямаше да имам сутрешно гадене. Нямаше да се е променил нито начинът ми на хранене, нито сънят.

И категорично нямаше да имам малка, но съвсем отчетлива подутина като тази, която стърчеше между тазовите ми кости.

Завъртях тяло напред-назад, за да я огледам от всички ъгли, сякаш можеше да изчезне при подходящ ъгъл на светлината. Прокарах пръсти отгоре, изненадана колко е твърда под кожата ми, като скала.

— Невъзможно — повторих, защото, със или без подутина, със или без цикъл (а цикъл определено нямаше, въпреки че в живота ми не бе закъснявал нито ден), просто нямаше как да съм бременна. Единственият, с когото бях правила секс, беше вампир, за бога.

Вампир, който стоеше като замръзнал на пода и не даваше вид, че някога ще помръдне.

Значи имаше друго обяснение. Нещо ми имаше. Някаква странна южноамериканска болест с всички симптоми на бременността, само че безкрайно ускорени…

После си спомних нещо — една сутрин, прекарана пред компютъра, сякаш преди цяла вечност. Сетих се как седя на старото бюро в стаята ми у Чарли, как прозорците мрачно светлеят със сивкава светлина, как се взирам в древния си, хриптящ компютър и жадно поглъщам информацията от някакъв уебсайт, озаглавен „Вампирите от А до Я“. По-малко от двадесет и четири часа след като Джейкъб Блак, в опит да ме забавлява с легендите на куилеутите, в които все още не вярваше, ми бе казал, че Едуард е вампир. Тревожно бях прехвърлиха първите няколко статии в сайта, посветени на митовете за вампири от целия свят. Филипинският Danag, еврейският Estrie, румънският Varacolaci, италианският Stregoni benefici (легенда, която всъщност се основаваше на подвизите на настоящия ми свекър, докато гостувал във Волтера, което по онова време нямаше как да зная)… Колкото по-невероятни звучаха легендите, толкова по-малко внимание им бях обърнала. От последните статии помнех само откъслечни изречения. Бях ги възприела като наивни извинения, целящи да обяснят явления като високата детска смъртност и изневярата. Не, миличка, не ти изневерявам! Тази сексапилна жена, която видя да се промъква от къщата, е зъл сукубус. Имам късмет, че останах жив. (Всъщност, като имах предвид какво бях научила за Таня и сестрите й, може би някои от извиненията са били съвсем искрени.) Имаше си оправдание и за дамите. Как можеш да ме обвиняваш в измяна — само защото се връщаш у дома след двугодишно пътешествие по море и ме заварваш бременна? Виновен е инкубусът. Той ме хипнотизира с тайнствените си вампирски способности…

Това бе част от определението за инкубус — способността да създава деца у злочестата си жертва.

Поклатих глава замаяна. Но…

Сетих се за Есме, и най-вече за Розали. Вампирите не могат да имат деца. Ако беше възможно, Розали щеше да е намерила начин досега. Митовете за инкубуса бяха празни приказки.

Само че… е, в случая имаше известна разлика. Естествено, че Розали не би могла да зачене, защото беше замръзнала в онова състояние, в което бе преминала от света на смъртните в света на безсмъртните. Не можеше да се промени. А телата на човешките жени трябваше да се променят, за да износят децата си. Да търпят както ежемесечните промени на цикъла, така и далеч по-сериозните промени, необходими, за да подслонят растящото дете. А тялото на Розали не можеше да се променя.

Но моето можеше. Моето се променяше. Докоснах отново подутината на корема си, която едва вчера не бе съществувала.

А човешките мъже — е, те си оставаха горе-долу еднакви от пубертета до смъртта. Сетих се клюка, научена кой знае откъде: Чарли Чаплин бил на над седемдесет години, когато създал последното си дете. При мъжете нямаше такова нещо като детеродни години или цикъл на плодовитост.

Естествено, как би могъл някой да знае, че мъжете вампири могат да създават деца, след като партньорките им не са в състояние? Кой вампир би имал нужния самоконтрол да изпита подобна теория върху човешка жена?

Или пък нужната наклонност? Сещах се за един-единствен.

Част от ума ми сортираше фактите и спомените и размишленията, а другата — онази, която контролираше движението и на най-малките мускулчета — бе така стъписана, че не съумяваше да осъществи и най-елементарните операции. Не можех да помръдна с устни, за да проговоря, да помоля Едуард, ако обича, да ми обясни какво точно става. Исках да се върна при него, да го докосна, но тялото ми отказваше да изпълнява заповедите. Можех единствено да се взирам в стреснатите си очи в огледалото, а пръстите ми плахо да притискат подутината.

И в този миг, точно както в яркия ми кошмар, сцената рязко се промени. Всичко, което виждах в огледалото, напълно се трансформира, макар всъщност нищо да не се бе променило.

Това, което промени всичко, бе нежното леко побутване, което усетих с ръката си — от вътрешността на собственото си тяло.

В същия миг телефонът на Едуард иззвъня, пронизително и настойчиво. Никой не помръдна. Телефонът продължи да звъни. Опитах се да се абстрахирам от звука, притиснала пръсти в корема си, и зачаках. В огледалото изражението ми вече не беше объркано — беше изпълнено с почуда. Едва усещах странните, мълчаливи сълзи, които се стичаха по бузите ми.

Телефонът продължаваше да звъни. Щеше ми се Едуард да вдигне — аз изживявах невероятен момент. Вероятно най-великия в живота ми.

Зър! Зър! Зър!

Накрая раздразнението надделя над останалите емоции. Смъкнах се на колене до Едуард — установих, че се движа далеч по-внимателно, усещах хиляди пъти по-остро всяко свое движение — и заопипвах джобовете му, докато не открих телефона. Донякъде очаквах да се размърда и сам да го направи, но той продължаваше да стои, напълно вцепенен.

Разпознах номера и се досетих защо звъни.

— Здрасти, Алис — казах. Гласът ми не се бе оправил съвсем. Прочистих гърло.

— Бела? Бела, добре ли си?

— Да. Ъъъ… Карлайл там ли е?

— Тук е. Какво има?

— Не съм… съвсем… сигурна…

— Едуард добре ли е? — попита тя подозрително. Повика Карлайл, после строго попита: — Защо не си вдига телефона? — още преди да успея да отговоря на първия въпрос.

— Не знам точно.

— Бела, какво става? Току-що видях…

— Какво видя?

Настъпи мълчание.

— Ето ти Карлайл — каза тя накрая.

Имах чувството, че някой е инжектирал ледена вода във вените ми. Ако Алис ме бе видяла със зеленооко, ангелолико дете на ръце, щеше да ми отговори, нали така?

Докато изчаквах онази частица от секундата, преди Карлайл да заговори, видението, което си представях, че е видяла Алис, затанцува зад клепачите ми. Мъничко, прекрасно бебче, по-красиво и от момченцето от сънищата ми — миниатюрен Едуард в прегръдките ми. Във вените ми се стрелна топлина и пропъди студа.

— Бела, Карлайл е. Какво става?

— Аз… — нямах представа какво да отговоря. Щеше ли да се изсмее на предположенията ми, да ми каже, че съм луда? Дали просто не сънувах поредния пъстър сън? — Малко се тревожа за Едуард… Възможно ли е вампир да изпадне в шок?

— Ранен ли е? — гласът на Карлайл внезапно стана настойчив.

— Не, не — уверих го. — Просто… се изненада.

— Не те разбирам, Бела.

— Мисля… ами, мисля, че… може би… възможно е да съм… — поех си дълбоко въздух. — Бременна.

Сякаш в подкрепа на думите ми, нещо лекичко ме побутна по корема. Ръката ми се стрелна натам.

След дълга пауза лекарският инстинкт на Карлайл най-после се задейства.

— Кога беше първият ден на последния ти менструален цикъл?

— Шестнайсет дни преди сватбата — току-що старателно бях изчислила всичко, така че отговорих съвсем уверено.

— Как се чувстваш?

— Особено — отвърнах, и гласът ми трепна. Нова струйка сълзи плъзна по бузата ми. — Предполагам ти звучи налудничаво. Виж, знам, че е безкрайно рано за нещо такова. Може би наистина съм полудяла. Но сънувам разни странни сънища и ям през цялото време и повръщам, и… и… мога да се закълна, че току-що нещо мръдна в мен.

Главата на Едуард рязко се вдигна.

Отдъхнах си.

Той протегна ръка към телефона, лицето му тебеширенобяло и сковано.

— Ъъъ, Едуард май иска да говори с теб.

— Дай ми го — отвърна Карлайл с напрегнат глас.

Без да съм напълно сигурна, че Едуард е в състояние да говори, поставих телефона в протегната му ръка.

Той го притисна до ухото си.

— Възможно ли е? — прошепна.

Слуша дълго време, взирайки се с празен поглед в нищото.

— А Бела? — попита накрая. Докато говореше, ръката му ме обгърна и ме притегли към тялото му.

Заслуша се отново, безкрайно дълго, както ми се стори, после каза:

— Да. Да, така ще направим.

Дръпна телефона от ухото си и натисна червеното копче. Веднага набра друг номер.

— Какво каза Карлайл? — попитах нетърпеливо.

Отвърна ми с безжизнен глас.

— Смята, че си бременна.

Думите запратиха топла тръпка по цялата дължина на гръбнака ми. Малкият палавник се размърда в корема ми.

— На кого звъниш? — попитах, когато той долепи телефона обратно до ухото си.

— На летището. Прибираме се у дома.

 

 

Едуард прекара повече от час на телефона, без пауза. Предполагах, че се опитва да организира полет до вкъщи, но нямаше как да съм сигурна, понеже не говореше на английски. Звучеше сякаш спори, голяма част от репликите процеждаше през зъби.

А докато спореше, приготвяше багажа. Въртеше се из стаята като бушуващо торнадо, но вместо разруха, след него настъпваше ред. Хвърли на леглото някакви мои дрехи, без да ги поглежда, така че предположих, че е време да се обличам. Продължи да спори с резки, напрегнати жестове, докато аз се преобличах.

Когато вече не можех да понасям яростта, която струеше от него, тихомълком излязох от стаята. Направо ми прилошаваше от маниакалната му концентрация — не като сутрешното гадене, просто неприятно. Реших да изчакам някъде другаде настроението му да премине. Не можех да разговарям с този леден, съсредоточен Едуард, който, трябва да призная, малко ме плашеше.

За пореден път се озовах в кухнята. В шкафа имаше плик с гевречета. Започнах разсеяно да дъвча, взирайки се през прозореца към пясъка и скалите, дърветата и океана, всичко блеснало под слънцето.

Нещо ме побутна отвътре.

— Знам — казах. — И аз не искам да си тръгвам. Известно време зяпах през прозореца, но палавникът не реагира.

— Не разбирам — прошепнах. — Какво толкова страшно се е случило?

Изненадващо — определено. Дори смайващо. Но чак пък страшно?

Не.

Тогава защо Едуард беше бесен? Нали именно той бе изразил гласно съжалението си, че не се женим поради напреднала бременност?

Опитах се да намеря някаква логика.

Може би не беше толкова странно, че Едуард иска незабавно да се приберем. Иска Карлайл да ме прегледа, да се увери, че предположенията ми са основателни — макар в главата ми да нямаше и сянка от съмнение. Вероятно щяха да искат да разберат защо съм толкова бременна, с такава издутина и побутвания отвътре и прочее. Това не беше нормално.

Щом обяснението ми хрумна, реших, че съм разбрала всичко. Сигурно е ужасно притеснен за бебето. Аз все още не се бях паникьосала. Мозъкът ми работеше по-бавно от неговия, моят все още се удивляваше на картината, която бе родил преди малко: мъничко детенце с очите на Едуард — зелени, каквито са били, когато е бил човек, — което лежи русичко и прелестно в прегръдките ми. Надявах се чертите му да са като на Едуард, без никакво вмешателство от страна на моите.

Странно колко рязко и окончателно това видение бе станало задължителен елемент в живота ми. След онова първо леко докосване, целият свят се бе променил. И както до този миг съществуваше едно-единствено нещо, без което не можех да живея, сега вече бяха две. Нямаше разделение — любовта ми не се разкъсваше между двамата, напротив. По-скоро сякаш в същия онзи миг сърцето ми се бе уголемило, набъбнало до два пъти по-голям обем. Цялото допълнително пространство вече бе заето. Нарастването бе почти зашеметяващо.

До този момент така и не бях проумяла напълно болката и негодуванието на Розали. Никога не си се бях представяла в ролята на майка, никога не бях я искала. С лекота бях уверила Едуард, че невъзможността да имам деца заради него ни най-малко не ме притеснява, защото най-искрено не желаех деца. Децата като цяло никога не ми бяха допадали. Струваха ми се твърде шумни, отделящи често разни неприятни вещества. Никога не им бях обръщала особено внимание. Когато навремето си мечтаех как Рене ще ми подари брат, винаги си бях представяла, че ще е по-голям от мен. Някой, който да се грижи за мен, вместо обратното.

Но това дете, детето на Едуард, бе нещо съвсем различно.

Исках го така, както исках въздуха. Не въпрос на избор, а потребност.

Може би просто имах твърде слабо въображение.

Може би за това и през ум не ми беше минало, че ще ми харесва да съм омъжена, докато не се сдобих със съпруг — и не бях предполагала, че ще искам бебе, докато не се оказах бременна…

Поставих ръка върху корема си в очакване на следващото побутване и по бузите ми отново струйнаха сълзи.

— Бела?

Обърнах се, стресната от тона му. Твърде студен, твърде предпазлив. Лицето му беше същото, пусто и сурово. После видя, че плача.

— Бела! — той прекоси стаята със светкавична скорост и обхвана лицето ми с длани. — Боли ли те?

— Не, не…

Той ме притегли към гърдите си.

— Не се страхувай. След шестнайсет часа ще сме си у дома. Ще се оправиш. Карлайл ще е готов, когато пристигнем. Ще се погрижим за всичко и ще се оправиш, ще се оправиш.

— Ще се погрижите? Какво искаш да кажеш?

Той ме пусна и ме погледна в очите.

— Ще извадим това нещо, преди да успее да те нарани. Не се страхувай. Няма да позволя да те нарани.

— Това нещо? — ахнах.

Той рязко извърна очи от мен и погледна към входната врата.

— По дяволите! Бях забравил, че Густаво ще идва днес. Ще се отърва от него и веднага се връщам — той се стрелна от стаята.

Сграбчих кухненския плот за опора. Коленете ми омекнаха.

Едуард току-що бе нарекъл моя малък палавник „нещо“. Беше казал, че Карлайл ще го извади.

— Не — прошепнах.

Явно грешах. Не го бе грижа за бебето. Искаше да го нарани. Прекрасната картина в главата ми рязко се промени, помръкна. Красивото ми бебе плачеше, слабите ми ръце бяха твърде немощни да го защитят…

Какво можех да направя? Щях ли да успея да ги вразумя? Ами ако не успеех? Дали това беше причината за странното мълчание на Алис по телефона? Това ли беше видяла? Как Едуард и Карлайл убиват моето бледо, съвършено дете, преди да има шанс да живее?

— Не — прошепнах отново, гласът ми по-силен. Това нямаше да стане. Нямаше да го допусна.

Чух Едуард да говори на португалски. Да спори. Гласът му приближи, чух го да сумти гневно. След това се чу друг глас, тих и плах. Женски.

Влезе в кухнята преди нея и се приближи към мен. Избърса сълзите от бузите ми и прошепна в ухото ми, през тънката, сурова линия на устните си.

— Настоява да остави храната, която е донесла, приготвила ни е вечеря — ако не беше толкова напрегнат, толкова бесен, щеше да завърти очи. — Това е само извинение, иска да се увери, че още не съм те убил — гласът му стана леден.

Кауре нервно пристъпи иззад ъгъла с покрит съд в ръцете. Съжалих, че не говоря португалски и че испанският ми е твърде слаб, за да опитам да благодаря на тази жена, която се бе осмелила да разгневи вампир, само и само да провери как съм.

Очите й пробягаха между двама ни. Видях как преценява цвета на лицето ми, влагата в очите ми. Смотолеви нещо неразбираемо и постави съда върху плота.

Едуард й изсъска. Никога не го бях чувала да говори толкова нелюбезно. Тя се обърна да си върви, при което дългата й пола се завъртя и вдигна миризмата на яденето към лицето ми. Силна миризма на лук и риба. Задавих се и се хвърлих към мивката. Усетих ръцете на Едуард върху челото си, чух успокоителния му шепот през бумтенето в ушите си. После ръцете му изчезнаха за миг, а вратата на хладилника се хлопна. За щастие с този звук изчезна и миризмата, а ръцете на Едуард отново разхлаждаха потното ми лице. Бързо ми премина.

Изплакнах уста с вода от чешмата, докато той галеше бузата ми.

В утробата ми нещо плахо помръдна.

Всичко е наред. Няма нищо, успокоих мислено издутината.

Едуард ме извъртя и ме притегли в прегръдките си. Облегнах глава на рамото му. Ръцете ми инстинктивно се сплетоха върху корема ми.

Чух ахване и вдигнах очи.

Жената не беше излязла, спряла бе нерешително на прага, с протегнати напред ръце, сякаш искаше някак да помогне. Очите й бяха приковани върху ръцете ми, изскочили от смайване. Устата й бе виснала.

Внезапно Едуард също ахна, обърна се към жената и ме бутна зад гърба си. Ръката му се уви около тялото ми, сякаш искаше да ме задържи там.

Кауре неочаквано се разкрещя — високо, гневно, неразбираемите й думи литнаха в стаята като кинжали. Вдигна мъничък юмрук във въздуха и направи две крачки напред, разтърси го пред лицето му. Въпреки яростта й си личеше, че умира от ужас.

Едуард също пристъпи към нея и аз го сграбчих за ръката, уплашена за жената. Но гласът му, когато прекъсна тирадата й, ме изненада — далеч не бе така остър, както преди да му се разкрещи. Сега говореше тихо, умолително. Не само това, но и звукът беше различен, по-гърлен, по-напевен. Май вече не говореше на португалски.

За миг жената го зяпна смаяно, после очите й се присвиха и тя излая някакъв дълъг въпрос на същия непонятен език.

Видях как лицето му помръква, става сериозно, и той кимва. Тя направи крачка назад и се прекръсти.

Той протегна ръка към нея, направи жест към мен, после допря длан в бузата ми. Тя отвърна нещо сърдито, размаха обвинително ръце, след това го посочи. Когато млъкна, той отново я заувещава със същия тих, настойчив глас.

Изражението й се промени — тя го загледа с ясно изписано на лицето съмнение, очите й многократно се стрелкаха към обърканото ми лице. Той млъкна и тя сякаш се замисли. Погледна към мен, после към него, и после, сякаш несъзнателно, пристъпи напред.

Направи движение с ръце, сякаш очертаваше балон, щръкнал от корема й. Зяпнах я — нима легендите за хищника кръвопиец включваха и такова събитие? Нима бе възможно да знае какво расте в мен?

Направи няколко крачки напред, вече съзнателно, и зададе няколко кратки въпроса, на които той отговори напрегнато. След това ролите се обърнаха — той зададе един бърз въпрос. Тя се поколеба, после бавно поклати глава. Когато отново проговори, гласът му издаваше такова страдание, че стреснато вдигнах поглед. Лицето му бе изопнато от болка.

В отговор тя бавно тръгна напред, докато не се приближи достатъчно, за да положи малката си длан върху моята, както лежеше върху корема ми. Изрече една-единствена дума на португалски.

— Morte — въздъхна тихо. След това се обърна с приведени рамене, сякаш разговорът я бе състарил, и напусна стаята.

Знаех достатъчно испански, за да разбера.

Едуард отново бе замръзнал, загледан след нея с измъчено изражение. Няколко минути по-късно чух моторът на лодката да кашля, а после да заглъхва в далечината.

Едуард не помръдна, докато не тръгнах към банята. Ръката му се стрелна към рамото ми.

— Къде отиваш? — гласът му бе наситен с болка шепот.

— Да си измия пак зъбите.

— Не се притеснявай от думите й. Това са само легенди, опашати лъжи, които си разказват за забавление.

— Нищо не разбрах — отвърнах, макар да не беше съвсем вярно. А и нима можех да отхвърля нещо само защото бе легенда? Животът ми бе заобиколен с легенди от всички страни. До една верни.

— Прибрах четката ти в куфара. Сега ще я донеса.

Той тръгна пред мен към спалнята.

— Скоро ли тръгваме? — подвикнах след него.

— Веднага щом се приготвиш.

Изчака да свърша с четката, за да я прибере отново, като през това време мълчаливо крачеше из спалнята. Подадох му я, когато приключих.

— Ще занеса багажа до лодката.

— Едуард…

Той се извърна към мен.

— Да?

Поколебах се, опитвайки се да измисля как да остана няколко секунди сама.

— Би ли… приготвил и малко храна? Нали разбираш, в случай че пак огладнея.

— Разбира се — каза той и очите му внезапно омекнаха. — Не се тревожи за нищо. Само след няколко часа ще стигнем при Карлайл, вярвай ми. Всичко ще приключи съвсем скоро.

Кимнах, понеже не можех да се доверя на гласа си.

Той се обърна и излезе от стаята, с по един голям куфар във всяка ръка.

Извъртях се и грабнах телефона, който беше оставил на плота. Колко нетипично за него да забравя — да забрави, че Густаво ще идва, да забрави телефона си. Беше толкова уплашен, че не беше на себе си.

Отворих капачето и запрехвърлях записаните телефони. Зарадвах се, че е изключил звука, уплашена, че ще ме хване. Дали вече беше стигнал лодката? Или се връщаше? Щеше ли да ме чуе от кухнята, ако шепна?

Открих номера, който търсех. Номер, който не бях избирала никога в живота си. Натиснах зеления бутон и стиснах палци.

— Ало? — обади се глас, подобен на златна камбанка.

— Розали? — прошепнах. — Бела е. Моля те. Трябва да ми помогнеш.