Стефани Майър
Зазоряване (27)

Двадесет и четвърта глава
Изненада

— Не! Абсурд! — поклатих категорично глава, после хвърлих поглед към лукавата усмивка, изписана върху лицето на седемнайсетгодишния ми съпруг. — Не, не се брои. Спрях да старея преди три дни. И съм завинаги на осемнайсет.

— Както и да е — каза Алис и безцеремонно отхвърли протеста ми със свиване на рамене. — Така или иначе ще празнуваме, така че се приготви да търпиш.

Въздъхнах. С Алис рядко имаше смисъл да се спори. Усмивката й стана невъзможно широка, когато прочете примирението в очите ми.

— Готова ли си да си отвориш подаръка? — пропя.

— Подаръците — поправи я Едуард и измъкна от джоба си още един ключ, този път по-дълъг, сребрист, с не толкова помпозна синя панделка.

Постарах се да не гледам лошо. Моментално разбрах какъв е този ключ — от колата за „след“. Зачудих се дали не е редно да почувствам въодушевление. Изглежда, превръщането във вампир не ме бе дарило с внезапен интерес към спортните автомобили.

— Първо моя — каза Алис и после се изплези, предвидила отговора му.

— Моят е по-близо.

— Но погледни как е облечена — почти простена Алис. — Направо се съсипвам като я гледам. Приоритетът е очевиден.

Веждите ми се сключиха, докато се опитвах да схвана как един ключ би могъл да ме облече в нови дрехи. Да не би да ми беше купила цял сандък?

— Сетих се, ще играем на камък, ножица, хартия — предложи Алис.

Джаспър се подсмихна, а Едуард въздъхна.

— Защо просто не ми кажеш кой ще спечели? — попита той кисело.

Алис се усмихна щастливо.

— Аз печеля. Чудесно.

— Може би и без това няма да е зле да изчакам до сутринта — Едуард ми се усмихна с кривата си усмивка, после кимна към Джейкъб и Сет, които май нямаше да се събудят тази вечер. Интересно колко ли време бяха изкарали без сън този път. — Ще е по-забавно, ако Джейкъб е буден за голямото представяне, не мислите ли? Така поне някой от присъстващите ще изрази нужния ентусиазъм?

Усмихнах му се в отговор. Познаваше ме добре.

— Ура! — пропя Алис. — Бела, дай Нес… Ренесме на Розали.

— Къде спи обикновено?

Алис вдигна рамене.

— В ръцете на Роуз. Или на Джейкъб. Или на Есме. Схващаш картинката. Досега не е прекарвала и миг извън нечии прегръдки. Ще се окаже най-разглезеното полувампирче на света.

Едуард се разсмя, а Розали умело пое Ренесме.

— Но пък и е най-разглезеното полувампирче на света — обади се тя. — Това му е хубавото да си уникален.

Тя ми се усмихна и в усмивката й с радост видях, че приятелството, зародило се помежду ни, все още съществува. Не бях съвсем сигурна дали ще се запази и след като животът на Ренесме вече не бе свързан с моя. Но може би толкова дълго се бяхме борили рамо до рамо, че винаги щяхме да сме приятелки. Най-после бях постъпила така, както и тя самата би постъпила на мое място. Това като че ли бе изтрило цялата й неприязън по отношение на останалите ми решения.

Алис пъхна опасания с панделка ключ в ръката ми, после ме грабна за лакътя и ме поведе към задната врата.

— Хайде, хайде — изчурулика тя.

— Отвън ли е?

— Един вид, да — отвърна тя и продължи да ме бута напред.

— Радвай се на подаръка — каза Розали. — От всички нас е. Особено от Есме.

— Вие няма ли да дойдете? — направи ми впечатление, че никой друг не помръдва.

— Ще ти дадем шанс сама да го оцениш — отвърна Розали. — Можеш да ни разкажеш… по-късно.

Емет се изкикоти шумно. Нещо в смеха му ми припомни как се изчервявах навремето, но не разбрах защо.

Явно някои неща у мен, например че ненавиждам изненадите и че подаръците изобщо не ме изпълват с възторг, не се бяха променили. Почувствах облекчение и изненада, че толкова много от типичните ми качества ме бяха придружили и в новото тяло.

Не бях очаквала да бъда себе си. Усмихнах се широко.

Алис ме задърпа за лакътя, а аз не можех да събера усмивката си, докато я следвах във виолетовата нощ. Само Едуард тръгна с нас.

— Ето такъв ентусиазъм търсех — измърмори одобрително Алис. После пусна ръката ми, направи два гъвкави скока и се прехвърли през реката. — Хайде, Бела — подвикна от другата страна.

Едуард скочи едновременно с мен. Изпитах същото въодушевление, както и при първия си скок. Може би дори още по-голямо, понеже нощта придаваше нови, наситени цветове на всичко наоколо.

Алис хукна с нас както си беше с токчетата и се насочи на север. Беше ми по-лесно да следвам звука от краката й, които шепнеха на земята, и прясната диря на миризмата й, вместо да я следя с поглед сред гъстата растителност.

Съвсем неочаквано тя се извъртя и после се стрелна обратно към мястото, на което бях спряла.

— Да не ми се нахвърлиш — предупреди ме тя и скочи към мен.

— Какво правиш? — попитах остро и неспокойно завъртах тяло, понеже тя се покатери на гърба ми и уви ръце около лицето ми. Изпитах почти непреодолимото желание да я хвърля на земята, но го преглътнах.

— Не искам да гледаш.

— Можех да се погрижа и без тази театралност — предложи Едуард.

— Току-виж си й позволил да хитрува. Хвани я за ръката и я води напред.

— Алис, аз…

— Не си прави труда, Бела. Ще го направим по моя начин.

Усетих как пръстите му се преплитат с моите.

— Още само няколко секунди, Бела. После ще отиде да дразни някой друг — той ме дръпна напред. С лекота поддържах темпото му. Не ме беше страх, че ще се блъсна в дърво — само дървото би могло да пострада.

— А ти би могъл да проявиш малко повече чувство — укори го Алис. — Подаръкът е колкото за нея, толкова и за теб.

— Вярно. Благодаря ти отново, Алис.

— Да, да. Така — гласът й внезапно изтъня от вълнение. — Сега спираме. Завърти я малко надясно. Точно така. Добре. Готова ли си? — изписука тя.

— Готова съм — надушвах нови миризми, които възбудиха интереса ми, раздразниха любопитството ми. Миризми, които бяха чужди на гората. Орлови нокти. Дим. Рози. Дървени стърготини? А и нещо метално. Плътният аромат на изкопана пръст. Приведох се напред, озадачена.

Алис скочи от гърба ми и освободи очите ми.

Втренчих се във виолетовата тъмнина. Сгушена в малка поляна насред гората, се издигаше мъничка каменна къщурка, лавандулово сива на светлината на звездите.

Така съвършено се вписваше в обстановката, сякаш бе израснала от самата скала като естествено образувание. По едната й стена пълзяха орлови нокти, все нагоре, чак до дебелите дървени плочи на покрива. Под тъмните, дълбоко разположени прозорци в градинката с размер на носна кърпичка цъфтяха късни рози. Тясна алея, настлана с плоски камъни, които блестяха аметистови в нощта, водеше до старинната сводеста дървена врата.

Свих пръсти около ключа, смаяна.

— Какво мислиш? — гласът на Алис прозвуча меко, в тон със съвършената тишина на приказната сцена.

Отворих уста, но не успях да продумам.

— Есме реши, че ще ни е приятно да си имаме свое местенце в началото, но не искаше да се отдалечаваме — прошепна Едуард. — А и вечно си търси извинение да ремонтира. Тази къща се руши тук вече поне стотина години.

Продължих да зяпам с отворена като на риба уста.

— Не ти ли харесва? — изражението на Алис посърна. — Тоест, сигурна съм, че можем да я нагласим по съвсем различен начин, ако искаш. Емет много искаше да добавим още неколкостотин квадратни метра, втори етаж, колони и кула, но Есме реши, че ще ти хареса повече в оригиналния вид — гласът й отново изтъня, забърза. — Но ако греши, можем пак да се захванем за работа. Няма да ни отнеме много да…

— Шшт! — успях най-после да пророня.

Тя стисна устни и зачака. Нужни ми бяха няколко секунди, за да се съвзема.

— Подарявате ми къща за рождения ден? — прошепнах.

— На нас — поправи ме Едуард. — А и е само колиба. Думата къща като че ли предполага повече пространство.

— Не обиждай къщата ми! — прошепнах.

Алис цялата светна.

— Значи ти харесва.

Поклатих глава.

— Обожаваш я?

Кимнах.

— О, нямам търпение да кажа на Есме!

— А тя защо не дойде?

Усмивката на Алис леко помръкна, почти недоловимо се промени, сякаш въпросът ми бе особено сложен.

— Ами, нали знаеш… помнят, че не си падаш много по подаръците. Не искаха да се чувстваш притисната да я харесаш.

— Но разбира се, че ще се влюбя в нея. Нима е възможна друга реакция?

— Ще им стане много приятно — тя ме потупа по ръката. — Както и да е, дрешникът ти е пълен. Използвай го разумно. И… предполагам, това е всичко.

— Няма ли да влезеш?

Тя небрежно направи няколко крачки назад.

— Едуард е наясно с разположението. Ще се отбия… по-късно. Обади ми се, ако не можеш да си съчетаеш дрехите — тя ми хвърли изпълнен със съмнения поглед, после се усмихна. — Джас иска да ходим на лов. Довиждане.

Стрелна се между дърветата като невъобразимо грациозен куршум.

— Странна работа — казах, когато звукът от стъпките й напълно заглъхна. — Толкова ли зле съм се държала? Нямаше нужда така да странят. Сега се чувствам виновна. Дори не й благодарих както трябва. Трябва да се върнем, да кажем на Есме…

— Бела, не бъди глупава. Никой не смята, че се държиш зле.

— Тогава защо…

— Другият им подарък е време само за нас двамата. Алис се опитваше да прояви деликатност.

— О!

Това бе достатъчно къщата да изчезне. Вече нямаше значение къде се намираме. Не виждах нито дърветата, нито камъните, нито звездите. Само Едуард.

— Нека ти покажа какво са направили — каза той, подръпвайки ръката ми. Нима не усещаше електричеството, което пулсираше през тялото ми като наситена с адреналин кръв?

Отново се почувствах странно, чаках тялото ми да реагира по начин, на който вече бе неспособно. Сърцето ми трябваше да думти като парен локомотив, на път да ни смачка. Оглушително. Бузите ми трябваше да са яркочервени.

И, за протокола — трябваше да съм изтощена. Денят се бе оказал най-дългият в живота ми.

Изсмях се на глас — тихичък смях от изненада, — когато осъзнах, че денят никога няма да свърши.

— Няма ли да споделиш шегата?

— Не е особено смешна — казах, докато ме превеждаше през ниската, сводеста врата. — Замислих се, че днес е първият и последният ден от вечността. Малко ми е трудно да го възприема. Макар вече да разполагам с повече възприятия — отново се разсмях.

Той се засмя с мен. Протегна ръка към дръжката на вратата и изчака официално да отключа. Тикнах ключа в ключалката и го завъртях.

— Ти сякаш си родена за този живот, Бела. Постоянно забравям колко странно би трябвало да ти се струва всичко. Толкова ми се иска да чуя — той се наведе и ме вдигна на ръце толкова бързо, че изобщо не разбрах намерението му, а това си беше постижение.

— Хей!

— Праговете са част от длъжностната ми характеристика — напомни ми той. — Умирам от любопитство. Кажи ми за какво си мислиш в момента.

Той бутна вратата, която се открехна с едва доловимо изскърцване, и пристъпи в малката каменна всекидневна.

— За всичко — отвърнах. — При това едновременно. За хубави неща и за тревожни неща, и за нови неща. Как постоянно мисля със суперлативи. Например в момента си мисля, че Есме е художник. Толкова е съвършено!

Стаята бе като извадена от приказките. Подът бе пъстър килим от гладки, плоски камъни. По ниския таван се протягаха дълги, оголени греди, в които някой с ръста на Джейкъб със сигурност би чукнал глава. Някои от стените бяха облицовани с топло дърво, други — с каменна мозайка. В камината в ъгъла тлееше огън. Горяха наносни дървета — ниските пламъци бяха сини и зелени от солта.

Отделните елементи от мебелировката бяха напълно различни, но прекрасно хармонираха. Един от столовете изглеждаше средновековен, ниският диван пред камината бе по-съвременен, а пълната с книги библиотека край прозореца в дъното ми напомни за филми, снимани в Италия. Някак всяка мебел пасваше на останалите като част от огромен триизмерен пъзел. Разпознах някои от картините по стените — все мои любими от голямата къща. Несъмнено безценни оригинали, но тук изглеждаха съвсем на място, както и всичко останало.

В това местенце всеки би повярвал във вълшебства. Направо очаквах Снежанка да пристъпи със своята ябълка или някой еднорог да поспре и да гризне от розите.

Едуард винаги бе смятал, че принадлежи към света на ужасите. Естествено, знаех, че дълбоко греши. Очевидно бе, че принадлежи тук. В тази приказка.

А сега и аз бях с него в историята.

Тъкмо се канех да се възползвам от факта, че още не ме беше пуснал, и че умопомрачителното му лице бе само на сантиметри от мен, когато той каза:

— Имаме късмет, че Есме се е сетила да добави още една стая. Никой не правеше планове за Нес… Ренесме.

Смръщих му се, мислите ми потекоха в не толкова приятна посока.

— Недей и ти! — възмутих се.

— Съжалявам, любима. Но нали постоянно го слушам в мислите им. Започва да ми се отразява.

Въздъхнах. Моето бебе, езерното чудовище. Може би беше късно да променя положението. Е, нямаше да се откажа.

— Сигурен съм, че умираш от нетърпение да видиш дрешника. Или поне така ще кажа на Алис, за да се зарадва.

— Трябва ли да съм уплашена?

— Ужасена!

Той ме понесе по тесен, каменен коридор с миниатюрни арки по тавана, сякаш бяхме в наш личен, умален замък.

— Това ще е стаята на Ренесме — каза той и кимна към една празна стая с блед дървен под. — Нямаха време да работят по нея, с тези разярени върколаци…

Разсмях се тихо, изумена колко бързо се бе наредило всичко, само преди седмица изглеждаше кошмарно.

Дявол да го вземе Джейкъб, че трябваше да направи нещата перфектни точно по този начин.

— А ето и нашата стая. Есме се опита да пренесе атмосферата от острова. Предположи, че сме се привързали към нея.

Леглото бе огромно, бяло, а от стойката на тавана към пода се спускаше облак фин балдахин. Бледият цвят на дървения под бе като в съседната стая и чак сега схванах, че има точния оттенък на девствен плаж. Стените бяха боядисани в почти бялото синьо на ярък слънчев ден, а от задната стена големи френски прозорци се отваряха към малка закътана градина — пълзящи рози и кръгло езерце, гладко като огледало и поръбено с лъскави камъчета. Миниатюрен спокоен океан само за двама ни.

— О! — успях да кажа единствено.

— Знам — прошепна той.

Помълчахме за миг, унесени в спомени. И макар спомените да бяха човешки, неясни, съзнанието ми бе напълно погълнато.

Усмихна ми се с широка, блестяща усмивка, после се разсмя.

— Дрешникът е зад тези двойни врати. И трябва да те предупредя, че е по-голям от тази стая.

Дори не погледнах към вратите. На света отново не съществуваше нищо друго, освен него — обвитите му около мен ръце, сладкият му дъх в лицето ми, устните му, само на сантиметри от моите — и вече нищо не можеше да ме разсее, нищо че бях новороден вампир.

— Ще кажем на Алис, че съм хукнала право към дрехите — прошепнах, после зарових пръсти в косата му и придърпах лицето му. — Ще й кажем, че съм стояла вътре и съм сменяла тоалети часове наред. Ще излъжем.

Настроението му мигновено настигна моето, а може би ме бе изпреварило и само ми бе осигурявал възможност напълно да оценя подаръка си, като истински джентълмен. Но сега приближи лицето ми към себе си с внезапна настойчивост, а от гърлото му се отдели тихо стенание. Звукът наелектризира цялото ми тяло, докара го до лудост. Имах чувството, че не мога достатъчно бързо да се озова достатъчно близо.

Чух как плата поддава под ръцете ни и се зарадвах, че поне моите дрехи и без това бяха съсипани. За неговите бе малко късно. Струваше ми се почти невъзпитано да пренебрегнем прекрасното бяло легло, но просто нямаше как да успеем да се доберем дотам.

Вторият ни меден месец бе съвсем различен от първия.

Онези мигове на острова бяха най-върховните в човешкия ми живот. Най-хубавите от него. Бях готова да удължа съществуването си като човек, само и само да задържа поне още малко онова, което съществуваше помежду ни. Защото знаех, че физическата част никога повече нямаше да е същата.

Трябваше да предположа, след ден като днешния, че ще се окаже далеч по-хубаво.

Сега можех истински да оценя Едуард — да видя ясно всяка прекрасна черта на съвършеното му лице, на издълженото му, безупречно тяло. Да вкуся чистия му, жив аромат с езика си и да усетя невероятната, копринена гладкост на мраморната му кожа с чувствителните си пръсти.

А и моята кожа бе толкова чувствителна под пръстите му.

Беше така нов, съвсем различен, когато телата ни грациозно се сплитаха върху бледия под с цвят на пясък. Вече нямаше предпазливост, нямаше сдържаност. И най-вече нямаше страх. Можехме да се обичаме заедно — и двамата да сме дейни участници. Най-после равни.

Както и целувките ни по-рано, всяко докосване бе далеч повече от това, на което бях свикнала. Бе сдържал толкова много от себе си. Навремето бе наложително, но ми беше трудно да повярвам колко много съм пропуснала.

Опитах да не забравям, че съм по-силна от него, но ми беше трудно да се съсредоточа върху каквото и да било при тези дълбоки усещания, които във всяка секунда теглеха вниманието ми към милион различни кътчета от тялото ми. Ако го бях наранила, не се оплака.

Една много, много малка част от съзнанието ми се замисли върху любопитната ситуация. Никога нямаше да се уморя, нито пък той. Не беше нужно да си поемаме дъх, нито да почиваме, да се храним или дори да ползваме банята — вече не ни притесняваха обичайните човешки потребности. Едуард притежаваше най-прекрасното, съвършено тяло на света и беше само мой и просто не ми хрумваше как ще се стигне до момент, когато ще си кажа Е, сега вече ми стига за днес. Непрекъснато щях да искам още. А денят никога нямаше да свърши. Така че, при такова положение, как изобщо щяхме да спрем? Никак не се разтревожих, че не намирам отговор.

С някаква периферна част от вниманието си усетих, че небето е започнало да просветлява. Миниатюрният океан отвън промени цвета си от черен в сив и някъде съвсем наблизо запя чучулига. Може би бе свила гнездо сред розовите храсти.

— Липсва ли ти? — попитах, когато песента й заглъхна.

Не проговаряхме за първи път, но и не водехме особено задълбочен разговор.

— Кое да ми липсва? — прошепна той.

— Всичко — топлината, меката кожа, вкусната миризма… за мен не се губи нито едно усещане и се чудех дали не ти е малко тъжно, че пропускаш нещо.

Той се разсмя, тихо и нежно.

— В момента ще е трудно да се открие някой, на когото му е по-малко тъжно, отколкото на мен. Бих казал, че е невъзможно. Не са много хората, които получават абсолютно всичко, което са си пожелали, плюс всичко, което не са и мислели да си пожелаят, и то в рамките на един ден.

— Да не се опитваш да избегнеш въпроса?

Той притисна ръка до лицето ми.

— Но ти си топла — каза.

Беше вярно в известен смисъл. За мен ръката му бе топла. Не като огнено горещата кожа на Джейкъб, но далеч по приятна. По-естествена.

После пръстите му се плъзнаха много бавно по лицето ми, нежно тръгнаха от челюстта ми, по шията, чак до талията. Очите ми се замъглиха.

— И си мека.

Пръстите му бяха като сатен върху кожата ми, така че разбрах какво има предвид.

— А що се отнася до миризмата, хм, не бих казал, че ми липсва. Помниш ли миризмата на туристите, които засякохме по време на лова?

— Ужасно се старая да не си я припомням.

— Представи си да целуваш подобно нещо.

Гърлото ми моментално пламна, като че ли някой бе дръпнал въженцето на балон с горещ въздух.

— Именно. Така че отговорът е отрицателен. Безкрайно съм щастлив, защото не пропускам нищо. Никой не притежава повече от мен в момента.

Наканих се да го уведомя за единственото изключение на твърдението му, но устните ми изведнъж се оказаха заети.

 

 

Когато езерцето стана перлено бяло под изгрева, му зададох нов въпрос.

— Колко време продължава това? Имам предвид, Карлайл и Есме, Ем и Роуз, Алис и Джаспър не прекарват дните си заключени по стаите. През цялото време са навън сред хората, напълно облечени. Този… копнеж избледнява ли сред време? — притиснах се още по-плътно до него — истинско постижение, — за да демонстрирам какво имам предвид.

— Трудно е да ти отговоря. При всички е различно, а досега ти си най-различната от всички. Средностатистическият млад вампир е твърде обсебен от жаждата си, за да забележи каквото и да било друго, поне известно време. А това очевидно не важи за теб. Но ако става въпрос за средностатистически вампир, другите потребности се появяват след първата година. Нито жаждата, нито което и да е друго желание избледнява. Въпросът е да се научиш да ги балансираш, да подредиш приоритети си и да успяваш…

— Колко време?

Той се усмихна и носът му леко се набръчка.

— Розали и Емет бяха най-зле. Мина цяло десетилетие, преди да мога да стоя на седем-осем километра от тях. Даже на Карлайл и Есме им беше трудно да търпят. В крайна сметка изритаха щастливата двойка от къщи. Есме построи къща и на тях. Доста по-внушителна от тази, но пък Есме е наясно какво предпочита Розали и какво предпочиташ ти.

— Значи след десетина години, така ли? — бях почти сигурна, че Розали и Емет не могат да се сравняват с нас, но може би щеше да прозвучи самонадеяно, ако цитирах по-висока цифра. — И всички стават нормални? Каквито са в момента?

Едуард отново се усмихна.

— Не съм сигурен какво имаш предвид под нормални. Виждала си, че семейството ми води живот доста подобен на човешкия, но пък през нощта спеше — той ми смигна. — А когато не се налага да спиш, ти остава страшно много време. Така че балансирането на… интересите всъщност никак не е трудно. Има си причина да съм най-добрият музикант в семейството и затова, че — като се изключи Карлайл — съм изчел най-много книги, изучавал съм най-много науки, усвоил съм най-много езици. Емет би казал, че съм такъв многознайко, защото чета мислите на околните, но истината е, че просто имах много свободно време.

И двамата се разсмяхме, а неволното движение оказа доста интересен ефект върху преплетените ни тела и сложи край на разговора.