Стефани Майър
Зазоряване (22)

Деветнадесета глава
Пожар

Болката бе озадачаваща.

Именно — бях озадачена. Не можех да разбера, не можех да проумея какво всъщност се случва.

Тялото ми се опитваше да я отхвърли и чернотата отново и отново ме всмукваше, отрязваше цели секунди, може би дори минути от агонията, и бе все по-трудно да се ориентирам в реалността.

Опитах се да ги разгранича.

Нереалността беше черна и не болеше толкова много.

Реалността беше алена, а усещането бе сякаш бях разрязвана на две, блъскана от автобус, пребивана от професионален боксьор, стъпквана от бикове и потапяна в киселина — всичко това едновременно.

Реалността бе чувството, че тялото ми се гърчи и извива, макар да ми бе невъзможно да помръдна от болка.

Реалността тихо ми нашепваше, че има нещо далеч по-важно от цялото това мъчение, но аз не мога да си спомня какво.

Реалността ме бе връхлетяла така внезапно.

Уж всичко беше както трябваше. Бях заобиколена от хората, които обичах. От усмивки. Някак, колкото и да бе невероятно, изглеждаше, че ще получа всичко, за което се борех.

А после едно съвсем дребно, несъществено нещо се беше объркало.

Видях как чашата ми се килва, как тъмната кръв плисва и залива съвършената белота и инстинктивно се хвърлих към нея. Видях и другите, по-бързите ръце, но тялото ми продължи да се протяга, да се разтяга…

Вътре в мен нещо се дръпна в обратна посока.

Разкъсване. Раздиране. Агония.

Чернотата ме бе заляла, а след това бе отстъпила пред надигналата се вълна от мъчения. Не можех да дишам — веднъж вече се бях давила, това беше различно. Твърде силно прогаряше гърлото ми.

Нещо в мен се трошеше, късаше, разсичаше на части…

Още чернота.

Когато болката се върна, чух гласове, крещящи този път.

— Явно плацентата се е отлепила!

Нещо по-остро от нож ме прободе — думите, чийто смисъл улових дори и през мъченията. Отлепена плацента — знаех какво означава. Означаваше, че бебето ми умира вътре в мен.

— Извади го! — изкрещях на Едуард. Защо се бавеше? — Не може да диша! Извади го веднага!

— Морфинът…

Нима искаше да изчака, да ми дава болкоуспокоителни, докато бебето ни умираше?!

— Не! Веднага… — задавих се, неспособна да довърша. Черни петна покриха светлината в стаята, когато студеното острие на нова болка се заби ледено в корема ми. Стори ми се нередно — инстинктивно се опитах да защитя утробата си, бебето си, моя малък Едуард Джейкъб, но бях толкова слаба. Дробовете ме боляха, кислородът не достигаше.

Болката отново избледня, макар да се бях вкопчила в нея. Бебето ми, бебето ми умираше.

Колко ли време бе изминало? Секунди или минути? Болката бе изчезнала. Вцепенение. Не чувствах нищо. Не можех да дишам. Не можех и да виждам, но чувах. В дробовете ми отново имаше въздух, стържеше на груби мехурчета нагоре-надолу в гърлото ми.

— Стой с мен, Бела! Чуваш ли ме? Стой с мен! Няма да ме напуснеш! Сърцето ти трябва да издържи!

Джейкъб? Джейкъб все още бе до мен, опитваше се да ме спаси.

Разбира се, исках да му кажа. Разбира се, че сърцето ми ще издържи. Та нали бях обещала и на двама им?

Опитах се да усетя сърцето си, да го открия, но се изгубих в собственото си тяло. Не усещах нито една част, сякаш нищо не си беше на мястото. Премигнах и намерих очите си. Видях светлината. Не това търсех, но бе по-добре от нищо.

Докато очите ми се бореха да се приспособяват, Едуард прошепна:

— Ренесме.

Ренесме?

Не бледият и съвършен син от моите представи? За миг ме прониза изненада. А после — вълна от топлина. Ренесме.

Насилих устните си да помръднат, насилих балончетата въздух да се превърнат в шепот на езика ми. Напрегнах безчувствените си ръце да се повдигнат.

— Дай да… Дай ми я!

Светлината затанцува, разпръсквана от кристалните ръце на Едуард. Искрите бяха обагрени в червено, заради кръвта, която покриваше кожата му. В ръцете му — още червено. Нещо малко се извиваше, цялото в кръв. Той допря топлото телце в немощните ми ръце, сякаш аз самата я прегръщах. Влажната й кожа беше гореща — гореща като на Джейкъб.

Очите ми се фокусираха. Внезапно всичко стана абсолютно ясно.

Ренесме не плачеше, но дишаше с бързи, накъсани глътки. Очите й бяха отворени, изражението — толкова стреснато, че бе почти смешно. Малката, съвършено кръгла главица бе покрита с гъст пласт окървавени къдрици. Ирисите й бяха оцветени в познат, но смайващ шоколадовокафяв цвят. Под петната кръв кожата й беше бледа, слонова кост. Изключение бяха бузките, които пламтяха.

Миниатюрното й личице бе толкова съвършено, че се стъписах. Бе дори по-красива от баща си. Невероятно. Невъзможно.

— Ренес… ме — прошепнах. — Толкова… красива.

Невероятното личице внезапно се усмихна — широка, съвсем съзнателна усмивка. Зад розовите като раковина устни се разкри пълен комплект снежнобели млечни зъби.

Тя наведе главица напред към гърдите ми и се зарови в топлината. Кожата й бе топла и копринена, но не поддаваше като моята.

После отново усетих болка — парещо прорязване. Изохках.

И тя изчезна. Моето ангелско бебе се скри от погледа ми. Не я виждах, не я усещах в ръцете си.

Не!, исках да изкрещя. Върнете ми я!

Но слабостта бе твърде силна. За миг усетих ръцете си като празни гумени маркучи, а после вече бяха нищо. Не ги чувствах. Не чувствах себе си.

Чернотата нахлу в очите ми, по-плътна отпреди. Като дебела превръзка, стегната и твърда. Покриваше не само очите, а самата ми същност със смазващата си тежест. Исках да се съпротивлявам, да я отблъсна, но нямах сили. Знаех, че ще е далеч по-лесно просто да се предам. Да й позволя да ме притисне надолу, надолу, надолу, там, където нямаше болка и нямаше умора, нито тревога, нито страх.

Ако беше само заради мен, нямаше да успея да се боря дълго. Бях просто човек и разполагах единствено с човешка сила. Твърде дълго се мъчех да вървя в крачка със свръхестественото, както ми бе казал Джейкъб.

Но сега не беше само за мен.

Ако изберях лесния път, ако допуснех черната празнота да ме изличи, щях да ги нараня.

Едуард. Едуард. Моят живот и неговият бяха преплетени в една нишка. Прекъснеш ли единия, прекъсваш и другия. Ако той си отидеше, нямаше да мога да го преживея. Ако аз си отидех, той нямаше да може да живее също. А свят без Едуард ми се струваше напълно безсмислен. Едуард трябваше да съществува.

Джейкъб, който се бе сбогувал с мен толкова пъти, но продължаваше да се връща, когато имах нужда от него. Джейкъб, когото бях наранявала толкова пъти, че беше престъпно. Щях ли да го нараня отново, по най-жестокия начин? Въпреки всичко той бе останал с мен. Сега единственото, което искаше, бе аз да остана с него.

Но тук беше толкова тъмно, че не виждах лицето на нито единия от двамата. Нищо не изглеждаше реално. И ставаше още по-трудно да не се предавам.

Продължавах да отблъсквам чернотата, почти инстинктивно. Не се опитвах да я повдигна, просто оказвах съпротива. Не й позволявах да ме смаже напълно. Не бях Атлас, а я усещах по-тежка от планета, не можех да я изнеса на раменете си. Можех единствено да се боря да не бъда окончателно заличена.

Това се оказваше повтарящ се модел в живота ми — никога не съм била достатъчно силна, за да се справя с нещата, които не мога да контролирам, да нападна враговете си или да ги надбягам. Да избегна болката. Вечно по човешки слаба, единственото, което успявах да направя, бе да продължа. Да издържа. Да оцелея.

До този момент се бе оказвало достатъчно. Трябваше да е достатъчно и днес. Щях да издържа, докато не ми се притекат на помощ.

Знаех, че Едуард ще направи всичко по силите си. Той нямаше да се предаде. Нито пък аз.

Удържах черната пелена на небитието на сантиметри от себе си.

Но решимостта ми не беше достатъчна. Времето бавно се търкаляше и тъмнината печелеше милиметър по милиметър, вече ми трябваше друго, от което да почерпя сили.

Не можех да извикам дори лицето на Едуард в представите си. Нито на Джейкъб или на Алис, или на Розали, или на Чарли, или на Рене, или на Карлайл, или на Есме… Нищичко. Изпълни ме ужас, зачудих се дали не беше вече твърде късно.

Усещах как се изплъзвам, как няма в какво да се вкопча.

Не! Трябваше да оцелея. Едуард разчиташе на мен. Джейкъб. Чарли. Алис. Розали. Карлайл. Рене. Есме…

Ренесме.

В този миг, макар да продължавах да не виждам нищо, внезапно усетих нещо. Като пациент с ампутиран крайник, си въобразих, че отново усещам ръцете си. А в тях — нещо малко и твърдо и много, много топло.

Моето бебе. Моят малък палавник.

Бях успяла. Въпреки липсата, на какъвто и да е шанс, се бях оказала достатъчно силна да преживея Ренесме и да я задържа, докато тя не стане достатъчно силна да живее без мен.

Топлината в отсъстващите ми ръцете бе така реална. Притиснах я по-силно. Падаше се точно там, където трябваше да е сърцето ми. Притиснала топлия спомен за дъщеря си, знаех, че ще успя да устоя на тъмнината дотогава, докато е необходимо.

Топлината до сърцето ми ставаше все по-реална, все по-гореща и по-гореща. Пареща. Горещината беше толкова реална, че не можех да повярвам, че е въображаема.

Все по-гореща.

Вече неприятна. Твърде гореща. Прекалено, ужасно гореща.

Сякаш погрешка бях сграбчила нагорещения край на маша — автоматичната ми реакция бе да пусна парещото нещо в прегръдките ми. Но в ръцете ми нямаше нищо. Изобщо не бяха свити до гърдите ми. Лежаха отпуснати безжизнено край тялото. Горещината беше в мен.

Огънят се засилваше, надигаше се и кулминираше и отново се надигаше, докато надмина всичко, което някога бях изпитвала.

Долових пулса зад вече разбушувалия се в гърдите ми огън и осъзнах, че съм открила сърцето си, точно навреме, за да съжаля. Да съжаля, че не бях прегърнала чернотата, когато все още можех. Исках да вдигна ръце и да разкъсам с нокти гърдите си, да изтръгна сърцето си — бях готова на всичко, за да се спася от мъчението. Но не усещах ръцете си, не усещах нито един от изчезналите си пръсти.

Джеймс, който премазва крака ми със своето стъпало. Беше нищо. Бе меко пухено легло, в което да полегна. Бих приела тази болка сега. Стотици пъти. Стотици премазани крака. Бих я приела с благодарност.

Бебето, което трошеше ребрата ми, докато си проправя път през мен, къс по къс. Беше нищо. Бе като плуване в прохладен басейн. Бих приела тази болка хиляди пъти. Бих я приела с благодарност.

Пожарът лумна още по-горещ и в гърлото ми заклокочи писък. Исках да умолявам някой да ме убие, веднага, преди да преживея дори секунда с тази болка. Но не можех да помръдна устни. Тежестта бе тук, върху ми.

Осъзнах, че не чернотата ме притиска, а собственото ми тяло. Безкрайно натежало. Притискаше ме надолу в пламъците, които вече си проправяха път от сърцето ми с огнени зъби, разпростираха се с невъобразима болка през раменете и корема ми, обгаряха гърлото ми, ближеха лицето ми.

Защо не можех да помръдна? Защо не можех да изкрещя? Това не бе част от историите.

Умът ми бе непоносимо бистър, изострен от свирепата болка, разбрах отговора в момента, в който успях да формулирам въпроса.

Морфинът.

Сякаш преди хиляди смърти, Едуард, Карлайл и аз го бяхме обсъждали. Едуард и Карлайл се надяваха, че достатъчна доза болкоуспокоителни ще притъпи болката от отровата. Карлайл опитал при Емет, но отровата протрила вените, преди лекарството да успее да проникне, запечатила ги. И то така и не успяло да се разпространи.

Бях запазила безизразно изражение, бях кимала и благодарила на редкия си късмет, че Едуард не може да чете мислите ми.

Защото вече се бе случвало в организма ми да текат морфин и отрова едновременно и знаех истината. Знаех, че безчувствието, предизвикано от лекарството, е напълно незначително на фона на пламтящата през вените отрова. Но не желаех да споменавам този факт. Не исках да казвам нищо, което би увеличило нежеланието му да ме промени.

Не бях предполагала, че морфинът ще има такъв ефект, че така ще ме прикове, че ще ме накара да онемея. Ще ме парализира, докато изгарям.

Чувала бях всички истории. Знаех, че Карлайл успял да мълчи въпреки изгарящата болка, за да не го открият. Знаех, че според Розали от писъците няма полза. И се бях надявала да бъда като Карлайл. Да повярвам на думите на Розали и да си държа устата затворена. Защото знаех, че всеки писък, откъснал се от устните ми, ще бъде мъчение за Едуард.

Сега, като в някаква отвратителна шега, желанието ми се бе изпълнило точно.

Ако не можех да крещя, как щях да им кажа да ме убият?

Исках единствено да умра. Да не съм се раждала никога. Цялото ми съществуване не би могло да изкупи тази болка. Цялото ми съществуване не заслужаваше и една секунда повече.

Оставете ме да умра, оставете ме да умра, оставете ме да умра.

И в продължение на цяла космическа необятност съществуваше само това. Огненото мъчение и безмълвните ми писъци, молещи за смърт. Нищо друго, нито дори време. Това го правеше безкрайно, без начало и без край. Един безкраен миг болка.

Единствената промяна настъпи, когато внезапно, невъзможно, болката се удвои. Долната половина на тялото ми, умъртвена още преди морфина, внезапно също избухна в пламъци. Някаква нарушена връзка бе възстановена, изгарящите пръсти на пламъците я бяха изплели наново.

Безкрайният пожар продължи да бушува.

 

 

Може би секунди или дни, седмици или години по-късно в някакъв момент времето отново придоби смисъл.

Случиха се три неща едновременно, възникнаха едно от друго, така че не разбрах кое дойде първо: времето отново потече, смазващата тежест на морфина отслабна, а аз станах по-силна.

Усещах как възвръщам контрол върху тялото си, стъпка по стъпка, и тези стъпки бяха първите признаци, че времето тече. Разбрах го, когато усетих, че мога да помръдна пръстите на краката си, да свия юмруци. Разбрах го, но не направих нищо.

Макар огънят да не бе намалял дори малко, започнах да развивам нова способност да го усещам, нова сетивност, с която различавах всеки отделен прогарящ пламък, който ближеше вените ми — усетих, че въпреки тях съм в състояние да разсъждавам.

Спомних си защо не трябва да крещя. Спомних си защо бях решила да изтърпя тази нетърпима агония. Спомних си, че макар в момента да ми се струваше невъзможно, имаше нещо, заради което цялото това мъчение си заслужаваше.

Случи се точно навреме, за да успея да се задържа, когато тежестта се вдигна от тялото ми. Страничен наблюдател не би доловил промяната. Но за мен, решена да заключа писъците и гърченето в тялото си, където не можеха да наранят никого, усещането бе, че вместо да съм вързана за кола, на който изгарях, сега се бях вкопчила в него, за да остана сред пламъците.

Силите ми стигаха само колкото да лежа неподвижно, докато изгарях жива.

Слухът ми ставаше все по-ясен, вече можех да отброявам френетичните, оглушителни удари на сърцето си и да отчитам времето.

Можех да отброявам плитките глътки въздух, които свистяха през зъбите ми. Можех да отброявам и тихото, равномерно дишане, което се носеше някъде близо до мен. И понеже се чуваше най-рядко, съсредоточих се върху него. Всяко вдишване означаваше, че е минало още малко време. Равномерно като махало на часовник, това дишане ме измъкна през изгарящите секунди към края.

Продължавах да ставам по-силна, мислите ми — поясни. Когато се появиха нови звуци, успях да слушам.

Чух леки стъпки, шепота на въздуха, раздвижен от отваряща се врата. Стъпките се приближиха, усетих натиск върху вътрешната страна на китката си. Не усетих хладината на пръстите. Огънят бе изгорил всеки спомен за прохлада.

— Няма ли промяна?

— Не.

Съвсем лек натиск, дъх върху опалената ми кожа.

— Вече не надушвам морфин.

— Знам.

— Бела? Чуваш ли ме?

Знаех, отвъд всякакво съмнение, че отключех ли челюст, ще изгубя контрол — ще започна да пищя и да вия, и да се гърча и мятам. Ако отворех очи, ако само мръднех с пръст, ако направех каквато и да било промяна, всякакво самообладание щеше да ме напусне.

— Бела? Бела, любима? Можеш ли да отвориш очи? Можеш ли да стиснеш ръката ми?

Натиск върху пръстите ми. На този глас ми бе по-трудно да не отговоря, но останах напълно неподвижна. Знаех, че сегашната болка в гласа му е нищо в сравнение с това, което би могла да бъде. В момента само се страхуваше, че страдам.

— Може би… Карлайл, може би съм закъснял — гласът му бе сподавен, на думата закъснял пресекна съвсем.

За миг решимостта ми се разколеба.

— Чуй сърцето й, Едуард. Та дори сърцето на Емет не бе толкова силно. Никога не съм чувал нещо толкова жизнено. Всичко ще е наред.

Да, бях права да мълча. Карлайл ще го успокои. Нямаше нужда да страда с мен.

— А… а гръбнакът й?

— Травмите й не са по-страшни, отколкото при Есме. Отровата ще я излекува също като Есме.

— Но защо лежи толкова неподвижно? Със сигурност съм направил нещо не както трябва.

— Или пък точно както трябва, Едуард. Сине, направил си всичко, което бих направил и аз, дори повече. Не съм убеден, че бих имал упоритостта и вярата, необходими, за да я спася. Престани да се укоряваш. Всичко ще е наред с Бела.

После накъсан шепот.

— Сигурно е в агония.

— Няма как да сме сигурни. В тялото й имаше толкова много морфин. Не знаем какъв ефект ще окаже върху процеса.

Лек натиск върху вътрешната свивка на лакътя ми. Нов шепот.

— Бела, обичам те. Съжалявам, Бела.

Така исках да му отговоря, но не исках да засилвам болката му. Не и докато имах силите да стоя неподвижно.

През това време мъчителният огън продължаваше да ме изгаря. Но в главата ми вече имаше място и за друго. Достатъчно място, за да се замисля върху разговора им, да си спомня какво се бе случило, да погледна напред, към бъдещето, и все пак безкрайно много място, в което да страдам.

А също и да се тревожа.

Къде беше бебето ми? Защо не беше тук? Защо не я споменаваха?

— Не, ще остана тук — прошепна Едуард, в отговор на неизречена мисъл. — Те ще се справят някак.

— Интересна ситуация — отвърна Карлайл. — А аз си мислех, че съм видял всичко на този свят.

— По-късно ще се погрижа за това. Ще се погрижим заедно — нещо лекичко стисна пламтящата ми длан.

— Сигурен съм, че с общи усилия петимата ще попречим да се стигне до кръвопролитие.

Едуард въздъхна.

— Просто не знам чия страна да взема. Най-вече ми се иска да набия и двамата. Е, ще мислим по-късно.

— Интересно как ще разсъждава Бела, на чия страна ще застане? — отбеляза замислено Карлайл.

Тихо подсмихване, макар и напрегнато.

— Сигурен съм, че ще ме изненада. Винаги успява.

Стъпките на Карлайл отново се отдалечиха, а аз се ядосах, че не мога да разбера нищо. Дали не говореха така загадъчно само за да ме дразнят?

Продължих да броя вдишванията на Едуард, за да отмервам времето.

Десет хиляди деветстотин четиридесет и три вдишвания по-късно в стаята прошумоляха нови стъпки. По-леки. Някак по-… ритмични.

Странно как долавях незабележимите разлики между стъпки, които до вчера изобщо не можех да чуя.

— Колко още остава? — попита Едуард.

— Скоро ще е — отвърна Алис. — Виждаш ли колко ясна става? Вече я виждам далеч по-добре — тя въздъхна.

— Не ти ли премина раздразнението?

— Ни най-малко, но много благодаря, че повдигаш темата — измърмори тя. — И ти би изпаднал в ужас, ако разбереш, че собствената ти природа те е хванала в капан. Най-добре виждам вампирите, защото аз самата съм вампир. Хората също виждам добре, защото някога съм била човек. Но тези странни кръстоски помежду им изобщо не ги виждам, защото никога не съм имала досег с нещо подобно. Уф!

— Съсредоточи се, Алис.

— Добре де. Вече я виждам съвсем лесно.

Настъпи дълго мълчание, после Едуард въздъхна. Прозвуча различно, по-щастливо.

— Тя наистина ще се оправи — промълви.

— Естествено, че ще се оправи.

— Преди два дни не беше толкова оптимистично настроена.

— Преди два дни не виждах както трябва. Но сега, когато изплува от мъртвата зона, работата стана фасулска.

— Би ли се съсредоточила? По отношение на времето. Дай ми приблизителна прогноза.

Алис въздъхна.

— Колко си нетърпелив. Добре. Дай ми само сек…

Тихо дишане.

— Благодаря, Алис — гласът му звучеше далеч по-бодро.

Колко време? Не можаха ли поне да го кажат гласно, за да ги чуя? Толкова много ли исках? Колко още секунди щях да горя? Десет хиляди? Двайсет? Още един ден — осемдесет и шест хиляди и четиристотин? Или повече?

— Ще бъде ослепителна.

Едуард тихо изръмжа.

— Винаги си е била.

Алис изсумтя.

— Знаеш какво имам предвид. Погледни я само.

Едуард не отговори, но думите на Алис ми вдъхнаха надежда, че може би няма да изглеждам като парче въглен, както се чувствах в момента. Струваше ми се, че от мен са останали само обгорели кости. Всяка клетка в тялото ми бе превърната в пепел.

Чух как Алис плавно напуска стаята. Чух шумоленето на плата, който се полюшна при движението й. Чувах тихото бръмчене на лампата, която висеше от тавана. Чувах лекия ветрец, който галеше фасадата на къщата. Чувах всичко.

На долния етаж някой гледаше бейзболен мач. „Маринърс“ водеха с две обиколки.

— Мой ред е — сопна се Розали някому, който тихо изръмжа в отговор.

— Хей, по-спокойно — обади се Емет.

Някой изсъска.

Заслушах се за още някакъв звук, но чувах единствено мача. Бейзболът не беше достатъчно интересен, за да ме разсее от болката, така че отново се съсредоточих в дишането на Едуард и продължих да отброявам секундите.

Двайсет и една хиляди деветстотин и седемнадесет секунди и половина по-късно болката се промени.

Добрата новина бе, че започна да отслабва във върховете на пръстите на ръцете и краката ми. Съвсем бавно, но поне бе нещо ново. Трябваше да е това. Болката напускаше тялото ми…

После дойде лошата новина. Огънят в гърлото ми също се промени. Сега не само пламтеше, но беше пресъхнало. Сухо като барут. Толкова жадно. Изгарящ огън и изгаряща жажда…

Другата лоша новина: огънят в сърцето ми стана още по-горещ.

Как изобщо беше възможно.

Туптенето му, и без това ускорено, се забърза, огънят подпали ритъма му до нова френетична скорост.

— Карлайл — обади се Едуард. Гласът му бе тих, но ясен. Знаех, че Карлайл ще го чуе, ако е в къщата или близо до нея.

Огънят отстъпи от дланите ми, остави ги блажено безболезнени и хладни. Но настъпи към сърцето ми, което пламна жарко като слънцето и бясно заблъска.

Карлайл влезе в стаята заедно с Алис. Стъпките им бяха ясни, можех да кажа, че Карлайл върви отдясно, на крачка пред Алис.

— Чуйте — каза Едуард.

Най-силният звук в стаята бе побеснялото ми сърце, което думкаше в такт с танцуващите пламъци.

— О! — каза Карлайл. — Съвсем към края е. Болката бе толкова мъчителна, че не можах да се зарадвам.

Но китките ми бяха свободни, както и глезените. Огънят в тях бе напълно потушен.

— Наистина скоро — съгласи се възторжено Алис. — Ще повикам останалите. Да накарам ли Розали…?

— Да, дръжте бебето настрана.

Какво? Не. Не! Как така да държат бебето настрана? Как изобщо му хрумна?

Пръстите ми трепнаха, раздразнението най-после наруши така грижливо поддържаната фасада.

Тримата направо спряха да дишат и стаята потъна в пълно мълчание, с изключение на сърцето ми, което блъскаше като пневматичен чук.

Една ръка стисна непокорните ми пръсти.

— Бела? Бела, любима?

Дали можех да му отговоря, без да изпищя? Замислих се за момент, а после огънят се оттегли от лактите и коленете ми и изригна още по-горещ в гърдите ми. Реших да не рискувам.

— Ще ги доведа — каза Алис, а в тона й се долавяше настойчива нотка. Чух как въздухът изсвистя, когато се втурна навън.

И тогава — Ооо!

Сърцето ми полетя, задумка като перка на хеликоптер, а звукът почти се сля в една-единствена нота. Имах чувството, че всеки миг ще пробие ребрата ми. Огънят избухна с пълна сила в средата на гърдите ми, изсмука последните пламъци от тялото ми, за да подхрани тази най-могъща клада. Болката ме зашемети, разкъса желязната ми хватка върху кола. Гърбът ми се огъна, изви се на дъга, сякаш огънят ме теглеше нагоре, сграбчил ме за сърцето.

Не позволих на друга част от тялото ми да ми измени, когато гърбът ми се свлече обратно върху масата.

В мен се разрази истинска битка — препускащото ми сърце се бореше срещу настъпващия огън. И двете страни губеха. Огънят бе обречен, тъй като бе погълнал всичко, което можеше да го подхрани, а сърцето ми галопираше към последния си удар.

Огънят затегна хватка, съсредоточи се в този единствен останал човешки орган с последен, непоносим подем. В отговор, сърцето ми издаде дълбок, кух тътен. После се запъна и тихо изтуптя един последен път.

Не се чуваше никакъв звук. Никакво дишане. Нито дори моето.

За миг отсъствието на болката бе единственото, което сетивата ми регистрираха.

После отворих очи и погледнах над себе си.