Стефани Майър
Зазоряване (20)

Осемнадесета глава
За това просто нямам думи

Потънала в кръв, Бела започна да тръпне и да се криви в ръцете на Розали сякаш някой я изтезаваше с електрически ток. През цялото време лицето й бе абсолютно безизразно — беше в безсъзнание, но бясното блъскане отвътре повдигаше цялото й тяло. В такт с конвулсиите се чуваше остър пукот и хрущене.

Розали и Едуард замръзнаха за част от секундата, после едновременно се хвърлиха напред. Розали грабна тялото на Бела в ръце и двамата с Едуард се стрелнаха към горния етаж, крещейки с такава скорост, че ми беше невъзможно да разгранича отделните думи.

Хукнах след тях.

— Морфин! — изкрещя Едуард към Розали.

— Алис, намери Карлайл по телефона! — изпищя Розали.

Стаята, в която ги последвах, приличаше на спешно отделение, разположено насред библиотека. Лампите светеха с яркобяла светлина. Бела лежеше под тях и кожата й изглеждаше прозрачна под злобния им блясък. Тялото й се мяташе като риба в пясъка. Розали я притисна надолу, задърпа и разкъса дрехите й, а Едуард заби спринцовка в ръката й.

Колко ли пъти си я бях представял гола? А сега не можех дори да я прогледна. Беше ме страх да си припомня тези мисли.

— Какво става, Едуард?

— Бебето се задушава!

— Явно плацентата се е отлепила!

Точно в този миг Бела дойде в съзнание. Реагира на думите им с писък, който изстърга тъпанчетата ми като с остри нокти.

— Извади го! — закрещя. — Не може да диша! Извади го веднага!

В очите й избиха червени петна, когато кръвоносните съдове се пукнаха от крясъка й.

— Морфинът… — изръмжа Едуард.

— Не! Веднага…! — нов фонтан от кръв прекъсна писъка й. Той повдигна главата и освободи устата й, за да може да диша.

Алис влетя в стаята и защипа малка синя слушалка под косата на Розали. След това се дръпна назад, с разширени, пламтящи златни очи, докато Розали съскаше обезумяло в телефона.

На ярката светлина кожата на Бела бе по-скоро лилаво-черна, отколкото бяла. Под кожата, върху грамадната, тресяща се подутина на корема й, се просмукваше нещо тъмночервено. Розали се надвеси със скалпел в ръка.

— Изчакай морфинът да се разпространи! — изкрещя й Едуард.

— Нямаме време — изсъска Розали. — Той умира!

Скалпелът опря корема на Бела, и там, където прободе кожата, бликна яркочервено. Сякаш някой обърна пълна кофа, сякаш отвори докрай кран на чешма. Бела се сгърчи, но не изпищя. Все още се давеше в кръв.

В този миг Розали загуби контрол. Видях как изражението й се сменя, видях как устните й оголват зъбите, а черните й очи блясват от жажда.

— Не, Роуз! — изръмжа Едуард, но ръцете му бяха приклещени под тялото на Бела — опитваше се да я изправи, за да й даде възможност да диша.

Хвърлих се към Розали, прескочих масата, без да губя време да се трансформирам. Когато ударих каменното й тяло и я блъснах към вратата, усетих как скалпела се врязва дълбоко в лявата ми ръка. Дясната ми длан халоса лицето й, изкриви челюстта и спря дишането й.

Хванал я за лицето, извъртях цялото й тяло, така че да мога да я ритна с всичка сила в корема. Сякаш ритнах бетонна плоча. Тя полетя към рамката на вратата и цялата я изметна. Малката слушалка в ухото й се пръсна на парчета. Алис се появи изневиделица, сграбчи я за гърлото и я извлече в коридора.

Трябва да й го призная на Златокоска — изобщо не се съпротивляваше. Искаше да я надвия. Остави ме да я напердаша, за да спаси Бела. Така де, за да спаси онова нещо.

Измъкнах острието от ръката си.

— Алис, махни я оттук! — извика Едуард. — Заведи я при Джаспър и я дръж там! Джейкъб, трябваш ми!

Не изчаках да видя как Алис ще довърши задачата. Хвърлих се към операционната маса, където Бела бе съвсем посиняла, с изцъклени очи.

— Изкуствено дишане? — изръмжа ми напрегнато Едуард.

— Да!

Погледнах настойчиво лицето му, в търсене на знак, че ще реагира като Розали. Но в изражението му се четеше единствено трескава концентрация.

— Накарай я да диша! Трябва да го извадя, преди да…

Нов оглушителен пукот разтърси тялото й, най-силният досега, толкова силен, че и двамата замръзнахме от ужас и зачакахме ответния писък. Но нищо. Краката й, до този момент сгърчени от болка, внезапно се отпуснаха и изпънаха под неестествен ъгъл.

— Гръбнакът й — задави се той ужасено.

— Измъквай го от там! — озъбих се и му метнах скалпела. — Сега вече няма да усети нищо!

После се приведох над главата й. Не видях нищо в устата й, така че притиснах устни към нейните и вдишах в тях цялото съдържание на дробовете си. Усетих как тръпнещото й тяло се раздува, така че явно гърлото й беше чисто.

Устните й имаха вкус на кръв.

Чувах сърцето й да тупка неравномерно. Продължавай, мислех освирепял, докато вдишвах нова глътка въздух в тялото й. Ти ми обеща. Каза, че сърцето ти ще издържи.

Чух тихото, мокро движение на скалпела през корема й. И капването на поредната струйка кръв върху пода.

Но следващият звук направо ме прониза, неочакван, ужасяващ. Като че някой раздробяваше метал. Звукът събуди спомените за онази битка на поляната преди толкова месеци, за страховития шум при разкъсването на новородени. Хвърлих бърз поглед към Едуард и видях как е притиснал лице в подутината. Вампирски зъби — сигурен способ за пробиване на вампирска кожа.

Потръпнах и вдъхнах още въздух в дробовете на Бела.

Тя се изкашля в лицето ми, клепачите й изпърхаха, очите й се завъртяха сляпо.

— Стой с мен, Бела! — извиках й. — Чуваш ли ме? Стой с мен! Няма да ме напуснеш. Сърцето ти трябва да издържи!

Очите й се раздвижиха, затърсиха мен, или него, но не виждаха нищо.

Въпреки това се втренчих в тях, не ги изпусках от поглед.

После тялото й внезапно застина в ръцете ми, макар дишането й да се възстанови с хриптене, а сърцето й да продължаваше да думти. Осъзнах, че покоят й означаваше, че вече е приключило. Блъскането отвътре бе спряло. Вероятно онова вече не бе в нея.

Не беше.

Чух Едуард да прошепва:

— Ренесме.

Значи Бела е грешала. Не беше момчето, което си бе представяла. Не че се изненадвах. Нали грешеше за всичко.

Не отделях поглед от изпъстрените й с червени петна очи, но все пак усетих как ръцете й немощно се надигат.

— Дай да… — изграчи тя с накъсан шепот. — Дай ми я.

Би трябвало да съм наясно, че Едуард винаги ще й дава каквото поиска, независимо колко нелепо е желанието й. Но и през ум не би ми минало, че ще я послуша сега. Така че не ми хрумна да го спра.

Нещо топло докосна ръката ми. Което трябваше веднага да привлече вниманието ми. На мен нищо не ми се струваше топло.

Но не можех да откъсна очи от Бела. Тя премигна, после зяпна, внезапно прогледнала. Издаде някакъв странен, мъчителен стон.

— Ренес… ме. Толкова… красива.

После изведнъж изохка — изохка от болка.

Когато все пак погледнах, вече беше късно. Едуард бе дръпнал топлото, кърваво същество от отпуснатите й ръце. Очите ми пробягаха по кожата на Бела. Беше алена от кръв — кръвта, която бе плиснала от устата й, кръвта, с която бе покрито съществото, а сега и прясната кръв, която набъбваше от ухапването с форма на миниатюрен двоен полумесец точно над лявата й гърда.

— Не, Ренесме — прошепна Едуард, сякаш искаше да внуши обноски на чудовището.

Не погледнах нито него, нито малкото. Гледах само Бела, чиито очи отново се завъртяха.

С едно последно глухо припляскване сърцето й се препъна и замлъкна.

Пропусна може би половин удар, преди ръцете ми да се озоват върху гърдите й и да започнат да помпат. Броях наум, стараейки се да поддържам равномерен ритъм. Едно. Две. Три. Четири.

Спрях за секунда и отново вдишах въздух в дробовете й.

Не виждах нищо. Очите ми бяха влажни, всичко бе размазано. За сметка на това чувах безкрайно отчетливо звуците в стаята. Неохотното претупване на сърцето й под настойчивите ми длани, думкането на моето собствено, и още нещо — някакво пърхащо туптене, твърде забързано, твърде тихо. Не можех да разбера откъде идва.

Вкарах нова порция въздух в гърлото й.

— Какво чакаш? — едва успях да процедя и отново запомпах. Едно. Две. Три. Четири.

— Вземи бебето — каза настоятелно Едуард.

— Хвърли го през прозореца. — Едно. Две. Три. Четири.

— Дай я на мен — звънна тих глас от прага.

Двамата с Едуард изръмжахме едновременно.

Едно. Две. Три. Четири.

— Вече се владея — увери ни Розали. — Дай ми малката, Едуард. Ще се грижа за нея, докато Бела…

Отново вдишах вместо Бела. Пърхащото туп-туп-туп заглъхна в далечината.

— Отмести си ръцете, Джейкъб.

Вдигнах поглед от белите очи на Бела, без да спирам да тласкам сърцето й. Едуард стискаше спринцовка — цялата сребриста, като направена от стомана.

— Какво е това?

Каменната му ръка отмести моята от пътя си. Чу се тихо изхрущяване, когато кутрето ми се счупи. В същата секунда той заби иглата право в сърцето й.

— Отровата ми — отвърна и натисна буталото до долу.

Чух как сърцето й подскочи като ударено с ток.

— Продължавай — нареди ми. Гласът му беше леден, мъртъв. Свиреп и лишен от емоция. Като на автомат.

Пренебрегнах отшумяващата болка в пръста и започнах отново да помпам. Сега беше по-трудно, кръвта й сякаш се съсирваше — по-гъста, по-бавна. Докато тласках лепкавата кръв през вените й, загледах какво прави.

Сякаш я целуваше, докосваше бегло с устни шията й, китките, сгъвките на лактите. Но чувах как кожата се разкъсва, как зъбите му проникват, отново и отново, вкарват отровата в организма й през възможно най-много точки. Видях как прокарва бледия си език през кървящите прорези, но схванах какво прави, преди да успея да се отвратя или ядосам. Там, където езикът му разнесеше отровата върху кожата й, тя се запечатваше. И отровата, и кръвта оставаха в тялото.

Вкарах още въздух в устата й, но там вече нямаше нищо. Само безжизненото надигане на гърдите й в отговор на моите действия. Продължавах да помпам сърцето й, продължавах да броя, докато той трескаво работеше върху тялото, опитваше се да го възстанови. Но, което е счупено…

Под ръцете ни вече нямаше нищо, бяхме само аз, само той.

Наведени над труп.

Защото само това бе останало от момичето, което и двамата обичахме. Този разкъсан, обезкървен, осакатен труп. Вече не можехме да поправим Бела.

Знаех, че е твърде късно. Знаех, че е мъртва. Знаех го със сигурност, защото привличането бе изчезнало. Вече не чувствах потребност да бъда тук, до нея. Тя вече не беше тук. И това тяло вече не ме привличаше към себе си. Безумната нужда да съм край нея се бе изпарила.

Или може би по-скоро се бе изместила. Сега като че ли я чувствах от противоположната посока. От долния етаж, през вратата. Копнежът да се измъкна оттук и никога, никога да не се върна.

— Върви тогава — тросна се той и перна ръцете ми, за да заеме мястото ми. Счупените пръсти станаха три.

Изпънах ги сковано, без да обръщам внимание на пулсиращата болка.

Той тласкаше мъртвото й сърце по-бързо от мен.

— Не е мъртва — изръмжа. — Ще се оправи.

Не бях сигурен дали изобщо говори на мен. Обърнах се, оставих го с неговата мъртва и тръгнах бавно към вратата. Съвсем бавно. Не можех да накарам краката си да се забързат.

Значи това беше. Океанът от болка. Отсрещният бряг бе толкова далече отвъд кипящите води, че не можех дори да си го представя, камо ли да го зърна.

Отново се почувствах кух, загубил цел. От толкова отдавна се борех за спасението на Бела. Но вече не можеше да бъде спасена. Съвсем съзнателно се бе пожертвала, бе се оставила малкото чудовище да я разкъса и бях загубил битката. Всичко бе свършило.

Потръпнах от звука, който се носеше след мен, докато влачех тежки крака по стълбите — звука на мъртво сърце, което насилват да бие.

Искаше ми се някак да излея шише белина в главата си и да я оставя да изпържи мозъка ми. Да изгори всички образи от последните минути на Бела. Готов бях да понеса мозъчните поражения, само и само да се отърва от тези картини — писъците, кръвта, непоносимото хрущене и трошене, докато новороденото чудовище си пробиваше път отвътре навън през тялото й…

Искаше ми се да хукна, да прескачам стъпалата по десет наведнъж, да излетя през вратата, но краката ми бяха като оловни, а тялото ми бе смазано от непозната до този момент умора. Влачех се по стълбите като грохнал старец.

На последното стъпало спрях да почина, да събера сили, за да стигна вратата.

Розали седеше в чистия край на белия диван, с гръб към мен и гукаше и мълвеше на увитото в одеяло същество в ръцете си. Вероятно чу, че спирам, но не ми обърна внимание, захласната в този миг на откраднато майчинство. Може би сега щеше да е щастлива. Беше получила каквото желаеше, а Бела никога нямаше да се върне, за да си го вземе. Интересно дали на това се бе надявала отровната блондинка през цялото време.

Държеше нещо тъмно в ръце, а миниатюрният убиец, когото притискаше, лакомо смучеше.

Миризмата на кръв във въздуха. На човешка кръв. Розали го хранеше. Естествено, че ще иска кръв. Какво друго да дадеш на чудовище, което така безмилостно бе осакатило собствената си майка? Със същия успех можеше да смуче от кръвта на Бела. Може би точно нейната смучеше.

Докато слушах как малкия палач се храни, силите ми внезапно се върнаха.

Сили и ненавист, и горещина — алена горещина, която се разстла в главата ми и се разгоря, но не успяваше да заличи нищо. Образите в главата ми бяха горивото, подхранваха пламъците, но отказваха да бъдат погълнати от тях. Усетих как спазмите ме разтърсват от главата до петите и не се опитах да ги спра.

Розали бе напълно погълната от създанието, не ми обръщаше никакво внимание. Така бе омагьосана, че нямаше да успее да ме спре.

Сам беше прав. Това нещо бе извращение, самото му съществуване противоречеше на природата. Черен, лишен от душа демон. Нещо, което нямаше право да живее.

Нещо, което трябваше да бъде унищожено.

Изглежда, в крайна сметка, притеглянето не ме водеше към вратата. Сега усетих как ме подтиква, как ме тегли напред. Как ме тласка да довърша това, да очистя света от тази гадост.

Розали щеше да се опита да ме убие, след като създанието бе мъртво, а аз щях да се боря. Не бях сигурен дали ще имам време да я довърша, преди останалите да се притекат на помощ. Може би да, може би не. Не ми пукаше особено.

Не ми пукаше и дали вълците, от която и да е глутница щяха да отмъстят за смъртта ми, или ще преценят, че възмездието на вампирите е било справедливо. Нищо нямаше значение. Интересуваше ме единствено моята справедливост. Моето отмъщение. Онова, което бе убило Бела, нямаше да съществува и минута повече.

Ако Бела бе оцеляла, щеше да ме намрази за това. Щеше да иска лично да ме убие.

Но не ми пукаше. Нима на нея й пукаше какво ми бе причинила — така да се остави да умре като животно? Тогава защо аз да се съобразявам с чувствата й?

Ами Едуард? Вероятно бе твърде зает, за да чуе кроежите ми, твърде потънал в безумното си отрицание на очевидното, погълнат да съживява труп.

Нямаше да имам възможност да спазя обещанието си към него, освен ако — а аз самият не бих заложил и цент — някак успеех да спечеля битката срещу Розали, Джаспър и Алис, трима срещу един. Но дори да успеех, едва ли щях да намеря сили да убия Едуард.

Защото ми липсваше нужното състрадание. Защо да го оставя да избяга от стореното? Нямаше ли да бъде по-справедливо и далеч по-удовлетворяващо да го оставя да живее без нищо, без абсолютно нищо?

Така бях изпълнен с омраза, че представата почти ме накара да се усмихна. Без Бела. Без изчадието убиец. Без членовете на семейството му, които щях да поваля. Естествено, тях вероятно щеше да сглоби отново, нямаше да съм наоколо, за да ги изгоря. За разлика от Бела, която никога повече нямаше да е цяла.

Зачудих се дали и създанието би могло да бъде съживено. Едва ли. Беше част от Бела и вероятно бе наследило от нейната ранимост. Долавях го в тихия, пърхащ ритъм на сърцето му.

Неговото сърце биеше. Нейното — не.

Само секунда бе отминала, докато взимах очевидното решение.

Тръпките ставаха все по-дълбоки и все по-бързи. Свих се на кълбо, готов да скоча върху русата вампирка и да изтръгна със зъби съществото от ръцете й.

Розали отново изгука, отмести празното метално шише и вдигна създанието във въздуха, за да притисне лице в бузата му.

Чудесно! Позата бе идеална за скока ми. Приведох се напред и усетих как горещината започва да ме променя, а привличането към убиеца ставаше все по-силно — по-силно от всичко, което някога бях усещал, толкова силно, че ми напомни за заповедите на Алфа, сякаш щеше да ме смаже, ако не се подчиня.

Но този път исках да се подчиня.

Малката убийца се втренчи към мен през рамото на Розали, а погледът й бе далеч по-бистър, отколкото бе нормално, за каквото и да е новородено същество.

Топли кафяви очи, с цвета на млечен шоколад — съвсем същия цвят, каквито бяха очите на Бела.

Треперенето рязко спря, заля ме гореща вълна, по-мощна отпреди, но различна, вече не ме прогаряше.

Осветяваше ме отвътре.

Всичко в мен се разпадна, докато се взирах в миниатюрното порцеланово личице на бебето полувампир, получовек. Всички брънки, с които бях свързан към живота, бяха разсечени начаса, сякаш някой преряза вървите на връзка балони. Всичко, което ме правеше това, което съм — любовта ми към мъртвото момиче на горния етаж, любовта към баща ми, лоялността ми към новата глутница, любовта към другите ми братя, омразата към враговете ми, домът ми, името ми, самата ми същност, се откъснаха от мен — клъц, клъц, клъц — и политнаха в пространството.

Но не останах да се нося без посока. Една нова връзка ме държеше на място.

Не една, а милиони. Не връзки, а стоманени въжета. Милион стоманени въжета, които ме привързваха към едно-единствено нещо, към самия център на вселената.

Вече виждах как вселената се върти около тази едничка точка. Никога по-рано не бях долавял съвършената й симетрия, но сега бе съвсем очевидна.

Не гравитацията ме държеше на мястото ми.

Беше момиченцето в прегръдките на русата вампирка.

Ренесме.

От горния етаж долових нов звук. Единственият звук, който би могъл да достигне до съзнанието ми в този безкраен миг.

Френетично тупкане, препускащ ритъм… Променящо се сърце.