Стефани Майър
Зазоряване (13)

Единадесета глава
Топ две на личния ми неща-който-никога не-искам-да-направя-списък

Сам започна да организира редиците още докато лежах на земята. Ембри и Куил се въртяха около мен, чакаха да се съвзема, да заема мястото си начело.

Усещах импулса, нуждата да се изправя на крака и да ги поведа. Непреодолимата потребност се засилваше и аз напразно се противях и се притисках към земята.

Ембри тихо изскимтя в ухото ми. Не искаше да мисли с думи от страх да не привлече вниманието на Сам върху мен. Усетих безмълвната му молба да се изправя, да го преодолея, да се стегна.

В общото съзнание се долавяше страх, не всеки за себе си, а страх за глутницата като цяло. Довечера едва ли щяха да оцелеят всички. Кои ли братя щяхме да загубим? Чие съзнание щеше да ни напусне завинаги? Чие покрусено семейство щяхме да утешаваме на сутринта?

Умът ми заработи с техните, мислехме в синхрон, за да надвием заедно страховете. Механично се изправих от земята и разтръсках козина.

Ембри и Куил изпухтяха облекчено. Куил допря нос до хълбока ми.

В мислите и на двама им се въртеше единствено предизвикателството, задачата ни. Заедно си припомнихме онези нощи, в които бяхме наблюдавали как Кълън тренират за битката с новородените. Емет Кълън бе най-силен, но Джаспър беше по-сериозен противник. Движеше се като светкавица, съчетаваше в едно сила, скорост и смъртоносни умения. Колко ли векове бе трупал опит? Достатъчно, че останалите да се вслушват в съветите му.

Ако искаш да си във фланга, мога аз да застана начело, предложи Куил. Вълнуваше се повече от останалите. Навремето, когато наблюдаваше демонстрациите на Джаспър, умираше от желание да премери сили срещу вампира. В неговите очи предстоящата битка бе съревнование. Макар да знаеше, че животът му е в опасност. Той просто възприемаше нещата така. И Пол беше такъв, както и хлапетата, които още не бяха влизали в сражение, Колин и Брейди. Вероятно и Сет щеше да е такъв, ако враговете ни не му бяха приятели.

Джейк?, побутна ме Куил. Как искаш да се разпределим?

Поклатих глава. Не можех да се съсредоточа. Неудържимата нужда да се подчиня на заповедите ме превръщаше в марионетка, сякаш за всеки от мускулите ми бяха закачени конци. Крачка напред, после още една.

Сет клюмаше след Колин и Брейди. Лия беше застанала начело на тяхната група. Не му обръщаше внимание, докато обсъждаше стратегията с другите, и виждах, че предпочита изцяло да го изключи от битката. Имаше нещо майчинско в чувствата й към по-малкия й брат. Направо й се искаше Сам да го отпрати да си ходи. А той изобщо не долавяше колебанията й. Опитваше се да свикне с конците на кукловод, както и аз.

Може би ако спреш да се съпротивляваш…, прошепна Ембри.

Просто се съсредоточи върху задачата ни. Върху едрите. Ще ги смажем. Наши са!, Куил се опитваше да се надъха — като треньор преди мач.

Може би наистина бе лесно да мисля само за задачата. Не беше трудно да си представя как нападам Джаспър и Емет. И преди се беше случвало да сме на косъм. Толкова дълго ги бях считал за врагове. Можех отново да разсъждавам така.

Просто трябваше да забравя, че защитават онова, което и аз бих защитавал. Да забравя причината, поради която може би предпочитах да победят…

Джейк, предупреди ме Ембри. Съсредоточи се.

Краката ми вяло помръднаха в опит да устоят на подръпването на конците.

Няма смисъл да се бориш, прошепна отново Ембри.

Прав беше. В крайна сметка, ако Сам решеше да се наложи, щях да му се подчиня. А той беше решил. Очевидно.

Имаше разумна причина авторитетът на Алфа да съществува. Дори глутница с нашия размер не би представлявала кой знае каква сила, ако нямаше водач. За да бъдем ефективни, трябваше да действаме заедно, да разсъждаваме заедно. А за целта тялото трябваше да има глава.

А ако Сам грешеше? Никой не би могъл да направи нищо. Никой не би могъл да оспори решението.

Освен.

И ето я — мисъл, която никога, никога не съм искал да ми хрумва. Но сега, с омотани в невидими нишки крака, се сетих за изключението с огромно облекчение. Не просто облекчение, а дива радост.

Никой не би могъл да оспори решението на Алфа — освен аз самият.

Не бях направил нищо, за да го заслужа. Но някои неща ми се полагаха по рождение, неща, за които не бях предявявал претенции.

Никога не съм искал да водя глутницата. Сега също не исках. Не исках отговорността за съдбите на всички да тежи на моите плещи. Сам се справяше далеч по-добре, отколкото аз някога бих могъл.

Но тази вечер не беше прав.

А аз не се бях родил да коленича пред него.

Оковите паднаха от тялото ми в секундата, в която прегърнах рожденото си право.

Можех да почувствам как се надигат в мен — усещането за свобода едновременно с някаква странна, куха сила. Куха, защото силата на Алфа идваше от глутницата му, а аз нямах глутница. За миг се почувствах безкрайно самотен.

Вече нямах глутница.

Но когато тръгнах към Сам, който стоеше до Пол и Джаред и обсъждаше стратегията, вървях изправен, силен. Той се обърна при звука от стъпките ми и черните му очи се присвиха.

Не, повторих.

Той чу веднага, чу решението ми и гласа на Алфа в моите мисли. Подскочи половин крачка назад и изскимтя от изненада.

Джейкъб? Какво си направил?

Няма да те последвам, Сам. Не и за нещо толкова грешно.

Той се втренчи в мен изумено.

Нима си готов… готов да избереш враговете пред семейството си?

Те не са, тръснах глава в опит да я проясня, те не са ни врагове. Никога не са били. Но ми стана ясно едва когато започнах да обмислям как да ги унищожа.

Но ти не го правиш заради тях, излая той. Правиш го заради Бела. А тя никога не е била за теб, никога не те е искала, а ти продължаваш да съсипваш живота си заради нея!

Сурови думи, но верни. Поех дълбоко въздух, вдишах го заедно с думите.

Може би си прав. Но ти възнамеряваш да унищожиш цялата глутница заради нея, Сам. Независимо кои ще оцелеят довечера, ръцете им винаги ще са изцапани с кръв.

Трябва да защитим семействата си!

Знам какво е решението ти, Сам. Но вече няма да решаваш вместо мен.

Джейкъб, не можеш да обърнеш гръб на племето.

Чух двойното ехо от заповедта на Алфата, но този път тя беше лишена от тежест. Не ме засягаше. Сам стисна зъби и се опита да ме накара да откликна на думите му.

Втренчих се в гневните му очи.

Синът на Ефраим Блак не е роден да следва сина на Аивай Ули.

Така значи, Джейкъб Блак? Козината на врата му настръхна, муцуната му се разтегли и оголи зъби. Пол и Джаред се озъбиха и настръхнаха от двете му страни. Дори да успееш да ме победиш, глутницата никога няма да те последва!

Този път аз отскочих назад и от гърлото ми се откъсна изненадано скимтене.

Да те победя ли? Нямам намерение да се бия с теб, Сам.

Тогава какви са намеренията ти? Отказвам да ти отстъпя мястото си, за да защитаваш изчадието на вампира за сметка на глутницата.

Изобщо не очаквам да ми отстъпваш мястото.

Ако им заповядаш да те последват…

Никога не бих отнел нечия воля.

Той трепна от укора и опашката му се люшна напред-назад. После направи крачка напред, опря лапа в моята, а оголените му зъби бяха само на сантиметри от моите. Не бях забелязал, че съм станал по-висок от него.

Не може да има повече от един Алфа. Глутницата избра мен. Нима искаш да ни разединиш точно тази вечер? Нима ще се обърнеш срещу братята си? Прекрати това безумие и се върни в редиците ни! Във всяка дума кънтеше заповед, но аз бях неуязвим. Кръвта на Алфа течеше неразредена във вените ми.

Започвах да разбирам защо в никоя глутница не можеше да има повече от един Алфа. Тялото ми реагираше на предизвикателството. Усещах как се надига инстинктът да защитавам правото си. Примитивната същност на вълка у мен бе готова за битка за надмощие.

Впрегнах цялата си енергия, за да овладея реакцията. Не исках да се хвърля в безсмислена, унищожителна битка срещу Сам. Той все още бе мой брат, въпреки че му се противопоставях.

Тази глутница има един-единствен водач. Не го оспорвам. Но избирам да поема свой път.

Да не се каниш да се присъединиш към вампирско сборище, Джейкъб?

Трепнах.

Не знам, Сам. Но знам, че това…

Той се сви, когато долови авторитета на Алфа в гласа ми. Засегна го по-силно, отколкото неговият — мен. Защото имах рожденото право да му заповядвам.

Ще застана между теб и Кълън. Отказвам да гледам как глутницата избива невинни хора — трудно ми беше да използвам тази дума за вампири, но пък беше вярна. Не така трябва да постъпва глутницата ни. Поведи ги в правилна посока, Сам.

Извърнах се да си вървя и воят на останалите раздра въздуха в хор.

Забих нокти в пръстта и хукнах далеч от суматохата, която бях създал. Нямах много време. Добре поне, че само Лия имаше шанс да ме надтича, а вече имах предимство.

Воят постепенно заглъхна, но продължавах да чувам как разкъсва тихата нощ, което донякъде ме успокои. Все още не ме бяха погнали.

Трябваше да предупредя вампирите, преди глутницата да се съвземе и да намери начин да ме спре. Успеех ли, може би Сам щеше да се почувства длъжен да размисли, преди да е станало твърде късно. Летях към бялата къща, която така ненавиждах, а домът ми оставаше все по-назад. Вече нямах дом. Бях му обърнал гръб.

Днешният ден бе започнал като всеки друг. Прибрах се вкъщи след дежурството, едновременно с дъждовния изгрев, закусих с Били и Рейчъл, гледах глупости по телевизията, сдърпах се с Пол… Как успя всичко да се промени толкова окончателно, да стане нереално? Така да се обърка и извърти, че се оказвах тук сега — съвсем сам, без желание Алфа, откъснат от братята си, предпочел вампирите пред тях?

В този миг звукът, от който се опасявах, прекъсна несвързаните ми мисли — меко тупкане на едри лапи, които ме преследваха. Хвърлих се напред и полетях през черната гора. Трябваше само да се приближа достатъчно, че Едуард да чуе предупреждението в главата ми. Лия не би могла да ме спре сама.

Но после долових настроението в мислите зад мен. Не беше гняв, а ентусиазъм. Не ме преследваха… а ме следваха.

Обърках крачка. На два пъти залитнах, преди да успея да възстановя ритъм.

Чакай ме! Краката ми не са дълги като твоите.

Сет! Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? Връщай се обратно!

Той не отговори, но усещах вълнението му, докато препускаше след мен. Виждах през очите му, както и той през моите. За мен нощта бе мрачна и безрадостна. За него бе изпълнена с надежда.

Не бях осъзнал, че забавям скорост, но той внезапно се озова до хълбока ми и затича редом с мен.

Хич не се шегувам, Сет! Нямаш работа с мен. Махай се.

Дългурестият вълк изсумтя.

Искам да ти пазя гърба, Джейкъб. Смятам, че си прав. И нямам намерение да заставам зад Сам, при положение че…

Напротив, дявол да те вземе, ще застанеш плътно зад Сам! Връщай си рунтавия задник обратно в Ла Пуш и прави каквото ти казва Сам.

Не.

Омитай се, Сет!

Това заповед ли е, Джейкъб?

Въпросът му ме сепна. Опитах да спра рязко и поднесох, ноктите ми издълбаха бразди в калта.

Не заповядвам на никого. Просто ти казвам нещо, което и без това си знаеш.

Той приклекна до мен.

Ще ти кажа какво знам — знам, че е ужасно тихо. Не забелязваш ли?

Премигнах. Опашката ми нервно се развя, когато схванах мисълта зад думите. Тишината се нарушаваше от един-единствен звук. Въздухът все още трептеше от воя, далеч на запад.

Още не са се трансформирали обратно, каза той.

Това се очакваше. Глутницата щеше да е нащрек. Щяха да използват мисловната връзка, за да огледат ситуацията от всички страни. Но не чувах какво мислят. Чувах единствено Сет. Никой друг.

Явно отделните глутници нямат общо съзнание. Интересно. На бащите ни май не им се е налагало да го знаят. Защото досега не е имало причина глутницата да се разделя. Никога не е имало достатъчно вълци за две. Уха. Ама наистина е тихо. Чак зловещо. Но същевременно приятно, не мислиш ли? Обзалагам се, че им е било по-лесно така, на Ефраим и Куил и Аивай. Шумът в главата е съвсем поносим при трима. Или пък двама.

Млъквай, Сет.

Да, сър.

Престани! Няма две глутници. Има една глутница, а аз съм сам. Това е. Така че можеш да си вървиш вкъщи.

Щом няма две глутници, тогава защо се чуваме помежду си, а не чуваме останалите? Според мен, когато обърна гръб на Сам, това беше много съществена стъпка. Промяна. А това, че аз те последвах, явно също е било съществена стъпка.

Прав си, отстъпих. Но каквото се е променило веднъж, винаги може да се върне в първоначално положение.

Той се изправи и затича на изток.

Сега нямаме време да спорим. Трябва да бързаме, преди Сам да…

В това беше прав. Нямахме време за подобен спор. Затичах отново, но вече не се пришпорвах толкова. Сет продължаваше да ме следва по петите, на традиционното място на Втория край десния ми хълбок.

Мога да тичам и от другата ти страна, помисли той, а носът му леко клюмна. Не те последвах с идеята за повишение.

Тичай, където си искаш. Все ми е едно.

Не се чуваше шум от преследване, но и двамата едновременно ускорихме крачка. Вече започвах да се тревожа. Щом не можех да чувам мислите на глутницата, нещата щяха да се усложнят. Нямаше да знам повече за момента на нападението от самите Кълън.

Ще се редуваме на пост, предложи Сет.

И какво ще направим, ако глутницата ни предизвика?, очите ми се присвиха. Ще нападнем братята си? Сестра ти?

Не, ще подадем сигнал за тревога и ще отстъпим. Това добре. Ами после? Не мисля…

Знам, съгласи се той. Вече не толкова уверен. И аз не мисля, че бих могъл да се бия с тях. Но и те няма да са във възторг от идеята да ни нападнат. Което може да се окаже достатъчно да ги спре. Освен това, вече са само осем.

Престани да проявяваш такъв… не можах веднага да избера правилната дума. Оптимизъм. Лазиш ми по нервите.

Хубаво де. Да съм мрачен и черноглед ли искаш, или просто да млъкна?

Млъквай!

Млъквам!

Така ли? Не съм сигурен, че можеш.

Той най-после затвори уста.

В този момент пресякохме шосето и навлязохме в гората, която ограждаше къщата на Кълън. Дали Едуард ни чуваше вече?

Може би трябва да си мислим нещо от сорта на „Идваме в мир“.

Давай тогава.

Едуард? Той нерешително подвикна името наум. Едуард, там ли си? Е, сега вече се чувствам глупаво.

Така и звучиш.

Мислиш ли, че ни чува?

Вече бяхме на около километър.

Мисля, че да. Хей, Едуард, ако ме чуваш, нареждай каруците в кръг, кръвопиецо. Имаш си проблеми.

Имаме си проблеми, поправи ме Сет.

В този момент излязохме от гората и се озовахме на голямата морава. Къщата беше тъмна, но не и празна. Едуард стоеше на верандата между Емет и Джаспър. Изглеждаха снежнобели на бледата светлина.

— Джейкъб? Сет? Какво става?

Намалих, после отстъпих няколко крачки назад. През вълчия ми нос миризмата бе толкова силна, че буквално го прогаряше. Сет изскимтя тихо, поколеба се, после отстъпи зад мен.

За да отговоря на Едуард, превъртях наум конфронтацията със Сам отзад напред. Сет си припомняше наред с мен, попълваше празнотите, показваше сцената от друг ъгъл. Но когато стигнахме до „извращение“, побързахме да спрем, защото Едуард изсъска свирепо и скочи от верандата.

— Искат да убият Бела? — изръмжа той.

Емет и Джаспър, нали не бяха чули първата част от разговора, възприеха въпроса му за твърдение. За части от секундата се озоваха до него и оголили зъби се хвърлиха към нас.

Хей, я стига, помисли си Сет и отстъпи назад.

— Ем, Джас — не те! Останалите. Глутницата идва насам.

Емет и Джаспър се олюляха на пети. Емет се обърна към Едуард, но очите на Джаспър останаха впити в нас.

— А на тях какъв им е проблемът? — тросна се Емет.

— Същият като моя — просъска Едуард. — Но имат различен план за действие. Събери останалите. Повикай Карлайл. Двамата с Есме трябва веднага да се върнат.

Изскимтях неспокойно. Бяха се разделили.

— Не са далече — отвърна Едуард със същия безжизнен глас като преди.

Ще отида да проверя, обади се Сет. Ще пробягам западния периметър.

— Няма ли да е опасно, Сет? — попита Едуард.

Двамата със Сет си разменихме погледи.

Едва ли, помислихме едновременно. След което добавих, но може би е по-добре аз да отида. За всеки случай…

Мен е по-малко вероятно да ме нападнат, изтъкна Сет. За тях съм само хлапе.

Ти и за мен си само хлапе, хлапе.

Тръгвам. Ти организирай нещата с Кълън.

Той се извъртя и се стрелна в тъмнината. Нямах намерение да му заповядвам, така че го оставих да върви.

Двамата с Едуард останахме очи в очи на тъмната поляна. Чувах как Емет мърмори нещо в телефона си.

Джаспър се беше втренчил към мястото, където Сет бе изчезнал сред дърветата. Алис се появи на верандата и след като дълго се взира към мен с тревожни очи, хвръкна към Джаспър. Явно Розали седеше вътре с Бела. И продължаваше да я пази — но не от истинската опасност.

— Това далеч не е първият път, в който ти дължа благодарност, Джейкъб — прошепна Едуард. — Никога не бих поискал подобно нещо от теб.

Сетих се какво беше поискал по-рано днес. Щом ставаше въпрос за Бела, беше готов да премине всякакви граници.

Разбира се, че би го поискал.

Той се замисли за миг, после кимна.

— Може би си прав.

Въздъхнах тежко.

Е, това не е първият път, в който не го правя заради теб.

— Вярно — промълви той.

Съжалявам, че днес не се справих. Нали ти казах, че няма да ме послуша.

— Знам. Не съм и вярвал, че ще те послуша. Но…

Трябваше да опиташ. Ясно. Тя по-добре ли е?

Гласът и очите му помръкнаха.

— По-зле — промълви едва.

Не ми се щеше думата да се загнездва в съзнанието ми. Добре че Алис се обади.

— Джейкъб, имаш ли нещо против да се трансформираш? — помоли ме тя. — Искам да разбера какво става.

Поклатих глава в същия момент, в който Едуард отговори.

— Иска да е свързан със Сет.

— Е, тогава, Едуард, ще бъдеш ли така любезен да ми кажеш какво се случва?

Той й обясни с кратки, лишени от емоция изречения.

— Глутницата смята, че Бела се е превърнала в заплаха. Смятат, че съществува опасност от страна на… от това, което носи. И че е техен дълг да отстранят тази опасност. Джейкъб и Сет са напуснали глутницата, за да ни предупредят. Останалите смятат да ни нападнат довечера.

Алис изсъска и отстъпи назад. Емет и Джаспър си размениха поглед, после очите им запретърсваха гората.

Тук няма никой, докладва Сет. На западния фронт нищо ново.

Може да решат да заобиколят.

Ще направя едно кръгче.

— Карлайл и Есме идват насам — обади се Емет. — Най-много двайсет минути.

— Трябва да се погрижим за отбраната — каза Джаспър.

Едуард кимна.

— Да влезем вътре.

— Аз ще направя една обиколка със Сет. Ако се отдалеча твърде много и спреш да чуваш мислите ми, се ослушвай за воя ми.

— Добре.

Заотстъпваха заднишком към къщата, а очите им се стрелкаха във всички посоки. Още преди да влязат, се обърнах и хукнах на запад.

Все още не откривам нищо, чух Сет.

Аз ще поема половината окръжност. А ти побързай — да не им даваме възможност да се промъкнат покрай нас.

Сет се хвърли напред с бясна скорост.

Тичахме мълчаливо, минутите се нижеха. Слушах шумовете около него, за да съм сигурен в преценката му.

Хей, нещо се задава, при това доста бързо!, предупреди ме той след петнайсетина минути мълчание.

Идвам!

Стой, май не е глутницата. Звучи ми различно.

Сет…

Но той долови миризмата във вятъра и аз я прочетох в мислите му.

Вампир. Обзалагам се, че е Карлайл.

Сет, отстъпи. Може да е някой чужд.

Не, те са. Познавам миризмата. Изчакай, ще се трансформирам, за да им обясня.

Сет, не мисля…

Но той беше изчезнал.

Разтревожен, обходих западната граница. Щеше да е просто прекрасно, ако се окажеше, че не мога да опазя Сет и за една нощ. Ами ако нещо му се случеше, докато съм на пост? Лия щеше да ме накълца на кайма.

Ако не друго, хлапето поне не се помайваше. Нямаше и две минути, и го усетих в главата си.

Аха, Карлайл и Есме. Как само се шашнаха, като ме видяха! Вероятно вече са вътре. Карлайл каза да ти благодаря.

Той е свестен.

Аха. И това е една от причините да сме прави в случая.

Дано.

Защо така са ти потънали гемиите, Джейк? Обзалагам се, че Сам няма да доведе глутницата довечера. Няма да ги поведе към самоубийство.

Въздъхнах. Май така или иначе нямаше особено значение.

О! Не за Сам се тревожиш, а?

В края на обиколката обърнах още веднъж. Стигнах там, където Сет бе завил за последно, улових миризмата му. Не биваше да допускаме пролуки.

Мислиш, че Бела и без това ще умре, прошепна Сет.

Да, ще умре.

Бедният Едуард. Сигурно е полудял.

Буквално.

Името на Едуард изкара на повърхността и други спомени. Сет смаяно ги прочете. След което започна да вие.

Божичко, човече! Не е възможно! Не е възможно да направиш такова нещо! Та това е истинска гадост, Джейкъб! И си го знаеш! Не мога да повярвам, че си обещал да го убиеш! За какъв дявол? Трябва да му откажеш.

Млъкни, млъкни, идиот такъв! Ще решат, че глутницата напада!

Опа!, той млъкна насред поредното изскимтяване.

Обърнах се и хукнах с огромни скокове към къщата.

Не си завирай носа в това, Сет. Засега поеми цялата окръжност.

Сет недоволстваше, но не му обърнах внимание.

Фалшива тревога, фалшива тревога, започнах да мисля, докато приближавах. Извинявайте. Сет е млад. Все нещо забравя. Никой не ни напада. Фалшива тревога.

Когато стигнах поляната, видях как Едуард се взира през един тъмен прозорец. Втурнах се напред, за да съм сигурен, че е разбрал.

Няма никой — нали разбра?

Той кимна.

Щеше да е доста по-лесно, ако комуникацията не беше еднопосочна. Но пък, от друга страна, май не съжалявах, че не можех да съм в главата му.

Той погледна през рамо към вътрешността на къщата и видях как цялото му тяло потръпна. Махна ми да си вървя, без изобщо да ме поглежда, после се скри от погледа ми.

Какво става?

Защо ли пък очаквах да ми отговори?

Клекнах неподвижно на поляната и се заслушах. С вълчите уши почти чувах тихите стъпки на Сет на километри в гората. С лекота чувах всеки звук в тъмната къща.

— Фалшива тревога — обясняваше Едуард с безизразен глас, повтаряйки моите думи. — Сет се разстроил за нещо и забравил, че чакаме сигнал. Много е млад.

— Колко хубаво, че крепостта се пази от хлапета — изръмжа един по-дълбок глас. Реших, че е Емет.

— Правят ни огромна услуга, Емет — обади се Карлайл. — При това с цената на огромна саможертва.

— Да, знам. Просто завиждам. Щеше ми се и аз да съм там вън.

— Сет не вярва, че Сам ще нападне сега — продължи с механичен глас Едуард. — Не и при положение че сме предупредени, а глутницата е останала без двама от членовете си.

— А Джейкъб какво мисли? — попита Карлайл.

— Не е толкова оптимистично настроен.

Никой не проговори. Чувах някакъв тих капещ звук, който не можех да си обясня. Чувах тихото им дишане и диханието на Бела, така различно от това на останалите. Хрипливо, затруднено. Спираше и се накъсваше в странен ритъм. Чувах и сърцето й. Струваше ми се… твърде бързо. Съпоставих го със собствения си пулс, но не бях сигурен дали може да служи като база за сравнение. Нали не бях от най-нормалните.

— Не я докосвай! Ще я събудиш — прошепна Розали.

Някой въздъхна.

— Розали — прошепна Карлайл.

— Не се нахвърляй върху мен, Карлайл. Дадохме ти известна свобода на действие, но стига толкова.

Май и Розали, и Бела бяха започнали да говорят в множествено число. Сякаш си имаха собствена глутница.

Закрачих тихо пред къщата. Всяка стъпка ме приближаваше все повече. Тъмните прозорци бяха като телевизор, включен в скучна чакалня, беше невъзможно да откъсна очи задълго.

След още няколко минути и още няколко крачки, козината ми вече опираше във верандата.

Виждах през прозорците — виждах горната част на стените и тавана, незапаления полилей. Бях достатъчно висок, нужно бе само да протегна малко врат… може би да сложа лапа на ръба на верандата…

Надникнах в голямата открита всекидневна, с очакването да видя нещо подобно на сцената от следобеда. Но обстановката така се беше променила, че в началото се обърках. За секунда реших, че надзъртам в друга стая.

Стъклената стена бе изчезнала, сега изглеждаше метална. И всички мебели бяха избутани край стените, а Бела лежеше свита в неестествена поза върху тясно легло в средата на откритото пространство. Не нормално легло, а с парапети, като в болница. И пак като в болница, по тялото й бяха привързани монитори, от кожата й стърчаха маркучи. По мониторите пробягваха светлини, но звук не се чуваше. Капенето идваше от системата, забучена в ръката й. Течността бе гъста и бяла, а не бистра.

Тя се задави в неспокойния си сън и Едуард и Розали едновременно се приведоха над нея. Тялото й се сгърчи и тя изстена. Розали поглади челото й с длан. Едуард цял настръхна. Беше с гръб към мен и не видях изражението му, но явно е било доста изразително, понеже, преди да успея да мигна, Емет бе застанал между тях. Вдигна ръце към Едуард.

— Не сега, Едуард. Имаме си други тревоги.

Едуард се извърна и видях, че отново гори на кладата. За миг очите му срещнаха моите и аз побързах да се смъкна на четири крака.

Хукнах обратно в тъмната гора, бягах към Сет, бягах от онова, което беше зад гърба ми.

По-зле. Да, тя беше по-зле.