Стефани Майър
Зазоряване (10)

Осма глава
В очакване проклетата битка най-после да започне

— Божичко, Пол, нямаш ли си собствен дом, дявол да го вземе?

Пол, излегнат с цяла дължина върху моя диван, загледан в някакъв тъп бейзболен мач на моя скапан телевизор, само ми се ухили, а след това — страшно бавно — измъкна парченце тортила от плика в скута си и го напъха цялото в устата си.

— Имай късмет това да не си го донесъл ти.

Хруп!

— Не съм — каза той, без да спира да дъвче. — Сестра ти каза да не се притеснявам и да си взимам каквото ми се яде.

Постарах се намерението да му фрасна един да не си проличи в гласа ми.

— Рейчъл тук ли е в момента?

Не се получи. Явно усети накъде тръгват нещата, защото напъха плика зад гърба си. Чу се изпращяване, когато го затисна с възглавницата. Чипсът се натроши на парчета. Пол сви юмруци и ги вдигна пред лицето си като боксьор.

— Давай, малкият. Не ми трябва Рейчъл да ме пази.

Изсумтях.

— Как ли пък не! При първа възможност ще хукнеш да й плачеш.

Той се разсмя, облегна се отново на дивана и отпусна ръце.

— Не бих се раздрънкал пред момиче. Ако успееш да ме пипнеш, си остава между нас. Както и обратното, нали?

Колко мило сам да ме покани. Отпуснах тяло сякаш се бях отказал.

— Добре.

Очите му се извърнаха към телевизора.

Скочих към него.

Носът му издаде дълбоко удовлетворяващ хрущящ звук при контакта с юмрука ми. Опита се да ме докопа, но аз се измъкнах с танцова стъпка, преди да успее да ме стигне, сграбчил плика с раздробения чипс в лявата си ръка.

— Счупи ми носа, идиот такъв.

— Остава си между нас, нали, Пол?

Отидох да изнеса чипса. Когато се върнах, Пол си наместваше носа, преди да започне да зараства накриво. Кръвта беше спряла, но една струйка продължаваше да капе по устните му чак до брадичката, изглеждаше така, сякаш няма източник. Пол проклинаше и мигаше от болка, докато опипваше хрущяла.

— Отвратителен си, Джейкъб! Кълна се, предпочитам да се мотая с Лия.

— Как ме жегна само! Обзалагам се, че Лия ще пощурее, ако научи, че искаш да си прекарваш времето е нея. Направо ще й се сгрее душата.

— Още сега ще забравиш, че съм го казал.

— Естествено. Сигурен съм, че няма да разбере.

— Уф! — изсумтя той, отпусна се обратно на дивана и избърса останалата кръв с бието на тениската си. — Бърз си, малкият. Това ти го признавам — после отново зазяпа лошия образ на телевизора.

Останах така още миг, след това с гневна крачка тръгнах към стаята си, като преди това измърморих нещо за отвличане от извънземни.

Навремето на Пол можеше да се разчита за сбиване кажи-речи по всяко време. Изобщо не се налагаше да го удряш — и най-незначителната обида вършеше работа. И най-малкото нещо го караше да загуби контрол. А сега, когато истински ми се искаше хубав, озъбен, качествен, събарящ дървета двубой, се държеше като мекотело.

Нима не беше достатъчно отвратително, че поредният член от глутницата бе белязал — вече ставаха четирима от общо десет! Кога най-после щеше да спре? Според глупавите митове уж трябваше да е нещо рядко, да му се не види! Цялата тази принудителна любов от пръв поглед беше направо отвратителна!

И нужно ли бе да е точно моята сестра? И точно Пол?

Когато Рейчъл се прибра от Вашингтонския университет в края на летния семестър — беше се дипломирала предсрочно, нали си беше зубърка, — най-голямата ми тревога бе, че трудно ще опазя тайната от нея. Не бях свикнал да се крия в собствения си дом. Истински съчувствах на Ембри и на Колин, чиито родители не знаеха, че са върколаци. Майката на Ембри смяташе, че преминава през някаква бунтарска фаза. Постоянно го наказваше, че излиза тайно, а той, естествено, нищо не можеше да направи. Всяка вечер проверяваше стаята му и отново, и отново я намираше празна. Крещеше му, а той я слушаше мълчаливо и на следващия ден всичко се повтаряше. Бяхме се опита ли да убедим Сам да направи изключение и да му позволи да каже на майка си, но Ембри твърдеше, че нямал нищо против. Тайната била твърде важна.

Така че се бях подготвил да браня тайната. А после, два дни след като Рейчъл се прибра, Поля срещнал на плажа. И бум-тряс — истинска любов! Няма нужда да пазиш тайни, щом откриеш другата си половинка и се сблъскаш с цялата върколашка глупост с белязването.

Рейчъл получи цялата истина наготово. А аз получих Пол като бъдещ зет. Били май също не беше във възторг. Но се справяше доста по-добре от мен. Естествено, напоследък често-често бягаше у семейство Клиъруотър. Така се спасяваше от Пол, но пък вероятно Лия му идваше в повече.

Чудех се дали, ако през слепоочията ми мине куршум, ще ме убие, или просто ще оплеска всичко, та да се налага да чистя часове наред?

Хвърлих се на леглото. Бях уморен — не бях спал от последния си наряд, — но знаех, че няма да успея да заспя. Лудницата в главата ми бе прекалено голяма. Мислите подскачаха из черепа като дезориентиран рояк пчели. Жужаха. И от време на време жилеха. Вероятно бяха оси, а не пчели. Пчелите умират след първото ужилване. А мен ме жилеха едни и същи мисли, отново и отново.

Това очакване ме побъркваше. Бяха минали почти четири седмици. Мислех, че за толкова време все ще има новини под една или друга форма. По цели нощи се чудех каква ли версия ще поднесат.

Чарли, хлипащ по телефона — Бела и съпругът й загинали в автомобилна катастрофа. Или пък самолетна? Доста трудно да се инсценира. Освен ако пиявиците нямаха нищо против да убият неколцина случайни човека, а защо да имат? Или пък малък частен самолет. Вероятно такива имаха в излишък.

Или пък убиецът щеше да се прибере сам, след неуспешния опит да я превърне в една от тях? Или пък без изобщо да е стигнал до там. Може би я бе смачкал като плик с чипс, в желанието да го огрее. Защото за него животът й бе далеч по-малко важен от собственото му удоволствие…

Историята щеше да е толкова трагична — Бела, загинала при ужасен инцидент. Станала жертва на нападение с цел грабеж. Задавила се по време на вечеря. Умряла в автомобилна катастрофа като майка ми. Толкова често срещано. Непрекъснато се случва.

Дали щеше да я върне у дома? Да я погребе тук заради Чарли? Естествено, в затворен ковчег. Ковчегът на мама беше закован с пирони…

Можех само да се надявам да се върне тук — на моя територия.

А може би нямаше да има никаква история. Чарли ще се обади да пита баща ми дали е чувал нещо за доктор Кълън, който един ден просто не се появил на работа. Къщата им — празна. Никой от телефоните не отговаря. Историята ще се подеме от някоя второразредна новинарска програма, с подозрения за нещо нечисто…

Може би голямата бяла къща ще изгори до основи, с всички вътре. Естествено, за такова нещо ще им трябват тела. Осем човека с подходящи размери. Обгорели до неузнаваемост — неразпознаваеми дори с помощта на зъболекарските архиви.

Всеки вариант щеше да се окаже сложен за мен. Трудно щях да ги открия, ако не искат да бъдат открити. Естествено, разполагах с цяла вечност. А когато разполагаш с цяла вечност, можеш да пресееш всяка сламка в купата сено, една по една, за да провериш дали е иглата.

В момента нямах нищо против да изтърбуша някоя купа сено. Така поне щях да правя нещо. Ужасявах се, че пропускам единствения си шанс. И давам възможност на кръвопийците да се измъкнат, ако такива бяха намеренията им.

Бихме могли да отидем още довечера. Да убием, когото сварим.

Този вариант ми допадаше, защото достатъчно познавах Едуард, та да съм сигурен, че убия ли някой от семейството му, ще имам шанс да се пробвам и срещу него. Щеше да се върне да мъсти. И щеше да си го получи лично от мен — нямаше да позволя на братята да го смажат заедно. Щяхме да сме аз и той, един срещу друг. Пък нека по-добрият победи.

Но Сам не щеше и да чуе. Няма да нарушим споразумението. Нека първи те престъпят думата си. Само защото нямахме доказателство, че са направили нещо нередно. Засега. Това „засега“ трябваше да се добави, защото всички знаехме, че е неизбежно. Бела или щеше да се върне като една от тях, или изобщо нямаше да се върне. И в двата случая щеше да има загубен човешки живот. А това означаваше начало на войната.

В съседната стая Пол изрева като магаре. Може би беше превключил на някаква комедия. Или пък рекламите му бяха смешни. Каквото и да е, лазеше ми по нервите.

Замислих се дали пак да не му сплескам носа. Но Пол не беше този, с когото исках да се бия. Не беше.

Опитах да се заслушам в нещо друго, във вятъра в дърветата. Не беше същото с човешки уши. Във вятъра имаше милиони гласове, които не можех да чуя в това тяло.

Но дори тези уши бяха достатъчно чувствителни. Чувах отвъд дърветата, чак до шосето, чувах колите, задаващи се зад последния завой, откъдето най-после се виждаше плажът — островите и скалите, и големият син океан, проснал се до хоризонта. Ченгетата от Ла Пуш обичаха да висят точно там. Туристите все не забелязваха, че от другата страна на шосето има знак за ограничение на скоростта.

Чувах гласовете пред магазина за сувенири на плажа. Чувах как звънчето звъни при всяко отваряне и затваряне на вратата. Чувах майката на Ембри на касата да разпечатва касова бележка.

Чувах как приливът драска по крайбрежните камъни. Чувах как децата пищят, когато ледената вода се втурва твърде стремително и не успеят да й избягат. Чувах как майките мърморят заради измокрените дрехи. Чух и един познат глас…

Така се бях заслушал, че внезапният магарешки смях на Пол ме накара да подскоча от леглото.

— Изчезвай от къщата — изръмжах. Но понеже си знаех, че няма да ми обърне внимание, реших да последвам собствения си съвет. Отворих прозореца и се измъкнах през него, за да не ми се налага пак да го виждам. Току-виж се изкуша отново. Щях пак да го цапардосам, а Рейчъл и без това щеше да е бясна. Видеше ли кръвта по ризата му, веднага щеше да обвини мен, без да търси доказателства. Вярно, щеше да е права, но все пак.

Тръгнах към магазина, стиснал юмруци в джобовете. Никой не ме и погледна, когато минах през чакъления паркинг на Фърст Бийч. Това му беше хубавото на лятото — на никой не правеше впечатление, че се разхождаш само по къси панталони.

Последвах познатия глас и лесно открих Куил. Седеше на южния край на пясъчния полумесец, далеч от тълпата. И нареждаше, без да спира.

— Не влизай във водата, Клеър. Хайде. Не, недей. О! Е, хубава работа. Ама сериозно, да не искаш Емили да ми вдигне скандал? Повече няма да те водя на плажа, ако не… А, така ли? Недей — уф! Мислиш, че е забавно, така ли? Ха! Кой се смее сега, а?

Когато пристигнах, беше хванал кикотещото се хлапе за глезена. Тя стискаше кофичка в едната си ръка, а дънките й бяха подгизнали. На предницата на тениската му се мъдреше огромно мокро петно.

— Залагам пет долара на момиченцето — казах.

— Здрасти, Джейк!

Клеър изпищя и метна кофата по коленете на Куил.

— Долу, долу!

Той я постави внимателно на крака и тя затича към мен. Уви ръце около прасеца ми.

— Чичо Джей!

— Какво става, Клеър?

Тя се разкикоти.

— Куил цяяял мокъл.

— Виждам, виждам. А къде е майка ти?

— Няма, няма, няма — пропя Клеър. — Клейл иглае с Куил цяяял ден. Клейл няма ходи къщи — тя ме пусна и изтича обратно при Куил.

Той я вдигна и я метна на рамене.

— Май някой е стигнал проблемните две годинки.

— Всъщност три — поправи ме Куил. — Изпусна празненството. Имаше специална тема — за принцеси. Накара ме да нося корона, а после Емили предложи всички да изпробват новите й бебешки гримове върху мен.

— Леле, страшно съжалявам, че ме е нямало да видя.

— Не се притеснявай, Емили засне всичко. Всъщност изглеждах доста добре.

— Такъв си балама.

Куил сви рамене.

— На Клеър й беше весело. Това е важното.

За бога. Не беше лесно да общуваш с белязали хора. Независимо на какъв етап бяха — на път към венчилото като Сам, или в ролята на малтретирана бавачка като Куил, излъчваха такова спокойствие и увереност, че направо ми се гадеше.

Клеър изпищя от раменете му и посочи земята.

— Класив камък, Куил! За мен, за мен!

— Кой точно, малката? Червеният ли?

— Не челвен!

Куил се смъкна на колене — Клеър се разпищя и задърпа косата му като юзда.

— Този синият ли?

— Не, не, не… — пропя момиченцето, въодушевено от новата игра.

Странното беше, че Куил се забавляваше точно колкото нея. Изражението му не беше като на повечето майки и татковци на плажа — гримасата „кога най-после ще дойде време за следобедния сън?“. Едва ли имаше истински родител, който да играе с такава охота на всяка глупава игра, хрумнала на отрочето му. Виждал го бях да играе на ку-ку по цял час, без да му писне.

А дори не можех да му се подиграя — твърде много му завиждах.

Макар да ми се струваше тъпо, че му предстоят още поне четиринайсет години маймунджилъци, докато Клеър стигне неговата възраст — за Куил поне беше хубаво, че върколаците не стареят. Но дори и това безкрайно чакане май не го тревожеше особено.

— Куил, хрумва ли ти понякога да ходиш по срещи? — попитах.

— Ъ?

— Не, не жълт! — изгука Клеър.

— Нали се сещаш. С истинско момиче. Искам да кажа, само засега де. Когато не си дежурен в детската ясла.

Куил ме зяпна с отворена уста.

— Класив камък! Класив камък! — развика се Клеър, когато не й предложи нищо ново. После го перна по главата с малкото си юмруче.

— Извинявай, Клеър! Какво ще кажеш за това красиво лилаво камъче?

— Не — изкикоти се тя. — Не лилаво.

— Подскажи ми малко. Моля те, хлапе.

Клеър се замисли по въпроса.

— Зелено — отвърна най-накрая.

Куил се втренчи в камъните, заразглежда ги. Избра четири камъчета в различни оттенъци на зеленото и й ги поднесе.

— Уцелих ли го?

— Дааа!

— Кое е?

— Шичкитеее!

После протегна шепички и той търкулна камъчетата в ръцете й. Тя се разкикоти и незабавно ги изсипа върху главата му. Той присви театрално очи, уж от болка, после се изправи на крака и тръгна обратно към паркинга. Вероятно се беше притеснил да не настине в мокрите си дрехи. Беше по-параноичен от истинска майка.

— Извинявай, човече, ако съм се държал нахално преди малко, онова, за момичетата — обадих се.

— А, не, няма нищо — отвърна Куил. — Просто малко се изненадах. Не ми беше хрумвало.

— Обзалагам се, че ще прояви разбиране. Нали се сещаш, когато порасне. Няма да побеснее, че си имал някакъв личен живот, докато е била в пелени.

— А, знам. Сигурен съм, че ще прояви разбиране.

Но не каза нищо друго.

— Но няма да го направиш, нали? — предположих.

— Не виждам как би могло да стане — каза тихо. — Не си го представям. Просто… не мога да погледна никого по такъв начин. Вече изобщо не забелязвам момичетата, разбираш ли? Не виждам лицата им.

— А като прибавим диадемите и гримовете, май пред Клеър се очертава друг вид конкуренция.

Куил се разсмя и ми изпрати въздушна целувка.

— Свободен ли си в петък, Джейкъб?

— Ще ти се — казах, после направих гримаса. — Ама май наистина съм свободен.

Той се поколеба, после попита:

— На теб не ти ли хрумва да излизаш с момичета?

Въздъхнах. Май сам си го изпросих.

— Знаеш ли, Джейк, няма да е зле да имаш някакъв социален живот.

Изобщо не се майтапеше. Гласът му беше изпълнен със съчувствие. Което беше по-зле.

— И аз не ги виждам, Куил. Не виждам лицата им.

Куил също въздъхна.

Някъде в далечината, твърде тихо, за да го чуе друг, освен нас от шума на вълните, в гората се надигна вой.

— По дяволите, това е Сам — каза Куил. Ръцете му се вдигнаха към Клеър, сякаш да се увери, че още е при него. — Нямам идея къде е майка й!

— Аз ще видя за какво става дума. Ако ни дотрябваш, ще те викнем — изстрелях думите така, че се сляха. — Хей, защо не я заведеш у Клиъруотър? Сю и Били могат да я наглеждат, ако се наложи. А може и да знаят какво иска Сам.

— Добре, изчезвай, Джейк!

Хукнах, не към чакълената алея, която минаваше през рехавия плет, а по най-краткия път към гората. Прескочих първата линия довлечени от водата дънери, после се втурнах през трънака, все тичешком. Усетих как бодлите раздират кожата ми, но не им обърнах внимание. Драскотините щяха да заздравеят, преди да стигна дърветата.

Минах зад магазина и пресякох шосето. Някой ми избибитка. Веднъж стигнал дърветата, затичах още по-бързо, с все по-дълги крачки. Ако бях на открито, щяха да ме зяпат. Нормалните хора не могат да тичат така. Понякога си мислех колко ще е забавно да участвам в някое състезание — примерно в квалификация за Олимпиадата, или нещо такова. Щеше да е страхотно да видя физиономиите на разните спортни звезди, когато профуча покрай тях. Само че — бях сигурен, направят ли ми проба за стероиди, ще открият доста странни неща в кръвта ми.

Веднага щом навлязох в същинската гора, далеч от къщи и шосета, рязко спрях и смъкнах късите панталони. С бързи, обиграни движения ги навих и завързах за кожената корда около глезена ми. Още докато пристягах двата края, започнах да се трансформирам. По гръбнака ми завибрира пламък и предизвика спазми, които плъзнаха на талази по ръцете и краката. Отне ми само секунда. Горещината заля цялото ми тяло, после усетих финото трептене, което ме превръщаше в друго същество. Ударих тежки лапи в пръстта и протегнах дългия си гръб.

Толкова лесно се трансформирах, когато бях съсредоточен. Вече нямах проблеми с гнева. Освен когато ме завладееше в неподходящ момент.

За миг се сетих за онзи отвратителен момент след безумната шега на Бела на сватбата. Така бях полудял от гняв, че не можех да овладея тялото си. Бях като хванат в капан, треперех и изгарях, без да мога да се трансформирам и да убия чудовището само на няколко крачки от мен. Беше толкова странно. Умирах да го убия. А ме беше страх да не нараня нея. Приятелите се мъчеха да ме спрат. А после, когато най-после успях да премина в нужната форма, дойде заповедта от водача. Указ от Алфата. Ако онази нощ с мен бяха само Ембри и Куил, без Сам… дали щях да съм в състояние да убия чудовището?

Страшно ми беше неприятно, когато Сам налагаше заповеди. Ненавиждах усещането, че нямам избор. Че съм длъжен да се подчиня.

В този миг осъзнах, че имам публика. Не бях сам с мислите си.

Вечно е толкова погълнат от себе си, мислеше Лия.

Аха, но поне не лицемернича, Лия, отвърнах й мислено.

Престанете, момчета, нареди Сам и на двама ни.

Млъкнахме. Усетих как Лия трепна при думата момчета. Както винаги, се беше докачила.

Сам се направи, че не забелязва.

Къде са Куил и Джаред?

Куил е с Клеър. Води я у семейство Клиъруотър.

Добре. Сю ще я поеме.

Джаред беше тръгнал към Ким, чух мислите на Ембри. Възможно е да не те е чул.

Цялата глутница изръмжа недоволно. Аз също изпухтях. Когато най-после се появеше, Джаред щеше да продължава да мисли за Ким. А никой не искаше да гледа повторение на заниманията им.

Сам приклекна и нададе нов раздиращ въздуха вой. Беше и сигнал, и заповед.

Глутницата се беше събрала на няколко километра източно от мен. Втурнах се с дълги скокове през гъстата гора. Лия, Ембри и Пол също тичаха натам. Лия бе някъде наблизо, вече чувах лапите й, но продължихме да тичаме успоредно един на друг. И двамата предпочитахме да не сме заедно.

Е, няма да го чакаме цял ден. Ще трябва да ни настигне по-късно.

Какво става, шефе?, попита Пол.

Трябва да поговорим. Случи се нещо.

Чух как мислите на Сам трепват към мен — и не само на Сам, но и на Сет и Колин и Брейди. Колин и Брейди, новите хлапета, днес патрулираха със Сам, така че явно знаеха каквото и той. Нямах представа защо и Сет е с тях и вече е наясно. Днес не беше негов ред.

Сет, кажи им какво си чул.

Ускорих бяг, исках да стигна колкото можех по-бързо. Чух и Лия да забързва крачка. Мразеше да я изпреварват. Единственото й преимущество беше, че е най-бързата.

Не се напъвай, малоумнико, просъска тя и включи турбото. Забих нокти в глинестата почва и се стрелнах напред.

Сам май не беше в настроение да търпи обичайните ни глупости.

Джейк, Лия, престанете.

Нито тя, нито аз намалихме ход.

Сам изръмжа, но реши да смени темата.

Сет?

Чарли търсил Били по телефона, звънял тук-там и най-накрая го намерил у нас.

Аха, аз говорих с него, добави Пол.

Усетих през мен да преминава токов удар, когато чух името на Чарли в мислите на Сет. Това беше. Край с чакането. Затичах още по-бързо, насилвайки се да дишам, макар внезапно да усетих дробовете си странно вдървени.

Коя ли версия щеше да бъде?

Направо е полудял. Излиза, че Едуард и Бела са се прибрали миналата седмица и…

Тежестта в гърдите ми олекна.

Жива беше. Или поне не беше истински мъртва.

И през ум не ми бе минавало колко важно бе това за мен. През цялото време бях мислел за нея като за мъртва, осъзнах го едва сега. Осъзнах, че изобщо не съм вярвал, че ще я върне жива. Не би трябвало да има значение, защото си знаех какво следва.

Да, братче, а ето и лошите новини. Чарли говорил с нея, казва, че звучала зле. Казала му, че е болна. Карлайл взел телефона и обяснил на Чарли, че Бела пипнала някаква рядка южноамериканска болест. И била под карантина. Чарли е полудял, защото не го пускат да я види. Казва, че не му пука дали ще се зарази, но Карлайл не отстъпил. Никакви посетители. Казал на Чарли, че положението било доста сериозно, но че прави всичко по силите си. Чарли търпял от дни, обадил се на Били едва сега. Казва, че днес звучала по-зле.

Тишината в мислите ни, когато Сет свърши, бе оглушителна. Всички разбраха.

Значи, за пред Чарли, тя щеше да умре от тази болест. Дали щяха да му дадат да види тялото? Бледото, съвършено неподвижно, лишено от дъх бяло тяло? Нямаше да му дадат да пипне студената кожа — току-виж забелязал колко е твърда. Щеше да се наложи да изчакат, докато е в състояние да се владее достатъчно, та да не убие Чарли и останалите опечалени. Колко ли време щеше да й трябва?

Дали щяха да я погребат? Дали сама ще прокопае път към повърхността, или кръвопийците ще я изровят?

Останалите слушаха мълчаливо разсъжденията ми. Мислил бях за това много повече от всички тях.

С Лия излязохме на поляната почти едновременно. Но тя беше сигурна, че нейният нос е бил по-напред от моя. Приклекна до брат си, а аз изтичах до дясното рамо на Сам. Пол направи кръг, да ми освободи мястото.

Пак те надбягах, помисли си Лия, но аз едва я чух.

Зачудих се защо съм единственият на крака. Козината по раменете ми беше настръхнала, наежена от нетърпение.

Е, какво чакаме?, попитах.

Никой не отговори, но долових колебанието им.

О, хайде де! Споразумението е нарушено.

Нямаме доказателства — може наистина да е болна…

О, За Бога!

Добре де, косвените доказателства са доста убедителни. И все пак… Джейкъб, мислите на Сам идваха бавни, колебливи, сигурен ли си, че това искаш? И че точно сега е моментът? Всички знаем какви бяха желанията й.

Споразумението не споменава нищо за предпочитанията на жертвата, Сам!

А дали е жертва? Би ли я описал така?

Да!

Джейк, обади се Сет, те не са ни врагове.

Я млъквай, малкият! Само защото те е обзел някакъв извратен възторг от онзи кръвопиец не означава, че законът трябва да се промени. Врагове са. Навлизат в наша територия. И ние ги нападаме. Не ми пука, че онзи път ти е било забавно да се биеш редом до Едуард Кълън.

И какво ще правиш, когато Бела тръгне да се бие заедно с тях, Джейкъб? А?, тросна се Сет.

Вече няма да е Бела.

Ти лично ли ще я убиеш?

Трепнах, колкото и да не ми се искаше.

Явно не. Е, какво тогава? Ще накараш някой от нас да го направи, така ли? А после цял живот ще му се сърдиш?

Не бих…

Естествено, че не би. Не си готов за подобна битка, Джейкъб.

Инстинктивно се приведох напред и изръмжах на дългокракия жълтеникав вълк от другата страна на кръга.

Джейкъб, обади се предупредително Сам. Сет, млъкни за малко.

По дяволите, какво пропуснах?, мислите бяха на Куил. Тичаше с всички сили към мястото на срещата. Чух за обаждането на Чарли…

Готвим се да тръгваме, казах. Защо не минеш през Ким да извлечеш Джаред със зъби? Имаме нужда от всички…

Идвай право тук, Куил, нареди му Сам. Още нищо не сме решили.

Изръмжах.

Джейкъб, трябва да преценя кое ще е най-добро за глутницата. Да избера онзи курс, който най-сигурно ще ни защитава. Времената вече са други. Много време е минало, откакто предците ни са сключили онова споразумение. Аз… ами, честно казано, не вярвам, че семейство Кълън представляват опасност за нас. А и знаем, че няма да се задържат тук още дълго. Със сигурност, щом изиграят представлението си, ще изчезнат. И животът ни ще се върне към нормалното.

Нормално?

Ако ги предизвикаме, Джейкъб, те ще се защитават добре.

Страх ли те е?

Толкова ли искаш да загубиш свой брат?, той млъкна за миг. Или сестра?, добави.

Не ме е страх да умра.

Знам, Джейкъб. Това е една от причините да поставям под съмнение преценката ти в този случай.

Втренчих се в черните му очи.

Смяташ ли изобщо да уважиш споразумението на бащите ни?

Уважавам глутницата. Правя това, което е най-добро за нея.

Страхливец.

Муцуната му се сви, оголи зъбите му.

Достатъчно, Джейкъб! Мнението ти не се приема.

Гласът на Сам се промени, възприе онзи странен двоен тембър, на който не можехме да не се подчиним. Гласът на Алфа. Изгледа всички в кръга, един по един.

Глутницата няма да нападне вампирите без провокация от тяхна страна. Ще спазим духа на споразумението. Не представляват опасност за племето ни, нито пък за жителите на Форкс. Бела Суон е направила съвсем съзнателен избор и няма да наказваме бившите си съюзници заради нейното решение.

Браво! Точно така, чух ентусиазираната мисъл на Сет.

Не ти ли казах да млъкваш, Сет?

Опа! Извинявай, Сам.

Джейкъб, къде си мислиш, че отиваш?

Напуснах кръга и направих няколко крачки на запад, за да му обърна гръб.

Отивам да се сбогувам с баща си. Май нямаше смисъл да вися тук толкова време.

О, Джейк, недей пак!

Млъквай, Сет, чух дружната мисъл на няколко съзнания.

Не искаме да заминаваш, обади се Сам, този път по-меко.

Тогава ме накарай да остана, Сам. Отнеми ми волята. Направи ме свой роб.

Знаеш, че не бих го направил.

Значи нямам какво повече да кажа.

Хукнах, като впрегнах всички сили да не мисля за това, което следваше. Вместо това се съсредоточих върху спомените си от дългите месеци, които бях прекарал като вълк, когато бях оставил човешкото бавно да се процеди от мен, докато не станах по-скоро животно, отколкото мъж. Живеех за мига, хранех се, когато бях гладен, спях, когато бях уморен, пиех, когато ме подгонеше жаждата, и тичах — тичах заради самото тичане. Прости желания и прости решения. Болката се контролираше лесно. Болката от глада. Болката от студения лед под лапите. Болката от счупените нокти, когато вечерята решеше да прояви храброст. Всяка болка си имаше лесен отговор, очевидно действие, с което да й сложа край.

Не като при хората.

И въпреки това, докато тичах към къщи, се преобразих в човешкото си тяло. Исках да мога да разсъждавам насаме.

Отвързах късите панталони и ги намъкнах, без да спирам да тичам към къщата.

Успях. Скрих мислите си и вече беше твърде късно Сам да ме спре. Вече не можеше да ме чуе.

Сам бе дал съвсем ясна заповед. Глутницата нямаше да нападне. Е, добре.

Но не беше споменал за действията на отделен индивид.

Явно глутницата нямаше да напада никого днес.

Но аз щях.