Стефани Майър
Зазоряване (5)

Трета глава
Големият ден

Собствените ми очи рязко се отвориха.

В продължение на няколко минути останах да лежа разтреперана и задъхана в топлото легло, мъчейки се да се отърся от съня. Небето зад прозореца посивя, после стана бледорозово, докато чаках пулсът ми да се успокои.

Когато най-после се завърнах в реалността на разхвърляната, позната стая, се подразних на себе си. Що за сън в нощта преди сватбата! Заслужавах си го, щом премислях неприятни истории посред нощ.

От нетърпение да се отърся от кошмара, се облякох и тръгнах към кухнята далеч по-рано, отколкото бе необходимо. Първо изчистих и без това чистите стаи, после, когато Чарли се събуди, му направих палачинки. Аз самата бях прекалено напрегната, за да закусвам — подскачах на стола през цялото време, докато се хранеше.

— Трябва да вземеш господин Уебър в три часа — напомних му.

— Друг ангажимент, освен да доведа свещеника нямам, Белс. Малко вероятно е да забравя единствената си задача — Чарли си бе взел цял ден отпуск заради сватбата и свободното време определено му идваше в повече. От време на време очите му скришно се стрелкаха към дрешника под стълбите, където държеше рибарските си такъми.

— Не ти е това единственият ангажимент. Трябва да се облечеш и да добиеш представителен вид.

Той се намръщи над купичката с овесени ядки и измърмори нещо като „клоунски костюм“ под нос. На входната врата енергично се почука.

— Мислиш си, че на теб ти е тежко — казах и направих гримаса, докато се изправях. — Алис ще ме тормози цял ден.

Чарли кимна замислено, съгласен, че неговото изпитание действително е по-поносимо. Когато минавах покрай него, се наведох да го целуна по темето — той се изчерви и изсумтя, — след това продължих към вратата, за да отворя на своята кума и бъдеща сестра.

Късата черна коса на Алис не стърчеше както обичайно. Беше пригладена в ситни гладки къдрици около дяволитото й личице, което, в пълен контраст с прическата, бе съвсем делово. Дръпна ме навън, като едва смогна да извика едно „Здрасти, Чарли!“ през рамо.

Когато се качих в поршето й, ме огледа преценяващо.

— О, дявол го взел, виж си само очите! — тя изцъка укорително с език. — Какво си правила? Да не си стояла будна цяла нощ?

— Горе-долу.

Тя ме изгледа намръщено.

— Разполагам с доста ограничено време да те направя зашеметяваща, Бела. Можеше да се погрижиш за суровия ми материал.

— Никой не очаква да изглеждам зашеметяващо. Мен ако питаш, по-неприятно ще е ако задремя по време на церемонията и забравя да кажа „Да“, когато дойде моментът. Едуард току-виж избяга.

Тя се разсмя.

— Ще те замеря с букета си, когато ти дойде редът.

— Благодаря.

— Поне ще имаш достатъчно време да се наспиш утре в самолета.

Вдигнах вежда. Утре, значи. Ако ще тръгваме довечера след приема, а утре все още ще сме в самолет… е, очевидно нямаше да ходим до Боаз, щата Айдахо. Едуард не бе изпуснал и най-беглия намек. Не че неизвестността ме напрягаше кой знае колко, но все пак ми беше странно да не знам къде ще спя следващата нощ. Или, надявах се, няма да спя…

Алис осъзна, че е издала нещо, и се намръщи.

— Багажът ти е готов и опакован — каза тя, за да ме разсее.

И сполучи.

— Алис, трябваше да ме оставиш сама да си опаковам нещата!

— Така щях да издам почти всичко.

— И щеше да се лишиш от възможността да понапазаруваш.

— След десет кратки часа официално ще си ми сестра… Крайно време е да преодолееш отвращението си към новите дрехи.

Въсих се уморено през предното стъкло, докато не наближихме къщата.

— Едуард върна ли се вече? — попитах.

— Не се безпокой, ще бъде тук, преди да започне музиката. Но няма да го видиш, независимо кога ще се прибере. Ще спазим традицията.

Изсумтях.

— Традицията!

— Добре де, като изключим булката и младоженеца.

— Сама знаеш, че вече е надзъртал.

— Напротив! Точно за това само аз съм те виждала в роклята. Безкрайно внимавах да не мисля за нея, когато е наблизо.

— Е — отбелязах, когато завихме в алеята, — виждам, че ти е паднал случай пак да използваш украсата от дипломирането — дългата повече от четири километра алея отново бе увита в стотици хиляди блещукащи светлинки. Този път беше добавила и бели сатенени панделки.

— Пести, за да имаш, са казали хората. Порадвай им се, тъй като няма да видиш вътрешната украса, докато не му дойде времето — тя спря в грамадния като пещера гараж северно от къщата. Джипа на Емет все още го нямаше.

— Откога е забранено булката да вижда украсата? — възмутих се.

— Откакто въпросната булка ми повери организацията. Искам да усетиш пълния ефект, докато слизаш по стълбите.

Преди да ме пусне в кухнята, сложи длан върху очите ми. Миризмата моментално нахлу в ноздрите ми.

— Какво е това — попитах, докато ме насочваше навътре.

— Много ли е силна? — в гласа й неочаквано пролича тревога. — Ти си първият човек, който стъпва тук. Дано съм уцелила пропорциите.

— Прекрасно мирише! — уверих я. Беше почти опияняващо, но не главозамайващо, а балансът между отделните ухания бе нежен, съвършен. — Портокалови цветчета… люляк… и още нещо — права ли съм?

— Браво, Бела! Пропусна само фрезиите и розите.

Не си махна ръката, докато не стигнахме грамадната й баня. Зяпнах дългия плот, върху който бе нареден арсенал като за цял козметичен салон, и внезапно усетих ефекта от безсънната нощ.

— Това наистина ли е необходимо? Каквото и да правиш, пак ще изглеждам невзрачна до него.

Тя ме натисна в един нисък розов фотьойл.

— Никой няма да посмее да те нарече невзрачна, когато приключа с теб.

— Защото ще ги е страх, че ще им изпиеш кръвчицата — измърморих. Облегнах се във фотьойла и затворих очи, с надеждата да подремна по време на процедурата. Действително на няколко пъти се унасях, докато тя нанасяше маски и лъскаше и полираше всяка частица по тялото ми.

Чак след обяд Розали се плъзна грациозно покрай вратата на банята в лъскава сребриста рокля, златистата й коса вдигната в мека корона на тила й. Беше толкова красива, че ми се доплака. Имаше ли изобщо смисъл да се глася, след като Розали щеше да присъства?

— Върнаха се — обяви тя и детинският ми пристъп на отчаяние моментално се изпари. Едуард си беше у дома!

— Дръж го далеч от тук!

— Днес няма да ти се пречка — увери я Розали. — Твърде много цени живота си. Есме ги е хванала да довършат някои неща отзад. Искаш ли помощ? Мога да й направя прическата.

Устата ми неволно зяпна. Така се обърках, че не се сещах как да я затворя.

Никога не съм била любимка на Розали. А нещата съвсем се обтегнаха, когато се почувства лично засегната от решението ми. Макар да притежаваше невероятна красота, любящо семейство и сродна душа в лицето на Емет, с готовност би се отказала от всичко, само и само да бъде човек. А ето, аз най-безцеремонно захвърлях всичко, което тя желаеше, сякаш бе ненужен боклук. Това някак не бе добър начин да стопля сърцето й.

— Разбира се — съгласи се непринудено Алис. — Можеш да започнеш да сплиташ плитките. Искам максимално сложна фигура. Булото ще дойде ето тук, отдолу — ръцете й започнаха да разресват косата ми, да я повдигат, усукват, да показват подробно какво точно иска. Когато приключи, пръстите на Розали замениха нейните и започнаха да оформят прическата ми, нежни като перце. Алис се върна на лицето ми.

След като я похвали за крайния резултат, Алис отпрати Розали да донесе роклята, а после да намери Джаспър, който трябваше да докара майка ми и съпруга й, Фил, от хотела. От долния етаж смътно чувах как вратата се отваря и затваря отново и отново. Започнаха да долитат гласове.

Алис ме накара да се изправя, за да ме пъхне в роклята, без да разваля прическата и грима. Коленете ми така трепереха, докато закопчаваше дългата редица перлени копчета на гърба ми, че сатенът се разлюля.

— Дишай дълбоко, Бела — обади се Алис. — И се опитай да укротиш пулса си. Ако се изпотиш, гримът ще се размаже.

Възнаградих съвета й с най-саркастичното изражение, което успях да си придам.

— Веднага се захващам.

— Трябва да се обличам. Ще съумееш ли да се запазиш цяла за около две минути?

— Ъм… може би?

Тя ме изгледа възмутено и хукна през вратата. Концентрирах се върху дишането си, отброявайки всяко свиване на дробовете, и загледах фигурите, хвърляни от лампите върху лъскавата материя на роклята. Страх ме беше да погледна в огледалото — страх, че образът на собствената ми особа в булчинска рокля ще ме тласне в истерия.

Преди да успея да отброя двеста вдишвания, Алис се върна, облечена в рокля, която се спускаше по стройното й тяло като сребрист водопад.

— Алис — страхотна си!

— Нищо работа. Днес никой няма да ми обърне внимание. Не и докато ти си в стаята.

— Ха-ха.

— Така, овладя ли се вече, или да викам Джаспър?

— Върнаха ли се? Майка ми тук ли е?

— Току-що влезе. В момента се качва нагоре.

Рене бе долетяла преди два дни, а аз бях прекарала всяка възможна минута с нея — тоест всяка минута, в която бях успяла да я откъсна от Есме и украсата. Имах чувството, че се забавлява повече от хлапе, заключено в Дисниленд през нощта. В известен смисъл се чувствах точно толкова предадена, колкото и Чарли. Целият ужас от реакцията й се оказваше съвсем излишен…

— О, Бела! — изпищя тя в същия миг, изпаднала в захлас още преди да пристъпи прага. — О, миличка, толкова си красива! Ох, ще се разплача! Алис, ти си невероятна! Двете с Есме трябва да отворите агенция за сватбени тържества. Къде намери тази рокля? Великолепна е! Толкова изящна, толкова елегантна. Бела, все едно си излязла от филм по Джейн Остин — гласът на майка ми звучеше някак отдалече и всичко в стаята бе леко замъглено. — Колко оригинално да планирате всичко около пръстена на Бела. Толкова романтично! Като си помисля само, че е бил в семейството на Едуард още от деветнайсети век!

С Алис си разменихме кратък съучастнически поглед. Майка ми бъркаше със стотина години. Сватбата всъщност не се въртеше около пръстена, а около самия Едуард.

Откъм прага се чу шумно, дрезгаво прокашляне.

— Рене, Есме каза, че е време да слизаш долу — обади се Чарли.

— Охо, Чарли, колко си елегантен! — възкликна изненадано Рене. Което вероятно обясняваше остротата в отговора на Чарли.

— Алис успя да ме докопа.

— Наистина ли стана време? — учуди се гласно Рене, почти толкова нервна, колкото и аз. — Всичко се случва с такава скорост. Направо ми се вие свят.

Значи не бях единствената.

— Дай да те прегърна, преди да сляза долу — настоя тя. — Внимателно, да не скъсаме нещо.

Тя ме притисна нежно през талията и се запъти към вратата, но почти веднага се завъртя обратно.

— О, божичко, за малко да забравя! Чарли, къде е кутийката?

Баща ми затършува из джобовете си и след минутка измъкна малка бяла кутийка, която подаде на Рене. Тя вдигна капачето и я протегна към мен.

— Нещо синьо — каза.

— А и нещо старо. Бяха на баба ти Суон — добави Чарли. — Занесохме ги на бижутер да смени изкуствените камъни със сапфири.

В кутийката лежаха два тежки сребърни гребена за коса. Над зъбците, в сложни флорални мотиви, бяха инкрустирани тъмносини сапфири.

Гърлото ми изведнъж се стегна.

— Мамо, татко… нямаше нужда.

— Алис не ни позволи да направим нищо друго — каза Рене. — При всеки опит бе готова да ни изтръгне гръкляните.

От гърлото ми се надигна истеричен кикот. Алис пристъпи към мен и чевръсто вмъкна двете гребенчета в косата ми, точно под ръба на дебелите плитки.

— Значи нещо старо и нещо синьо — загледа ме тя и направи крачка назад, за да се полюбува на резултата. — А роклята ти е нова… така че ето…

Подхвърли нещо към мен. Инстинктивно протегнах ръце и в дланите ми се приземи бял дантелен жартиер.

— Мой е и си го искам обратно — уведоми ме тя.

Изчервих се.

— Идеално — отбеляза тя със задоволство. — Малко цвят, точно това ти трябваше. Вече официално си съвършена — с лека победоносна усмивка, тя се обърна към родителите ми. — Рене, трябва да слизаш долу.

— Да, госпожо — Рене ми изпрати въздушна целувка и забърза през вратата.

— Чарли, би ли донесъл цветята, моля?

Докато Чарли го нямаше, Алис измъкна жартиера от ръцете ми и се гмурна под полите на роклята. Ахнах и се олюлях, когато ледената й ръка ме сграбчи за глезена, после усетих как рязко намества жартиера.

Изправи се на крака, преди Чарли да се върне с два разкошни бели букета. Ароматът на рози, портокалов цвят и фрезия ме обви в нежна мъгла.

Розали — най-добрият музикант в семейството след Едуард — засвири на пианото долу. „Канон“ на Пахелбел. Започнах да се задъхвам.

— Спокойно, Белс — обади се Чарли. После се обърна тревожно към Алис. — Май й прилошава. Мислиш ли, че ще се справи?

Гласът му звучеше безкрайно далече. Не усещах краката си.

— Да има късмет да не се справи.

Алис застана пред мен, вдигна се на пръсти, за да ме изгледа право в очите, и хвана китките ми с коравите си ръце.

— Съсредоточи се, Бела. Едуард те чака долу.

Поех си дълбоко въздух и се заставих да се стегна. Музиката отдолу бавно премина в нова мелодия. Чарли ме побутна.

— Белс, време е да батираме.

— Бела? — обади се отново Алис, без да откъсва очи от моите.

— Да — изписуках.

— Едуард. Добре — оставих я да ме издърпа от стаята, докато Чарли ни следваше, залепен за лакътя ми.

В коридора музиката се чуваше по-силно. Носеше се нагоре по стълбите наред с аромата на милион цветя. Съсредоточих се върху мисълта, че Едуард ме очаква, за да накарам краката си да се придвижват напред.

Музиката звучеше познато — традиционният марш на Вагнер, украсен със сложни допълнителни мотиви.

— Сега е мой ред — пропя Алис. — Броиш до пет и тръгваш след мен — тя се плъзна в бавен, грациозен танц надолу по стълбите. Трябваше да се досетя, че изборът на Алис за единствена шаферка ще е огромна грешка. Щях да изглеждам още по-некоординирана след нея.

Внезапно звукът на фанфар отекна над извисилата се музика. Разпознах сигнала.

— Не ме оставяй да падна, татко — прошепнах. Чарли дръпна ръката ми през лакътя си и силно я стисна.

Стъпка по стъпка, казах си, когато започнахме да слизаме под бавното темпо на марша. Не вдигнах очи, докато краката ми не се озоваха на равна повърхност, макар да чувах шепота и шумоленето на публиката. При този звук кръвта нахлу в бузите ми. На мен, естествено, можеше да се разчита, че ще бъда поруменяла булка.

Веднага щом краката ми преминаха коварните стълби, започнах да го търся с поглед. Вниманието ми за кратко бе привлечено от пищните бели цветове, виснали на гирлянди от всичко неживо в стаята, отрупани от ивици ефирни бели панделки. После погледът ми се плъзна по редиците обвити в сатен столове. Изчервих се още повече, когато видях морето от лица, до едно обърнати към мен. После го открих — стоеше пред арка, преливаща от още цветя, още фини панделки.

Смътно осъзнах, че до него стои Карлайл, а зад двама им — бащата на Анджела. Не видях нито майка ми, седнала на първия ред, нито новото ми семейство, нито който и да било от гостите — щеше да се наложи да почакат.

Виждах единствено лицето на Едуард. То изпълваше полезрението ми и завладяваше съзнанието ми. Очите му бяха като масло, изгарящо златисти. Съвършените му черти изглеждаха почти строги от напора на емоциите. А когато срещна възхитения ми поглед, лицето му светна в секваща дъха възторжена усмивка.

Внезапно ръката на Чарли бе единственото, което ме спираше да не хукна по пътеката между столовете.

Маршът бе твърде бавен, едва напасвах крачки към ритъма му. За щастие пътеката бе съвсем къса. И най-после, най-накрая, бях там. Едуард протегна пръсти към мен. Чарли пое ръката ми и с жест символ, стар като света, я постави в неговата. Докоснах хладната му кожа и се почувствах у дома си.

Обетите ни бяха простичките традиционни думи, изговаряни милиони пъти преди нас, макар и никога от двойка като нашата. Бяхме помолили господин Уебър да направи една-единствена малка промяна. Той любезно се бе съгласил да замени думите „докато смъртта ни раздели“ с далеч по-подходящите „докато и двамата сме живи“.

В този момент, докато свещеникът редеше своите думи, всичко в моя свят, който от толкова отдавна бе с главата надолу, си дойде на мястото. Осъзнах колко глупава съм била да се страхувам — като че ли това бе нежелан подарък за рожден ден или смущаваща парадност като абитуриентския бал. Надзърнах в блестящите, възторжени очи на Едуард и разбрах, че аз също печеля. Защото нищо друго нямаше значение, освен това, че ще бъда с него.

Не осъзнах, че плача, докато не дойде ред да изрека съдбовната дума.

— Да — прошепнах задавено, почти неразбираемо, и замигах, за да прогоня сълзите и да видя лицето му.

Когато дойде неговият ред, думите отекнаха ясно и победоносно.

— Да — врече се той.

Господин Уебър ни обяви за съпруг и съпруга. Ръцете на Едуард се вдигнаха, за да обхванат лицето ми, внимателно, сякаш беше крехко като белите цветчета, които се полюшваха над главите ни. Опитах се да проумея през пелената от сълзи, която ме заслепяваше, смайващия факт, че това невероятно създание бе мое. Златистите му очи блестяха като насълзени, макар да знаех, че е невъзможно. Наклони глава към моята, аз се надигнах на пръсти и метнах ръце — заедно с букета — около шията му.

Целуна ме с нежност, с обожание. Забравих тълпата, мястото, часа, причината… помнех само, че ме обича, че ме иска, че съм негова.

Той започна целувката и беше редно той да я прекъсне. Но аз се вкопчих в него, глуха за сподавения смях и покашлянето сред публиката. Накрая, твърде скоро, ръцете му отместиха лицето ми, той се отдръпна, за да ме погледне. Усмивката му бе развеселена, почти насмешлива. Но зад закачката, че публично съм се изложила, се усещаше дълбока радост, отражение на моята.

Тълпата избухна в ръкопляскания и той завъртя телата ни към нашите приятели и семействата. Не можех да откъсна очи от него, за да ги погледна.

Първи ме намериха обятията на майка ми, набразденото й от сълзи лице бе първото, което видях, след като най-после неохотно отделих поглед от Едуард. После тълпата ме завъртя, предаваха ме от прегръдка на прегръдка, едва разбирах кой е до мен, съзнанието ми — съсредоточено единствено върху ръката на Едуард, притисната здраво в моята. Все пак усетих разликата между меките, топли прегръдки на приятелите ми, и нежните, хладни докосвания на моето ново семейство.

Една изгаряща прегръдка изпъкна на фона на останалите — Сет Клиъруотър, който се бе осмелил да застане сред множеството вампири, за да замести изчезналия ми приятел върколак.