Стефани Майър
Зазоряване (41)

Тридесет и осма глава
Сила

— Челси се опитва да разруши връзките помежду ни — прошепна Едуард. — Но не успява да ги открие. Не може да ни усети… — той ме прониза с поглед. — Ти ли правиш това?

Усмихнах се сурово.

— Аз съм навсякъде.

Внезапно Едуард се стрелна настрани и протегна ръка към Карлайл. В същия момент усетих много по-остър удар върху щита — там, където обвиваше светещия силует на Карлайл. Не беше болезнено, но не беше и приятно.

— Карлайл? Добре ли си? — задъха се Едуард.

— Да. Защо?

— Джейн — отвърна Едуард.

В момента, в който изрече името й, една дузина удари полетяха като стрели към щита, насочени към дванадесет различни ярки точки. Стегнах се, за да не успеят да го повредят. Джейн като че ли не бе успяла да го пробие. Бързо се огледах, нямаше пострадали.

— Невероятно — възкликна Едуард.

— Защо не изчакат решението? — изсъска Таня.

— Такава им е стандартната процедура — бързо каза Едуард. — Обезвреждат осъдените, за да не могат да избягат.

Погледнах Джейн, вторачена невярващо към нас. Сигурна бях, че освен мен, не бе виждала някой да остане прав след жестокото й нападение.

Поведението ми може би не беше много зряло. Но предполагах, че на Аро ще му трябва около половин секунда, за да се досети — ако вече не го беше направил, — че щитът ми е по-силен, отколкото Едуард е предполагал. Вече бях мишена и нямаше никакъв смисъл да се опитвам да запазя в тайна дарбата си. Затова се усмихнах самодоволно на Джейн.

Очите й се присвиха и аз усетих поредния остър натиск, този път насочен право към мен.

Отдръпнах устни и оголих зъби.

Джейн издаде висок, писклив рев. Всички подскочиха, дори дисциплинираната охрана. Всички, освен древните, които дори не вдигнаха поглед. Тя се приведе, за да скочи, но близнакът й я хвана за ръката.

Румънците се засмяха мрачно в очакване.

— Казах ти, че нашето време настъпи — каза Владимир на Стефан.

— Само погледни лицето на вещицата — изкикоти се Стефан.

Алек успокоително потупа сестра си по рамото и я прегърна. Обърна към нас съвършено гладкото си, ангелско лице.

Зачаках някакъв натиск, някакъв признак за нападение, но не усетих нищо. Той продължи да гледа към нас, с напълно спокойни черти. Нападаше ли ни? Пробиваше ли щита ми? Само аз ли продължавах да не го виждам?

Стиснах ръката на Едуард.

— Добре ли си? — задавено попитах.

— Да — прошепна той.

— Алек опитва ли се?

Едуард кимна.

— Дарбата му е по-бавна от тази на Джейн. Пълзи. Ще ни докосне след няколко секунди.

Сега, когато вече знаех какво да очаквам, видях как настъпва към нас.

Някаква странна, прозрачна мъгла се стелеше над снега, почти невидима на фона на белотата му. Напомни ми за мираж — леко замъгляване на погледа, едва доловимо трептене. Изтласках щита още по-напред от Карлайл и останалите от първата редица, не исках да допусна пълзящата мъгла прекалено близо. Ами ако се промъкнеше през недоловимата ми защита? Трябваше ли да бягаме?

Приглушен тътен разтърси земята под краката ни и внезапен порив на вятъра надигна снега между нас и Волтури във вихрушка. Бенджамин също беше видял прокрадващата се заплаха и се опитваше да издуха мъглата далеч от нас. Снегът ясно показваше накъде духа вятърът, но мъглата не се повлия. Сякаш вятърът преминаваше през сянка, не можеше да й въздейства.

Изневиделица, със страховито стенание, през средата на поляната зейна дълъг, зигзагообразен, дълбок и тесен процеп. Триъгълникът на древните най-после се разкъса. Земята под краката ми се разтресе. Снежната вихрушка изчезна в дупката, но мъглата премина над нея, незасегната от гравитацията, както и от вятъра.

Аро и Кай се втренчиха в разцепената земя с широко отворени очи. Марк също, но без никаква емоция.

Не заговориха, зачакаха мъглата да ни приближи. Вятърът засвистя по-силно, но така и не отклони посоката й. Сега Джейн бе тази, която се усмихваше. И тогава мъглата се удари в стена.

Усетих вкуса й веднага щом докосна щита ми — плътен, сладникав, лепкав вкус. Смътно си припомних как езикът ми изтръпваше от новокаина.

Мъглата се изви нагоре, търсейки пролука, слабост. Не откри. Опипващите й пръсти се гърчеха нагоре и настрани, опитваха се да намерят откъде да се промъкнат, и същевременно разкриха пред всички внушителния размер на защитната преграда.

— Браво, Бела! — поздрави ме тихо Бенджамин.

Усмивката ми се върна.

Видях Алек да присвива очи и на лицето му за първи път се изписа съмнение, когато видя как мъглата се завъртя безобидно около ръба на щита ми.

И тогава разбрах, че ще мога да го направя. Със сигурност щях да бъда най-важната мишена, първата, която щеше да умре, но докато се държах, бяхме напълно равностойни на Волтури. Освен това имахме Бенджамин и Зафрина, а врагът вече не разполагаше със свръхестествена помощ. Трябваше само да издържа.

— Трябва да се съсредоточа — прошепнах на Едуард. — Стигне ли се до пряк двубой, ще ми е трудно да пазя точно тези, които трябва.

— Ще ги държа на разстояние.

— Не. Трябва да се добереш до Деметри. Зафрина ще ги държи далече от мен.

Зафрина кимна сериозно.

— Никой няма да докосне това момиче — обеща тя на Едуард. — Бих се заела с Алек и Джейн, но тук съм по-полезна.

— Джейн е моя — изсъска Кейт. — Ще й се наложи да опита собственото си лекарство.

— Алек ми дължи много животи, но ще се задоволя само с неговия — изръмжа Владимир от другата страна. — Мой е.

— Аз искам само Кай — равно каза Таня.

Останалите също започнаха да си разпределят враговете, но в този момент ги прекъснаха.

Аро, загледан спокойно в безполезната мъгла на Алек, най-накрая заговори.

— Преди да гласуваме — започна той.

Тръснах сърдито глава. Това представление започваше да ми писва. Жаждата за кръв ме възпламеняваше и съжалявах, че помощта ми бе по-ефективна, когато стоях на едно място. Исках да се бия.

— Нека ви напомня — продължи Аро, — че каквото и да е решението на съвета, няма нужда от насилие.

Едуард мрачно се изсмя.

Аро го погледна тъжно.

— Всички ще съжаляваме да изгубим, когото и да било от вас. Но особено теб, млади Едуард, и новородената ти съпруга. Волтури с удоволствие ще приемат мнозина от вас в редиците си. Бела, Бенджамин, Зафрина, Кейт. Имате избор. Преценете внимателно.

Опитът на Челси да ни разедини запърха безпомощно срещу щита ми. Аро обходи решителните ни лица с поглед, търсейки някакъв знак за колебание. Изражението му показваше, че не открива нищо.

Знаех, че отчаяно иска да примами Едуард и мен, да ни затвори както се бе надявал да затвори Алис. Но тази битка бе твърде важна. Докато бях жива, нямаше да я спечели. Обзе ме дива радост, че притежавам достатъчно сила, за да бъде принуден да ме убие.

— Тогава нека гласуваме — каза той с явна неохота.

Кай заговори нетърпеливо.

— Детето е непозната величина. Няма смисъл да позволяваме подобен риск да съществува. Трябва да бъде унищожено заедно с всички, които го предпазват — той се усмихна в очакване.

Едва потиснах вика си на неподчинение в отговор на жестоката му усмивка.

Марк вдигна равнодушните си очи, които сякаш не ни виждаха.

— Не виждам надвиснала опасност. За момента детето не представлява риск. Винаги можем да преразгледаме нещата. Да си тръгнем с мир — гласът му беше дори потих от крехките въздишки на братята му.

Никой от стражите не отпусна напрегнатата си поза при възражението му. Очаквателната усмивка на Кай не трепна. Сякаш Марк изобщо не беше проговорил.

— Явно моят глас ще е решаващият — каза Аро.

Внезапно тялото на Едуард до мен се изопна.

— Да! — изсъска той.

Рискувах да го стрелна с поглед, но така и не разбрах причината за тържествуващото му изражение — беше като ангел на разрушението, който сияе, докато светът гори. Красиво и ужасяващо.

Откъм охраната се чу нисък, обезпокоен шепот.

— Аро? — извика Едуард, а в гласа му се долавяше неприкрит триумф.

Аро се поколеба за момент, за да прецени настроението му, преди да отговори.

— Да, Едуард? Искаш да кажеш още нещо…?

— Може би — любезно каза Едуард, овладял необяснимото си въодушевление. — Но първо искам да изясня нещо.

— Разбира се — каза Аро и повдигна вежди, а в гласа му се долавяше единствено вежлив интерес. Стиснах зъби. Беше най-опасен, когато беше най-учтив.

— Опасността, която предвиждаш от страна на дъщеря ми, произтича единствено от невъзможността ни да предположим как ще се развие, нали така? Това ли е същността на нещата?

— Да, приятелю Едуард — съгласи се Аро. — Ако можехме да бъдем сигурни… убедени, че докато расте, ще остане скрита за човешкия свят, че няма да изложи на опасност нашето прикритие… — той замълча и сви рамене.

— Значи, ако знаехме със сигурност — предположи Едуард, — ако знаехме с точност как ще се развие… тогава няма да има нужда от гласуване?

— Ако имаше начин да бъдем абсолютно сигурни — съгласи се Аро, а крехкият му гласец изтъня още повече — не разбираше накъде бие Едуард. Аз също. — Тогава, да, няма да има какво да обсъждаме.

— И ще се разделим в мир, като добри приятели? — попита Едуард с нотка на ирония.

Гласът на Аро стана съвсем писклив.

— Разбира се, млади ми приятелю. Нищо не би ме направило по-щастлив.

Едуард ликуващо се разсмя.

— Тогава имам какво да кажа.

Аро присви очи.

— Тя е абсолютно уникална. Бъдещето й може само да се предполага.

— Не е абсолютно уникална — възрази Едуард. — Рядко срещана, със сигурност, но не и единствена.

Опитах се да се преборя с изненадата, с внезапната надежда, която заплашваше да наруши концентрацията ми. Противната мъгла продължаваше да се извива покрай щита ми. И докато се опитвах да се съсредоточа, отново усетих резкия, остър удар срещу защитата.

— Аро, би ли помолил Джейн да престане да напада съпругата ми? — любезно попита Едуард. — Все още обсъждаме доказателства.

Аро вдигна ръка.

— Моля ви, мили мои. Нека го изслушаме.

Натискът изчезна. Джейн оголи зъби срещу мен. Не се стърпях и направих същото.

— Защо не се присъединиш към нас, Алис? — високо извика Едуард.

— Алис? — прошепна смаяно Есме.

— Алис!

— Алис, Алис, Алис!

— Алис, Алис — прошепнаха и други гласове около мен.

— Алис — промълви Аро.

През тялото ми мина тръпка на облекчение и силна радост. Нужна ми беше цялата воля, за да задържа щита на мястото му. Мъглата на Алек продължаваше да се опитва да проникне, да търси слабо място и Джейн щеше да забележи, ако някъде се отвореше пролука.

Тогава ги чух да тичат през гората, да летят, да скъсяват разстоянието възможно най-бързо, без да се стараят да са безшумни.

И двете страни зачакаха неподвижно. Свидетелите на Волтури се смръщиха объркано.

Алис дотанцува до поляната от югозапад и при вида й краката ми почти се подкосиха от щастие. Джаспър беше само на няколко сантиметра зад нея, а будният му поглед беше суров. Плътно зад тях тичаха трима непознати. Първият бе висока, мускулеста жена с чорлава тъмна коса — очевидно Качири. Имаше същите издължени крайници и черти като останалите амазонки, дори още по-изразени.

След нея тичаше дребна жена с маслинена кожа и дълга, сплетена на плитка коса, която подскачаше на гърба й. Очите й с цвят на бургундско вино нервно оглеждаха стълпените вампири.

Последен бе един млад мъж… не тичаше толкова бързо, нито толкова плавно, колкото останалите. Кожата му имаше невероятно плътен, тъмнокафяв оттенък. Той предпазливо огледа насъбралото се множество. Очите му бяха с топлия цвят на тиково дърво. Косата му беше черна и също сплетена, но не толкова дълга. Беше красив.

Когато ни наближи, един звук разтърси насъбралата се тълпа като ток — звукът на сърце, разтуптяло се от усилието.

Алис пъргаво прескочи ръба на разсейващата се мъгла, която се блъскаше в щита ми, и гъвкавото й тяло спря до Едуард. Протегнах се да докосна ръката й, както и Едуард, Есме, Карлайл. Нямаше време за приветствия. Джаспър и останалите я последваха през щита.

Стражите наблюдаваха замислено, докато новодошлите безпрепятствено преминаваха невидимата граница. Здравеняците като Феликс внезапно ме погледнаха с надежда. До този момент не бяха сигурни какво е способен да отблъсне щита ми, но вече бе ясно, че не може да спре физическа атака. Щом Аро дадеше команда, щеше да последва светкавично нападение, а аз щях да съм първата цел. Зачудих се колко от тях би могла да ослепи Зафрина и доколко липсата на зрение би ги забавила. Дали ще е достатъчно, за да могат Кейт и Владимир да извадят Джейн и Алек от уравнението? Това бе единственото, за което бих могла да моля.

Едуард, макар и вглъбен в решителния ход, който режисираше, се напрегна в отговор на мислите им. Опита се да запази спокойствие и отново се обърна към Аро.

— През последните седмици Алис търсеше свои свидетели — каза той на древния вампир. — И не се връща с празни ръце. Алис, защо не ни представиш свидетелите, които водиш?

Кай изръмжа.

— Времето за свидетели отдавна отмина! Гласувай, Аро!

Аро вдигна пръст, за да накара брат си да замълчи. Не отлепяше очи от Алис.

Алис леко пристъпи напред и представи непознатите.

— Това е Уилен и племенникът й, Науел^[1].

Чух отново гласа й… и имах чувството, че никога не си е тръгвала.

Погледът на Кай стана съвсем суров, когато Алис назова връзката между новодошлите. Свидетелите на Волтури засъскаха помежду си. Светът на вампирите се променяше и всички го усещаха.

— Говори, Уилен — заповяда Аро. — Дай ни показанията, заради които си дошла.

Дребната жена нервно погледна Алис. Алис кимна окуражително и Качири сложи дългата си ръка върху рамото на дребната вампирка.

— Аз съм Уилен — обяви жената с ясен глас, но със странен акцент. Стана ми ясно, че се е подготвила да разказва историята си, че се е упражнявала. Думите й се лееха като любимо стихотворение. — Преди век и половина живеех с моя народ, племето мапучи. Сестра ми се казваше Пире. Родителите ни я кръстиха на снеговете в планините заради светлата й кожа. Беше много красива, прекалено красива. Един ден дойде тайно при мен и ми разказа за ангела, който я срещнал в горите и който я посещавал нощем. Предупредих я — Уилен тъжно поклати глава. — Сякаш синините по тялото й не бяха достатъчни. Знаех, че става въпрос за либишомен от легендите ни, но тя не ме послуша. Беше омагьосана.

— Когато стана ясно, че детето на черния ангел расте в нея, дойде да ми каже. Не се и опитах да я убедя да не бяга — знаех, че дори майка ни и баща ни ще предпочетат да унищожат бебето, а заедно с него и Пире. Затова тръгнах с нея дълбоко в горите. Търсеше своя ангел-демон, но така и не го откри. Грижех се за нея, ловувах вместо нея, когато силите я напускаха. Ядеше животните сурови, пиеше кръвта им. Не ми трябваха повече доказателства за съществото, което носеше в утробата си. Надявах се, преди да убия чудовището, да успея да спася живота й.

— Но тя обичаше детето в себе си. Когато стана силен и изпочупи костите й, го нарече Науел, на името на котката от джунглата, и продължаваше да го обича.

— Не можах да я спася. Детето я разкъса отвътре, за да се измъкне, и тя умря бързо, като през цялото време ме молеше да се грижа за Науел. Това беше предсмъртното й желание и аз се съгласих.

— Когато се опитах да го отделя от тялото й, той ме ухапа. Пропълзях навътре в джунглата, за да умра. Не стигнах далече, болката бе твърде силна. Но той ме откри — новороденото пропълзя с мъка през храсталаците, намери ме и зачака. Когато болката отмина, се беше сгушил до мен и спеше.

— Грижех се за него, докато не започна да ловува сам. Ловувахме из селата около гората, не общувахме с никого. Никога не сме се отдалечавали толкова далеч от къщи, но Науел пожела да види тукашното дете.

Уилен сведе глава, когато свърши, и отстъпи назад, така че почти се скри зад Качири.

Аро стисна устни. Впи очи в тъмнокожия младеж.

— Науел, ти си на сто и петдесет години, така ли? — попита той.

— Плюс-минус едно десетилетие — отвърна той с ясен, топъл глас. Акцентът му беше едва доловим. — Не следя стриктно.

— И на каква възраст достигна зрялост?

— Горе-долу седем години след раждането си бях напълно пораснал.

— И оттогава не си се променял?

Науел сви рамене.

— Поне не съм забелязал.

Усетих как през тялото на Джейкъб премина тръпка. Не желаех да се замислям върху това точно сега. Първо щях да изчакам опасността да отмине.

— И с какво се храниш? — настоя Аро, явно заинтригуван въпреки желанието си.

— Най-вече кръв, но понякога и човешка храна. Мога да оцелея и с двете.

— И си създал безсмъртен? — гласът на Аро внезапно се напрегна, когато посочи Уилен. Насочих вниманието си към щита. Може би си търсеше поредното извинение.

— Да, но останалите не могат.

Сред тълпата се разнесе стреснат шепот. Веждите на Аро се стрелнаха нагоре.

— Останалите?

— Сестрите ми — отново сви рамене Науел.

Аро го изгледа с подивял поглед, но успя да се овладее.

— Може би няма да е зле да ни разкажеш и останалата част от историята си. Явно има още.

Науел се намръщи.

— Няколко години след смъртта на майка ми, баща ми дойде да ме търси — красивите му черти леко се изкривиха. — Зарадва се, че ме е открил — тонът му подсказваше, че чувството не е било взаимно. — Имаше две дъщери, но не и синове. Очакваше да се присъединя към него като сестрите ми.

— Изненада се, че не съм сам. Сестрите ми не са отровни, но дали се дължи на пола им, или е случайност… кой знае? Вече бях създал семейство с Уилен и не се интересувах — той наблегна на думата — от промяна. От време на време се виждам с него. Имам и нова сестра, достигна зрялост преди десетина години.

— И как се казва баща ти? — попита Кай през стиснати зъби.

— Йохам — отвърна Науел. — Мисли се за учен. Смята, че създава нова суперраса.

Науел не се опита да скрие отвращението в гласа си.

Кай ме погледна.

— А твоята дъщеря отровна ли е? — попита грубо.

— Не — отвърнах.

Главата на Науел рязко се вдигна при този въпрос и тъмните му очи се впиха в лицето ми.

Кай погледна Аро за потвърждение, но Аро се беше вглъбил в собствените си мисли. Така че сви устни и погледна първо Карлайл, после Едуард и най-накрая очите му се спряха на мен.

— Да се погрижим за тукашното извращение, а после да видим какво се случва на юг — каза той на Аро.

Аро се вгледа в очите ми в продължение на една дълга, напрегната секунда. Нямах представа какво търси, нито пък какво откри, но след този преценяващ поглед нещо в изражението му се промени, нещо в устните и очите му леко се поколеба и ми стана ясно, че е взел решение.

— Братко — каза меко на Кай. — Изглежда, няма опасност. Наистина ситуацията е необичайна, но не виждам заплаха. Струва ми се, че децата полувампири са като нас.

— Това ли е решението ти? — попита остро Кай.

— Да.

Кай се намръщи.

— Ами този Йохам? Този безсмъртен, който обича експериментите?

— Може би ще трябва да поговорим с него — съгласи се Аро.

— Спрете Йохам, ако искате — равно каза Науел. — Но оставете сестрите ми на мира. Те са невинни.

Аро кимна със сериозно лице. После се обърна към свитата си с топла усмивка.

— Скъпи мои — извика той. — Днес няма да се бием.

Всички кимнаха като един и отпуснаха напрегнатите си пози. Мъглата бързо се разсея, но аз задържах щита. Може би това бе поредната атака.

Опитах се да преценя израженията им, когато Аро се обърна към нас. Лицето му бе все така благо, но долових нещо различно зад маската му, някаква странна пустота. Сякаш беше приключил с кроежите. Кай очевидно бе разярен, но гневът му беше насочен навътре, беше се примирил. Марк изглеждаше… отегчен; само така можех да го опиша. Охраната отново се превърна в безстрастна, дисциплинирана маса, вече никой не се открояваше, бяха едно цяло. Подредиха се, готови да се оттеглят. Свидетелите, все така нащрек, се оттеглиха един след друг, пръснаха се из гората. Колкото повече оредяваха редиците им, толкова по-бързо се изнизваха останалите. Скоро всички изчезнаха.

Аро протегна ръце към нас почти извинително. Зад него по-голямата част от охраната, заедно с Кай, Марк и мълчаливите тайнствени съпруги, вече се оттегляха бързешком, в съвършени редици. Само тримата му лични телохранители останаха с него.

— Толкова се радвам, че успяхме да разрешим въпроса без насилие — ласкаво каза той. — Приятелю Карлайл, как се радвам, че отново мога да те нарека приятел! Надявам се да няма лоши чувства. Сигурен съм, че разбираш какво бреме представляват задълженията ни.

— Отидете си в мир, Аро — сковано отвърна Карлайл. — Моля ви, помнете, че трябва да запазим анонимността си тук, и помолете охраната си да не ловува в този район.

— Разбира се, Карлайл — увери го Аро. — Съжалявам, че си навлякох неодобрението ти, скъпи приятелю. Може би след време ще ми простиш.

— Може би… ако отново докажеш, че си ни приятел.

Аро сведе глава, олицетворение на разкаянието, и направи няколко крачки заднишком, преди да се обърне с гръб към нас. Гледахме мълчаливо как и последните четирима Волтури изчезнаха сред дърветата. Настана тишина. Не изпусках щита.

— Наистина ли всичко свърши? — прошепнах на Едуард.

Усмивката му беше огромна.

— Да. Отказаха се. Като всички насилници и те са страхливци — той се подсмихна.

Алис се засмя с него.

— Сериозно! Няма да се върнат. Успокойте се.

Отново настъпи тишина.

— Да му се не види и късметът — промърмори Стефан.

И тогава най-после осъзнахме какво се е случило.

Проехтяха радостни възгласи. Оглушителен рев изпълни поляната. Маги тупна Шивон по гърба. Розали и Емет отново се целунаха — по-страстно и по-продължително отпреди. Бенджамин и Тиа се прегърнаха, Кармен и Елеазар също. Есме пристисна здраво Алис и Джаспър. Карлайл благодареше на новодошлите от Южна Америка, които бяха спасили всички ни. Качири се приближи плътно до Зафрина и Сена и сплете пръсти с техните. Гарет вдигна Кейт и я завъртя в кръг.

Стефан се изплю в снега. Владимир кисело изскърца със зъби.

А аз почти се покатерих върху огромния кафяв вълк, за да смъкна дъщеря си от гърба му, и я притиснах към гърдите си. Едуард ни прегърна веднага.

— Неси, Неси, Неси — загуках й аз.

Джейкъб се изсмя с гръмкия си, подобен на лай, смях и побутна гърба ми с муцуна.

— Млъквай — измърморих.

— Значи оставам с теб? — попита настойчиво Неси.

— Завинаги — обещах й.

Вечността беше наша. И всичко щеше да е наред с Неси, щеше да бъде здрава и силна. Като получовека Науел след сто и петдесет години щеше още да е млада. И щяхме да бъдем заедно.

Щастието избухна в съзнанието ми като експлозия — толкова силно, толкова необуздано, че не бях сигурна дали ще оцелея.

— Завинаги — повтори Едуард в ухото ми.

Не можех да отроня и дума. Вдигнах глава и го целунах с такава страст, че можех да подпаля гората. Нямаше да забележа.