Стефани Майър
Зазоряване (33)

Тридесета глава
Неустоима

Трябваше да обмислим толкова много неща.

Как щях да намеря време да съм сама, за да открия Джей Дженкс? И защо Алис искаше да го направя?

А ако указанията на Алис нямаха нищо общо с Ренесме, какво можех да предприема, за да спася дъщеря си?

Как щяхме да обясним ситуацията пред семейството на Таня сутринта? А ако реагираха като Ирина? Ако се стигнеше до битка?

Аз не знаех как да се бия. Можех ли да се науча само за месец? Имаше ли изобщо вероятност да се науча достатъчно бързо, че да представлявам опасност, за който и да е член на Волтури? Или бях обречена да съм напълно безполезна? Поредният новороден вампир, от който лесно могат да се отърват?

Имах нужда от толкова много отговори, но не успях да задам въпросите си.

Исках да осигуря на Ренесме поне някакво подобие на нормалност и настоях да я заведем вкъщи за през нощта. В момента Джейкъб се чувстваше по-удобно във вълчата си форма — справяше се по-добре с напрежението, когато се чувстваше готов за бой. Жалко, че и аз не се чувствах готова като него. Беше се върнал да тича в гората, отново на пост.

Когато Ренесме заспа дълбоко, я сложих в креватчето й и отидох в съседната стая, за да задам въпросите си на Едуард. Или поне онези, които можех да му задам. Един от най-сериозните ми проблеми бе да се опитвам да крия нещо от него, макар да разполагах с предимството на мълчаливото си съзнание.

Стоеше с гръб към мен, загледан в огъня.

— Едуард, аз…

Той се обърна и прекоси стаята за части от секундата. Зърнах обезумялото изражение на лицето му само миг, преди устните му да се притиснат в моите и ръцете му да ме обгърнат като метални скоби.

Тази нощ повече не се сетих за въпросите си. Не ми отне много време да разбера причината за настроението му, а още по-малко — за да се почувствам по същия начин.

Мислех, че ще разполагам с години, за да канализирам всепоглъщащата страст, която изпитвах към него. А след това с векове, за да й се наслаждавам. Но ако ни оставаше само месец заедно… Не виждах как ще понеса това да свърши. В момента просто не можех да не бъда егоистка. Исках само да го обичам възможно най-много през краткото време, което ми бе отредено.

Не ми бе лесно да се откъсна от него, когато слънцето се показа, но ни предстоеше задача, която можеше да се окаже по-трудна от опитите на останалите от семейството да открият приятелите ни. Щом се замислих за това, което се задаваше, напрежението ме завладя и имах чувството, че някой мъчително опъва нервите ми все повече и повече.

— Как ми се иска да имаше начин да получим информацията от Елеазар, преди да им кажем за Неси — промърмори Едуард, докато бързо се обличаше в огромния дрешник, който ми напомняше за Алис повече, отколкото ми се искаше в момента. — За всеки случай.

— Но не би разбрал въпроса, за да му отговори — съгласих се. — Мислиш ли, че ще ни оставят да им обясним?

— Не знам.

Вдигнах все още спящата Ренесме от леглото й и я притиснах към себе си. Къдриците й докоснаха лицето ми. Така близо, сладостният й аромат поглъщаше всяка друга миризма.

Но днес не можех да губя и секунда. Трябваше да получа отговори, а не знаех дали занапред ще имам достатъчно време насаме с Едуард. Ако, да се надяваме, със семейството на Таня всичко минеше добре, дълго щяхме да имаме гости.

— Едуард, ще ме научиш ли да се бия? — попитах, докато ми държеше вратата, за да мина. Зачаках напрегнато реакцията му.

Реагира, както и очаквах. Замръзна, след това ме огледа внимателно от глава до пети, сякаш ме виждаше за първи или за последен път. Погледът му се задържа върху дъщеря ни, която още спеше в прегръдките ми.

— Ако се стигне до битка, никой от нас няма да може да направи кой знае какво — опита да избегне отговора той.

Гласът ми беше равен:

— Нима предпочиташ да не мога да се отбранявам?

Той преглътна с усилие и вратата потрепери, пантите й запротестираха, когато ръката му затегна хватката около дръжката. След това кимна.

— Щом го поставяш по този начин… предполагам, най-добре да се захванем възможно най-скоро.

Аз също кимнах. Тръгнахме към къщата, без да бързаме.

Зачудих се какво изобщо бих могла да направя, нещо, което да окаже влияние. Бях малко по-специална, по свой начин — ако наличието на свръхестествено непроницаем череп можеше да се смята за нещо специално. Можех ли някак да го използвам?

— Какво според теб е основното им предимство? Имат ли слабо място изобщо?

Нямаше нужда да му обяснявам кого имам предвид.

— Алек и Джейн са най-добрите им нападатели — безстрастно каза той, сякаш обсъждахме баскетболен отбор. — Защитниците им рядко се включват.

— Защото Джейн може да те изгори на място, поне умствено. А какво прави Алек? Веднъж не ми ли каза, че е по-опасен дори от Джейн?

— Да. В известен смисъл той е пълната противоположност на Джейн. Тя може да те накара да почувстваш най-силната болка, която можеш да си представиш. Алек те прави безчувствен. Не чувстваш абсолютно нищо. Понякога, когато Волтури решат да проявят милосърдие, карат Алек да направи жертвата безчувствена, преди да я екзекутират. Ако се е предала или ги е умилостивила по някакъв начин.

— Безчувствена ли? Но защо това да е по-опасно от умението на Джейн?

— Защото напълно те лишава от сетива. Няма болка, но няма и зрение, нито слух, нито миризма. Пълна липса на сетивност. Оставаш напълно сам в тъмнината. И дори не усещаш, когато те изгарят.

Потръпнах. Това ли беше най-доброто, на което можехме да се надяваме? Да не усетим смъртта, да не я видим?

— Това го прави толкова опасен, колкото и Джейн — продължи Едуард със същия безстрастен глас, — защото може напълно да те обезоръжи, да те превърне в безпомощна мишена. Разликата между тях е като разликата между мен и Аро. Аро чува мислите само на един вампир или човек в даден момент, Джейн може да нарани само обекта, върху когото се е съсредоточила. Аз мога да чувам мислите на всички едновременно.

Почувствах хлад, когато осъзнах какво ще каже.

— А Алек може да направи всички ни безчувствени едновременно? — прошепнах.

— Да — отвърна той. — Ако използва дарбата си срещу нас, всички ще бъдем слепи и глухи, докато ни убиват. Нищо чудно просто да ни изгорят, без да си правят труда първо да ни разкъсат. О, бихме могли да опитаме да се бием, но ще е по-вероятно да се нараним един друг, отколкото тях.

Следващите няколко секунди крачихме в мълчание.

В главата ми се оформяше идея. Не особено обещаваща, но все пак беше нещо.

— Мислиш ли, че Алек е добър боец? — попитах аз. — Като изключим дарбата му, искам да кажа. Ако се наложи да се бие без дарбата си. Чудя се дали изобщо е опитвал…

Едуард рязко се обърна да ме погледне.

— Какво ти е хрумнало?

Гледах право напред.

— Е, мисля, че мен вероятно не би могъл да направи безчувствена, нали? Ако талантът му е като този на Аро и Джейн, или пък твоя. Може би… ако никога не му се е налагало да се защитава… а аз се науча на някои бойни умения…

— Той е с Волтури от векове — прекъсна ме Едуард, а в гласа му внезапно се надигна паника. Вероятно си представяше същото, което и аз — всички от семейство Кълън стоят безпомощни, безчувствени статуи на бойното поле — всички, освен мен. Щях да съм единствената, която да е в състояние да се бие. — Да, сигурно притежаваш имунитет срещу дарбата му, но все пак си новородена, Бела. Не мога да те направя толкова добър боец само за няколко седмици. Сигурен съм, че Алек е преминал през обучение.

— Може би, но може и да не е. Това е единственото, което мога да направя само аз и никой друг. Поне да му отвлека вниманието за известно време… — можех ли да издържа достатъчно дълго, за да осигуря някакъв шанс на останалите?

— Моля те, Бела — каза Едуард през зъби. — Да не говорим за това.

— Бъди разумен.

— Ще се опитам да те науча, на каквото мога, но, моля те, не ме карай да си представям как ще се пожертваш, за да отвлечеш вниманието на… — той се задави и не довърши.

Кимнах. Тогава няма да му споменавам плановете си. Първо Алек, а после, ако се окажеше, че по някакво чудо успеех да го победя, Джейн. Да можех да направя така, че да сме равнопоставени, да премахна могъщото предимство на Волтури. Може би тогава щяхме да имаме шанс… Мислите ми запрепускаха. Ами ако наистина успеех да отвлека вниманието им и дори да ги унищожа? Честно казано, при тези дарби Джейн и Алек едва ли са изпитвали нужда да усвояват бойни умения. Не можех да си представя, че капризната малка Джейн би пренебрегнала дарбата си, пък било то и за да учи бойни техники.

Ако успеех да ги унищожа, ползата щеше да е огромна.

— Трябва да науча всичко. Колкото успееш да налееш в главата ми през следващия един месец — прошепнах аз.

Той не реагира, сякаш не ме беше чул.

Кой да бъде следващ тогава? Трябваше внимателно да планирам всичко, така че, ако оживеех, след като поваля Алек, незабавно да ударя отново. Опитах се да предвидя друга ситуация, в която дебелият ми череп може да се окаже предимство. Не знаех достатъчно за уменията на другите. Очевидно бойци като огромния Феликс не бяха в категорията ми. Можех единствено да опитам да предоставя възможност на Емет да се бие с него. Не знаех кой знае какво за останалите членове от охраната на Волтури, освен за Деметри…

Постарах се да не издам никакви емоции, докато размишлявах за Деметри. Той беше боец, в това съмнение нямаше. Иначе не би оцелял толкова дълго, тъй като винаги бе в челните редици на всички нападения. А и беше техният преследвач, несъмнено най-добрият преследвач в света. Ако имаше по-добър, Волтури щяха да го заменят. Аро не би се задоволил с друго, освен с най-доброто.

Ако Деметри не съществуваше, щяхме да можем да избягаме. Или поне онези от нас, които оцелеят. Дъщеря ми, толкова топла в ръцете ми… Някой би могъл да избяга с нея. Джейкъб или Розали, който оцелееше.

И… ако Деметри не съществуваше, Алис и Джаспър щяха да са в безопасност завинаги. Това ли бе видяла Алис? Че част от семейството ни ще оцелее? Или поне те двамата?

Нима можех да й се сърдя за това?

— Деметри… — започнах аз.

— Деметри е мой — отвърна сухо Едуард. Бързо го погледнах и видях ожесточеното му изражение.

— Защо? — прошепнах.

Отначало не отговори. Бяхме стигнали почти до реката, когато най-накрая измърмори.

— Заради Алис. В момента само така мога да й се отплатя за последните петдесет години.

Значи разсъждаваше като мен.

Чух тежките лапи на Джейкъб по замръзналата земя. След секунди вече подтичваше до мен, а тъмните му очи не се откъсваха от Ренесме.

Кимнах му и продължих с въпросите. Имахме съвсем малко време.

— Едуард, защо мислиш, че Алис ни каза да разпитаме Елеазар за Волтури? Да не е ходил в Италия наскоро? Какво би могъл да знае?

— Елеазар знае всичко, свързано с Волтури. Бях забравил, че не съм ти казвал. Беше един от тях.

Изсъсках несъзнателно. До мен Джейкъб изръмжа.

— Какво? — възкликнах, а в главата ми изникна образът на красивия тъмнокос мъж от сватбата ни, наметнат с дълго пепелявосиво наметало.

Лицето на Едуард поомекна, дори се усмихна леко.

— Елеазар е много деликатна личност. Не се чувстваше особено щастлив при Волтури, но почиташе закона и необходимостта да бъде спазван. Чувстваше, че работи за по-висша цел. Не съжалява за времето, прекарано с тях. Но когато откри Кармен, намери истинското си място в света. Двамата много си приличат, и двамата са прекалено състрадателни за вампири — той отново се усмихна. — Запознаха се с Таня и сестрите й и повече не погледнаха назад. Този начин на живот им допада. Предполагам, че ако не бяха намерили Таня, в крайна сметка сами щяха да открият начин да живеят без човешка кръв.

Съзнанието ми се изпълни с противоречиви образи. Нещо не пасваше. Състрадателен воин на Волтури?

Едуард погледна Джейкъб и отговори на мълчаливия му въпрос.

— Не, не беше от воините им, така да се каже. Просто имаше дарба, която им служеше.

Джейкъб явно беше задал логичния следващ въпрос.

— Инстинктивно усеща дарбите на другите, допълнителните умения, които притежават някои вампири — отвърна Едуард. — При близък контакт долавя какви умения има даден вампир и уведомяваше Аро. Което помагаше на Волтури при битка. Можеше да ги предупреди, ако някой от вражеското сборище притежава умение, което би могло да им създаде неудобства. Но това се случваше изключително рядко — трябва да притежаваш невероятна дарба, за да смутиш Волтури дори за миг. В повечето случаи предупрежденията му подсказваха на Аро дали да спаси някого, когото би могъл да използва. Дарбата на Елеазар действа до известна степен дори и при хората. Но се налага да се съсредоточи, тъй като латентната дарба е твърде неясна. Аро го караше да проверява хората, които искаха да се присъединят към тях, за да види дали притежават потенциал. И много съжаляваше, когато Елеазар ги напусна.

— Оставили са го да си тръгне? — попитах. — Просто така?

Усмивката му помръкна, изкриви се.

— Волтури не са чак такива злодеи, както ти се струва. Те са основата на нашия мир и цивилизация. Членовете на охраната им сами са избрали да им служат, а службата е много престижна. Гордеят се да са част от Волтури, никой не ги държи по принуда.

Сведох поглед и се намръщих.

— Само престъпниците ги смятат за жестоки и зли, Бела.

— Но ние не сме престъпници.

Джейкъб изсумтя в съгласие.

— Но те не го знаят.

— Наистина ли мислиш, че можем да ги накараме да спрат и да ни изслушат?

Едуард се поколеба само за миг, след това сви рамене.

— Ако успеем да намерим достатъчно приятели, които да застанат на наша страна, може би.

Може би. Внезапно проумях колко важно е това, което ни предстоеше днес. Едновременно ускорихме крачка, после се затичахме. Джейкъб бързо ни настигна.

— Таня ще дойде съвсем скоро — каза Едуард. — Трябва да сме готови.

Но как можехме да сме готови? Мислехме и обмисляхме, планирахме и променяхме плановете. Да им покажем Ренесме? Или първоначално да я скрием? Джейкъб да остане ли в стаята? Или да чака отвън? Беше помолил останалите от глутницата си да бъдат наблизо, но да не се показват. Трябваше ли и той да направи същото?

В крайна сметка решихме Ренесме, Джейкъб — в човешкия си вид — и аз да чакаме зад ъгъла, в трапезарията, седнали около голямата полирана маса. Джейкъб се съгласи Ренесме да е в моите ръце — нужно му беше пространство, в случай че се наложи да се трансформира.

Макар да се радвах, че тя е в прегръдките ми, се чувствах някак безполезна. Напомняше ми, че при битка със зрели вампири щях да съм единствената лесна мишена, не беше нужно ръцете ми да са свободни.

Опитах се да си припомня Таня, Кейт, Кармен и Елеазар от сватбата. Лицата им бяха неясни в мъглявите ми спомени. Знаех само, че са красиви, две блондинки и двама брюнети. Не си спомнях дали в очите им се четеше добрина.

Едуард се облегна на стъклената задна стена и се втренчи към вратата на входа. Изглеждаше така, сякаш изобщо не вижда стаята пред себе си.

Заслушахме се в колите, които фучаха по магистралата, но никоя не забавяше скорост.

Ренесме се сгуши във врата ми и докосна бузата ми с ръка, но в съзнанието ми не изплуваха образи. Не можеше да изрази чувствата си в картини.

— Ами ако не ме харесат? — прошепна и всички обърнахме очи към нея.

— Разбира се, че ще те харе… — започна Джейкъб, но аз го накарах да замълчи с поглед.

— Те не те разбират, Ренесме, защото не са срещали дете като теб — казах, тъй като не исках да й давам обещания, които можеха да не се сбъднат. — Въпросът е да ги накараме да те разберат.

Тя въздъхна и в съзнанието ми се появиха образите на всички нас. Вампири, хора, върколаци. Тя самата не пасваше никъде.

— Ти си специална, а това е хубаво нещо.

Тя поклати глава в несъгласие. Замисли се за измъчените ни лица и каза:

— Аз съм виновна.

— Не — възкликнахме и тримата едновременно, но преди да успеем да възразим, чухме звука, който чакахме. Двигател, който намалява на магистралата, и гуми, които преминават от асфалт на мека пръст.

Едуард се стрелна край ъгъла и застана на пост до вратата. Ренесме се скри в косата ми. Двамата с Джейкъб отчаяно се спогледахме през масата.

Колата бързо измина алеята, по-бързо, отколкото бе обичайно за Чарли или Сю. Чухме как спира на поляната и паркира пред верандата. Четири врати се отвориха и затвориха. Никой не проговори, докато приближаваха вратата. Едуард отвори, преди да успеят да почукат.

— Едуард! — възкликна радостно женски глас.

— Здравей, Таня. Кейт, Елеазар, Кармен.

Три гласа го поздравиха тихо.

— Карлайл каза, че трябва незабавно да говори с нас — обади се първият глас. Таня. Чувах, че още стоят отвън. Представих си Едуард на вратата, препречил пътя им. — Какъв е проблемът? Неприятности с върколаците?

Джейкъб видимо се възмути.

— Не — отвърна Едуард. — Примирието ни с върколаците е по-стабилно отвсякога.

Една от жените се подсмихна.

— Няма ли да ни поканиш да влезем? — попита Таня. И продължи, без да изчака отговора му. — Къде е Карлайл?

— Наложи се да замине.

Последва кратка тишина.

— Какво става, Едуард? — настоя Таня.

— Ще ви помоля да се позовете на презумпцията за невинност, само за няколко минути — отговори той. — Налага се да ви обясня нещо доста сложно и бих искал да сте максимално непредубедени, докато не научите всичко.

— Карлайл добре ли е? — попита разтревожен мъжки глас. Елеазар.

— Никой от нас не е добре, Елеазар — отвърна Едуард и потупа нещо, вероятно рамото на Елеазар. — Но физически Карлайл се чувства чудесно.

— Физически ли? — рязко повтори Таня. — Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че цялото ми семейство е в смъртна опасност. Но преди да ви обясня, ще ви помоля да обещаете, че ще ме изслушате, преди да реагирате. Умолявам ви да ме изслушате!

Молбата му беше посрещната от продължителна тишина. Двамата с Джейкъб мълчаливо се спогледахме насред напрегнатото мълчание. Червеникавокафявите му устни пребледняха.

— Ще те изслушаме — каза Таня накрая. — Ще изслушаме всичко, преди да съдим.

— Благодаря ти, Таня — горещо каза Едуард. — Бихме предпочели да не ви въвличаме, но нямаме друг избор.

Едуард се отмести от вратата. Чухме четири чифта стъпки да влизат в стаята. Някой подуши въздуха.

— Сигурна бях, че върколаците са замесени — измърмори Таня.

— Да, и са на наша страна. Отново.

Напомнянето накара Таня да замълчи.

— Къде е твоята Бела? — попита друг женски глас. — Как е тя?

— След малко ще се присъедини към нас. Добре е, благодаря. Възприема безсмъртието с невероятна грация.

— Разкажи ни за опасността, Едуард — тихо каза Таня. — Ще те изслушаме и ще застанем на ваша страна, където ни е мястото.

Едуард си пое дълбоко въздух.

— Искам първо лично да се уверите за какво става въпрос. Ослушайте се. Какво чувате в съседната стая?

Настъпи тишина, след това някой се размърда.

— За момент само слушайте, моля ви — каза Едуард.

— Върколак, предполагам. Чувам сърцето му — каза Таня.

— Какво друго? — попита Едуард.

Последва пауза.

— Какво е това туптене? — попита Кейт или Кармен. — Да не е… някаква птица?

— Не, но запомнете какво чухте. А сега какво надушвате? Освен върколака.

— Да не би да има човек? — прошепна Елеазар.

— Не — възпротиви се Таня. — Не е човек… но… миризмата доста напомня на човешка, много повече от останалите миризми тук. Какво е, Едуард? Мисля, че никога досега не съм долавяла подобен мирис.

— Сигурен съм, че не си, Таня. Моля ви, моля ви, помнете, че това е нещо съвсем ново за вас. Изхвърлете предубежденията си.

— Обещах ти, че ще те изслушам, Едуард.

— Добре тогава. Бела! Доведи Ренесме, моля те.

Краката ми бяха странно изтръпнали, но знаех, че чувството е само в главата ми. Изправих се, насилих се да се движа с нормална скорост, без да се бавя, и извървях няколкото метра до ъгъла. Горещината от тялото на Джейкъб пламна плътно зад гърба ми, когато той последва стъпките ми.

Направих крачка в голямата стая, после замръзнах. Не можех да се накарам да помръдна. Ренесме си пое дълбоко въздух и надникна изпод косата ми със сковани раменца, сякаш очакваше да я отхвърлят.

Мислех, че съм се подготвила за реакцията им. За обвинения, за крясъци, за заредена с напрежение неподвижност.

Таня отскочи четири крачки назад, а ягодово розовите й къдрици потрепериха като на човек, изправен пред отровна змия. Кейт отлетя чак до входната врата и се облегна за опора на стената. Иззад стиснатите й зъби се процеди късо съскане. Елеазар се хвърли пред Кармен и приклекна, готов да я защити.

— О, за бога — чух Джейкъб да роптае под нос.

Едуард прегърна двете ни с Ренесме.

— Обещахте да ме изслушате — напомни им.

— Някои неща не бива да се изслушват! — възкликна Таня. — Как можа, Едуард? Не знаеш ли какво означава това?

— Трябва да се махаме оттук — притеснено каза Кейт с ръка върху дръжката на вратата.

— Едуард… — Елеазар не можеше да намери думи.

— Почакайте — каза Едуард, а гласът прозвуча по-твърдо. — Спомнете си какво чухте, какво подушихте. Ренесме не е това, което си мислите.

— Правилото няма изключения, Едуард — грубо му отвърна Таня.

— Таня — рязко каза Едуард, — та ти чуваш сърцето й! Поспри и помисли какво означава това.

— Сърцето й? — прошепна Кармен и надникна зад рамото на Елеазар.

— Тя не е истинско вампирско дете — отвърна Едуард към не толкова враждебно настроената Кармен. — Наполовина е човек.

Четиримата вампири го изгледаха сякаш говореше на непознат за тях език.

— Изслушайте ме — гласът на Едуард стана нежен като кадифе, безкрайно убедителен. — Ренесме е уникална. Аз съм неин баща. Не неин създател, а биологичен баща.

Таня едва доловимо заклати глава, явно напълно несъзнателно.

— Едуард, нали не очакваш да… — започна Елеазар.

— Имаш ли друго обяснение, Елеазар? Долавяш топлината на тялото й във въздуха. Във вените й тече кръв, Елеазар. Та ти я надушваш.

— Но как? — ахна Кейт.

— Бела е нейната биологична майка — каза Едуард. — Тя зачена, износи и роди Ренесме, докато все още беше човек. Което едва не я уби. Едва успях да вкарам достатъчно отрова в сърцето й, за да я спася.

— Никога не съм чувал подобно нещо — каза Елеазар. Раменете му бяха все така напрегнати, изражението студено.

— Физическите контакти между вампири и хора не са нещо обичайно — отвърна Едуард, а в гласа му се долавяше нотка черен хумор. — А оцелелите след подобни контакти хора са още по-голяма рядкост. Не сте ли съгласни, братовчедки?

Кейт и Таня го изгледаха намръщено.

— Е, хайде, Елеазар, не виждаш ли приликата?

Кармен бе тази, която реагира на думите на Едуард. Тя мина покрай Елеазар, без да обръща внимание на полуизреченото му предупреждение, и внимателно пристъпи към мен. Наведе се леко и внимателно се вгледа в лицето на Ренесме.

— Струва ми се, че си взела очите на майка си — каза тя с тих, спокоен глас — и чертите на баща си — и след това, сякаш не можеше да се въздържи, се усмихна на Ренесме.

Ответната усмивка на Ренесме бе ослепителна. Тя докосна лицето ми, без да откъсва поглед от Кармен. Представяше си как докосва лицето на Кармен и питаше дали е позволено.

— Имаш ли нещо против Ренесме да ти разкаже сама? — попитах Кармен. От напрежение гласът ми излезе като едва доловим шепот. — Тя има дарбата да обяснява добре.

Кармен продължаваше да се усмихва.

— Можеш ли да говориш, малката?

— Да — отвърна Ренесме със звънливия си сопран. Всички новодошли, освен Кармен, потръпнаха при звука на гласа й. — Но мога да ти покажа повече, отколкото мога да разкажа.

После постави осеяната си с трапчинки ръчичка върху бузата на Кармен. Тя се скова сякаш през тялото й бе преминал ток. Елеазар мигом застана до нея и я хвана за раменете, готов да я дръпне.

— Чакай — задъхано каза Кармен, а неподвижните й очи не се откъсваха от Ренесме.

Ренесме дълго „обяснява“ на Кармен. Едуард съсредоточено наблюдаваше образите заедно с нея, а аз тръпнех от желание да чуя всичко, което чуваше той. Джейкъб нетърпеливо се размърда до мен, очевидно обзет от същите мисли.

— Какво й показва Неси? — изръмжа той под нос.

— Всичко — прошепна Едуард.

Измина още една минута и Ренесме отдели ръчичка от лицето на Кармен. Усмихна се подкупващо на вцепенената вампирка.

— Тя наистина е твоя дъщеря, нали? — едва изрече Кармен, извърнала големите си топазени очи към Едуард. — Такава ярка дарба! Може да се наследи само от изключително даровит баща!

— Вярваш ли в това, което ти показа? — попита Едуард с напрегнато изражение.

— Напълно — отвърна простичко Кармен.

Лицето на Елеазар се скова потресено.

— Кармен!

Кармен хвана ръцете му и ги стисна.

— Колкото и невероятно да изглежда, Едуард казва истината. Нека детето ти покаже.

Кармен побутна Елеазар към мен и кимна на Ренесме.

— Покажи му, mi querida.

Ренесме се усмихна широко, явно доволна от признанието на Кармен, и леко докосна Елеазар по челото.

— Ay caray! — просъска той и подскочи назад.

— Какво ти направи? — попита остро Таня и предпазливо се приближи.

Кейт също пристъпи напред.

— Просто се опитва да ти покаже нейната страна от историята — каза му Кармен успокоително.

Ренесме нетърпеливо се намръщи.

— Погледни, моля — нареди тя на Елеазар. Протегна ръка към него, но остави няколко сантиметра между пръстчетата си и лицето му. После зачака.

Елеазар подозрително я погледна и се обърна към Кармен за помощ. Тя му кимна окуражително. Елеазар си пое дълбоко въздух и се приведе, докато челото му докосна ръчичката на Ренесме.

Потръпна, когато образите започнаха, но този път не помръдна, съсредоточено затворил очи.

— Ааа — въздъхна той няколко минути по-късно и отвори очи. — Разбирам.

Ренесме му се усмихна. Той се поколеба, след това неохотно й се усмихна в отговор.

— Елеазар? — обади се Таня.

— Истина е, Таня. Това не е безсмъртно дете. Тя е получовек. Ела. Увери се сама.

Без да продумат, първо Таня, после Кейт, предпазливо застанаха пред мен. И двете не скриха смайването си, когато докосването на Ренесме предизвика първия образ. Но после, когато приключи, и те като Кармен и Елеазар вече бяха на друго мнение.

Стрелнах поглед към спокойното лице на Едуард, неспособна да повярвам, че се оказва толкова лесно. Златистите му очи бяха ясни, без следа от сянка. Не беше илюзия.

— Благодаря ви, че ме изслушахте — тихо каза той.

— Но каква е тази смъртна опасност, за която ни предупреди? — попита Таня. — Както виждам, не произтича пряко от това дете, така че явно става въпрос за Волтури. Как са разбрали за нея? И кога идват?

Не се изненадах, че толкова бързо се бе ориентирала в ситуацията. В крайна сметка какво би могло да представлява заплаха за семейство, силно като моето? Единствено Волтури.

— Когато Бела видяла Ирина онзи ден в планината — започна Едуард, — Ренесме била с нея.

Кейт изсъска, а очите й станаха тесни като процепи.

— Ирина е сторила това? На вас? На Карлайл? Ирина?

— Не — прошепна Таня. — Друг е бил…

— Алис я видя да отива при тях — каза Едуард.

Дали другите забелязаха лекото трепване при споменаването на Алис?

— Но как е могла да го стори? — попита Елеазар.

— Представете си, че виждате Ренесме от разстояние. Че не бяхте дочакали обяснението ни.

Погледът на Таня стана твърд.

— Няма значение какво си е помислила… Вие сте част от семейството ни.

— Вече не можем да променим решението й. Прекалено е късно. Алис ни даде един месец.

Таня и Елеазар наклониха глави. Кейт смръщи вежди.

— Толкова дълго? — попита Елеазар.

— Ще дойдат всички. Това вероятно изисква сериозна подготовка.

Елеазар ахна.

— Цялата охрана?

— Не само охраната — отвърна Едуард и стисна челюст. — Аро, Кай, Марк. Дори съпругите.

Очите им се замъглиха от ужас.

— Невъзможно — заяви Елеазар.

— И аз казах същото преди два дни — каза Едуард.

Елеазар изсумтя и когато заговори, гласът му беше като ръмжене.

— Но в това няма никаква логика. Защо да излагат себе си и съпругите си на опасност?

— От тази гледна точка няма логика. Алис смята, че не става въпрос само за наказателна мисия. Мисли, че ти можеш да ни помогнеш.

— Не е само наказателна мисия? Но какво друго може да бъде? — Елеазар закрачи из стаята, стигна вратата, после се върна обратно, сякаш беше сам, свъсил вежди, вперил поглед в пода.

— Къде са останалите, Едуард? Карлайл и Алис и другите? — попита Таня.

Колебанието на Едуард бе почти незабележимо. Отговори само на част от въпроса й.

— Търсят приятели, които да ни помогнат.

Таня се наведе към него и протегна ръце напред.

— Едуард, колкото и приятели да съберете, няма как да ви помогнем да победите. Можем само да умрем с вас. Знаеш това. Естествено, ние четиримата вероятно го заслужаваме след стореното от Ирина и след като ви разочаровахме предния път, пак заради нея.

Едуард побърза да поклати глава.

— Не искаме от вас да се биете и да умрете с нас, Таня. Знаеш, че Карлайл никога не би поискал такова нещо.

— Тогава какво, Едуард?

— Търсим единствено свидетели. Ако успеем да ги накараме да спрат, макар и за миг. Да ни позволят да обясним… — той погали Ренесме по бузката. Тя хвана ръката му и я притисна към кожата си. — Трудно ще се усъмнят в историята ни, когато я видят със собствените си очи.

Таня бавно кимна.

— Мислиш ли, че миналото й има някакво значение за тях?

— Само доколкото предрича бъдещето й. Целта на забраната е да ни предпази от разобличаване, от изстъпленията на деца, които не могат да бъдат опитомени.

— Аз изобщо не съм опасна — прекъсна ги Ренесме. Заслушах се във високото й ясно гласче с нов интерес, опитах се да си представя как звучи на другите. — Никога не причинявам болка на дядо, нито на Сю, нито на Били. Обичам хората. И хората вълци като моя Джейкъб — тя пусна ръката на Едуард и се протегна назад, за да потупа Джейкъб.

Таня и Кейт размениха погледи.

— Ако Ирина не беше пристигнала толкова рано — предположи Едуард, — щяхме да избегнем всичко това. Ренесме расте с невероятна скорост. Докато изтече този месец, ще е пораснала с още половин година.

— Е, това е нещо, което определено ще можем да наблюдаваме — решително заяви Кармен. — Ще можем да свидетелстваме, че лично сме видели да расте. Как биха могли да пренебрегнат подобни доказателства?

— Как наистина? — измърмори Елеазар, но не вдигна поглед и продължи да крачи, сякаш изобщо не ни чуваше.

— Да, ще свидетелстваме за вас — каза Таня. — Това поне ще направим. И ще обсъдим с какво друго бихме могли да помогнем.

— Таня — възпротиви се Едуард, прочел нещо в мислите й, — не очакваме да се биете за нас.

— Ако Волтури не пожелаят да изслушат показанията ни, не можем просто да стоим настрана — настоя Таня. — Разбира се, говоря само за себе си.

Кейт изсумтя.

— Наистина ли се съмняваш в мен, сестричке?

Таня й се усмихна широко.

— В крайна сметка мисията е самоубийствена.

Кейт й се усмихна в отговор и нехайно вдигна рамене.

— Аз ще участвам.

— Аз също, ще сторя каквото мога, за да предпазя детето — съгласи се Кармен. А после, сякаш не можеше повече да се сдържа, тя протегна ръце към Ренесме. — Може ли да те гушна, bebelindai?

Ренесме нетърпеливо посегна към нея, щастлива, че си има нова приятелка. Кармен я притисна силно и й зашепна нещо на испански.

Получи се точно както с Чарли, а преди това с всички Кълън. Очарованието на Ренесме бе неустоимо. С какво привличаше всички по този начин, с какво ги караше да рискуват дори живота си, за да я защитят?

За миг си помислих, че може би опитът ни ще успее. Може би Ренесме щеше да стори невъзможното и да спечели враговете ни, както бе спечелила приятелите.

После си спомних, че Алис ни беше напуснала и надеждите ми се изпариха така бързо, както се бяха появили.