Метаданни
Данни
- Серия
- Здрач (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Breaking Dawn, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Елка Виденова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 106гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget(2010)
- Разпознаване и корекция
- sonnni(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Стефани Майър. Зазоряване
ИК „Егмонт България“, София, 2010
Редактор: Виктория Иванова
Коректор: Таня Симеонова
ISBN: 987-954-27-0352-5
История
- —Добавяне
Двадесет и пета глава
Услуга
Едуард ми напомни кои са приоритетите ми малко по-късно.
При това с една-единствена дума.
— Ренесме…
Въздъхнах. Скоро щеше да се събуди. Вероятно бе почти седем сутринта. Дали щеше да ме потърси? Внезапно нещо подобно на паника смрази тялото ми. Как ли щеше да изглежда днес?
Едуард долови тревогата ми.
— Всичко е наред, любов моя. Облечи се и ще се върнем в къщата за две секунди.
Сигурно изглеждах като герой от анимационен филм — скочих на крака, след това го погледнах. Диамантеното му тяло бледо проблясваше на разсеяната светлина. После погледнах на запад, където чакаше Ренесме, после отново към него, после пак към нея, а главата ми се отмяташе в двете посоки по пет-шест пъти в секунда. Едуард се усмихна, но не се разсмя — силен мъж.
— Всичко е въпрос на баланс, любима. Толкова добре се справяш. Не мога да си представя, че ще се затрудниш да погледнеш нещата в перспектива.
— И ще имаме цяла нощ, нали?
Той се усмихна още по-широко.
— Мислиш ли, че щях да те оставя да се облечеш, ако не беше така?
Това трябваше да ми стигне, за да преживея деня. Щях да обуздая всепоглъщащото, опустошително желание, да открия баланса, така че да бъда добра… Трудно ми беше да измисля подходящата дума. Макар Ренесме да бе така реална, такава неотменна част от живота ми, все пак ми беше трудно да мисля за себе си като майка. Но, предполагам, всеки би се чувствал така, когато не е разполагал с деветте месеца, за да свикне с идеята. И има дете, което се променя с всеки час.
Мисълта за препускащия живот на Ренесме моментално ме напрегна. Дори не спрях да си поема дъх при изкусно резбованите врати, преди да пристъпя към творението на Алис. Просто се втурнах вътре, решена да облека първото, което ми попадне. Трябваше да се досетя, че няма да е толкова лесно.
— Кои са моите? — изсъсках. Както ме беше предупредил, стаята беше по-голяма от спалнята ни. Може би беше по-голяма от цялата останала част на къщата, но трябваше да я премеря с крачки, за да съм сигурна. За миг пред очите ми пробяга образът на Алис — как се опитва да убеди Есме да пренебрегне класическите пропорции и да разреши тази чудовищност. Зачудих се как ли бе успяла да се наложи.
Всичко бе опаковано в платнени калъфи, девствено бели, редица след редица.
— Доколкото ми е известно, всичко, освен ето този рафт — той докосна късата метална релса, разположена по дължината на половината стена вляво от вратата.
— Всичко това?
Той сви рамене.
— Алис — казахме едновременно. Той — като обяснение, аз — по-скоро като ругатня.
— Добре — измърморих и смъкнах ципа на най-близкия калъф. Изръмжах под нос, когато видях дългата до земята копринена рокля в бебешко розово.
Щеше да ми отнеме цял ден да открия нещо нормално!
— Дай да ти помогна — предложи Едуард. Подуши внимателно въздуха, после проследи миризмата към дъното на дългото помещение до вградения гардероб. Подуши отново и отвори едно чекмедже. С тържествуваща усмивка извади чифт артистично избелени сини джинси.
Стрелнах се към него.
— Как го направи?
— Джинсовият плат си има специфична миризма като всичко останало. А сега… еластичен памук?
Последва носа си към една по-къса релса и изрови бяла тениска с дълги ръкави. Подхвърли ми я.
— Благодаря — казах признателно. Вдишах аромата на платовете, за да го запаметя за по-нататъшно търсене из тази лудница. Запомних и коприната, и сатена — тях щях да избягвам.
Отне му само секунда да открие собствените си дрехи — ако не го бях виждала гол, щях да се закълна, че няма по-красиво нещо от Едуард в зелено-кафяви панталони и бежов пуловер. После ме хвана за ръка и заедно се стрелнахме през закътаната градина, прескочихме с лекота каменната стена и тичешком навлязохме в гората. Пуснах ръката му, за да се състезаваме. Този път победи той.
Ренесме бе будна. Седеше на пода и си играеше с купчинка усукани сребърни прибори, а Роуз и Емет се бяха надвесили над нея. В дясната си ръка държеше извита лъжица. Щом ме видя през прозореца, хвърли лъжицата на пода, с което направи вдлъбнатина в дървото, и заповеднически посочи към мен. Всички около нея се разсмяха — Алис, Джаспър, Есме и Карлайл седяха на дивана и я наблюдаваха сякаш бе най-увлекателният филм.
Прескочих прага още преди да избухнат в смях, връхлетях в стаята и я грабнах от пода в една и съща секунда. Усмихнахме се широко една на друга.
Беше различна, но не много. Отново леко издължена, пропорциите й малко по-близки до детските, отколкото до бебешките. Косата й бе пораснала с по-малко от сантиметър, а къдриците подскачаха при всяко движение като пружинки. Въображението ми се бе развихрило, докато тичахме към къщата, и си бях представила далеч по-сериозни промени. Благодарение на прекомерните опасения, тези дребни изменения почти ме зарадваха. Дори без измерванията на Карлайл бях сигурна, че се е променила по-малко в сравнение с предния ден.
Ренесме ме погали по бузата. Трепнах. Отново бе гладна.
— Откога е будна? — попитах, когато Едуард изчезна към кухнята. Сигурна бях, че отива да й приготви закуската, нали бе видял мислите й така ясно, колкото и аз. Интересно, дали ако той единствен я познаваше, щеше изобщо да забележи тази малка чудатост. Общуването с нея вероятно не се различаваше от четенето на всички останали чужди мисли.
— От няколко минути — отвърна Роуз. — Канехме се да ви извикаме. Питаше за теб, или по-точно настояваше за теб. Есме пожертва втория си най-любим сребърен сервиз, за да забавлява малкото чудовище — тя се усмихна на Ренесме с такова обожание, че критиката напълно изгуби смисъл. — Не искахме да ви… хъм, притесняваме.
Тя прехапа устна и извърна поглед, опитвайки се да не се разсмее. Усещах как Емет мълчаливо се тресе зад мен. Къщата буквално вибрираше до самите си основи.
Вирнах брадичка.
— Веднага ще ти приготвим стаята — казах на Ренесме. — Къщурката много ще ти хареса. Вълшебна е — вдигнах поглед към Есме. — Благодаря ти, Есме. Безкрайно ти благодаря. Направо е съвършена.
Преди Есме да реагира, Емет избухна в смях, вече не можеше да се сдържа.
— Значи къщата още стои? — успя да издума между кикотенията си. — Мислех, че двамата сте я направили на трески. Че какво правихте снощи? Да не сте обсъждали националния дълг? — той се запревива от смях.
Стиснах зъби и си напомних за отрицателните последствия от вчерашното ми избухване. Естествено, Емет не бе така крехък като Сет…
Като се сетих за Сет, се замислих.
— Къде са вълците днес? — надникнах през стъклената стена. Не бях видяла Лия на идване.
— Джейкъб тръгна доста рано — каза Розали, а челото й леко се набръчка. — Сет го последва.
— За какво се беше разстроил? — попита Едуард, когато се върна в стаята с чашата на Ренесме. Явно мислите на Розали издаваха повече от изражението й.
Без да дишам, й подадох Ренесме. Може и да притежавах свръхконтрол, но просто нямаше начин да успея да я нахраня. Не още.
— Не знам, а и не ме интересува — измърмори Розали, но все пак отговори на въпроса. — Гледаше как Неси спи, с отворена уста като на малоумник, какъвто си е всъщност, после изведнъж скочи без никаква причина и хукна навън. Аз поне съм доволна, че се отървахме от него. Колкото повече виси тук, толкова по-трудно ще се измирише къщата.
— Роуз — укори я деликатно Есме.
Розали отметна коса.
— Предполагам, няма значение. И без това няма да останем тук много дълго.
— Продължавам да твърдя, че трябва да отидем право в Ню Хампшир и да организираме нещата — каза Емет, очевидно в продължение на предишен разговор. — Бела вече е записана в Дартмут. Май няма да й е нужно много време, преди да е в състояние да се справи с училището — той се обърна да ме изгледа със закачлива усмивка. — Сигурен съм, че ще си пълна отличничка… очевидно нямаш какво друго да правиш нощно време, освен да учиш.
Розали се изкикоти.
Недей да избухваш, недей да избухваш, занареждах си наум. А после се възгордях, че успях да се сдържа.
Затова се изненадах, че Едуард не успя.
Той изръмжа — рязко, стряскащо стържене, и черна като буреносен облак ярост помрачи изражението му.
Преди някой да успее да реагира, Алис скочи на крака.
— Но какво прави той? Какво прави това куче, та ми е изтрил програмата за целия ден? Не виждам нищо. Не! — тя ми хвърли измъчен поглед. — Я се виж само! Трябваше да ти покажа как да си използваш дрешника.
За секунда се изпълних с благодарност към Джейкъб, каквото и да бе намислил.
Но в този миг ръцете на Едуард се свиха в юмруци и той се озъби:
— Говорил е с Чарли. Смята, че Чарли ще го последва. И ще дойде тук. Днес.
От устата на Алис се изплъзна една думичка, която прозвуча много особено, изречена с чуруликащия й, изтънчен глас, после се хвърли през задната врата с такава скорост, че чак се размаза.
— Казал е на Чарли? — ахнах. — Но — нима нищо не разбира? Как е могъл? — Чарли не биваше да разбира за мен! За вампирите! Така щеше да се окаже в черен списък, от който дори и семейство Кълън не биха могли да го спасят. — Не!
— Джейкъб идва насам — процеди през зъби Едуард.
Явно на изток бе започнало да вали. Джейкъб влезе и изтръска мократа си коса като куче, пръскайки по килима и дивана капки, които образуваха малки кръгли сиви петънца върху бялата тъкан. Зъбите му светеха на фона на тъмните устни, очите му блестяха развълнувано. Вървеше с особени резки движения, сякаш превъзбуден от факта, че е унищожил живота на баща ми.
— Здравейте на всички — поздрави ни той ухилен.
Отвърнахме му с пълно мълчание.
Лия и Сет се вмъкнаха след него, в човешка форма — засега. Ръцете и на двама им трепереха от напрежението в стаята.
— Роуз — казах и протегнах ръце. Тя безмълвно ми подаде Ренесме. Притиснах я силно до застиналото си сърце като талисман срещу всякакви необмислени действия. Щях да я държа така, докато се уверя, че решението ми да убия Джейкъб се основава изцяло на рационална преценка, а не на гневен изблик.
Тя стоеше неподвижна, наблюдаваше и слушаше. Колко ли успяваше да разбере?
— Чарли ще дойде скоро — уведоми ме небрежно Джейкъб. — Само ви предупреждавам. Предполагам, Алис е отишла да ти донесе слънчеви очила или нещо такова?
— Доста се изхвърляш с предположенията — изсъсках. — Какво. Си. Направил?
Усмивката му трепна, но все още бе твърде възбуден, за да отговори сериозно.
— Златокоска и Емет ме събудиха сутринта с приказки как сте щели да се местите в другия край на страната. Сякаш бих ти позволил. Чарли е основният проблем, нали така? Е, проблемът е разрешен.
— Осъзнаваш ли изобщо какво си сторил? На каква опасност го излагаш?
Той изсумтя.
— На никаква опасност не съм го излагал. Освен от твоя страна. Но нали имаш свръхестествена способност да се контролираш? Мен ако питаш, по-добре да можеш да четеш мисли. Твоето е много по-скучно.
В този миг Едуард се надигна, стрелна се през стаята право срещу Джейкъб. Макар да бе с половин глава по-висок от него, Джейкъб неволно се дръпна от разгневеното му лице, сякаш Едуард се извисяваше над него.
— Това е само теория, куче — изръмжа той. — Точно върху Чарли ли реши да я пробваме? Замисли ли се каква физическа болка ще причиниш на Бела, дори да успее да устои? Или пък емоционална, ако не успее? Предполагам, вече не те е грижа какво се случва с Бела! — той изплю последните думи.
Ренесме притисна тревожно пръсти в бузата ми, а повторението на сцената в мислите й бе обагрено с тревога.
Думите на Едуард най-после проникнаха в наелектризираното съзнание на Джейкъб. Устата му висна в ъгълчетата.
— Бела ще я боли ли?
— Все едно си й тикнал нажежено желязо в гърлото!
Трепнах при спомена за уханието на чиста човешка кръв.
— Не знаех — прошепна Джейкъб.
— Тогава може би трябваше първо да попиташ — изръмжа Едуард през стиснати зъби.
— Щеше да ме спреш.
— Някой трябваше да те спре…
— Не става въпрос за мен — прекъснах ги. Стоях напълно неподвижно, сграбчила Ренесме и последните останки от здравия си разум. — Става въпрос за Чарли, Джейкъб. Как можа да го изложиш на такава опасност? Съзнаваш ли, че оттук нататък за него има само смърт или живот като вампир? — гласът ми потрепери от сълзите, които очите ми вече не можеха да проронят.
Джейкъб все още бе разтревожен от обвиненията на Едуард, но моите май никак не го смутиха.
— Спокойно, Бела. Не съм му казала нищо, което ти самата не би му казала.
— Но нали идва тук?
— Аха, такава е идеята. Нали ти разправяше как ще го оставиш „да стигне до собствените си грешни заключения“? Мисля, че осигурих идеалния разсейващ елемент, нищо че го казвам сам.
Пръстите ми се сгърчиха и за малко да изпусна Ренесме. Свих ги отново около нея.
— Давай направо, Джейкъб. Нямам нужното търпение за историята ти.
— Не съм му казвал нищо за теб, Бела. Поне не директно. Разказах му за мен. Или по-точно му показах.
— Трансформирал се е пред Чарли — изсъска Едуард.
— Какво си направил? — прошепнах.
— Той е смел. Смел като теб. Нито припадна, нито повърна, нито нищо. Трябва да призная, че се впечатлих.
Но трябваше да му видиш изражението, когато започнах да се събличам. Безценно — той се изкикоти.
— Ти си пълен малоумник. Можеше да му докараш инфаркт!
— Нищо му няма на Чарли. Той е корав. Ако ме оставиш да обясня за една минута, ще видиш, че съм ти направил услуга.
— Разполагаш с половин минута, Джейкъб — гласът ми бе равен и леден. — Имаш трийсет секунди да ми предадеш всяка една дума, преди да дам Ренесме на Розали и да ти откъсна нещастната глава. И този път Сет няма да може да ме спре.
— Божичко, Белс. Навремето не беше склонна към подобни мелодрами. Това да не е вампирска черта?
— Двайсет и шест секунди.
Джейкъб ме изгледа възмутено и се отпусна в най-близкия фотьойл. Членовете на малката му глутница се приближиха и застанаха от двете му страни, далеч не така спокойни. Очите на Лия се впиха в мен, зъбите й леко оголени.
— Значи тази сутрин почуках на вратата на Чарли и го помолих да се поразходи с мен. Той се изненада, но като му казах, че става въпрос за теб и че си се върнала в града, ме последва в гората. Казах му, че вече не си болна и че нещата са малко особени, но че всичко е наред. Канеше се веднага да тръгне да те види, но му казах, че първо искам да му покажа нещо. И после се трансформирах — той сви рамене.
Имах чувството, че някакво менгеме натиска челюстта ми.
— Искам да ми повториш всяка дума, чудовище такова.
— Е, нали каза, че имам само трийсет секунди — добре де, добре — явно изражението ми го бе убедило, че не съм в шеговито настроение. — Чакай да се сетя… Ами, трансформирах се обратно в човек и се облякох и когато отново започна да диша, му казах нещо от сорта на: „Чарли, не живееш в света, който си мислиш, че познаваш. Хубавото е, че нищо не се е променило, освен че сега вече го знаеш. Животът ще продължи да си тече по същия начин. Можеш да се преструваш, че просто не вярваш в тези неща!“
— След около минута успя да си събере мислите и после попита какво всъщност става с теб и каква е тази история с рядкото заболяване. Казах му, че наистина си била зле, но сега си добре, но се наложило малко да се промениш в хода на оздравяването. Пита ме какво разбирам под „промяна“ и аз му казах, че сега приличаш повече на Есме, отколкото на Рене.
Едуард изсъска, а аз зяпнах ужасено. Нещата вземаха опасен обрат.
— След няколко минути ме попита, съвсем тихо, дали и ти можеш да се превръщаш в животно. А аз му отвърнах: „Може само да си мечтае за подобна дарба!“ — Джейкъб се подсмихна.
Розали издаде отвратен звук.
— Тръгнах да му обяснявам за върколаците, но дори не успях да изрека цялата дума — Чарли ме прекъсна и каза, че „предпочита да не се запознава с подробностите“. После попита дали си знаела в какво се забъркваш, когато си се омъжила за Едуард, и аз му казах: „Естествено, знае от години, още откакто за първи път дойде във Форкс“. Това не му хареса особено. Оставих го да помрънка, та да му мине. След като се успокои, поиска само две неща. Поиска да те види и аз му казах, че ще е най-добре да дойда пръв и да ви предупредя.
Поех си дълбоко въздух.
— А второто нещо?
Джейкъб се усмихна.
— Това ще ти хареса. Основната му молба е да му се обяснява колкото се може по-малко. Ако не е абсолютно наложително да знае нещо, тогава изобщо да не го споделяте с него. Само най-необходимата информация.
За първи път, откакто бе влязъл в стаята, изпитах облекчение.
— С това ще мога да се справя.
— Като изключим това, би искал да се преструва, че нещата са нормални — усмивката му започна да придобива самодоволен вид. Явно подозираше, че вече започвам да изпитвам първите нотки на благодарност.
— А какво си му казал за Ренесме? — постарах се да запазя ледения си тон, да отпъдя неохотната признателност. Беше твърде рано да изпитвам облекчение. Ситуацията бе твърде неясна. Дори намесата на Джейкъб да бе предизвикала по-благоприятна реакция от страна на Чарли, отколкото изобщо се бях надявала…
— А, да. Казах му, че двамата с Едуард сте наследили едно малко гърло за хранене — той хвърли поглед към Едуард. — Сираче под твоя опека — като Брус Уейн и Дик Грейсън — той изсумтя. — Реших, че няма да имате нищо против да излъжа. Нали всичко е част от играта? — Едуард не реагира, така че Джейкъб продължи. — Към този момент вече не можех с нищо да го изненадам, но все пак попита дали ще я осиновите. „Нещо като дъщеря? Значи съм нещо като дядо?“ — това му бяха думите. Така че му казах „Да. Поздравления, дядка!“ и така нататък. Даже се поусмихна.
Смъденето в очите ми се завърна, но този път не от страх или безпокойство. Чарли се бе усмихнал на идеята, че е дядо? И щеше да се срещне с Ренесме?
— Но тя се променя с такава скорост — прошепнах.
— Предупредих го, че е по-специална от всички нас взети заедно — каза нежно Джейкъб. После се изправи и тръгна към мен, като махна с ръка на надигналите се Лия и Сет. Ренесме протегна ръчички към него, но аз я притиснах към себе си. — Казах му: „Вярвай ми, не ти трябва да знаеш. Но ако си в състояние да пренебрегнеш чудатостите, ще бъдеш очарован. Тя е най-невероятното същество в целия свят.“ И после му казах, че ако успее да преглътне всичко това, ще останете тук още известно време и ще има възможност да я опознае. Но ако му дойде множко, ще трябва да заминете. Каза, че стига никой да не му натрапва излишна информация, ще се справи с всичко.
Той ме зяпна полуусмихнат и зачака.
— Нямам намерение да ти благодаря — уведомих го. — Въпреки всичко го излагаш на огромен риск.
— Наистина съжалявам, че ще те боли. Нямах представа, че е така. Бела, нещата между нас се промениха, но винаги ще ми бъдеш най-добрият приятел и винаги ще те обичам. Но вече ще те обичам както трябва. Най-после има баланс. Сега и за двама ни съществуват хора, без които не можем да живеем.
Усмихна се с онази своя усмивка.
— Нали сме приятели?
Колкото и да се мъчех, не успях да устоя и му се усмихнах на свой ред. Съвсем лекичко.
Той протегна ръка към мен.
Поех си дълбоко въздух и наместих Ренесме в едната си ръка. Сложих лявата си длан в неговата и той дори не трепна при допира на студената ми кожа.
— Ако довечера не убия Чарли, ще си помисля дали да ти простя за тази история.
— Когато довечера не убиеш Чарли, ще си ми много задължена.
Завъртях очи.
Той протегна другата си ръка към Ренесме, този път в молба.
— Може ли?
— Всъщност я държа, за да са ми заети ръцете и да не те убия, Джейкъб. Може би по-късно.
Той въздъхна, но не настоя. Което беше мъдро. Точно в този миг през вратата се втурна Алис, с пълни ръце и убийствено изражение.
— Ти, ти и ти — озъби се тя и изгледа злобно върколаците. — Ако държите да оставате, отивайте в някой ъгъл и не мърдайте оттам. Трябва да мога да виждам. Бела, най-добре му дай бебето. И без това ръцете ти трябва да са свободни.
Джейкъб се ухили победоносно.
Стомахът ми се сгърчи от неподправен ужас при мисълта за чудовищната сериозност на това, което ми предстоеше. Канех се да заложа на хилавия си самоконтрол, а беззащитният ми баща щеше да се окаже опитното зайче. Думите на Едуард отекнаха в ушите ми.
Замисли ли се каква физическа болка ще причиниш на Бела, дори да успее да устои. Или пък емоционална, ако не успее?
Просто не можех да си представя каква ще е болката при неуспех. Дишането ми се накъса.
— Вземи я — прошепнах и плъзнах Ренесме в прегръдките на Джейкъб.
Той кимна, а челото му се набръчка тревожно. Направи знак на останалите и всички заедно се скупчиха в далечния ъгъл на стаята. Сет и Джейк веднага се смъкнаха на пода, но Лия тръсна глава и сви устни.
— Може ли да си тръгна? — измрънка тя. Като че ли се чувстваше неудобно в човешкото си тяло, облечено в същата мръсна тениска и памучни панталонки, които носеше онзи ден, когато бе дошла да ми крещи, а късата й коса стърчеше на неравни кичури. Ръцете й продължаваха да треперят.
— Естествено — отвърна Джейкъб.
— Дръж източна посока, за да не се засечеш с Чарли — добави Алис.
Лия дори не я погледна. Измъкна се през задната врата и гневно закрачи към храсталака, за да се трансформира.
Едуард застана до мен и погали лицето ми.
— Ще се справиш. Сигурен съм. Ще ти помогна. Всички ще помагаме.
Взрях се в очите му, а от лицето ми струеше паника. Беше ли достатъчно силен да ме спре, ако направех грешен ход?
— Ако не вярвах, че ще успееш, щяхме да изчезнем още днес. Още тази минута. Но ти ще се справиш. И ще бъдеш далеч по-щастлива, ако Чарли е част от живота ти.
Постарах се да успокоя дишането си. Алис ми протегна ръка. В дланта й лежеше малка бяла кутийка.
— Ще ти дразнят очите. Не боли, но замъглява зрението. Неприятно е. Освен това не са досущ като предишния цвят, но все пак е по-добре от яркочервено, нали?
Подхвърли кутийката с лещите във въздуха и аз я улових.
— Кога успя…
— Преди да заминете на меден месец. Подготвих се за различни варианти.
Кимнах и отворих кутийката. Никога не бях слагала лещи, но надали беше трудно. Хванах малката кафява четвърт сфера и я притиснах с вдлъбната страна навътре върху окото си.
Примигнах и зрението ми се помътени от бяла пелена. Виждах през нея, естествено, но виждах и структурата й. Окото ми непрекъснато се разсейваше по микроскопичните драскотини и изкривени участъци.
— Сега разбрах какво искаш да кажеш — измърморих, докато слагах и другата. Този път се опитах да не мигам. Окото ми автоматично опита да отстрани чуждия предмет.
— Как изглеждам?
Едуард се усмихна.
— Великолепно. Разбира се…
— Да, да, винаги изглежда великолепно — Алис нетърпеливо довърши мисълта му. — По-добре е от червеното, но това е най-хубавото, което мога да кажа. Кално кафяво. Твоето кафяво беше много по-хубаво. Имай предвид, че няма да изтраят вечно — отровата в очите ти ще ги разтвори за няколко часа. Така че ако Чарли поостане повече, ще трябва да измислиш някакво извинение и да отидеш да ги смениш. Което и без това не е лоша идея, защото хората от време на време ходят до тоалетната — тя поклати глава. — Есме, дай й няколко съвета как да се държи като човек, докато заредя банята с контактни лещи.
— С колко време разполагам?
— Чарли ще е тук след пет минути. Така че карай по същество.
Есме кимна, после се приближи и ме хвана за ръката.
— Основното е да не стоиш прекалено неподвижно и да не се движиш твърде бързо — каза ми.
— Ако той седне, седни и ти — прекъсна я Емет. — Хората не обичат да стоят прави.
— На всеки трийсетина секунди отмествай поглед — добави Джаспър. — Хората не се втренчват за дълго в едно и също нещо.
— Преметни крак върху крак, а след пет-десет минути кръстосай глезени — обади се и Розали.
Кимах на всеки съвет. Още вчера бях забелязала, че правят същото. Смятах, че съм в състояние да ги имитирам.
— И мигай поне по три пъти на минута — каза Емет. Намръщи се, после се стрелна към дистанционното на телевизора, което лежеше на страничната масичка. Смени канала с футболен мач и кимна сам на себе си.
— Не забравяй да движиш и ръцете си. Отмятай си косата назад или се прави, че се почесваш някъде — каза Джаспър.
— Помолих Есме да й даде съвети — възропта Алис, когато се върна. — Само ще я объркате.
— Не, мисля, че схванах всичко — казах. — Седя, оглеждам се, мигам и мърдам.
— Точно така — одобри Есме и ме прегърна през раменете.
Джаспър се намръщи.
— Ще трябва да си сдържаш дъха, доколкото е възможно, но си движи раменете, за да изглежда сякаш дишаш.
Вдишах дълбоко, после отново кимнах. Едуард ме прегърна от другата страна.
— Ще се справиш — прошепна окуражително в ухото ми.
— Две минути — обяви Алис. — Може би няма да е зле да седнеш на дивана. Нали си била болна все пак. Така няма да види как се движиш още от самото начало.
Дръпна ме към дивана. Опитах се да се движа бавно, да извършвам тромави движения. Тя ме изгледа възмутено, така че явно не се справях добре.
— Джейкъб, трябва ми Ренесме — казах.
Джейкъб се намръщи и не помръдна.
Алис поклати глава.
— Бела, това никак не ми помага да виждам.
— Но аз имам нужда от нея. Успокоява ме — паниката в гласа ми бе ясно доловима.
— Добре — изстена Алис. — Дръж я колкото се може по-неподвижно и ще се опитам да гледам около нея — въздъхна уморено, сякаш я бяха накарали да работи извънредно през почивните дни. Джейкъб също въздъхна, но ми донесе Ренесме и после побърза да отстъпи под гневния поглед на Алис.
Едуард се настани до мен и обгърна двете ни с Ренесме с ръце. Наведе се напред и погледна Ренесме много сериозно в очите.
— Ренесме, един много специален човек идва да види теб и майка ти — започна той настойчиво, сякаш очакваше да схване всяка дума. Дали наистина го разбираше? Отвръщаше на погледа му с ясни, зрели очи. — Но той не е като нас, нито като Джейкъб. Трябва много да внимаваме с него. Не бива да му разказваш разни неща, както разказваш на нас.
Ренесме докосна лицето му.
— Именно — каза той. — А и ще те накара да ожаднееш. Но не бива да го хапеш. Неговите рани няма да заздравеят като на Джейкъб.
— Дали те разбира? — прошепнах.
— Разбира ме. Ще внимаваш, нали, Ренесме? Нали ще ни помогнеш?
Ренесме отново го докосна.
— Не, не ме интересува дали ще ухапеш Джейкъб. Не е забранено.
Джейкъб се подсмихна.
— Може би не е зле да си вървиш, Джейкъб — каза студено Едуард и го изгледа свирепо. Не му беше простил, защото бе наясно, че каквото и да се случеше, щеше да е много болезнено за мен. Но аз с радост бих приела изгарящата болка, ако това бе най-ужасното нещо, което би могло да се случи тази вечер.
— Казах на Чарли, че ще съм тук — отвърна Джейкъб. — Ще има нужда от морална подкрепа.
— Морална подкрепа — изсумтя Едуард. — Ако питаш Чарли, вероятно смята, че си най-отвратителното чудовище от всички ни.
— Отвратително? — възмути се Джейк, после тихо се засмя, сякаш на себе си.
Чух как гумите се отклоняват от главното шосе и стъпват на тихата, влажна пръст по алеята към къщата и дишането ми отново се учести. Някогашното ми сърце би се разтуптяло лудешки. Смущаваше ме, че тялото ми не реагира както трябва.
Съсредоточих се върху ритмичното туптене на сърчицето на Ренесме, за да се успокоя. Подейства доста бързо.
— Браво, Бела — прошепна одобрително Джаспър.
Едуард ме прегърна по-силно.
— Сигурен ли си? — попитах.
— Абсолютно. Можеш да се справиш с всичко — усмихна се и ме целуна.
А целувката не беше от най-целомъдрените и необузданите ми вампирски реакции отново ме свариха неподготвена. Устните на Едуард бяха като инжекция силно наркотично средство, вкарано право в нервната ми система. Незабавно закопнях за още. Наложи се да впрегна цялата сила на волята си, за да си спомня, че държа бебето в ръцете си.
Джаспър усети как настроението ми се променя.
— Ъъ, Едуард, може би не е разумно да я разсейваш точно сега. Трябва да е в състояние да мисли.
Едуард се дръпна.
— Опа! — каза.
Разсмях се. Това обикновено бе моята реплика още от самото начало, от най-първата ни целувка.
— По-късно — казах и трепетът сви стомаха ми на топка.
— Съсредоточи се, Бела — настоя Джаспър.
— Така — изтиках бурните емоции. Чарли, това бе най-същественото в момента. Да го опазя жив и здрав. А пък нощта беше пред нас…
— Бела.
— Съжалявам, Джаспър.
Емет се разсмя.
Звукът от колата на Чарли се приближаваше. Краткият миг на веселост отмина и всички застинаха. Кръстосах крака и заупражнявах мигането.
Колата спря пред къщата, но двигателят не изгасна веднага. Дали и Чарли бе така напрегнат, както аз? После ръмженето млъкна и се чу затръшване на врата. Три крачки през тревата, после осем отекващи тътена по дървените стълби. И още четири по верандата. После тишина. Чарли си пое две дълбоки глътки въздух.
Чук, чук, чук.
Вдишах, вероятно за последен път. Ренесме се сгуши в ръцете ми и скри лице в косата ми.
Карлайл тръгна към вратата. Напрегнатото му изражение се смени с приветливо, сякаш някой бе превключил канала на телевизор.
— Здравей, Чарли — каза с нужното объркване. В крайна сметка, предполагаше се, че сме в Атланта, в Центъра за контрол на заболяванията. Чарли бе наясно, че сме го лъгали.
— Карлайл — поздрави го сковано Чарли. — Къде е Бела?
— Тук съм, татко.
Уф! Гласът ми прозвуча съвсем не както трябва. Освен това изразходвах част от запаса въздух. Побързах да глътна нова порция, доволна, че миризмата на Чарли все още не се бе просмукала в стаята.
Празното му изражение ми подсказа колко различен е бил гласът ми. Потърси ме с поглед и очите му се разшириха.
Лесно разчетох емоциите, които се изписаха една след друга върху лицето му.
Шок. Смайване. Болка. Остро чувство за загуба. Страх. Гняв. Подозрение. И отново болка.
Прехапах устна. Усещането беше странно. Новите ми зъби бяха по-остри върху твърдата ми като гранит кожа, отколкото човешките върху нежната ми човешка устна.
— Това ти ли си, Бела? — прошепна той.
— Аха — трепнах при камбанния звук. — Здравей, татко!
Той си пое дълбоко въздух.
— Здрасти, Чарли — поздрави го Джейкъб от ъгъла. — Как вървят нещата?
Чарли го изгледа свирепо, потръпна при спомена, после отново ме зяпна.
Бавно прекоси стаята и застана на няколко крачки от мен. Стрелна обвинително Едуард, после очите му отново се върнаха върху мен. Топлината на тялото му ме връхлиташе с всеки удар на сърцето му.
— Бела? — повтори.
Този път отговорих по-тихо, за да заглуша звънтенето в гласа си.
— Аз съм. Наистина.
Челюстта му се стегна.
— Съжалявам, татко — казах.
— Добре ли си? — попита той троснато.
— Абсолютно, стопроцентово прекрасно — уверих го. — Здрава като кон.
И дотам ми стигна въздухът.
— Джейк ми каза, че било… наложително. Че си умирала — каза го сякаш не вярваше и дума.
Стегнах се, съсредоточих се върху топлата тежест на Ренесме, облегнах се на Едуард за подкрепа и си поех дълбоко въздух.
Миризмата на Чарли бе като шепа жупел, натикана право в гърлото ми. Но най-лошото не беше болката. А пронизващото желание. Чарли миришеше по-апетитно от всичко друго, което някога си бях представяла. Примамливо като анонимните туристи по време на лова, но два пъти по-съблазнително. При това само на няколко крачки от мен, излъчваше неустоима топлина и влага в сухия въздух.
Но аз не бях на лов. А това беше баща ми.
Едуард притисна съчувствено раменете ми, а Джейкъб ми стрелна извинителен поглед от отсрещната страна на стаята.
Опитах се да се съвзема и да пренебрегна болката и жаждата. Чарли чакаше отговора ми.
— Джейкъб ти е казал истината.
— Май е единственият — изръмжа Чарли.
Надявах се да успее да види разкаянието в промененото ми лице.
Ренесме подуши изпод косата ми, когато миризмата на Чарли достигна и до нея. Стиснах я по-силно.
Чарли видя как тревожно поглеждам надолу и проследи погледа ми.
— О! — каза и целият гняв се изцеди от лицето му, оставяйки единствено изненада. — Ето я, значи. Сирачето, което Джейкъб каза, че ще осиновявате.
— Племенницата ми — излъга гладко Едуард. Явно бе решил, че приликата между двама им с Ренесме е твърде изявена, за да остане незабелязана. По-добре от самото начало да твърдим, че имат роднинска връзка.
— Мислех, че си загубил цялото си семейство — каза Чарли, а подозрението отново се завърна в гласа му.
— Загубих родителите си. По-големият ми брат бе осиновен като мен самия. Така и не съм го виждал след това. Но когато двамата със съпругата му загинали в автомобилна катастрофа, а единственото им дете останало без други роднини, съдът се свърза с мен.
Страшно го биваше. Гласът му бе равен, с точно премерена невинност. Трябваше много да се упражнявам, за да достигна майсторството му.
Ренесме надзърна изпод косата ми и отново подуши въздуха. Погледна свенливо Чарли изпод дългите си ресници и отново се скри.
— Тя… тя, ами, красавица е.
— Да — съгласи се Едуард.
— Но отговорността си е голяма. Вие двамата тъкмо започвате съвместен живот.
— Какво друго бихме могли да направим? — Едуард леко прокара пръсти по бузата й. Видях как бегло докосва устничките й — в напомняне. — Ти би ли отказал да я приемеш?
— Ами… — Чарли поклати разсеяно глава. — Джейк спомена, че й казвате Неси?
— Не е вярно — казах с твърде остър и пронизителен глас. — Казва се Ренесме.
Чарли отново насочи вниманието си към мен.
— А ти как се чувстваш в тази ситуация? Може би Карлайл и Есме биха могли…
— Тя си е моя — прекъснах го. — Искам я.
Чарли се намръщи.
— И ще ме направиш дядо толкова млад?
Едуард се усмихна.
— Карлайл също е дядо.
Чарли стрелна невярващ поглед към Карлайл, който продължаваше да стои край вратата. Изглеждаше като по-младия и по-красив брат на Зевс.
Чарли изсумтя, после се засмя.
— Май ми поолекна — очите му се върнаха на Ренесме. — Определено е радост за окото — топлият му дъх насити пространството помежду ни.
Ренесме се приведе към миризмата, измъкна се от косата ми и за първи път го погледна право в лицето. Чарли ахна.
Знаех точно какво вижда. Моите очи — неговите очи, — изкопирани с абсолютна прецизност върху съвършеното й лице.
Чарли започна да се задъхва. Устните му се разтрепериха и отчетливо виждах как оформят цифрите, докато броеше наум. Броеше отзад напред, опитваше се да намести девет месеца в един-единствен. Опитваше се да сглоби нещата, но доказателството пред очите му не се подчиняваше на никаква логика.
Джейкъб се приближи към него и го потупа по гърба. Приведе се да му прошепне нещо в ухото. Само Чарли не знаеше, че всички ще чуем.
— Само най-наложителната информация, Чарли. Всичко е наред. Кълна се.
Чарли преглътна и кимна. А после очите му пламнаха и той направи крачка към Едуард със стиснати юмруци.
— Не искам да знам подробности, но ми писнаха лъжите!
— Съжалявам — отвърна равно Едуард, — но е по-добре да знаеш официалната версия, отколкото истината. Ако искаш да си част от тайната, важна е официалната версия. За да предпазим Бела и Ренесме, както и нас, останалите. Ще можеш ли да изтърпиш лъжите заради тях?
Стаята се изпълни със статуи. Кръстосах глезени. Чарли изпухтя, после се обърна да ме изгледа гневно.
— Можеше да ме предупредиш, хлапе.
— Щеше ли да ти бъде по-лесно?
Той се намръщи, после коленичи на пода пред мен. Виждах как кръвта се движи под кожата на врата му. Усещах топлата вибрация.
А също и Ренесме. Тя се усмихна и протегна малка розова длан към нея. Спрях я. Тя опря другата си ръчичка в шията ми — жажда, любопитство и лицето на Чарли в мислите й. В посланието се долавяше и леко напрежение, от което реших, че действително чудесно е разбрала думите на Едуард — осъзнаваше жаждата си, но я превъзмогваше.
— Боже — ахна Чарли, втренчил очи в съвършените й зъби. — На колко е?
— Ами…
— На три месеца — каза Едуард, после бавно добави, — по-скоро е с размера на около тримесечно бебе. В някои отношения е по-млада, в други — по-зряла.
Много бавно Ренесме му помаха.
Чарли замига на парцали.
Джейкъб го сръга с лакът.
— Нали ти казах, че е много специална?
Чарли трепна при допира.
— О, хайде, Чарли — изстена Джейкъб. — Аз съм си същият човек, какъвто съм бил винаги. Просто се преструвай, че днешната случка изобщо не се е случвала.
Устните на Чарли побеляха при напомнянето, но той кимна.
— Какво точно е твоето участие във всичко това, Джейк? — попита той. — И какво знае Били? И защо изобщо си тук? — той се обърна към Джейкъб, чието лице цялото светеше, защото гледаше Ренесме.
— Ами, мога да ти разкажа всичко — Били е напълно запознат, но това е свързано с много неща около въркола…
— Ох! — запротестира Чарли и закри уши. — Няма значение.
Джейкъб се ухили.
— Всичко ще е наред, Чарли. Просто се опитай да не вярваш на всичко, което виждаш.
Баща ми изломоти нещо неразбираемо.
— Уу! — внезапно се провикна Емет с дълбокия си глас. — Давайте, Алигатори!
Джейкъб и Чарли подскочиха. Останалите замръзнахме.
Чарли се съвзе, после погледна през рамо към Емет.
— Флорида ли води?
— Току-що отбелязаха първия тъчдаун — потвърди Емет. Стрелна поглед към мен и раздвижи вежди нагоре-надолу като негодника в някоя оперета. — Крайно време беше някой тук да стигне до първа база.
Едва се сдържах да не изсъскам. Точно пред Чарли ли? Това минаваше всякакви граници.
Но Чарли не беше в състояние да забелязва намеци.
Пое си дълбоко дъх, засмука въздуха с такава сила, сякаш се опитваше да го дръпне до пръстите на краката си. Завидях му. После скочи на крака, заобиколи Джейкъб и почти падна в един свободен стол.
— Е — въздъхна той. — Я да видим дали ще успеят да запазят резултата.