Стефани Майър
Зазоряване (26)

Двадесет и трета глава
Спомени

— Толкова съжалявам, Сет. Трябваше да стоя по-близо.

Едуард продължаваше да се извинява, което според мен не беше нито справедливо, нито уместно. В крайна сметка не Едуард напълно и неоправдано бе изгубил контрол над себе си. Не Едуард се бе опитал да откъсне главата на Джейкъб — Джейкъб, който дори не се бе трансформирал, за да се защити, — а след това погрешка бе счупил рамото и ключицата на Сет, втурнал се да ни разтървава. Не Едуард бе на крачка от убийството на най-добрия си приятел.

Не че най-добрият приятел нямаше да отговаря за едно-две неща, но очевидно нищо, което Джейкъб бе направил, не би могло да оправдае поведението ми.

Така че не беше ли редно аз да се извинявам? Опитах отново.

— Сет, аз…

— Не се тревожи, Бела. Нищо ми няма — прекъсна ме Сет в същия момент, в който и Едуард каза:

— Бела, любов моя, никой не упреква теб. Справяш се толкова добре.

Все още не ме бяха оставили да довърша и едно изречение.

Фактът, че Едуард очевидно се затрудняваше да прикрие усмивката си, правеше нещата още по-лоши. Съзнавах, че Джейкъб не заслужава бурната ми реакция, но Едуард, изглежда, намираше нещо удовлетворяващо в нея. Може би мечтаеше той самият да разполага с оправданието, че е новороден, за да даде физически израз на раздразнението си към Джейкъб.

Опитах се напълно да залича гнева от съзнанието си, но ми беше трудно, особено като знаех, че в момента Джейкъб е отвън с Ренесме. И я пази от мен, полудялата новородена.

Карлайл постави поредната шина върху ръката на Сет и Сет примижа от болка.

— Съжалявам, съжалявам! — смънках, наясно, че никога няма да успея да се извиня като хората.

— Не се шашкай, Бела — каза Сет и потупа коляното ми със здравата си ръка, докато от другата ми страна Едуард успокоително разтриваше горната част на ръката ми.

Сет, изглежда, нямаше нищо против да седя до него на дивана, докато Карлайл го превързва.

— След половин час ще съм здрав-здравеничък — продължи той, без да спира да потупва коляното ми и очевидно, без да усеща колко е студено и твърдо. — Всеки би реагирал така, при тази ситуация между Джейк и Нес… — той млъкна насред думата и побърза да смени темата. — Така де, поне не ме ухапа, или нещо такова. Щеше да е гадно.

Зарових лице в ръцете си и потреперих при мисълта за тази съвсем реална възможност. Толкова лесно можеше да се случи. А върколаците не реагираха на отровата ни както хората, факт, който едва сега ми съобщиха. За тях си беше смъртоносна.

— Отвратителна съм!

— Разбира се, че не си. Аз трябваше… — започна Едуард.

— Престани — въздъхнах. Не исках и за това да поема вината и без това вечно обвиняваше себе си за всичко.

— Голям късмет, че Нес… Ренесме не е отровна — обади се Сет след секунда неловко мълчание. — Защото постоянно хапе Джейк.

Ръцете ми паднаха в скута.

— Така ли?

— Ами да. Когато двамата с Роуз не й подадат храната навреме. Роуз го намира за страшно забавно.

Зяпнах го шокирана, а също така и леко гузна, защото съвсем мъничко и доста дребнаво се зарадвах.

Естествено, вече знаех, че Ренесме не е отровна. Та нали бях първият човек, когото бе ухапала. Но си замълчах, тъй като продължавах да се преструвам, че не помня тези неотдавнашни събития.

— Е, Сет — каза Карлайл, като се изправи и направи крачка назад. — Май съм дотук. Опитай да не се движиш… да речем няколко часа — той се засмя. — Жалко, че лечението на хора не носи такива незабавни резултати — той положи за миг ръката си върху черната коса на Сет. — Стой неподвижно — нареди, после изчезна към горния етаж. Чух вратата на кабинета му да се затваря и се зачудих дали вече са отстранили доказателствата за престоя ми там.

— Може пък да успея да поседя, без да мърдам, известно време — съгласи се Сет чак след като Карлайл бе изчезнал, после широко се прозя. Внимателно, за да не размести рамото, той отпусна глава върху облегалката на дивана и затвори очи. Само след секунди устата му се отпусна.

Около минута се мръщих при вида на спокойното му лице. Явно и той като Джейкъб притежаваше дарбата да заспива, когато си поиска. И понеже знаех, че известно време няма да имам възможност да се извинявам, се изправих. Движението дори не разклати дивана. Всяко физическо действие бе толкова лесно. Но останалото…

Едуард ме последва до прозорците отзад и хвана ръката ми.

Лия крачеше край реката, като от време на време спираше да хвърли по някой поглед към къщата. Ясно бе кога се озърта за брат си и кога за мен. Редуваше тревожни погледи с изпепеляващи.

Чувах как на стъпалата отпред Джейкъб и Розали се карат чий ред е да нахрани Ренесме. Отношенията им бяха все така обтегнати. Единственото нещо, за което разсъждаваха еднакво, бе, че трябва да ме държат далече от бебето, докато не се възстановя напълно от гневното избухване. Едуард бе оспорил присъдата им, но аз реших да ги послушам. Исках да съм сигурна. Но се тревожех, че моята представа за пълно възстановяване вероятно съществено се различава от тяхната.

Като се изключеше препирнята им, бавното дишане на Сет и сърдитото пуфтене на Лия, беше много тихо. Емет, Алис и Есме бяха на лов. Джаспър бе останал да ми хвърля по едно око. В момента стоеше ненатрапчиво зад една от колоните на стълбището, стараейки се да не ме дразни с присъствието си.

Възползвах се от спокойствието да помисля за всички неща, които Едуард и Сет ми бяха разказали, докато Карлайл превързваше ръката на Сет. Бях пропуснала много, докато се гърчех на кладата, и това беше първият ми шанс да наваксам.

Основното бе, че враждата с глутницата на Сам бе приключила — затова останалите се чувстваха в достатъчна безопасност да идват и да си отиват, когато им хрумне. Мирното споразумение бе по-силно отвсякога. Или може би по-обвързващо, в зависимост от гледната точка.

Обвързващо, защото най-категоричният от всички закони на глутницата бе, че никой вълк не може да убие обекта, белязан от друг вълк. Болката от подобно действие би била непоносима за цялата глутница. Подобна постъпка, независимо дали умишлена или случайна, не би могла да се прости, а битката между двете страни би била на живот и смърт — друг вариант просто нямаше. Случило се веднъж, много отдавна, ми бе казал Сет, но било случайно. Никой вълк умишлено не би унищожил свой брат по този начин.

Така че Ренесме бе недосегаема заради чувствата на Джейкъб към нея. Опитах се да се съсредоточа върху облекчението, което носеше този факт, а не върху раздразнението, но не ми беше никак лесно. В главата ми имаше достатъчно място да изпитвам интензивно и двете емоции.

А Сам не можеше да побеснее заради промяната ми, защото Джейкъб, от името на законния Алфа, бе дал съгласието си. Яд ме беше, че за пореден път се оказвам задължена на Джейкъб точно когато исках единствено да му се сърдя.

Умишлено промених посоката на мислите си, за да овладея емоциите. Замислих се за още един интересен феномен. Макар мълчанието между двете глутници да продължаваше, Джейкъб и Сам установили, че Алфите могат да разговарят един с друг, докато са във вълча форма. Не както по-рано, не чували всяка своя мисъл както преди раздялата. Според Сет било по-скоро като говорене на глас. Сам чувал само онези мисли на Джейкъб, които Джейкъб бил склонен да сподели, и обратно. А след като отново започнали да си говорят, открили, че общуването е възможно и през значително разстояние.

Всичко станало ясно едва когато Джейкъб отишъл, съвсем сам, въпреки възраженията на Сет и Лия, да обясни на Сам за Ренесме. Това бил единственият случай, в който се откъснал от нея, след като я зърнал за първи път.

Щом Сам разбрал колко окончателно се е променило всичко, се върнал заедно с Джейкъб в къщата, за да говори с Карлайл. Наложило се да разговаря в човешка форма (Едуард отказал да напусне мястото си до мен, за да им превежда) и двамата подновили споразумението. Но приятелското чувство на връзката им вероятно никога нямаше да бъде същото.

Една огромна тревога по-малко.

Но имаше още нещо, което, макар да не представляваше такава опасност като глутница разгневени вълци, бе още по-неотложно в моите очи.

Чарли.

Беше говорил с Есме рано тази сутрин, но това не го бе спряло да се обади повторно, само преди няколко минути, докато Карлайл се грижеше за Сет. Карлайл и Едуард не вдигнаха телефона.

Кой бе най-правилният начин да постъпим? Дали семейство Кълън не бяха прави? Дали не бе най-разумно да му кажат, че съм умряла? Щях ли да успея да лежа неподвижно в ковчега, докато двамата с майка ми ридаят над мен?

Не ми се струваше редно. Но пък очевидно и дума не можеше да става да излагам Чарли или Рене на опасност заради манията на фамилия Волтури тайната да се пази на всяка цена.

Все още не се бях отказала от моята идея — да позволя на Чарли да ме види, когато съм готова, и да го оставя да стигне до собствените си грешни заключения. Технически, правилата на вампирите нямаше да бъдат нарушени. Нима за Чарли нямаше да е по-добре да знае, че съм жива по някакъв начин и щастлива? Макар и странна, и различна, и вероятно страшничка за него?

Особено очите ми в момента бяха твърде страшнички. След колко ли време самообладанието и цветът на очите ми щяха да станат подходящи за Чарли?

— Какво има, Бела? — попита тихо Джаспър, усетил нарастващото ми напрежение. — Никой не се сърди на теб — ниско изръмжаване откъм реката незабавно го опроверга, но той не му обърна внимание. — Нито пък е особено изненадан. Всъщност, напротив, изненадани сме. Изненадани, че успя да се овладееш толкова бързо. Много добре се справи. Далеч по-добре от очакванията.

Докато говореше, стаята се изпълни с покой. Дишането на Сет премина в тихо похъркване. Почувствах се по-спокойна, но не можех да забравя тревожните мисли.

— Всъщност си мислех за Чарли.

Спорът пред къщата рязко секна.

— Да — прошепна Джаспър.

— Май наистина се налага да заминем, нали? — попитах. — Поне за известно време. Да се преструваме, че сме в Атланта или нещо такова.

Усещах погледа на Едуард впит в мен, но гледах само Джаспър. Именно той ми отговори със сериозен тон.

— Да. Това е единственият начин да предпазим баща ти.

Замислих се печално.

— Толкова ще ми липсва. Всички тук ужасно ще ми липсват.

Джейкъб, помислих си, въпреки всичко. Макар онзи копнеж да бе изчезнал и да бе намерил логично обяснение, което ме изпълваше с огромно облекчение, той все пак ми беше приятел. Някой, който познаваше истинската ми същност и я приемаше. Нищо че бях чудовище.

Замислих се какво ми беше казал, преди да го нападна, как ме бе умолявал. Каза, че е писано да съм част от живота ти, нали така? Че сме едно семейство. Каза, че така е трябвало да бъде. Ето… сега е така. Както ти искаше.

Но нямах усещането, че нещата са се развили както исках. Или поне не съвсем. Опитах се да се върна към онези мъгляви, неясни спомени от човешкия ми живот. Към онзи период, за който предпочитах да не си спомням — месеците без Едуард, толкова мрачни, че се бях опитала да ги заровя в съзнанието си. Дори не се сещах за точните думи. Помнех единствено как копнеех Джейкъб да ми е брат, как исках да се обичаме без смущение и без болка. Да сме семейство. Но никога не бях допускала наличието на дъщеря в уравнението.

Припомних си и нещо, което се бе случило малко по-късно, при един от многото пъти, в които се бях сбогувала с Джейкъб — как се бях чудила на глас кое ли ще е момичето, което ще открие в крайна сметка, което ще възстанови живота му след всичко, което му бях причинила. Бях му казала, че която и да е тя, няма да е достатъчно добра за него.

Изсумтях и Едуард вдигна въпросително вежда. Поклатих глава.

Имаше и по-сериозен проблем от това, че най-добрият ми приятел щеше да ми липса. Дали Сам или Джаред, или Куил някога бяха прекарвали цял ден, без да видят белязаното от тях момиче? — Емили, Ким или Клеър? Можеха ли да го направят? Как щеше да се отрази на Джейкъб раздялата с Ренесме? Щеше ли да му причини болка?

В тялото ми тлееше достатъчно от неотдавнашното дребнаво раздразнение, за да почувствам задоволство — не заради болката му, а заради идеята да откъсна Ренесме от него. Нима можех да приема спокойно факта, че принадлежи на Джейкъб, след като все още едва принадлежеше на мен?

Звукът от движение откъм верандата прекъсна мислите ми. Чух как се изправят, после се показаха през вратата. В същото време Карлайл се спусна по стълбите, понесъл в ръце няколко чудати предмета — шивашки метър, кантар. Джаспър се стрелна към мен. Сякаш бе подаден някакъв сигнал, който бях пропуснала. Даже Лия отвън седна под прозореца и се втренчи навътре с изражение, което говореше, че очаква нещо хем познато, хем напълно безинтересно.

— Явно е станало шест часа — каза Едуард.

— Е, и? — попитах, а очите ми се вторачиха в Розали, Джейкъб и Ренесме. Стояха на прага, Ренесме в ръцете на Розали. Роуз изглеждаше неспокойна. Джейкъб — смутен. А Ренесме изглеждаше прекрасна и изпълнена с нетърпение.

— Време е да измерим Нес… — ъм, Ренесме — поясни Карлайл.

— О! Всеки ден ли го правите?

— Четири пъти дневно — поправи ме разсеяно Карлайл, докато правеше знак на останалите да се придвижат към дивана. Стори ми се, че видях Ренесме да въздъхва.

— Четири пъти? Всеки ден? Защо?

— Продължава да расте с невероятни темпове — прошепна Едуард, а гласът му бе тих и напрегнат. Стисна дланта ми, а другата му ръка се плъзна плътно около талията ми, сякаш той самият се нуждаеше от опора.

Но аз не можех да откъсна очи от Ренесме, за да проверя какво е изписано на лицето му.

Изглеждаше съвършена, в блестящо здраве. Кожата й сияеше като осветен от слънцето алабастър, а цветът на бузите й бе като розови листенца на фона на тази белота. Невъзможно бе да има нещо нередно в тази лъчезарна красота. Невъзможно бе да я застрашава нещо различно от собствената й майка. Нали?

Разликата между детето, което бях родила, и това, което бях видяла отново преди час, би била очевидна за всекиго. Разликата между онази Ренесме отпреди час и настоящата бе по-недоловима. Човешки очи не биха могли да я забележат.

Тялото й бе малко по-издължено. Съвсем малко по-слабо. Лицето й не бе така кръгло, а с една идея по-овално. Къдриците й падаха с милиметър и половина по-ниско по гърба й. Тя се протегна услужливо в прегръдките на Розали, докато Карлайл опъваше метъра по цялата й дължина, а след това опаса с него главата й. Не си записа нищо, нали имаше съвършена памет.

Погледнах към Джейкъб, скръстил здраво ръце на гърдите си, така здраво, както Едуард бе обвил тялото ми със своите. Гъстите му черни вежди бяха сключени над хлътналите очи.

Само за няколко седмици бе съзряла от една-единствена клетка до бебе с нормални размери. А едва дни след раждането си изглеждаше почти на годинка. Ако този темп на растеж се запазеше…

Изчисленията не затрудниха вампирския ми ум.

— Какво ще правим? — прошепнах ужасена.

Ръцете на Едуард ме обгърнаха още по-плътно. Наясно бе какво го питам.

— Не зная.

— Вече расте по-бавно — процеди през зъби Джейкъб.

— Ще ни трябват още няколко дни, за да сме сигурни в тази тенденция, Джейкъб. Нищо не мога да гарантирам.

— Вчера порасна с пет сантиметра. Днес са по-малко.

— Разликата е по-малка от милиметър, ако изчисленията ми са перфектни — каза тихо Карлайл.

— Постарай да си перфектен, докторе — каза Джейкъб, а думите му прозвучаха някак заплашително.

Розали настръхна.

— Знаеш, че правя всичко по силите си — увери го Карлайл.

Джейкъб въздъхна.

— Предполагам, само това мога да искам.

Отново се подразних, сякаш Джейкъб крадеше собствените ми реплики, при това съвсем ги изопачаваше.

Ренесме също се дразнеше. Започна да се върти, после посегна повелително към Розали. Розали се приведе към нея, за да може Ренесме да докосне бузата й. След секунда Розали въздъхна.

— Какво иска? — попита остро Джейкъб, отново измъкнал думите от устата ми.

— Бела, естествено — отвърна Розали и думите й някак сгряха всичките ми вътрешности. После ме погледна. — Как си?

— Разтревожена — признах и Едуард ме притисна лекичко.

— Всички сме разтревожени. Но не това те питах.

— Владея се — уверих я. В момента жаждата ме занимаваше съвсем слабо. Освен това Ренесме ухаеше чудесно, по един много не-като-храна начин.

Джейкъб прехапа устна, но не предприе нищо, за да спре Розали, която ми подаде Ренесме. Джаспър и Едуард също се поколебаха, но не й попречиха. Виждах колко е напрегната Розали и се зачудих как му се струва на Джаспър атмосферата в стаята. Или така се бе съсредоточил върху мен, че не можеше да усети настроението на останалите?

Ренесме посегна към мен в мига, в който протегнах ръце към нея, а лицето й светна от ослепителна усмивка. Сгуши се толкова лесно, сякаш прегръдките ми бяха създадени специално за нейното телце. Незабавно долепи горещата си ръчица в бузата ми.

Макар този път да бях подготвена, пак ахнах, когато видях спомена й в главата си. Видението бе така ярко и пъстро и същевременно напълно прозрачно.

Припомняше си как се хвърлям към Джейкъб през моравата, как Сет скача между нас. Беше видяла и чула всичко със съвършена яснота. Не изглеждаше като мен — този грациозен хищник, който връхлиташе върху плячката си като изстреляна от лък стрела. Трябваше да е някой друг. Това накара чувството за вина да отслабне съвсем малко, докато гледах как Джейкъб стои беззащитен с протегнати напред ръце. Ръцете му не трептяха.

Едуард се засмя, заслушан в мислите на Ренесме заедно с мен. А после и двамата трепнахме, когато чухме как костите на Сет изпращяват.

Ренесме продължаваше да се усмихва с блестящата си усмивка, а през цялата последвала бъркотия погледът й не се откъсваше от Джейкъб. Долових нов привкус в спомена й — чувствата й към Джейкъб, не точно закрилнически, но определено собственически. Останах с впечатлението, че се радва, че Сет се бе хвърлил между нас. Не искаше да нараня Джейкъб. Беше си неин.

— О, чудесно — изстенах. — Просто чудесно.

— Само защото вкусът му е по-приятен, отколкото на нас, останалите — увери ме Едуард, а гласът му издаваше собственото му раздразнение.

— Нали ти казах, че и тя ме харесва — подкачи ме Джейкъб от отсрещния край на стаята, впил очи в Ренесме. Шеговитостта му бе малко насилена, напрегнатата извивка на веждите му така и не се бе изгладила.

Ренесме потупа нетърпеливо лицето ми, изисквайки вниманието ми. Нов спомен — как Розали нежно прокарва четка за коса през всяка от къдриците й. Беше й приятно.

После Карлайл и шивашкият метър и съзнанието, че трябва да се протегне и да стои мирно. За нея не беше интересно.

— Изглежда е решила да ти представи в резюме всичко, което си пропуснала — прошепна Едуард в ухото ми.

При следващия спомен, който ненадейно запрати в съзнанието ми, носът ми се набръчка. Миризмата, която се носеше от странната метална чаша — достатъчно твърда, че да не може да бъде пробита със зъби, — стрелна огнен спазъм през гърлото ми. Ох!

Внезапно Ренесме изчезна от ръцете ми и някой ги изви зад гърба ми. И през ум не ми мина да се съпротивлявам на Джаспър, само зяпнах уплашеното лице на Едуард.

— Какво направих?

Едуард погледна към Джаспър зад мен, после отново към мен.

— Но тя си спомняше жаждата си — измърмори Едуард, а челото му се набразди. — Припомняше си вкуса на човешка кръв.

Джаспър изви още по-силно ръцете ми. Част от съзнанието ми отбеляза, че не е кой знае колко неудобно, още по-малко болезнено, както би било за човек. Но пък беше дразнещо. Сигурна бях, че мога да измъкна ръце, но не се съпротивлявах.

— Да — съгласих се. — И?

Едуард продължи да ми се мръщи още цяла секунда, после изражението му се разведри. Засмя се.

— И очевидно нищо. Този път аз реагирах пресилено. Джас, пусни я.

Пристягащите ме ръце изчезнаха. Посегнах към Ренесме още щом ме освободиха. Едуард ми я подаде без колебание.

— Нищо не разбирам — каза Джаспър. — Направо не мога да го понеса.

Загледах смаяно как излиза с гневни крачки през задната врата. Лия се отмести, за да може да мине покрай нея, после Джаспър тръгна към реката и я прескочи с един скок.

Ренесме докосна шията ми и повтори сцената на напускането му, сякаш отново я прожектираше пред очите ми. Усещах въпросителната в мислите й, отражение на тази в собствената ми глава.

Вече бях преодоляла изненадата от странната й дарба. Възприемах я като напълно естествена част от същността й, едва ли не очаквана. Може би защото аз самата вече бях част от свръхестественото и никога повече нямаше да проявявам скептицизъм.

Но какво му ставаше на Джаспър?

— Ще се върне — каза Едуард, но дали на мен или на Ренесме, така и не разбрах. — Иска да е сам, да преосмисли вижданията си за живота — в ъгълчетата на устните му трептеше усмивка.

Сетих се за още нещо от човешкия си живот — как Едуард ми обяснява, че Джаспър ще се чувства по-спокоен, ако „ми е трудно да се адаптирам“ към живота на вампир. Тогава разговорът се въртеше около това колко хора ще убия през първата си година като новородена.

— Сърди ли ми се? — попитах тихо.

Очите на Едуард се разшириха.

— Не. Защо да ти се сърди?

— Тогава какво му става?

— Сърдит е на себе си, не на теб, Бела. Тревожи се дали… дали разсъжденията му не са самоизпълняващо се пророчество, така да се каже.

— Как така? — изпревари ме Карлайл.

— Чуди се дали лудостта на новородените действително е толкова неконтролируема, както винаги сме смятали, или пък при правилен подход и нагласа всеки би се справил така добре, както Бела. Може би му е толкова трудно и до ден-днешен просто защото вярва, че това е естественото и неизбежно положение. Може би ако проявява по-голяма взискателност към себе си, би могъл да отговори на собствените си очаквания. Караш го да поставя под съмнение голям брой дълбоко вкоренени виждания, Бела.

— Не е справедливо — каза Карлайл. — Всеки е различен, всеки се сблъсква със собствените си предизвикателства. Може би Бела се справя далеч по-добре от нормалното. Може би това е нейната дарба, така да се каже.

Замръзнах от изненада. Ренесме долови промяната и ме докосна. Припомни ми последната секунда и отново изрази любопитство.

— Интересна теория, а и напълно правдоподобна — обади се Едуард.

За един безкрайно кратък миг ме обзе разочарование. Какво? Нямаше ли да има вълшебни видения или пък страховити нападателни способности, като например, ами, да хвърлям мълнии с поглед или нещо подобно? Нямаше ли да мога да правя нещо интересно или полезно?

А после осъзнах какво би означавало „свръхсилата“ ми да се окаже изключителен самоконтрол.

Първо, поне си имах дарба. Можеше да не получа нищо.

Но което бе по-важно, ако Едуард беше прав, щях да съм в състояние да прескоча именно онази част, от която най-много се страхувах.

Ами ако не бе задължително да се държа като новородена? Или поне не като обезумяла машина за убиване. Ами ако можех да заема мястото си в семейство Кълън още от първия ден? Ами ако не се налагаше да се крием някъде далече цяла година, докато „порасна“? Ами ако, като Карлайл, никога не убиех човек? Ами ако още отсега се окажех добър вампир?

Щях да мога да видя Чарли.

Въздъхнах в мига, в който реалността си проби път през надеждата. Нямаше как да го видя веднага. Очите, гласът, съвършеното лице. Какво бих могла да му кажа, как изобщо бих могла да започна? Тайничко се радвах, че имах някакво извинение да отлагам нещата — колкото и да ми се искаше да открия начин да задържа Чарли в живота си, направо се ужасявах от първата ни среща. Да видя как очите му ще изскочат при вида на новото ми лице, новата ми кожа. Да осъзная, че се страхува. Да се чудя какво ли мрачно обяснение се оформя в главата му.

Достатъчно бях страхлива, за да изчакам една година, докато очите ми угаснеха. А бях вярвала, че веднъж стана ли неунищожима, ще съм напълно безстрашна.

— Срещал ли си някога случай, в който самоконтролът да е талант? — обърна се Едуард към Карлайл. — Смяташ ли наистина, че е дарба, а не просто резултат от цялата подготовка?

Карлайл сви рамене.

— Донякъде напомня на уменията на Шивон, макар че тя не би го нарекла талант.

— Шивон, приятелката ти от ирландското сборище? — попита Розали. — Не знаех, че умее нещо специално. Мислех, че Маги е талантливата сред тях.

— Да, и Шивон смята така. Но тя умее така да си поставя целите и после един вид да ги… насочва с волята си, че винаги да се сбъдват. Смята, че е въпрос на добри организационни умения, но винаги съм се чудил дали не е нещо повече. Както когато включи Маги, например. Лиам не искаше друг в територията си, но Шивон държеше нещата да се получат и те се получиха.

Едуард, Карлайл и Розали се настаниха в столовете и продължиха разговора. Джейкъб седна до Сет с доста отегчен вид. Като гледах как клепачите му натежават, бях сигурна, че всеки миг ще заспи.

Заслушах се, но не можех да се съсредоточа. Ренесме продължаваше да ми разказва за деня си. Държах я край стъклената стена, а ръцете ми автоматично я полюшваха, докато всяка се взираше в очите на другата.

Хрумна ми, че другите нямаха никаква причина да седят. Аз поне се чувствах напълно удобно и права. Толкова отпусната, колкото и ако се бях излегнала върху легло. Знаех, че мога да стоя така цяла седмица, без въобще да помръдна, и в края на седемте дни щях да се чувствам толкова отпочинала, колкото и в началото.

Явно седяха по навик. На хората би им направило впечатление, ако някой стои прав часове наред, без дори да прехвърли тежестта си от единия крак на другия. Дори и сега Розали прокарваше пръсти през косата си, Карлайл кръстосваше крака. Дребни движения, които разчупваха неподвижността, премахваха приликата с вампир. Трябваше да следя какво правят и да започна да се упражнявам.

Прехвърлих тежестта на тялото си върху левия крак. И се почувствах малко глупаво.

Може би просто се опитваха да ми осигурят малко време насаме с бебето ми — поне доколкото бе безопасно.

Ренесме ми разказа за всяка минута от деня и от емоцията, насищаща кратките й истории, останах с впечатлението, че и тя иска да я опозная, колкото и аз. Тревожеше се, че съм пропуснала разни неща — например как врабчетата подскачали все по-близо и по-близо до нея, докато Джейкъб я държал на ръце и двамата стояли съвсем неподвижни край една от елите, нещо, което отказвали да правят, когато била с Розали. Или пък за безобразно неприятното бяло нещо — бебешко мляко, — което Карлайл сложил в чашката й, миришело на прокиснало. Или пък песента, която Едуард тихичко й пеел, толкова прекрасна, че Ренесме ми я пусна два пъти. Учудих се, че присъствам като фон на този спомен, съвършено неподвижна, но все още с доста изтормозен вид. Потръпнах, когато си спомних този момент от собствената си гледна точка. Кошмарният огън…

След почти час — останалите продължаваха да говорят, Сет и Джейкъб хъркаха дружно на дивана — спомените на Ренесме започнаха да се забавят. Картините лекичко се замъглиха по ръбовете, разсейваха се, още преди да достигнат развръзката си. Тъкмо се канех да прекъсна разтревожено Едуард — дали не й ставаше нещо? — когато клепачите й изпърхаха и се затвориха. Тя се прозя, пухкавите й розови устнички оформиха закръглено „О“ и очите й така и не се отвориха.

Ръчицата й се отпусна от лицето ми и тя се унесе в сън. Клепачите й бяха бледолилави на цвят, като нежен пласт облаци преди изгрев-слънце. Като внимавах да не я разбудя, вдигнах ръката й, опрях я отново до кожата си и с любопитство я задържах там. В началото не видях нищо, а после, след няколко минути, пробягаха цветове, сякаш през мислите й прехвърчаше шепа пеперуди.

Омагьосана, загледах сънищата й. Нямаха никакъв смисъл. Само цветове и форми, и лица. Зарадвах се, че лицето ми — и двете ми лица — разкривеното човешко и великолепното безсмъртно, изникват доста често в несъзнателните й мисли. По-често, отколкото лицата на Едуард или Розали. Делях си първото място с Джейкъб. Опитах да не се подразня от този факт.

За първи път разбрах как Едуард е бил в състояние да ме наблюдава как спя нощ след отегчителна нощ само за да ме чуе да говоря насън. Можех вечно да гледам сънищата на Ренесме.

Вниманието ми бе привлечено от промяната в тона на Едуард, който каза:

— Най-после — и се обърна да погледне през прозореца.

Отвън бе настанала плътна, виолетова нощ, но погледът ми се простираше точно толкова надалече, колкото и преди. Тъмнината не скриваше нищо, само променяше цветовете.

Лия, все така смръщена, се изправи и се вмъкна в храстите точно когато Алис се появи от другата страна на реката. Алис се залюля от един клон като цирков артист, пръстите на краката й докоснаха ръцете, преди да изхвърлят тялото й и грациозно да го завъртят във въздуха и отвъд реката. Есме я прескочи по далеч по-традиционен начин, а Емет прецапа право през водата и я разпръска толкова надалеч, че отделни капки стигнаха чак до прозорците. За моя изненада най-отзад се показа и Джаспър, а чистият му скок изглеждаше сдържан дори скромен след техните демонстрации.

Огромната усмивка, разтеглила чертите на Алис, ми бе смътно позната. Изведнъж всички започнаха да ми се усмихват — сладката усмивка на Есме, въодушевената усмивка на Емет, малко високомерната — на Розали, отстъпчивата усмивка на Карлайл и очаквателната на Едуард.

Алис нахлу с подскоци в стаята преди останалите, изпънала ръка пред себе си, а нетърпението й направо струеше около нея, почти видимо. Върху дланта й лежеше обикновен пиринчен ключ с грамадна розова сатенена панделка.

Протегна го към мен и аз автоматично стиснах Ренесме по-здраво с дясната си ръка, за да мога да разтворя лявата. Алис пусна ключа в нея.

— Честит рожден ден! — изписка.

Изгледах я възмутено.

— Никой не започва да брои от реалната дата на раждане — напомних й. — Първият рожден ден е точно след една година, Алис.

Усмивката й доби самодоволен оттенък.

— Не празнуваме вампирския ти рожден ден. Още е рано. Днес е тринайсети септември, Бела. Честит деветнадесети рожден ден!