Стефани Майър
Зазоряване (18)

Шестнадесета глава
Внимание! Твърде много информация!

Тръгнах рано, много преди изгрева. Бях дремнал малко, облегнат на страничната облегалка на дивана. Едуард ме събуди, когато лицето на Бела се зачерви, и зае мястото ми, за да я охлади. Протегнах се и реших, че съм достатъчно отпочинал, за да свърша малко работа.

— Благодаря ти — каза тихо Едуард, прочел плановете ми. — Ако пътят е чист, ще тръгнат още днес.

— Ще те уведомя.

Приятно беше да се върна в животинската си същност. Бях се схванал от седене. Затичах с по-широка крачка, та да премахна сковаността.

Добро утро, Джейкъб, поздрави ме Лия.

Чудесно, будна си. Сет откога спи?

Още не съм заспал, чух сънената мисъл на Сет. Но почти. Има ли нещо?

Мислиш ли, че можеш да изкараш още един час?

Разбира се. Няма проблем. Сет незабавно се изправи на крака и изтръска козина.

Дай да навлезем малко по-надълбоко, казах на Лия. Сет, ти поеми периметъра.

Разбрано. Сет хукна с равномерна крачка.

Нова поръчка от вампирите ли имаш?, измърмори Лия.

Това проблем ли е?

Естествено че не. Направо обожавам да угаждам на тези мили пиявици.

Браво. Я да видим колко бързо можем да тичаме.

А, виж, на това съм навита.

Лия се намираше в най-западния край на периметъра. Вместо да пресече напряко, покрай къщата, тя продължи да следва окръжността и хукна да ме пресрещне. Затичах право на изток, наясно, че макар да имах предимство, скоро щеше да ме задмине, ако се отпуснех дори за секунда.

Дръж си носа до земята, Лия. Това не е състезание, а разузнавателна мисия.

Мога да правя и двете едновременно и пак да те надбягам

Нямаше как да не й го призная.

Знам.

Тя се разсмя.

Поехме по една лъкатушеща пътека през източните планини. Маршрутът беше познат. Когато преди година вампирите си бяха тръгнали, тичахме през тези планини и бяхме включили пътеката в ежедневната обиколка, за да бдим над хората. Но когато Кълън се върнаха, дръпнахме границата назад. Според споразумението това си беше тяхна земя.

Но този факт вероятно не означаваше нищо за Сам.

Примирието бе приключило. Въпросът бе, доколко е склонен да разкъса силите си. Дали щеше да дебне за отделни вампири, готов да навлезе в земите им, или не? Дали Джаред бе казал истината, или се възползваха от тишината, която се бе установила между нас?

Навлязохме още по-дълбоко в планините, без да се натъкнем на следа от глутницата. Навсякъде се пресичаха избледняващи отпечатъци от вампири, но миризмата вече ми беше позната. Нали по цял ден я вдишвах.

На една от пътеките открих по-голяма концентрация, по-скорошна — явно всички без Едуард често идваха тук. Имало е някаква причина да се събират на това място, забравена, след като Едуард бе довел умиращата си бременна съпруга у дома. Стиснах зъби. Както и да е, мен не ме засягаше.

Лия не ме задмина, макар че определено можеше. Бях се съсредоточил върху миризмите, вече не ме интересуваше състезанието. Но тя се залепи за дясното ми рамо и затича редом до мен, вместо да се опитва да ме надбяга.

Май доста се отдалечихме, обади се по едно време.

Аха. Ако Сам е решил да дебне отдалечили се от къщата вампири, вече щяхме да сме пресекли дирята му.

По-разумно е да се окопае в Ла Пуш, помисли тя. Наясно е, че кръвопийците разполагат с три допълнителни чифта очи и крака. Няма как да ги изненада.

Всъщност проверяваме само за всеки случай.

Не бихме искали скъпоценните ни паразити да поемат излишни рискове.

Именно, съгласих се, без да обръщам внимание на сарказма.

Толкова си се променил, Джейкъб. Направо си се обърнал на сто и осемдесет градуса.

Ти също не си онази Лия, която винаги съм познавал и обичал.

Вярно. По-малко ли те дразня от Пол?

Колкото и да е невероятно… да.

О, какъв триумф.

Поздравления.

Затичахме мълчаливо. Вероятно беше време да се връщаме, но и на двамата не ни се искаше. Приятно бе да тичаме така. От толкова време се взирахме в една и съща тясна окръжност. Хубаво бе да разтъпчем крака по неравния терен. Не бързахме особено, така че реших да хванем нещо по пътя на връщане. Лия беше доста гладна.

Каква вкуснотия, помисли си кисело.

Всичко ти е в главата, казах. Вълците се хранят по този начин. Съвсем естествено е. И не е лошо на вкус. Ако не разсъждаваш от човешка гледна точка.

Няма нужда да ме агитираш, Джейкъб. Ще ловувам. Не е нужно да ми допада.

Разбира се, разбира се, побързах да се съглася. Какво ме интересуваше, ако е решила сама да си усложнява живота.

Тя не добави нищо още няколко минути. Замислих се дали да не се връщаме.

Благодаря ти, каза тя внезапно със съвсем различен тон.

За какво?

За това, че ме оставяш на мира. Че изобщо позволи да остана. Държа се по-мило, отколкото можех да очаквам, Джейкъб.

Ами, няма нищо. Честно. Не ми е толкова неприятно да си мотаеш наоколо, колкото очаквах.

Тя изсумтя, но някак игриво.

Каква блестяща препоръка!

Гледай да не ти замае главата.

Добре, ако ти не допуснеш следното да замае твоята. Тя млъкна за миг. Според мен от теб би станал добър Алфа. Не като Сам, но по твой си начин. Струва си да те следва човек, Джейкъб.

Главата ми се изпразни от изненада. Трябваше ми цяла секунда, за да се съвзема достатъчно, за да отговоря.

Ъъъ, благодаря. Само че не съм сигурен, че няма да се замая. Откъде се взе това изказване?

Тя не отговори веднага и аз проследих мълчаливата нишка на мислите й. Мислеше си за бъдещето, за онова, което бях казал на Джаред предната сутрин. Как съвсем скоро времето ще да изтече и тогава ще се върна в гората. И как бях обещал, че щом вампирите си тръгнат, двамата със Сет ще се върнат в глутницата…

Искам да остана с теб, каза.

Изненадата се стрелна през краката ми и скова ставите ми. Тя се изстреля покрай мен, после удари спирачки. Бавно тръгна обратно, понеже бях замръзнал на място.

Няма да те тормозя, кълна се. И няма да ти вървя по петите. Ще си ходиш, където искаш, аз също. Само ще трябва да ме търпиш, когато и двамата сме във вълча форма. Тя закрачи пред мен, мятайки нервно дългата си сива опашка. И тъй като възнамерявам да се откажа веднага щом стане възможно… може и да не се засичаме особено често.

Направо не знаех какво да кажа.

От години не съм била толкова щастлива, колкото сега в твоята глутница.

И аз искам да остана, обади се тихо Сет. Не бях усетил, че ни слуша, докато тича по периметъра. Тази глутница много ми харесва.

Хей, я чакайте! Сет, тази глутница няма да съществува още дълго. Опитах се да си събера мислите и да прозвуча убедително. Сега имаме конкретна цел, но когато… след като всичко приключи, аз просто ще си остана вълк. А ти, Сет, се нуждаеш от цел. Добро хлапе си ти. От хората, които вечно тръгват на кръстоносен поход. А няма начин да напуснеш Ла Пуш точно сега. Тепърва ще завършваш училище, ще постигаш нещичко в живота си. Ще се грижиш за Сю. Не искам моите проблеми да объркват бъдещето ти.

Но…

Джейкъб е прав, подкрепи ме Лия.

Съгласна ли си с мен?

Естествено. Но това не важи за мен. Аз и без това се канех да се махна. Ще си намеря работа някъде извън Ла Пуш. Може да изкарам и някой летен курс в общинския колеж. Ще се захвана с йога и медитация, заради проблемите с гнева. А ще остана в глутницата ти заради умственото си здраве. Джейкъб, сам виждаш, че има известна логика, нали? Аз няма да те тормозя, ти няма да ме тормозиш, всички ще са доволни.

Обърнах се и се запътих с бавни скокове на запад.

Това ми идва малко в повече, Лия. Нека помисля, става ли?

Разбира се. Мисли си спокойно.

Обратният път се оказа по-дълъг. Не се стараех да тичам бързо. А само да се съсредоточа дотолкова, че да не се забия с главата напред в някое дърво. Сет мърмореше нещо някъде в главата ми, но успявах да го игнорирам. Знаеше, че съм прав. Не можеше да изостави майка си. Трябваше да се върне в Ла Пуш и да защитава племето, както се очакваше от него.

Но някак не виждах Лия в подобна роля. И това направо ме плашеше.

Глутница от нас двамата? Независимо какво щеше да е физическото разстояние помежду ни, просто не можех да си представя… интимността на подобна ситуация. Чудех се дали изобщо е премислила какво ми предлага, или просто отчаяно иска да запази свободата си.

Не каза нищо, докато предъвках думите й. Сякаш се опитваше да ми докаже колко ще е лесно, ако сме само двамата.

Натъкнахме се на стадо черноопашати елени точно когато слънцето изгряваше, осветявайки леко облаците зад нас. Лия въздъхна вътрешно, но не се поколеба. Скокът й беше прецизен и ефективен, дори грациозен. Свали най-едрия самец, водача, преди стреснатото животно да осъзнае опасността.

А аз, да не остана по-назад, се хвърлих върху следващия по големина елен и бързо прекърших врата му със зъби, за да не страда излишно. Усещах как отвращението на Лия се бори с глада й и се опитах да й помогна, като оставих вълка в мен да завладее всичките ми мисли. Достатъчно дълго бях живял само във вълча форма и знаех как изцяло да се отдам на животинското, да гледам като животно и да разсъждавам като животно. Позволих на практичните инстинкти да ме завладеят, за да може и тя да ги усети. Лия се поколеба за миг, но после предпазливо протегна сетива и се опита да разсъждава като мен. Чудна работа, умовете ни бяха свързани много по-тясно откогато и да било преди, понеже и двамата се стараехме да мислим заедно.

И колкото и да бе странно, наистина се оказа от полза. Зъбите й пробиха козината на рамото на плячката и откъснаха едър къс кървяща плът. Но вместо да трепне, както й нашепваха човешките мисли, тя позволи на вълчата й същност да действа инстинктивно. Да притъпи и замъгли мислите. Позволи й да се нахрани спокойно.

А за мен бе съвсем лесно да го направя. Зарадвах се, че не съм забравил. Съвсем скоро животът ми отново щеше да е такъв.

А дали Лия щеше да е част от този живот? Преди седмица бих сметнал подобна идея за ужасяваща. Не бих могъл да я понеса. Но сега я познавах по-добре. А освободена от постоянната болка, тя не беше същият вълк. Нито пък същото момиче.

Хранихме се заедно, докато не се наситихме.

Благодаря, каза ми после, докато чистеше муцуна и лапи във влажната трева. Аз не си направих труда — тъкмо беше започнало да ръми, а и обратният път минаваше през реката. Щях да се поизплакна. Не беше толкова неприятно да разсъждавам по този начин.

Моля.

Сет влачеше крака, когато стигнахме периметъра. Казах му да иде да се наспи, че двамата с Лия ще поемем патрула. Съзнанието му изключи само секунди по-късно.

При кръвопийците ли се връщаш?, попита Лия.

Може би.

Знам какво е — да ти е тежко да стоиш там, но и да не можеш да се откъснеш.

Знаеш ли какво, Лия, може би не е зле да помислиш още малко за бъдещето и какво точно искаш да правиш. Моята глава няма да е най-щастливото място на света. А ще трябва да страдаш наред с мен.

Тя се замисли как точно да ми отговори.

Ох, това ще прозвучи доста грубо. Но, честно казано, ще ми е по-лесно да търпя твоята болка, отколкото да се изправя пред моята.

Хубаво тогава.

Знам, че ще ти е трудно, Джейкъб. Разбирам го, може би по-добре, отколкото мислиш. Не харесвам Бела, но… тя е твоят Сам. И е всичко, което искаш и което не можеш да имаш.

Не отговорих.

И разбирам, че на теб ти е по-тежко. Сам поне е щастлив. Поне е жив и здрав. А аз го обичам достатъчно, за да му го желая. Искам да му е добре. Тя въздъхна. Просто не искам да стоя и да гледам.

Нужно ли е да говорим на тази тема?

Мисля, че да. Защото искам да си наясно, че няма да усложнявам нещата. Дявол да го вземе, може дори да ти помогна. Все пак не съм гадна кучка по рождение. Навремето бях доста мила, да знаеш.

Паметта ми не се простира чак дотам.

И двамата се разсмяхме.

Съжалявам за ситуацията, Джейкъб. Знам, че страдаш. И съжалявам, че вместо да се оправи, положението се влошава.

Благодаря, Лия.

Тя се замисли за влошаващото се положение, за черните образи в главата ми, докато аз безуспешно се мъчех да заглуша мислите й. Но наблюдаваше всичко някак от разстояние, от малко по-различен ъгъл, и трябва да призная, че гледната й точка ми подейства утешително. Може би и аз самият щях да гледам по този начин след няколко години.

А успя да види и смешното в ежедневните търкания, произтичащи от съжителството с вампирите. Допадна й как се заяждам с Розали, засмя се наум, даже прехвърли няколко вица за блондинки, за да си избера някой. Но после мислите й станаха сериозни и се спряха върху лицето на Розали, което ме обърка.

Знаеш ли кое е най-шантавото?, попита.

В момента почти всичко е шантаво. Какво точно имаш предвид?

Онази руса вампирка, която толкова мразиш — напълно схващам гледната й точка.

В първия миг си помислих, че си прави безвкусна шега. А после, като осъзнах, че говори сериозно, ме заля такава ярост, че едва се овладях. Добре че не тичаше до мен. Ако можех да я стигна със зъби…

Чакай! Остави ме да обясня!

Не искам да чувам никакви обяснения! Изчезвам!

Чакай! Чакай!, замоли се тя, докато се мъчех да се успокоя достатъчно, за да се трансформирам. Хайде де, Джейк!

Лия, това определено не е най-добрият начин да ме убедиш да прекарвам повече време с теб в бъдеще.

Боже! Що за пресилена реакция! Дори не знаеш какво исках да кажа.

И какво искаше да кажеш?

Съвсем внезапно тя отново се превърна в някогашната озлобена от болката Лия.

Че разбирам какво е да си генетично обречен, Джейкъб.

Злостната нотка в думите й напълно ме смая. Не очаквах, че някой може да задмине собствения ми гняв.

Не схващам.

А щеше да схванеш, ако не беше досущ като останалите. Ако моите „женски истории“ — тя изрече думите със суров, саркастичен тон — не те караха да заравяш глава в пясъка като всеки глупав мъж, вместо да се замислиш какво точно означава всичко това.

Ох!

Вярно, че никой не проявяваше склонност да размишлява по тези въпроси с нея. Кой би? Естествено, помнех паниката на Лия през онзи първи месец, след като се присъедини към глутницата, и помнех как запушвах уши за мислите й като всички останали. Защото нямаше как да е бременна — освен ако не ставаше въпрос за непорочно зачатие, което вече бе съвсем налудничаво. След Сам не бе имала никого. А после, когато седмиците бавно се проточиха и нищо не се случи, тя бе осъзнала, че тялото й вече не следва нормалния модел на поведение. И ужасът й — в какво се бе превърнала? Дали тялото й се бе променило, защото е станала върколак? Или пък бе станала върколак, защото нещо не беше наред с тялото й? Единственият върколак от женски пол в историята — дали защото женското в нея не бе достатъчно?

На никой не му се занимаваше с подобни истерии. Очевидно нямаше как да сме съпричастни.

Нали знаеш защо Сам смята, че бележим, помисли си тя, вече по-спокойна.

Аха. За да продължим линията.

Именно. За да създадем цяло котило малки върколачета. Оцеляване на вида, генетично надмощие. Привлича те онзи човек, с когото имаш най-добър шанс да предадеш вълчия ген.

Зачаках да обясни накъде точно клони с тези разсъждения.

И ако всичко ми беше наред, Сам щеше да бъде привлечен към мен.

Болката й бе толкова силна, че обърках крачка.

Но нещо не е наред. Нещо ми има. Очевидно нямам способността да предавам гена въпреки блестящото ми родословие. Така че се превърнах в някаква игра на природата, момиче вълк, и не ставам за нищо друго. Аз съм генетично обречена и двамата го знаем.

Не е вярно, възразих. Това си е някаква теория на Сам. Просто се случва, никой не знае защо. Били смята, че причината е друга.

Знам, знам. Смята, че идеята е да създадете по-силни вълци. Защото двамата със Сам сте умопомрачителни чудовища — по-едри от бащите ни. Но дори и така, пак не ставам. Аз съм в менопауза. На двайсет години съм и съм в менопауза.

Уф. Така не ми се искаше да водя този разговор.

Няма как да си сигурна, Лия. Най-вероятно се дължи на факта, че сме замръзнали във времето. Сигурен съм, че когато спреш да се трансформираш и започнеш отново да старееш, нещата ще… ами… потръгнат отново.

Възможно е — само че мен никой не ме беляза въпреки потеклото ми. Знаеш ли, добави тя замислено, ако теб те нямаше, вероятно Сет би имал най-разумни претенции да бъде Алфа, поне според кръвната линия. Естествено, мен никога не биха ме взели предвид…

Чак пък толкова ли държиш да бележиш, или някой да те бележи?, троснах се. Какво лошо има да се влюбиш като нормален човек, Лия? Та нали ако бележиш, за пореден път ще си лишена от избор.

Сам, Джаред, Пол, Куил… май нямат нищо против.

Та нито един от тях си няма свободна воля.

Ти не искаш ли да бележиш?

Естествено, че не!

Само защото си влюбен в нея. А ако бележиш, това ще изчезне. Няма да се налага да страдаш заради нея.

Нима искаш да забравиш какво чувстваш към Сам?

Тя се замисли за миг.

Мисля, че да

Въздъхнах. Разсъждаваше по-здравомислещо от мен.

Но да се върнем към първоначалната ми мисъл, Джейкъб. Разбирам защо русата вампирка е толкова студена, фигуративно казано. Просто е целеустремена. Впила е очи в наградата, нали? Защото човек винаги мечтае за онова, което никога, никога не би могъл да има.

И ти би действала като Розали? Би убила някой — защото тя прави точно това, бди някой да не се намеси и да спаси живота на Бела — би го направила само и само за да имаш бебе? Откога толкова ти се е дораждало?

Просто искам да разполагам с възможността за избор, Джейкъб. Вероятно ако всичко ми беше наред, изобщо нямаше да се замислям.

И би убила за това?, настоях, не исках да я оставя да се измъкне.

Но тя не прави това. Мисля си, че по-скоро се опитва косвено да изживее случващото се. И… ако Бела бе помолила мен да й помогна в тази ситуация… Тя млъкна замислено. Макар да нямам особено високо мнение за нея, вероятно щях да постъпя точно като кръвопийцата.

През зъбите ми се откъсна ниско ръмжене.

Защото, ако положението бе обратното, щях да искам Бела да направи същото за мен. Както и Розали. Затова и двете бихме й помогнали.

Уф! Ти си толкова ужасна, колкото и те!

Точно това се получава, когато знаеш, че не можеш да имаш нещо. Ставаш отчаян.

И… това ми е пределът. Тегля чертата. Разговорът приключи.

Добре.

На мен обаче не ми стигаше, че се бе съгласила да спре. Исках нещо по-окончателно.

Бях само на около километър и половина от мястото, където бях оставил дрехите, така че се трансформирах в човек и тръгнах пеша. Не разсъждавах върху разговора ни. Не защото нямаше материал за разсъждение, а защото просто не можех да го понеса. Отказвах да погледна от такъв ъгъл, но не беше лесно, след като Лия бе натикала мислите и чувствата право в главата ми.

Да, определено нямаше да тичам с нея, след като всичко приключеше. Да продължава да си страда в Ла Пуш. Една-единствена Алфа заповед, преди да напусна завинаги, нямаше да навреди никому.

Когато стигнах къщата, беше още много рано. Бела вероятно още спеше. Реших да пъхна нос, да видя какво става, да им дам зелена светлина да вървят на лов и после да си намеря някоя туфа мека трева и да поспя, без да се трансформирам. Отказвах да се върна в животинска форма, докато Лия не си легнеше.

Но от къщата се чуваше тих шепот, така че може би Бела не спеше. После чух звука от машинарията на втория етаж. Пак ли рентгенова снимка? Супер. Изглежда, четвъртият ден от обратното броене започваше ударно.

Алис ми отвори вратата, преди да успея да се вмъкна.

Кимна ми.

— Здрасти, вълчо!

— Здрасти, дребосък! Какво става горе? — голямата стая беше празна, гласовете се чуваха от горния етаж.

Тя сви острите си раменца.

— Май ново счупване — опита се да прозвучи небрежно, но виждах как очите й пламтят. Двамата с Едуард не бяхме единствените, които изгаряха. Алис също обичаше Бела.

— Пак ли ребро? — попитах дрезгаво.

— Не. Този път таза.

Странно как всяко ново нещо ме зашеметяваше, сварваше ме неподготвен. Кога ли щях да спра да се изненадвам? А впоследствие всяко поредно нещастие ми се струваше едва ли не логично.

Алис загледа треперещите ми ръце.

След това чухме гласа на Розали от горния етаж.

— Видя ли, нали ти казах, че не чух изпукване. Трябва да си провериш слуха, Едуард.

Отговор не се чу.

Алис направи физиономия.

— Струва ми се, че Едуард в крайна сметка ще накъса Розали на парченца. Направо съм изненадана, че на нея и през ум не й минава. А може би разчита, че Емет ще успее да го спре.

— Аз ще поема Емет — предложих. — А ти помогни на Едуард с късането.

Тя се усмихна едва-едва.

В този момент шествието се спусна по стълбите. Този път Бела беше в ръцете на Едуард. Стискаше чашата си с кръв с две ръце, а лицето й беше съвсем бяло. Виждах, че я боли, макар той да пестеше и най-минималното движение на тялото си, за да не я тръска.

— Джейк — прошепна тя и се усмихна въпреки болката.

Зяпнах я, без да отговарям.

Едуард я постави внимателно на дивана и седна на пода до главата й. За миг се зачудих защо не я оставят горе, после реших, че вероятно самата Бела иска така. Сигурно предпочита обстановката поне привидно да е нормална, да се измъкне от болничната сцена. А той й угаждаше. Естествено.

Последен бавно слезе Карлайл, лицето му набраздено от тревога. За първи път изглеждаше достатъчно възрастен за истински лекар.

— Карлайл — казах. — Стигнахме почти до Сиатъл. Няма и следа от глутницата. Можете да вървите.

— Благодаря ти, Джейкъб. Моментът е идеален. Толкова много неща ни трябват — черните му очи пробягаха към чашата, която Бела стискаше.

— Честно казано, смятам, че ще е безопасно да тръгнат и повече от трима. Почти съм сигурен, че Сам се е съсредоточил върху Ла Пуш.

Карлайл кимна в съгласие. Учудих се с каква готовност прие съвета ми.

— Щом така смяташ. Ще тръгнем с Алис, Есме и Джаспър. А после Алис ще вземе Емет и Роза…

— Абсурд — изсъска Розали. — Емет може да върви още сега.

— Добре е да отидеш на лов — каза меко Карлайл.

Но тонът му не успя да смекчи нейния.

— Ще отида, когато отиде и той — изръмжа Розали и тръсна глава към Едуард, после отметна коса.

Карлайл въздъхна.

Джаспър и Емет се спуснаха от горния етаж само след секунда, спряха край стъклената стена, а Алис моментално се стрелна към тях. Есме литна след нея.

Карлайл постави пръсти върху ръката ми. Леденото докосване не беше приятно, но не се дръпнах. Останах неподвижен, отчасти от изненада, отчасти защото не исках да го обидя.

— Благодаря ти — повтори той, после хукна през вратата с останалите четирима. Очите ми проследиха как прелитат през моравата и изчезват, преди да успея да си поема дъх. Явно жаждата им бе далеч по-неотложна, отколкото смятах.

За миг настъпи тишина. Усещах как някой злобно ме гледа, знаех кой е. Смятах да отида да поспя, но идеята да съсипя сутринта за Розали бе твърде неустоима.

Така че небрежно приближих фотьойла до този, в който седеше Розали, и се настаних, разпрострях крайници така, че главата ми се наклони към Бела, а лявото ми стъпало висна край лицето на Розали.

— Уф. Някой да изведе кучето навън — измърмори тя и сбръчка нос.

— Чувала ли си този, Психо? Как умира мозъчна клетка на блондинка?

Тя не отвърна.

— Е? — попитах. — Чувала ли си го, или не?

Тя демонстративно се загледа в телевизора, без да ми обръща внимание.

— Чувала ли го е? — попитах Едуард.

В напрегнатото му лице нямаше и следа от хумор. Изобщо не откъсна очи от Бела. Но все пак ми отговори.

— Не.

— Супер. Значи ще ти хареса, пиявице: мозъчната клетка на блондинката умира самотна.

Розали така и не ме погледна.

— Убивала съм стотици пъти повече, отколкото ти, отвратително животно такова. Не го забравяй.

— Някой ден, Кралице на красотата, ще ти писне само да ме заплашваш. Чакам го с огромно нетърпение.

— Стига, Джейкъб — каза Бела.

Погледнах към нея и видях, че ми се мръщи. Май вчерашното добро настроение бе изчезнало. Е, аз пък не исках да я дразня.

— Искаш ли да се омитам? — предложих.

Преди да ме обземе надеждата или страхът, че най-после съм й писнал, тя примигна и гримасата й се стопи. Изглеждаше безкрайно изненадана, че съм стигнал до такова заключение.

— Не! Естествено, че не.

Въздъхнах и чух тихата въздишка на Едуард. Наясно бях, че и на него му се иска Бела най-после да ме остави на мира. Жалко, че никога не би я помолил нещо, което да я натъжи.

— Изглеждаш уморен — каза Бела.

— Като пребит съм — признах.

— Де да можех аз да те пребия — измърмори Розали, твърде тихо за ушите на Бела.

Не казах нищо, само се отпуснах във фотьойла и се настаних по-удобно. Босият ми крак се люшна още по-близо до Розали и тя настръхна. След няколко минути Бела я помоли за нова доза. Усетих въздушната струя, когато Розали хукна към горния етаж да донесе още кръв. Беше съвсем тихо. Реших, че няма да е зле да дремна.

Но точно тогава Едуард се обади.

— Каза ли нещо? — попита с озадачен тон.

Странно. Защото никой не беше продумал, а и защото слухът му бе точно толкова добър, колкото моя, така че би трябвало да вярва на ушите си.

Беше зяпнал Бела, а тя него. И двамата изглеждаха объркани.

— Аз ли? — каза тя след секунда. — Нищо не съм казвала.

Той застана на колене и се наведе над нея, а изражението му внезапно се напрегна по съвсем нов начин. Черните му очи се впиха в лицето й.

— За какво си мислиш в момента?

Тя го зяпна озадачено.

— За нищо. Какво става?

— А за какво си мислеше преди минута? — попита.

— За… остров Есме. И за пера.

Прозвуча ми като пълна глупост, но тя се изчерви, така че май беше по-добре да не знам.

— Кажи още нещо — прошепна той.

— Какво например? Какво става, Едуард?

Изражението му отново се смени, а после направи нещо, от което ченето ми висна. Чух ахване зад гърба си и разбрах, че Розали се е върнала и е смаяна като мен.

Съвсем лекичко, Едуард положи двете си ръце върху огромния й кръгъл корем.

— Пло… — той преглътна. — То… бебето май харесва звука на гласа ти.

Настъпи абсолютна тишина. Не можех да мръдна и мускул, не можех даже да мигна. А после…

— Мили боже, ти го чуваш! — изкрещя Бела, а в следващия миг премигна от болка.

Ръката на Едуард се премести към горната щръкнала част на корема и нежно потърка мястото, където явно я беше ритнал.

— Шшт — промълви. — Стресна… го.

Очите й се разшириха и изпълниха с почуда. Тя погали леко корема си.

— Извинявай, бебчо!

Едуард се беше заслушал, наклонил глава към подутината.

— За какво си мисли сега? — попита тя нетърпеливо.

— То… той или тя е… — той млъкна и се вгледа в очите й. Неговите бяха изпълнени със същото благоговение, но по-предпазливо и неохотно. — Щастлив е — каза невярващо.

Дъхът й секна, беше невъзможно да не видиш фанатичния блясък в очите й, обожанието и безкрайната всеотдайност. Едри, тлъсти сълзи преляха от очите й и мълчаливо се плъзнаха по бузите и усмихнатите й устни.

Той се взираше в нея и лицето му не беше нито уплашено, нито ядосано, нито измъчено, не изразяваше нито една от емоциите, които наблюдавах, откакто се бяха върнали. Беше възхитен като нея самата.

— Разбира се, че си щастливо, хубавото ми бебче, разбира се — изгука тя и поглади корема си, а сълзите й продължаваха да се леят. — Как може да не си щастливо, като си на топло и сигурно и си толкова обичано? Толкова много те обичам, малкият ми Е-Джей, разбира се, че си щастлив.

— Как го нарече? — попита любопитно Едуард.

Тя отново се изчерви.

— Ами, аз един вид го кръстих вече. Не очаквах, че ще искаш… ами, нали знаеш.

— Е-Джей?

— Баща ти също се е казвал Едуард, нали?

— Да. Какво… — той млъкна за миг, после каза. — Хм…

— Какво?

— И моя глас харесва.

— Разбира се, че го харесва — звучеше почти ликуващо. — Та ти имаш най-прекрасния глас на света. Кой не би го харесал?

— Имаш ли резервен вариант? — попита Розали, привела се над облегалката на дивана със същото омагьосано, ликуващо изражение като на Бела. — Ами ако е момиче?

Бела прокара опакото на ръката си под мокрите си очи.

— Пробвах няколко варианта. Нещо средно между Рене и Есме. Мислех си за… Ру-нез-ме.

— Рунезме?

— Ре-не-сме. Много ли е странно?

— Не, харесва ми — увери я Розали. Главите им бяха една до друга, златна и махагонова. — Прекрасно е. И уникално, така че съвсем подхожда.

— Но все пак си мисля, че ще е Едуард.

Едуард се взираше в празното пространство с безизразно лице и слушаше.

— Какво? — лицето на Бела просто светеше. — Какво си мисли сега?

Той не отговори веднага, а после нежно положи ухо върху корема й, с което така ни смая, че и тримата ахнахме на глас.

— Обича те — прошепна той, все така замаян. — Направо те обожава.

В този момент осъзнах, че съм сам. Съвсем сам.

Прииска ми се да се ритна, като разбрах колко много съм разчитал на този омразен вампир. Какъв съм бил глупак — нима може да се има доверие на пиявица! Естествено, че в крайна сметка щеше да ме предаде.

А аз разчитах да е на моя страна. Разчитах да страда повече от мен. И най-вече, че ще ненавижда онова отвратително нещо, което убиваше Бела, повече от мен.

Вярвах му.

Но сега бяха заедно, приведени над растящото, невидимо чудовище, очите им светнали като на щастливо семейство.

А аз бях сам с омразата и с болката, толкова силна, че сякаш ме изтезаваха. Сякаш някой ме влачеше по постеля от бръснарски ножчета. Болка толкова силна, че бих приветствал смъртта с усмивка само за да се спася от нея.

Горещината отпусна замръзналите ми мускули и аз скочих на крака.

Главите и на тримата рязко се вдигнаха и видях собствената си болка, изписана върху лицето на Едуард, когато прочете мислите ми.

— О… — задави се той.

Не знаех какво да правя. Стоях и треперех, готов да хукна към първото спасение, което ми хрумнеше.

С гъвката бързина на змия, Едуард се стрелна към една малка масичка и измъкна нещо от чекмеджето й. Хвърли го към мен и аз инстинктивно го улових.

— Върви, Джейкъб. Махай се оттук — не го каза грубо, подхвърли думите като спасително въже. Предлагаше ми бягството, за което отчаяно копнеех.

Предметът в ръката ми бе ключ за кола.