Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (9)

9

Стори ми се, че в научния институт, към който се числеше секцията за свръхниски температури, всички си придаваха важност. Портиерът се пъчеше в униформата си като генерал. Измери ме присмехулно и отвисоко:

— Какво като сте от милицията? — каза. — Точно вие би трябвало да знаете — при нас не се влиза току-така…

Пристъпваше припряно от крак на крак, сякаш се чудеше дали да зареже поста си и да отскочи до тоалетната, или да продължава с пъченето си.

— Мога да чакам до утре и пак ще вляза — усмихнах му се, той се дръпна, като че ли искаше да ме огледа по-добре. — Служба, няма как! — добавих нагло, вдигайки рамене.

Портиерът сви нацупено устни — „Я го виж ти!“ — и се умисли. Мисленето изглежда го затрудняваше: от време на време той се почесваше по тила, нахлупваше фуражката над очите си, поглеждаше ме с учудване и любопитство. Някъде подир половин час, след като посвикна с присъствието ми и навярно реши, че съм благонадежден, той вдигна телефона и се обади на кадровика, с който исках да се срещна. Надълго му заразправя кой съм и що съм, от време на време приласкаваше слушалката към гърдите си и облещил страшно очи, ме подпитваше: „А по какъв въпрос?“ Аз му се усмихвах сърдечно: „Не съм длъжен да ви обяснявам.“ Без ни най-малко да се смущава, той повтаряше думите ми в слушалката, при което кадровикът навярно се сърдеше, а портиерът повтаряше като оправдание: „Да, ама другарят каза…“

След още половин час той ме пусна да вляза, като най-подробно ми обясни по коя алея да мина, на кой етаж да се кача и на коя врата да почукам, а накрая заби огромния си показалец в гърдите ми: „Ясно?“

Хукнах по алеята, без да му отговоря. Ако и кадровикът е същата стока, помислих си, денят ми отиде.

Опасенията ми се потвърдиха. Когато влязох в стаята, кадровикът, един дребен и хрисим на вид очилатко, подреждаше някакви папки в стелажа зад бюрото си. Не се обърна, не отговори на поздрава ми. Искаше на всяка цена да покаже, че хич и не се стряска при пристигането на милицията. „Я да те видим сега!“ — рекох си и се друснах колкото е възможно по-шумно върху единствения фотьойл до вратата, рискувайки да падна на пода. Гръбнакът на човечеца изведнъж се вдърви, колебливо и много бавно той се извърна, все още с някаква папка в ръце, стрелна ме крадешком. Аз му се ухилих, свел умилно глава като майчица, която се радва на палавника си. Позата и усмивката ми го объркаха съвсем, той хвърли поглед към вратата — за да стигне до нея трябваше някак да мине край мен, — погледна отчаяно към прозореца — изглежда бе забравил, че е обкован с желязна решетка.

След тези панически погледи, които не му донесоха никаква утеха, той отведнъж се смали като пробито гумено чучело, можех да се закълна, че в този момент долавях отчаяното съскане на напускащия го въздух. Кадровикът се сгърби още повече, сбръчка се и както си беше с папката в ръце, запристъпва към бюрото, без да ме изпуска от очи. Най-сетне се добра до стола си, седна, приведе се и сякаш залегна, издигнал пред себе си папката като щит. Сега вече знаех какво ще направи и какво ще ми каже. „Така де — помислих удовлетворен, — няма да си губя времето заради вашето важничене.“

— Вие… бяхте от милицията? — заекна той. Все още държеше да ми покаже, че не се страхува. Целият беше нащрек.

— Бях — кимнах му насърчително. — И сега съм. Да ви покажа ли документа? — посегнах към джоба си за служебната карта.

— А, не, моля ви се — запротестира той, като жадно гълташе въздух и с всяка глътка възвръщаше увереността си…

— Благодаря ви — въздъхнах. — Трябва да поговорим сериозно.

Той разбра най-сетне, че папката не му е нужна, захвърли я.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Едва ли си представяте — приведох се към него — колко много можете да сте ни полезен… Разчитаме само на вас…

Кадровикът надигна плещи, убеден окончателно в собствената си значимост, пое си издълбоко дъх, в един миг си помислих дали пък няма да се откъсне от пода, да литне, ала изглежда той сам усети, че и да литне, едва ли ще се извиси кой знае колко над бюрото си, хвана се здраво за плота му, притихна и рече:

— Слушам ви.

— Разкажете ми всичко, което знаете за Румен Георгиев… Секция свръхниски температури.

— Румен Георгиев? — най-сетне той ме погледна с неподправен интерес. — Защо, какъв е поводът?

— Най-обикновен — рекох уклончиво. — Забъркал се е в една история.

— Така ли? — подскочи той.

— Всъщност той е потърпевшият — охладих ентусиазма му. — Иска ми се да знам доколко може да му се вярва. И предлагам да не протакаме.

— Момент — кадровикът пъргаво се извърна, порови в огромния шкаф зад гърба си и измъкна тъничка папка. — Искам да бъда точен. Румен Георгиев, такааа… Постъпил е преди осем години. С конкурс. Млада надежда. Интересни публикации, солидни препоръки. Но не му е потръгнало. Три пъти е наказван за немарливост в лабораторията.

— Обикновена разсеяност? — опитах се да му подскажа.

— Сигурно — намръщи се кадровикът и пак се изпъчи. — Но при нас и най-невинният пропуск може да има големи последици.

— Прав сте — окуражих го. — По-нататък?

— По-нататък… — кадровикът отново се задълбочи в папката. — За тия осем години нито веднъж не му е повишавана заплатата. Напоследък се е активизирал. Предложен е за награда по линия на НТС, предстои да бъде повишен. Оценката на последните му публикации…

— Вие лично познавате ли го?

— Разбира се — едва не се обиди човечецът. — Саможивец. Страни от колектива. Не се включва в масовите мероприятия.

— А колегите му включват ли се? — поусмихнах се.

— Какво да ви кажа? — разпери отчаяно ръце кадровикът. — Учен свят… Но Румен е уникум!

— Помислете добре, преди да ми отговорите — погледнах го в очите. — Имате ли впечатления… че е потаен, че крие мислите, резултатите си?

— За мислите не знам — поусмихна се кадровикът, — а колкото до резултатите… всички ги крият, докато не направят публикациите си. Като децата са — с едната ръка пишат, с другата засланят написаното.

— Колко хубаво го казахте! — похвалих човечеца.

— Родната им майка да ги помоли — въодушеви се той, — пак думица няма да й кажат.

— Може би имат право?

— Е, имат — вдигна рамене кадровикът, — ама това тяхното е прекалено. Истинска шпиономания!

— А! — възкликнах. — Просто ме предизвикахте! — Затаих дъх и се озърнах, преди да продължа: — Изследванията на Георгиев представляват ли някакъв стратегически интерес?

— Е, сега… — кадровикът застина, умисли се. — По принцип всички наши изследвания са секрет.

Колебаеше се дали има право да ми каже. „Кой знае как са го инструктирали, рекох си, или пък се презастрахова за всеки случай. Та като погледнеш — пак шпиономания!“

— Подробности не ме интересуват — настоях. — Отговорете ми с „да“ или с „не“.

— Да, да — кадровикът побърза да се отърве от думата и стисна устни.

Изправих се, подадох му ръка:

— Благодаря ви сърдечно, другарю…

— Петров.

— Ето, накрая се и запознахме — казах. — Благодаря би, другарю Петров. От мое име и от името на службата. Оказахте ни неоценима помощ. Никога няма да забравим вашата отзивчивост.

— Моля, моля! — кадровикът раздруса горещо и предано ръката ми. — Ако нещо пак се наложи, аз съм насреща. За да не ви мотаят на пропуска, само кажете, че сте вие. — Той извади молив, отвори бележника си. — Вие бяхте…

Уби ме с това минало време.

— Аз съм Петков. Майор Петков.

— Мога да го запиша, нали? — погледна ме съучастнически и след като кимнах великодушно, драсна нещо върху листа. — Ето, аз записах само Петков, но щом погледна, ще се сетя за вас, нали…

— Точно така! — похвалих го. — Секретност и пак секретност! Личи си старата школа. Сигурно сте пенсионер от армията.

— Познахте — разцъфтя човечецът и отново раздруса ръката ми.

Когато напусках института, портиерът ми козирува.