Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (24)

24

След като Розалинда излезе, ние продължавахме да се гледаме — уморени, потиснати.

— Е? — прокашля се той.

— Пак ни излъга — рекох и разтърках лицето си.

В тази минута мисълта ми бягаше към сина. Какво ли правеше? Дали банката му беше изтекла или той все още лежеше и просълзен от безсилие, наблюдаваше мудната капка в тръбичката?

— Защо мислиш така? — Кръстанов ме изтръгна от унеса.

— Защото устройството й е такова — въздъхнах. — Ще умре, ако не излъже. А накрая, като погледнеш, контрата все у нея.

— За това си прав — кимна Кръстанов и уточни: — За накрая…

— И изобщо… — махнах отегчено. — Всичко е ясно.

— Така ли? — изгледа ме изкосо той.

— Така — отсякох.

Не ми се искаше сега да се заигравам със сложни анализи и да губя време. Иво ме чакаше, планът за по-нататъшното издирване вече бе в главата ми.

— Да беше казал все пак нещо — следователят не ме оставяше на мира. — Много ми е любопитно.

— Тя ни излъга за апартамента — умислих се и продължих: — Водила го е горе. В това съм повече от сигурен.

— Защо? — усмихна се Кръстанов. — Забравяш ли, че си има подръка таван?

— Таванът е много далече от жилището й — възразих. — Просто не са имали време да отидат до него. А тази жена, прихванат ли я бесовете — забравя всичко.

— Добре, и после?

— Като нищо го е качила в апартамента.

— Качила? Чуваш ли се какво говориш?

— Да. Но ти наистина не я познаваш… Ако се наложи, тя ще го качи горе на части и пак… Какво рискува?! Съпругът й — потънал в свръхниските температури, затъкнал ушите си със запушалки… Детето, ако не е на игра, е в училище… И все пак фаталната среща се е състояла.

— С кого?

— С оня слон, съпруга й.

— Ревност?

— Защо не? Понякога и слоновете са ревниви. А ако е спипал любовника да посяга към резултатите от изследванията.

— Ще го удуши! — вдигна рамене следователят и добави: — На място и с два пръста. За какъв дявол му е приспивателното?

— Приспивателното все още ми е загадка — признах си. — С него вариантите се умножават, но всичко друго е така, както ти казах.

Кръстанов се намуси, готов да ми възрази.

— Не забравяй — избързах — как се наежи тя, когато заговорих за изгорника й в минало време…

— Не забравям — кимна колегата. — И какво?

— Готов съм да се хвана на бас — рекох, че тя е била там, докато е умирал, и знае всичко, но отдавна го е прежалила и сега мълчи. Мълчи от страх. Представяш ли си какво означава за тази жена да я затворят?

— Не мога да си представя — кимна вяло Кръстанов. — Наистина не мога. А с тебе… за първи път няма да се разберем. Версията ти издиша.