Майк Резник
Сантяго (4)

2.

Той е Джонатан Джеръми Джакобар Стърн,

има сласт в сърцето и пари за горене.

Твърде стар е за промяна и див за учене.

Това е Джонатан Джеръми Джакобар Стърн.

Казват, че Черния Орфей срещнал Стърн в почивния му ден, защото на практика той никога не е спирал да се променя. Дори е станал толкова различен, че малко хора биха го познали. Животът му започнал като син на миньор и проститутка, а преди да свърши, той станал крал на системата Билърмейн. В този промеждутък от време Стърн се научил да играе комар и бил блестящ в това, разбрал как да краде и дори станал експерт, научил се как да убива и между другото известно време бил ловец и накрая усвоил най-важния си урок, който пък бил, че щом е крал без наследници, не трябва да остава с гръб към никого.

Никой не може да ви каже защо толкова мрази свещениците. Говори се, че свещеник го е предал на властите първия път, когато посетил затвора. Други подшушват, че веднъж като бягал от преследвачите си, помолил двама свещеника да пазят имуществото му. А когато се върнал, намерил само бележката:

„Синко, разкай се за греховете си. Амин.“

Виж, да разбереш защо мрази жените е къде, къде по-лесно. Стърн бе израсъл в публичен дом и нищо чудно, че единствените жени, с които беше живял, излизал или срещал бяха точно от същия вид. Той бил човек с огромен апетит и трудно успявал да се откъсне от тях. Напразно се опитвал да се убеди, че техният интерес към него не е толкова студен и пресметлив, колкото неговият към тях.

Много хора подшушват, че това е и истинската причина да отвори магазин в Порт Етранже. След като не можел да контролира страстта си към жените, решил, че може да мине и без тях. Така изнамерил тази планета с поизостанало хуманоидно население, което с охота позволявало да извършва там ужасни престъпления, за някои от който просто няма думи.

Самият Порт Етранже има дълга и разнообразна история. Започва като минна колония, след това става лъскав курортен комплекс, по-късно — поправителна колония със свободен режим и най-накрая — изоставен и пустеещ свят. Когато Стърн се преместил и установил базата си в някога луксозния хотел, той привлякъл част от населението в Търговски град, а на останалите позволил да тънат в мизерия и разруха. Въпреки че тук имало добри условия за развитие на селското стопанство, жителите на града внасяли цялата необходима им храна от съседните планети. А когато жените останали по-малък брой от мъжете, започнали да внасят и тях. Докато Стърн не го забранил.

Цялата тази информация Каин научи още през първия си час на Порт Етранже. Приземи кораба си на местния космодрум, защото само по-големите планети, като Делурос VIII и Лодин IX, имаха орбитални хангари и совалков транспорт до повърхността. Нае си стая в по-големия от двата функциониращи хотела и влезе в една подземна кръчма, която беше забелязал на влизане.

Вътре се оказа пренаселено и въпреки хромираните маси и изящно изработените столове, останали от предишните славни дни, беше мръсно, опушено и неприветливо както във всеки друг бар на Търговските градове. Единственото свободно място се оказа на една от малките крайни маси. Там вече седеше нисък, слаб мъж с буйна рижа коса.

— Имаш ли нещо против, ако седна при теб? — попита Каин.

— Не, заповядай. — Той огледа изпитателно Каин. — Не си тукашен, нали?

— Не, току-що пристигам. Търся един човек и се чудя дали не можеш да ми го посочиш?

— Той не е тук в момента.

— Но ти дори не чу кого търся.

— Е, ако не е Джонатан Стърн, сигурно това ще е дяволски интересна история. Всички, които идват на Порт Етранже, търсят само него.

— Прав си, Стърн е.

— Виждаш ли? Сега ще съобщя, че го търсиш. Имаш ли име?

— Каин, Себастиан Каин. Кажи му също, че Джеронимо Джентри ме праща.

— Приятно ми е да се запознаем, Каин — мъжът му протегна дългата си, бяла ръка. — Аз съм Халфпени^[1] Теруилиджър. — Той очакваше, че името му ще предизвика някакъв въпрос, но Каин не реагира и Теруилиджър се изправи на крака. — Ей сега ще се върна.

Той отиде с бързи крачки до бара, поговори с бармана и пак дойде на масата.

— О’кей, вече знае, че го търсиш.

— А кога ще мога да го видя?

— Когато той реши.

— Скоро ли ще стане това?

— Ами, зависи. Дължи ли пари на този Джентри?

— Не, не вярвам.

— Тогава по-вероятно да е скоро, отколкото късно. — Теруилиджър извади една колода карти. — Искаш ли да си опиташ късмета, докато чакаш?

— Предпочитам да ми разправиш нещо повече за Стърн.

— Не се и съмнявам. Какво ще кажеш ти да залагаш с пари, а аз с късчета от неговия живот. Загубя ли, разказвам ти нещо за него.

— Защо просто не ти дам двайсет кредита за онова, което искам да знам и да приключим — предложи Каин.

— Не, няма да стане. Аз съм комарджия, а не някакъв си търговец.

— Ако залагам по кредит на игра, скоро едва ли ще станеш богат.

Теруилиджър се ухили широко.

— Знаеш ли, когато за първи път хванах картите, заложих половин новошотландско пени. Към края на играта с това пени вече бях спечелил около два милиона паунда. Така си и получих прякора. Разбира се, следващата седмица загубих всичко, но ми беше ужасно забавно. Никой, никога в цялата галактика не е имал по-голям късмет от мен тогава. Жалко само, че повече не се повтори.

— И кога се случи това?

— Преди малко повече от дванайсет години. Ама още си спомням как се почувствах. Същото е като да си за първи път с жена, само дето продължи много по-дълго — шест дни и пет нощи. Затова сега, когато залагам, винаги започвам от малко, така показвам и уважението си към миналото. Ако искаш, по-късно ще вдигнем залозите.

— Добре, но ако ги покачим, ти с какво ще отговориш?

Теруилиджър се почеса замислено по главата.

— Ами предполагам, че ще чуеш и някой от слуховете за Стърн. Те и без това са по-интересни, особено ако се отнасят до фали.

— Какво е това?

— Така се казват местните обитатели. Публична галактическа тайна е, че нашият приятел Стърн има доста странни вкусове.

— Остави клюките, засега искам само факти. — Каин кимна към картите. — Хайде, ти раздаваш.

Играха и говориха около час и най-накрая Каин знаеше малко повече за Стърн, а Теруилиджър беше забогатял с около четирийсет кредита.

— Знаеш ли, още не си ми казал защо искаш да го видиш — отбеляза комарджията.

— Нужна ми е информация.

— Кого смяташ да убиеш?

— Защо мислиш, че искам да убивам някого?

— Ами, личи ти от пръв поглед. Забрави ли, че съм комарджия? Работата ми е да разчитам лица, а на твоето пише, че си ловец.

— А ако ти кажа, че съм журналист? — попита Каин.

— Ще ти повярвам. Не обичам да се карам с ловци.

Каин се засмя.

— Кажи ми тогава нещо за лицето на Стърн.

— А-а, при него е трудна работа, прекалено дълго време е бил с фали и почти нищо човешко не му е останало.

— А как изглеждат тези фали?

— Или много добре или много странно. Зависи.

— От какво?

— Колко време си бил сам — отвърна Теруилиджър.

— И все пак, не ми каза как изглеждат.

Теруилиджър се ухили и размеси картите.

— Да вдигнем малко залозите?

— Не. Интересува ме Стърн, а не фали.

— Може да стане обратното, ако ти кажа какво правят.

— Хорски приказки.

— Не, житейски опит.

Каин повдигна едната си вежда.

— Останах с убеждението, че не ги харесваш.

— На всеки е позволено да опита нещо ново веднъж или два пъти. Това, което не разбирам, е манията.

— Не мисля да оставам тук дълго, така че нито ще опитвам, нито ще се пристрастявам. Хайде да оставим картите, стига сме играли.

— Но защо? Винаги мога да ти кажа нещо, за което си струва да играем. Срещу петдесет кредита на ръка ще разбереш, например, къде са братята Сулиман.

— Закъснял си. Миналата седмица ги очистиха.

— Какво?! И тримата ли?

Каин кимна.

— По дяволите! — изруга Теруилиджър. — Добре, срещу сто кредита ще ти кажа кой е новият ви конкурент в тази област.

— Ако говориш за Ангела, знам вече за него.

— Хм, изглежда, че новините наистина пътуват бързо.

— Виж какво, Халфпени, давам ти хиляда кредита, ако имаш някаква нова информация за Сантяго.

— Ти и още петстотин човека — комарджията поклати глава. — Ей това не мога да го разбера, как може още да е на свобода, като от толкова години всички го преследвате.

Към масата се приближи барманът.

— Ти ли си Каин?

— Да.

— Той те чака.

— Къде да го намеря?

— Ще те заведа — услужливо се обади Теруилиджър.

Барманът кимна и се отдалечи.

— Последвай ме — каза комарджията и се изправи.

Излязоха през страничната врата на бара, пресякоха прашния път, който изглежда някога бе служил за главна магистрала и се насочиха към по-малкия от двата хотела на Порт Етранже.

Каин последва Теруилиджър през фоайето, някога вероятно ново и елегантно, а сега старо и неугледно. Лъскавите, хромирани колони бяха потъмнели и покрити с петна, системата с постоянно сменящи се светлини бе излязла от синхрон с атоналната музика, а входната врата остана повече от минута отворена, след като бяха преминали през нея.

Приближиха се към редица асансьори и Теруилиджър извика последния с тиха команда.

— Този ще те закара при него.

— Какъв е номерът на стаята?

— Той е заел целия етаж. Като направиш една крачка, ще се озовеш в центъра на приемната му.

— Благодаря.

Каин влезе в кабинката и вратата мигновено се затвори. Спомни си, че не знае и номера на етажа, но асансьорът потегли и спря след няколко секунди. Каин направи няколко крачки и попадна в пищно украсен дворцов салон. Изглеждаше най-малко петдесет метра широк и двайсет дълъг. Все пак вътре не беше просторно, защото всяко кътче бе запълнено с купени, намерени или откраднати предмети от цялата галактика.

В средата на залата имаше огромна вана с платинена украса, а в бълбукащата и изпускаща пара вода се излежаваше съсухрен мъж, с хлътнали бузи и тъмни, безлични очи. Ръцете му бяха отпуснати извън ваната и Каин забеляза, че пръстите му са покрити с наистина великолепни пръстени. Той беше потопен до шия във водата и пушеше пура, която учудващо как оставаше суха.

От двете страни на ваната стояха две хуманоидни същества, очевидно от женски пол. Кожата им, покрита с лъскава, мазна секреция, неизвестно дали естествена или не, блестеше под ярката светлина на залата. Ръцете им бяха гъвкави и подвижни, сякаш нямаха кости, а краката — стройни и красиви, но с много странна колянна връзка. Имаха кръгли, изразителни лица, с пищни червени, триъгълни уста и розови, наподобяващи цепки, очи. Бяха голи и нямаха никакво телесно окосмяване. Гърди не се забелязваха, но гениталиите им наподобяваха човешките. Имаше някаква нежност и грация в тези извънземни, която Каин намери за еднакво привличаща и отблъскваща. Те изобщо не обърнаха внимание на неговото пристигане.

— Защо зяпате така, г-н Каин? — обади се мъжът във ваната.

— Съжалявам, бях чувал за фали, но ги виждам за пръв път.

— Чудесни и полезни домашни животни — пресегна се домакинът и леко шляпна едно от съществата по задника. — Умни са колкото цветя в саксия, но са много приятни по техен особен начин. — Той изпусна облак дим от пурата си. — Разбрах, че сте искали да ме видите.

— Ако вие сте Стърн.

— Джонатан Джеръми Джакобар Стърн на вашите услуги. Дълго ли ще трае разговорът ни?

— Надявам се, че не.

— Колко жалко. Ако бяхте казали „да“, щях да ви поканя да се присъедините към мен. Няма нищо по-хубаво от това да седиш във ваната и да разрешаваш проблемите на някой друг. — Той се обърна към едната фали и протегна ръка. — Помогни ми да стана, скъпа.

Съществото веднага се отзова и го издърпа от ваната, а другото изчезна, за да се върне след малко с халат в ръце.

— Благодаря ви. А сега искам и двете да застанете ето там, за да не пречите. — Стърн посочи един от далечните ъгли на залата и двете фали веднага тръгнаха натам.

— Много са послушни — отбеляза Каин, докато Стърн го водеше към ъгъл със столове и канапета.

— Да-а, възприемчиви и покорни — съгласи се Стърн, излегна се върху едно канапе и ги загледа с нескрито желание.

— А тази мазнина по телата им естествена ли е?

— А защо смятате, че не е?

— Не знам, изглежда много странно.

— Да, така е — усмихна се Стърн. — Мирише като най-хубавите парфюми. — Той се обърна към Каин. — Можете сам да се уверите.

— Доверявам ви се напълно.

— Както желаете — вдигна рамене Стърн. — И на пипане мазнината е много приятна — нежна и чувствена. От начина, по който въздейства на човешката раса, убеден съм, че сигурно направо подлудява мъжките фали. Опияняваща миризма, особено нежно докосване — Стърн обърна глава към двете същества, — те са като две извънземни русалки, излизащи от водата. — Изведнъж той рязко се обърна към Каин. — Разбрах, че Джеронимо Джентри ви изпраща тук?

— Да, точно така.

— Мислех, че трябва да е умрял досега.

— Не съвсем. — Каин най-после седна на един от кожените столове.

— Е, и с какво се занимава?

— Собственик е на бар и публичен дом на Кийпсейк. Добре се справя, но много говори.

— Винаги го е правил. Защо все пак ви изпрати при мен?

— Каза ми, че при вас мога да получа необходимата ми информация.

— Твърде възможно е да е казал истината. Аз знам страшно много неща. Спомена ли ви също така, че не съм благотворителна организация?

— И да не беше, щях сам да се досетя, при вида на тези дрънкулки — Каин посочи с глава няколко произведения на абстрактното извънземно изкуство.

— Аз съм колекционер, г-н Каин.

— Така си и помислих.

— Все още не сте ми казали по каква работа сте тук.

— Аз също съм колекционер.

— Така ли? — учудено възкликна Стърн. — И какво колекционирате?

— Хора.

— Има много добри пазари за тях, но за жалост те не са като моите експонати, цената им не се покачва.

— С едно изключение.

— Значи сте дошли да ме питате за Сантяго. — Това не беше въпрос.

Каин кимна.

— Точно така, вие сте единственият човек, който го е виждал.

Стърн искрено се разсмя.

— Неговата организация действа из цялата галактика. Нима и вие вярвате, че никой не го е виждал?

— Добре, ще се поправя. Вие сте единственият човек, за който аз знам, че го е виждал.

— Това вече е близо до истината. — Огънчето на пурата му загасна, но едната фали веднага тръгна към него със запалка в ръка. — Браво, моето момиче — доволно каза той и я погали нежно по главата. Съществото се завъртя като кученце около него и после отново се върна в ъгъла си. — Любимите ми домашни животни. Нежни, обичливи, привързани и най-важното неспособни да издадат и звук — това се неща, които, уви, не можеш да откриеш у никоя жена. Но да се върнем към бизнеса, г-н Каин. Искате да говорим за Сантяго.

— Точно така.

— И сте готов да заплатите, нали?

Каин кимна.

— Има една галактическа поговорка, която гласи: „Приказките нямат стойност“. Надявам се, че не й вярвате.

— Вярвам, че това, което ще науча, си заслужава парите.

— Отлично! Започвате да ми харесвате и то защото имаме много общи неща помежду си.

— Така ли? Малко вероятно е. Мога да се обзаложа, например че не сте платили изобщо за всички тези неща.

— Грешите, г-н Каин, за всичко това е било заплатено. Може би не с пари, а и с човешка болка, страдание и дори живот. Доста по-висока цена, нали?

— Зависи от това кой е плащал — отвърна Каин.

— Незначителни хора — вдигна рамене Стърн. — Разбира се, те са имали жени, деца, близки, но за мен си остават само обикновени статисти в моята собствена сага, а за момента само тя ме интересува. Сигурно ще се съгласите с мен, щом отнемането на живот е станало ваша професия.

— Аз оценявам по-високо стойността на живота — отбеляза Каин. — Както и правителството.

— Да-а, отново заговорихме за стойности и пари. Добре, за да продължим нашия интересен разговор, ще ви поискам авансово петнайсет хиляди кредита, г-н Каин.

— За тази сума ще ми трябва много повече информация от простото описание на човека, когото сте видели преди толкова години. Искам имената и координатите на затвора, точното време, когато сте били там, а също и името, което тогава е ползвал Сантяго.

— Но, разбира се! — възкликна Стърн. — Нима ви приличам на човек, който ще ви измами или скрие нещо от вас?

— Не знам, сам кажете.

— Опазил ме Бог.

— Ще съм по-спокоен, като знам това.

— Радвам се, че така добре се разбираме с вас, г-н Каин. Но преди това, както казваме ние търговците, може ли да видя цвета на парите ви?

Каин извади портфейла си, отброи нужната сума и му я подаде.

— Доколкото разбрах, никой от Демокрацията не използва вече пари в брой, затова ми е още по-приятно, че ние от покрайнините все още можем да си позволим това удоволствие. — Стърн бързо преброи банкнотите и направи знак на едната фали. Съществото веднага застана до него. — Вземи това, скъпа. — Той обърна глава, за да я проследи как се отдалечава с извънземна грация. — Прекрасни са, нали?

— Говорехме за Сантяго.

— Да, точно така. — Стърн с нежелание се обърна към събеседника си. — Обещах, че ще ви кажа всичко, което знам. За петнайсет хиляди кредита заслужавате цялото ми внимание.

— Съгласен съм с вас.

— Добре, откъде да започна? Но, разбира се, от самото начало. Излежавах определен период от време в мрачна тъмница на Калами III, за някакво измислено нарушение на местните закони или обичаи.

— Въоръжен грабеж? — услужливо предложи Каин.

— Търговия с крадени стоки и опит за убийство, ако искате да бъдем по-точни. Но както и да е, единственият друг затворник по това време беше четирийсет годишен мъж, който се представяше с името Грегъри Уилям Пен. Беше висок около метър и деветдесет, набит, но не дебел, с черна коса, кафяви очи и винаги грижливо обръснато лице. Съобщи ми, че говори най-малко шест извънземни езика. А аз самият не мога да се похваля и с един. — Той се усмихна на фали. — Нито пък някога съм имал нужда от това. На ръката му имаше белег, голям около четири сантиметра, под формата на буквата S. Като цяло беше много приятен и интелигентен човек. Никога не говореше за себе си или за своето минало, но се оказа добър играч на шах и ние прекарвахме с дни над дъската, която бяхме взели назаем от нашите надзиратели.

— А откъде сте толкова сигурен, че той е бил Сантяго?

— В продължение на единайсет дни двамата заедно се възползвахме от гостоприемството на затвора в Калами, докато един ден петима въоръжени мъже нахлуха и освободиха моя съкилийник. Бяха много загрижени да изтрият всички данни от компютъра на затвора, а после разбрах, че са направили същото и в съда. Но случайно, когато вече напускаха затвора, един от хората му го нарече Сантяго.

— Ако това е цялата ви история, искам си парите обратно. Сигурно има поне хиляда мошеници на Границата, които биха се радвали хората да ги мислят за Сантяго. А щом и компютърните данни са изтрити, няма начин да докажете, че говорите истината.

— По-спокойно, г-н Каин, бъдете търпелив. Има още какво да чуете.

— Надявам се наистина да има. Впрочем, кога се случи това?

— Преди седемнайсет галактически стандартни години. Аз успях да се измъкна с подкупи шест месеца по-късно.

— Доколкото знам, били сте ловец известно време. Защо не сте го последвали?

— Всички си имаме своя фикс-идея. Вашата очевидно е да преследвате престъпници из цялата галактика. Моята, както скоро открих, беше съвсем друга.

— Добре, продължавайте нататък.

— Малко след като напуснах Калами III, бизнесът ми потръгна изключително добре.

— За какъв бизнес говорим? — прекъсна го Каин.

— За търговия на едро и дребно и дистрибуция на стоки.

— Препродажба на крадени вещи.

— Точно така — съгласи се Стърн. — Още когато пристигнах на Порт Етранже, имах силното усещане, че работя със Сантяго, но разбира се, никога не съм бил толкова нетактичен, че да питам.

— А кого сте можели да попитате?

— Работех главно с един човек на име Дънкан Блек, но имаше и други хора. Блек беше висок, набит мъж с черна превръзка на лявото си око.

— Глупости, никой вече не носи превръзки.

— Но Блек носеше.

— Защо просто не си е сложил изкуствено око? Аз си смених едното и сега виждам по-добре, отколкото с онова, с което съм се родил.

— Откъде да знам? Може да си е мислел, че изглежда по-мъжествено или романтично. Във всеки случай, аз продължих да се наслаждавам на изключително изгодни сделки, докато преди седем години получих пратка, която окончателно премахна съмненията ми, че работя със Сантяго.

— И каква беше тя?

— Виждате ли онази малка масичка? На нея има златно кюлче. Идете и го разгледайте.

— Вижда ми се напълно нормално.

— Вдигнете го. Нищо ли не забелязвате?

Наложи се Каин да използва и двете си ръце, за да го отлепи от масичката, а когато го направи, забеляза деветцифров номер, набит от обратната му страна.

— Този номер доказва, че кюлчето е част от златния товар, който Сантяго открадна от военен конвой.

— Обирът на Епсилон Еридан?

Стърн кимна.

— Сигурен съм, че можете да проверите цифрите. Всички други номера бяха заличени, но този явно са го пропуснали. — Той се засмя отново. — Запазих го като сувенир. Казах си, че някога може да ми донесе известна полза, пък била тя и минимална. Както и да е, тогава със сигурност разбрах, че Дънкан Блек и останалите са агенти на Сантяго.

— Това още не доказва, че човекът в затвора действително е бил Сантяго.

— Не съм свършил, г-н Каин. Година след като получих пратката от злато, при мен дойде контрабандист на име Кастартос. Той беше един от агентите, с които работех. Очевидно недоволен от условията на работа или заплащането, Кастартос бе решил да предаде Сантяго и да прибере наградата. Но като благоразумен и предпазлив човек, не искаше да го направи сам и ми предложи, ако аз вляза във връзка с властите, да делим наполовина. Разпитах го по-подробно и той ми описа съвсем точно човека, с когото бяхме заедно в каламийската тъмница. Имаше незначителни различия, но ги отдадох на изминалите вече единайсет години. Най-важното беше, че имаше същия белег на ръката.

— И какво направихте?

— Доста се поколебах как да постъпя. По това време бизнесът ми носеше солидни приходи, от друга страна, ако предадях Сантяго, организацията му щеше да ме открие, дори и в черна дупка да се скриех и трето, щях да се компрометирам пред моите клиенти, след като разберяха с какви стоки съм ги снабдявал. Затова избрах единствения възможен изход. Съобщих всичко на Дънкан Блек и оставих природата да се погрижи за останалото. — Стърн поклати глава. — Горкият Кастартос, повече никога не го видях.

— А каза ли ви къде можете да откриете Сантяго?

— Сметнах, че ще се радвам на дълголетие, ако не знам отговора на този въпрос.

— Все още ли работите с него?

— Ако работех, нямаше да ви предлагам тази информация. Блек изчезна преди повече от три години. Възможно е някой друг агент да представлява Сантяго, но не вярвам.

— Къде мога да намеря Дънкан Блек?

— Ако знаех със сигурност, този малък разговор нямаше да ви струва само петнайсет хиляди кредита — отвърна Стърн. — Ще ви кажа единствено, че по време на съвместния ни бизнес, корабът му носеше регистрация на Бела Дона.

— Никога не съм чувал за подобно място.

— Външна планета, третата от системата Кловис. Сигурен съм, че я има във вашия бордов компютър. — Стърн замълча, после попита: — Е, още ли си искате парите обратно, г-н Каин?

— Само в случай че сте ме излъгали.

— За какво ми е да лъжа? Не съм напускал тази планета през последните седем години и нямам никакво намерение да го правя. Ако искате да ме откриете, винаги сте добре дошъл. — Той се изправи. — Да смятам ли, че нашият разговор е завършил?

Каин мълчаливо кимна.

— В такъв случай, ако нямате нищо против, аз отново ще се потопя във водата. — Стърн освободи халата си и го остави да падне на пода. — Елате, скъпи мои. — Двете фали се приближиха и му помогнаха да се отпусне плавно във ваната. — Мисля, че се нуждая от масаж. — Едно от съществата веднага влезе при него и започна да масажира ръцете и торса му с дългите си, чувствени пръсти. — Искате ли да се включите, г-н Каин? — попита Стърн, който изведнъж бе осъзнал, че Каин още не си е тръгнал. — Не бих отправил тази покана към всеки свой гост, но и да откажете няма да разбиете сърцето ми. Все пак това е единственото нещо, което мога да направя за човек, който току-що похарчи петнайсет хиляди кредита за безполезна информация.

— Безполезна ли казахте?

— Чухте ли, че Ангела е по следите на Сантяго?

— Да.

— И въпреки това ми платихте? Тогава трябва да сте или много способен, или много самоуверен. — Той изохка от удоволствие, когато едната фали започна да масажира вътрешната част на бедрото му. — Всъщност, колко души сте убили досега?

— Заплатете ми петнайсет хиляди и може да ви кажа.

Стърн се засмя сухо.

— Страхувам се, че няма да стане, г-н Каин. Ако това, което сте извършили в миналото, е нещо значително, то ще попадне в баладите на Черния Орфей. Но за мен вие ще си останете един съвсем незначителен статист, мернал се върху сцената на живота ми.

— А те? — Каин посочи двете фали.

— Те представляват моето падение, но са и нещо повече за мен от другите второстепенни актьори. Някой ден може дори да им дам имена. По-леко, скъпа, по-нежно. — Той взе ръката на едната фали и й показа как да го масажира.

Каин ги погледа около минута и влезе в асансьора. Слезе на първия етаж, пресече прашния път, вмъкна се в своя хотел и малко след това отключи стаята си. Вътре го очакваше Халфпени Теруилиджър. Той седеше на леглото му и редеше пасианс.

— Какво правиш тук дяволите да те вземат?

— Чакам те.

— А как влезе?

— Попитах долу коя е стаята ти.

— И те ти дадоха номера на кода ми, така ли?

— Зависи как ги питаш. Според мен, изобщо не разбраха, че са ми го дали.

— Добре, за какво съм ти притрябвал?

— Вече знам кой си. Ти си Сонгбърд.

— Казвам се Себастиан Каин.

— Но хората те наричат Сонгбърд, нали?

— Само някои хора.

— Чудесно, щом ти си Сонгбърд, сигурно скоро ще си тръгнеш оттук, защото вече си свърши работата.

— Давай по същество.

— Ще ме откараш ли донякъде?

— Не вземам пътници.

— Ще се изразя по-ясно. Спешно имам нужда от кораб. Животът ми зависи от това.

— Защо?

— Дълга и досадна история.

— Дай ми същината.

— Преди четири месеца бях на системата Спинус и пробутах двеста хиляди фалшиви кредита на Менмаунтин^[2] Бейтс.

— Той е голям комарджия, нали?

— Голям и много сприхав.

— Постъпил си необмислено.

— Не исках да стане така, мислех да се поправя по-късно, но изпитвах остри финансови затруднения. По дяволите, нали знаеш, и Демокрацията вечно е в това състояние. Но само преди минути разбрах, че другиден Менмаунтин Бейтс пристига тук. А ти казвам самата истина, че не ми достигат пари, за да му ги върна.

— Колко не ти достигат?

— Малко.

— По-точно?

— Ами, около двеста хиляди.

— Хм, не бих казал, че ти завиждам.

— Не искам да ми завиждаш — каза Теруилиджър с нотка на отчаяние в гласа, — а да ме измъкнеш оттук.

— Казах ти вече, не вземам пътници.

— Ще си платя билета.

— Останах с убеждението, че нямаш никакви пари — отбеляза Каин.

— Нямам, но ще ги изкарам — ще готвя, ще чистя, ще товаря и разтоварвам…

— Гемийката ми е пълен автомат и няма нищо за товарене, а само за убиване — прекъсна го Каин.

— Моля те, вземи ме, иначе съм умрял.

— Всеки умира някога. Помоли някой друг.

— Вече молих, но никой не иска Менмаунтин по петите си. Затова си и помислих, че човек като Сонгбърд, описан нашироко в баладите, няма да се стресне от някаква си горила.

— Лошо си помислил.

— Значи сериозно няма да ме вземеш?

— Напълно.

— Смъртта ми ще ти тежи на съвестта.

— Защо? Аз на никого не съм пробутвал фалшиви кредити.

Теруилиджър го изгледа критично и се насили да се усмихне.

— Майтапиш, се нали? Искаш само да видиш как се измъчва?

— Не, не се майтапя.

— Майтапиш се! — почти изкрещя дребният комарджия. — Не можеш да ме изпратиш така в лапите на Менмаунтин Бейтс! Ами че той чупи гърбовете на хората като кибритени клечки!

— Знаеш ли, когато те срещнах в бара, ми се стори съвсем друг човек.

— Тогава нямах по петите си някаква двуметрова напаст с кървясали очи — сопна се Теруилиджър.

— Свърши ли вече с крясъците? — попита спокойно Каин.

— Аз ти уредих да се срещнеш със Стърн — отчаяно изтъкна Теруилиджър. — Това трябва да струва нещо.

Каин бръкна в джоба си, извади малка, сребърна монета и му я подхвърли.

— Благодаря ти за услугата.

— По дяволите, Сонгбърд! Що за човек си ти?

— Безчувствен. Смяташ ли скоро да си тръгваш или ще трябва да те изхвърлям?

Теруилиджър изпъшка примирено, събра картите от леглото и тръгна към вратата.

— Много ти благодаря — подхвърли саркастично.

— Пак заповядай.

Вратата се затвори и Каин стоя около минута замислен, преди да я отвори отново. Дребната фигура още се виждаше в края на коридора.

— Ей, Теруилиджър!

— Да?

— Какво можеш да ми кажеш за мъж на име Дънкан Блек?

— Онзи, с превръзката на окото ли? — колебливо пристъпи назад Теруилиджър.

— Същият.

— Едно време играехме карти с него. Какво искаш да знаеш?

— Къде мога да го намеря? — попита Каин.

Лицето на Теруилиджър грейна от доволна усмивка.

— Мисля, че току-що си осигурих бордна карта.

— Значи знаеш?

— Знам.

— Къде?

— Когато излезем от системата, ще ти кажа.

— Добре тогава, щом се навечерям, потегляме. Събери си багажа и след два часа да си при кораба.

Теруилиджър извади картите от джоба си.

— Всичко, което ми трябва, е с мен — заяви той щастливо. — Просто ще отида до бара да си пробвам късмета.

Той се завъртя на пети и тръгна да търси тримата или четирима новодошли на Порт Етранже. Това бяха единствените хора на планетата, които биха се съгласили да играят с него.