Майк Резник
Сантяго (27)

25.

Загадка във цяла енигма,

обвита в още тайна или две.

Кой мъж ще познаете скрит е?

Кралят на бандитите, ето кой.

Сантяго го посрещна още на верандата.

— Как мина деловата ти среща със Скитника?

— Според очакванията.

— Така и предполагах. Между другото, изпратих един от моите хора да вземе багажа ти от къщата на Мълчаливата Ани. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Не — отвърна Каин и седна на стола до него. — Реших да остана.

— Щастлив съм да чуя това, Себастиан.

— Но ти го знаеше, още когато пристигнах, нали?

— Да, но сега е друго. Ти сам разбираш, че можеш да ни помогнеш.

— И то по-скоро, отколкото предполагаш. Скитника ми каза, че Ангела е само на няколко дни път оттук. Мисля, че е време да измислиш къде ще е следващата акция и да заминеш там.

— Някъде далече, нали? — засмя се Сантяго.

— Колкото по-далече, толкова по-добре.

— Благодаря ти, че си загрижен за мен, Себастиан, но Сейф Харбър е моят дом и аз няма да го напусна при първата появила се опасност.

— Изглежда не е първата. Скитника ми каза, че поне една дузина ловци са стигнали дотук.

— Не, той се заблуждава. Истината е, че бяха четирима, но аз не съм бягал от никой от тях, така че няма да побягна и от Ангела. Нима ще ти харесва да работиш за човек, който си плюе на петите, щом врагът приближи?

— Не е по-лошо от това, този, за когото работя, да има желание да умре.

— Повярвай ми, Себастиан, Ангела е сам и никога не може да победи Сантяго — той се извърна към хоризонта и леко въздъхна. — Погледни залеза. Впечатляваща гледка, нали?

— Щом казваш.

— Предполагам, че Скитника също ще остане на Сейф Харбър?

Каин кимна с глава.

— Познавам го толкова добре, че вече мога да предвиждам какво ще направи. Е, колко ти предложи от колекцията ми, една трета?

— Не, половината.

— Да-а, учудващо много, но едва ли би дал толкова.

— Знам. Все пак как си започнал да работиш с него?

— Вероятно по същия начин, по който и ти. Скитника притежаваше нещо, от което имах нужда.

— И какво беше то?

— Полезни търговски контакти.

— А в замяна той поиска да се присъедини към организацията?

— Не, това беше моя идея.

— Но защо?

— Още когато го видях за първи път, разбрах какъв човек е и реших, че трябва да го държа под око.

Каин се засмя иронично.

— Ако това са ти критериите да назначиш някого на работа, учудвам се как още нямаш армия от десетина милиона души.

— Ако имаше десет милиона мъже като Скитника, които са ми помогнали толкова много, без да се замислям щях да ги взема на работа. Само че това не е реално, Себастиан. Мислещите престъпници са съвсем рядко явление. — Сантяго рязко се изправи. — Но къде са добрите ми обноски? Вече се смрачава, а ти не си вечерял. Хайде, да влизаме в къщата.

Каин се изправи и го последва.

— Не се чувствам особено гладен. Гледах как отец Уилям унищожава една печена патица и това ми уби апетита. Накрая се учудих, че беше отделил кокалите.

Сантяго се засмя.

— Зная това усещане. Тогава ела да пийнем нещо по случай твоето оставане.

Каин кимна и го последва в дневната, където Хасинто четеше една от книгите на Сантяго.

— Хасинто, разбра ли новината? Себастиан остава при нас.

— Да, знам. Отец Уилям ми каза, когато го докара.

Сантяго се приближи до портативния бар и замислено започна да разглежда бутилките.

— Какво да избера… нещо по-специално. Ах, да, нещо наистина подходящо за случая. Корбелианско уиски. Приготвено е от растение, подобно на нашия ечемик, но там то расте високо в планината. — Той напълни три чаши и им ги подаде.

— Е, какво ще кажеш? — попита Сантяго, когато Каин колебливо отпи една глътка.

— Необичаен, но приятен вкус. Мисля, че ми харесва.

— Мислиш, че ти харесва? — засмя се Сантяго. — Себастиан, прекалено дълго си бил на Границата.

— Налей ми още една чаша, за да реша.

— С удоволствие, но те предупреждавам, че има доста силен ефект.

Каин изпи втората си чаша и за първи път от доста време усети как главата му се замайва.

— Май разбрах какво имаш предвид.

— Още малко?

— Не, благодаря. Това ми е напълно достатъчно.

— Винаги съм уважавал хората, които знаят възможностите си.

— По-добре да го кажеш следващия път, когато поканиш отец Уилям на вечеря — засмя се Каин.

— Опитах се, но явно ще трябва да приема, че и ловците, като революционерите, са с различни размери, характер, интереси и всичко останало.

— Мисля, че огромното му тегло му дава и известно предимство — намеси се Хасинто. — Изглежда прекалено тромав и дебел, за да извади бързо лазерните си пистолети, а това кара враговете му да са по-самоуверени.

— Съмнявам се — каза Каин. — В тази работа никога не бива да си прекалено самоуверен, защото всеки, който носи пистолет, може да се окаже по-бърз от теб.

— Предполагам, че това твое убеждение е и причината да си жив досега — усмихна се Сантяго.

— Може би.

— Защо не си уверен, сигурно имаш и друго обяснение?

— Да, когато бях млад и за първи път се озовах в истинска битка, много се страхувах да не ме убият, а това ми даваше предимство пред другите. Тази моя предпазливост с годините само се затвърди и често пъти много ми е помагала.

— Затова си и един от най-добрите ловци — заключи Сантяго.

— Мисля, че няма лоши ловци. Има само добри и мъртви.

— Все пак, как реши да станеш именно ловец?

— След като разбрах, че изведнъж не мога да направя нищо добро за галактиката, реших да се опитам да постигна същото, но с по-малки крачки и без чужда помощ.

— А съжалявал ли си някога, че си станал такъв?

— Честно казано, не. Това е мой собствен избор, а предварително грижливо бях премислил всичко. Представях си, че ще събера достатъчно пари и един ден ще се откажа, ще се оженя за някоя добра жена. — Каин се усмихна мрачно. — После сякаш забравих мечтите си, така и не се опитах да намеря тази жена.

— При мен беше същото по отношение на децата — кимна с разбиране Сантяго. — Бях едно дете в семейството и още тогава мечтаех за брат или сестра, а по-късно за малка къща, пълна с деца. Но какво стана… имам къща, пълна с убийци и контрабандисти. Никога не разбрах защо се получи така.

— Границата не е място, където можеш да създадеш семейство — каза Каин.

— Освен ако си колонист, търговец или фермер… Или всичко друго, но не и революционер.

— Предполагам, че и никой от нас не разчита да умре от старост — намеси се Хасинто.

— Не му вярвай, Себастиан, Хасинто не е добър пророк. Аз лично смятам, че ще живея вечно. Има толкова много работа, че не може да се мисли за смъртта.

— Тогава не поемай глупави рискове.

— Отново за Ангела ли ми напомняш?

Каин кимна с глава.

— Как мислиш, че мога да карам моите съмишленици да рискуват живота си, а аз да не съм готов да сторя същото?

— Повтарям, че това е глупав и излишен риск.

— Той не може да избяга от Ангела — намеси се и Хасинто.

— Мислех, че точно ти искаше да подобриш охраната — подхвърли Каин.

— Да и все още смятам да го направя. Но ако тръгне слух, че Сантяго може да бъде изплашен, преди да разберем какво става, ще бъдем обградени от убийци, готови на всичко. Ние не работим с достойни и честни хора, г-н Каин. Те изпълняват заповеди само, защото се страхуват.

— Тогава може би е по-хубаво, че нямаме деца. Те първи могат да станат обект на атака.

— Сигурно щях да се чувствам много по-добре, ако можех да поведа войниците си в открита битка, но за съжаление армията ми се състои от крадци, главорези и мошеници, повечето от които дори и не предполагат, че техен враг е Демокрацията.

— Често ли ти се налага да общуваш с тях директно?

— Не, много рядко. Нещата вървят много по-добре, когато те си мислят, че съм някакъв полубог, с който дори не могат да говорят. Чудно е как след толкова години извън Земята, в душата на хората все още има някакъв първичен мистицизъм и ще е глупаво, ако не го използвам. — Той замълча за момент. — Това не означава, че не се интересувам от акциите. Повечето време съм извън Сейф Харбър и тъй като почти никой не е виждал лицето ми, без проблеми мога да проверя как хората ми изпълняват задълженията си.

— И никой не е заподозрял това?

— Поне никой не се е осмелил да изкаже мислите си на глас. Така след като се върнат, мога съвсем лесно да ги убедя, че съм тайнствен и всемогъщ човек, от който нищо не е възможно да се скрие. Бих казал, че това отнема и по-голямата част от времето ми.

— А останалата част?

— Оглеждам се за подходящи хора, които да наема на работа, опитвам се да разбера кои планети имат особена нужда от пари или от военна помощ, търся слаби места в Демокрацията.

— Прилича малко на шахматна игра, нали? Всеки ход е последван от контраход.

— Не знам, никога не съм играл шах.

— Никога?!

— Но защо реагираш така, сякаш съм направил нещо ужасно?

— Извини ме, просто бях много учуден.

— Не съм засегнат. Готов ли си да вечеряме?

— Може би малко по-късно.

— Още едно уиски?

— Не, благодаря. Бих искал да ти задам един въпрос.

— Разбира се.

— Бил ли си изобщо в затвора на Калами III?

— Ако това толкова те тревожи, можеш да отидеш дотам и да провериш компютрите.

— Мисля, че не отговори на въпроса ми.

Сантяго изведнъж се усмихна.

— Разбрах! Стърн ти е казал, че съм добър играч на шах.

— А ти такъв ли си?

— Не. Вече ти казах, никога не съм виждал шахматна дъска.

— Но все пак си бил в затвора на Калами?

— Да, за съвсем кратко време, но спомените ми за Стърн са, че той непрекъснато се хвалеше с това колко хора е измамил и убил, имаше и грандоманската мечта да притежава своя собствена звездна система. С него играехме не шах, а покер и мисля, че още ми дължи една малка парична сума. Е, това е. Има ли още нещо, което искаш да ме питаш?

— Да, само още два въпроса.

— Слушам те.

— След като вече съм се присъединил към вас, какво ще ми възложиш да правя? Щом се справим, разбира се, с Ангела.

— Да ти кажа честно, все още не съм решил. Първо може би ще те изпратя да прибереш парите ни от г-н Кчанга, а след това да купиш с тях храна за Бортай.

— Бортай?

— Минна планета, на двеста светлинни години от Бела Дона. Имат хранителни запаси само за още три седмици.

— Защо не си внесат сами?

— Демокрацията им е наложила ембарго и е блокирала сметките им.

— Защо?

— Защото преди месец продали двеста тона желязо на планета, населена с извънземни, които отказват да се присъединят към Демокрацията. Сега като спрат храната им, те се надяват, че това повече няма да се повтори. Не ги интересува факта, че сто и петдесет деца са заплашени от гладна смърт.

— Кога ще тръгна?

— Най-рано след седмица. Трябва да дадем време на хората на г-н Кчанга да размислят как да постъпят.

— Но така може би няма да ми стигне времето?

— Знам. Надявам се да открием някой друг от приближените на Кчанга, който ще започне да ни сътрудничи. Но ако и това не стане, ще трябва да им покажем какво се случва с всеки, който не изпълнява заповедите ми.

— Ами ако не мога да взема парите?

— Хасинто, какво ще кажеш?

— Зета Пискиум — заяви веднага Хасинто.

— Не-е — поклати глава Сантяго. — Рискът е прекалено голям.

— Защо, какво има на Зета Пискиум?

Сантяго дълго изучава лицето на Каин преди да отговори.

— Армията разполага с много голяма база на четвъртата планета в системата. Имаме информация от сигурен източник, че всички поръчки за стоки на сектора Куотърмейн се правят именно от тази планета. Ако унищожим компютърната им система, ще изминат месеци преди да успеят да възстановят всички данни. През това време спокойно ще можем да отклоняваме военни конвои, товарни кораби и парични преводи. По начина, по който работи сега финансовата им система, няма да могат да си поръчат и чаша кафе, преди да проверят валутните сметки. Ще трябва да си потърсят и друг виновник за това, защото Сантяго е престъпник, а не революционер.

— Но всички знаят, че ти извърши обира на Епсилон Еридан.

— Там работата беше друга. Напълно нормално е един бандит да ограби конвой кораби, натоварени със злато. Докато, помисли си, каква полза мога да имам от разрушаването на един компютърен комплекс?

— Как е охраната им? — поинтересува се Каин.

— Много сериозна. Точно това е причината да не съм съгласен да атакуваме там, въпреки оптимизма на Хасинто.

— Не мога да мисля за живота си, след като има шанс да ги извадим от строя за поне два месеца.

Сантяго се обърна рязко към него.

— Хасинто, разбирам те, но е излишно да се вършат необмислени неща. Залозите за успех са сто към едно.

— Но…

— Изслушай ме. Не можем да се включваме във всяка битка. Работата ни е да извършваме значими и краткотрайни акции, а не да умрем безсмислено. С обсъждането на темата е приключено. — Той се обърна отново към Каин. — Какъв е другият ти въпрос, Себастиан?

— Е, той не е толкова важен, колкото първия…

— Чудесно. Нямам навика да обсъждам проблемите на работата преди вечеря.

— Бях любопитен да разбера откъде имаш този белег на ръката.

Сантяго вдигна дясната си ръка и поклати глава.

— Бих искал да ти разкажа, че съм го получил в някоя битка, но истината е, че като дете се закачих с въдицата си.

— На мен ми прилича на стара рана от нож.

— Не, нищо подобно. Да вървим към столовата.

— Но още не съм задал въпроса си — спря го Каин.

— Моля?!

— Исках да знам, защо не си го отстранил с пластична операция? Нали каза, че си суетен?

Сантяго за момент изглеждаше учуден, но после се разсмя.

— Всъщност, и аз не знам. Толкова съм свикнал с него, че не съм го показвал на хирурга си.

— Предполагам, че носиш ръкавици, когато пътуваш инкогнито?

— Но, разбира се. Аз съм роден на планета от Демокрацията, имам паспорт и отпечатъци от пръсти на друг човек, когато се наложи слагам и специални лещи, които променят вида на очните ми дъна, но това са подробности. Ще вечеряме ли?

Те отидоха в столовата, вечеряха и обсъждаха плановете си за близкото и по-далечното бъдеще. Когато Каин тръгна към спалнята си, той взе друга книга с поезия на Танбликст, но я намери още по-трудна за четене.

На другия ден дискусията им със Сантяго и Хасинто продължи и Каин откри, че ентусиазмът и нетърпението му да се захване за работа нарастват с всеки час.

Но малко преди залез-слънце всички планове бяха оставени за бъдещето, защото на прага на къщата застана Въртю Маккензи.