Метаданни
Данни
- Серия
- Сантяго (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Santiago: A Myth of the Far Future, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Росен Рашков, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 23гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- gogo_mir(2012)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Максимус(2013)
- Допълнителна корекция
- moosehead(2024)
Издание:
Майк Резник. Сантяго
Американска, първо издание
Редакционна колегия: д-р Йордан Антов, Иван Златарски, д-р Юлиян Стойнов
Превод: Росен Рашков
Редактор: Вихра Манова
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова
Формат 84/108/32. Печатни коли: 20
Mike Resnick. Santiago: A Myth of the Far Future
A Tom Doherty associates book, New York
© 1986 by Mike Resnick
© Росен Рашков, превод, 1996
© „Megachrom“, Петър Христов, оформление на корица, 1996
© ИК „БАРД“ ООД, 1996
История
- —Добавяне
- —Корекция на правописни грешки
9.
Хоп, пристига Скитника и изважда пистолет,
ловко взема парите и бързо се изпарява.
На Голдънрод хайка там се появява,
но идва Скитника и всичко отново се повтаря.
Като вземем предвид, че управлява цяла планета и е сложил ръка на поне още дузина други светове, сигурно си мислите, че Веселия скитник би трябвало да е заобиколен от армия бандити и главорези, но това не беше така. Разбира се, той имаше информатори и много контакти в рамките и извън рамките на закона, но преди всичко работеше сам.
А като вземем предвид, че работеше сам, сигурно си го представяте като някакъв великан или местно подобие на Менмаунтин Бейтс, но той не беше такъв. Висок бе с около десет сантиметра под нормалното и тежеше с десетина килограма повече, а ако искате истината, в него нямаше никаква запомняща се физическа черта, ако не броим очите му, които пък бяха безцветни.
След всичко това ще предположите, че може би поне е изкусен стрелец или експерт по експлозивите, но пак няма да познаете. Скитника се отличаваше от другите бандити по това, че имаше остър ум, ексцентрично чувство за морал и голямо желание да притежава неща, които не са негови.
Тези неща бяха достатъчни да привлекат вниманието на Барда от Вътрешната граница, но онова, което всъщност заинтересува Черния Орфей, бе акцентът, с който говореше Скитника.
За първи път чуваше такова нещо.
Хората са имали акценти, още когато са живеели само на Земята и бихте предположили, че това ще е така и когато след хиляди години двете Граници бяха напълно колонизирани. Но през епохата на Републиката и Демокрацията, а и преди това, в периода на Олигархията, всички хора, които се раждали, се учели да говорят своя роден език и теран (а по-често техният роден език бил именно теран). На Границата, където хората толкова често пътуваха от една планета на друга, всички говореха само теран и езикът вече бе усъвършенстван, станал бе по-лесен за учене и беше почти невъзможно да се говори с акцент.
И когато Черния Орфей открил Скитника и седнал да говори с него, не минала и половин минута и вече знаел, бандитът е отгледан от извънземни. Скитника никога не го е отричал, но и не даваше никакви подробности, защо е станало това. Той очевидно обичаше съществата, с които е израсъл и не е искал Черния Орфей да ги включва в стиховете си.
Но както и да е, поетът бил очарован от експлозивното „дж“ и съскащото „ш“ на Скитника. Черния Орфей останал цяла седмица на Голдънрод и някои хора дори казват, че Скитника го взел в една своя акция, за да му покаже за какво става дума. Те станали приятели, защото като изключим честите нарушения на закона, Скитника бе много приятна личност. Срещнали се отново след няколко години и той не споменал и дума за наранените си чувства, задето Бардът му посветил само един стих. Все пак Черния Орфей малко по-късно, без никой да го моли, седнал и добавил още няколко строфи, включително и една за бандитската крепост (която нарекъл шлос, само и само да му се получи римата).
„Шлос или крепост — мислеше си Въртю Маккензи, когато двамата с отец Уилям застанаха пред масивната метална врата, — тя е дяволски добре направена и спокойно може да издържи атаката на цяла армия, било то отгоре, фронтално или под земята.“
Най-накрая вратата се отвори с протяжно скърцане, а във фоайето стоеше Скитника и ги наблюдаваше с неприкрит интерес.
Не знам как си представяте един бандитски главатар, но той определено не приличаше на такъв. Лицето му беше без белези и гладко избръснато, косата — подстригана по последната мода на Делурос, ръцете му бяха бели и с грижливо изрязани нокти, носеше елегантна туника от кадифе, ботите му бяха от рядък вид гущер. Изглежда, че той вървеше с няколко стъпки напред в мъжката мода, а не изчакваше нещо да нашуми.
— Ах, каква приятна изненада! Загадъчната г-ца Въртю Маккензи, предполагам?
— А вие сте Скитника?
— Самият той. Добър вечер, отче, как е религиозният ти бизнес?
— Както обикновено. Сатаната ми е постоянен опонент.
— Разбрах, че си му осигурил работа днес следобед. Но къде са добрите ми маниери? Моля, заповядайте.
Те го последваха по тесен коридор, а после влязоха в просторен хол, чиято една стена представляваше огромна камина, започваща от пода и завършваща до тавана. Подът бе застлан с ръчно изработени килими от Борига II и Каламаки, пищно декорираните столове бяха от далечния Антарес, на останалите стени имаше многобройни лавици, отрупани с произведения на изкуството от цялата галактика. Скитника се спря и взе един кристален глобус от Бокар, сигурно още от времето, когато бокаритите са били мореплаватели, а не междупланетни търговци на едро.
— Е, какво ще кажете за моите дрънкулки?
— Изключителни са, направо ми спира дъхът! — отвърна Въртю и докосна една прака — изящно гравирана пръчка за инквизиции от Сибелиус III.
— Съвсем правилно се изразихте, дъще. Много достойни мъже са дали последния си дъх, за да може Скитника да събере своето богатство.
— Хайде, отче, знаеш, че не съм осъждан.
— Напротив, тази стая може да се напълни с безбройните ти присъди.
— Но нито една не е за убийство — изтъкна Скитника. — Остави Бог да ме накаже за по-дребните ми прегрешения.
— Така и ще направя, но не бива да излагаш на показ опръсканото си с кръв съкровище по този начин.
— Искаш да кажеш, че трябва и други хора да го видят, нали? Не си заслужава да стои зад вратите на тази крепост. — Скитника вдигна рамене. — Май е по-добре да сменим темата. Ако продължим да говорим за моята колекция, скоро можем да стигнем и до по-сериозни противоречия. Какво ще кажете да вечеряме? Масата е сервирана още преди половин час, когато преминахте първата охранителна бариера.
— От кого е сервирана? — попита Въртю. — Не забелязах никой друг.
— От моята роботизирана прислуга. Те винаги се стараят да останат незабележими.
— Живеете напълно сам? — изненадано попита тя.
— Толкова ли ви е трудно да повярвате?
— Очаквах да сте заобиколен от дузина телохранители.
— Нямам нужда от тях. Едно от големите предимства на роботите е, че не трябва всяка вечер да проверявам колко са златните прибори или дали нещо от колекцията ми е изчезнало.
— Все пак, славите се като престъпник.
— Да, чувал съм за това.
— Не отговорихте на въпроса ми — настоя Маккензи.
— Не знам какво си представяте, че върши един престъпник. Аз само създавам работа на много хора, които са извън закона. — В далечината се чу удар на гонг. — Вечерята е готова. Отче, надявам се, че си донесъл със себе си прочутия си апетит?
— Никога не съм го забравял, Скитнико.
Домакинът ги поведе към столовата, където имаше още етажерки, отрупани с произведения на извънземното изкуство. Стаята изглеждаше тясна от огромната маса, на която спокойно можеха да седнат четирийсет души, но приборите за тях бяха подредени в единия й край. Столовете изглеждаха доста странно, бяха на един крак и с много малка основа, но Въртю откри, че са стабилни и най-важното — удобни.
— Моля, заповядайте — покани ги Скитника и дръпна стола на Въртю, за да седне.
— Благодаря.
— Трябва предварително да се извиня, защото обикновено на такива скъпи гости като вас сервирам в робелиански порцелан, но сега съм дал сервизите си за основно почистване. Надявам се, че няма да имате нищо против атрианския кварц?
— Интересува ме само какво ще сложиш в чиниите — отговори му отец Уилям и се облегна назад, за да може един робот да му сервира ордьовър от ракообразни.
— Това е така, защото си загрижен да си осигуриш енергия за твоята свещена война, а ние, които сме просто зрители на епичната борба между доброто и злото, можем да обърнем внимание на естетиката и красотата на самите съдове, в които се предлага тази енергия.
— Зрител си, друг път — реагира отец Уилям, вече с пълна уста. — За теб работят повече убийци, отколкото за Димитри Сокол.
— А това означава, че имам и повече заплати да плащам. А с твоята скромна помощ, на Дариус X вече имам четирима убийци по-малко. Знаеш ли, създаде ми толкова неприятности, че ако не бях в настроение, щях да те накарам да си платиш вечерята.
Отец Уилям се засмя и избърса уста с опакото на ръката си.
— Аз пък няма да те карам да пуснеш нещо в кутията за дарения, така че сме квит.
— Съгласен съм. Само да не ти стане навик да намаляваш без разрешение броя на работниците ми.
— Ще ликвидирам всеки убиец, за когото има награда.
— Твое право е, но ако те са мои хора, попитай ме първо. По твоя вина загубих много ценни предмети от Нелсън XVII, а ти можеше спокойно да изчакаш една седмица, преди да тръгнеш да трепеш.
— Ха! — възкликна отец Уилям и направи знак на робота, че желае още един ордьовър.
— Виждате ли, г-це Маккензи, няма никакво уважение и съчувствие към човека, който го е поканил на вечеря.
— Не ми се сторихте много разстроен от това, че сте загубил четирима свои хора — отбеляза Въртю.
— Те са само хора и нищо повече. Винаги ще има кой да ги замени. Боли ме за уникатите, които изчезнаха. Имаше една ръчно изработена купа от Кинросиа, която още не мога да прежаля… — той въздъхна. — Какво да се прави, и нашият приятел трябва да се прави на добър пред своя господ.
— Ако продължаваш да богохулстваш, ще забравя, че за теб няма награда — ядосано каза отец Уилям и продължи да дъвче.
— Едва ли си дошъл с мисълта, че можеш да ми направиш нещо в собствения ми дом. Спри да говориш глупости, защото след малко ще започна да се вслушвам в тях и само ще съжаляваш.
Свещеникът вдигна глава, погледа го втренчено няколко секунди, а после отново се зае с унищожаването на храната пред себе си. Въртю свърши с ордьовъра и един робот веднага вдигна празната й чиния. Други трима влязоха в столовата и поднесоха основното ястие.
— Много са добри — възхити им се Въртю. — Предполагам, че струват цяло състояние.
— Да, но за щастие не се наложи да ги плащам.
— Колко подло — обади се отец Уилям.
— Бих казал, колко практично. Това е бизнес аксиома от хиляди години: „Щом можеш да използваш парите на някой друг, не отваряй собствения си портфейл“. — Скитника се обърна към Въртю. — Смятате ли, че вече се познаваме достатъчно, за да бъдем приятели?
— Защо питате?
— Първо, за да не се обръщам официално към вас и второ, за да говорим за Сантяго.
— Съгласна съм единствено за първото.
— А какво те притеснява да обсъдим и второто?
— Нека го направим по-късно.
— Както желаеш. Все пак, има ли определена причина?
— Каквото и да си кажем, не искам да бъде пред свещеник.
— Отец Уилям ли имаш предвид? — попита Скитника. Двамата мъже се засмяха едновременно.
— Какво смешно казах?
— Аз ли да й обясня или ти ще спреш да ядеш за малко?
— Сантяго не ми трябва, дъще — обърна се към Въртю свещеникът.
— Какво значи това? Че не го търсите ли?
— Точно така.
— Преди малко ми се стори, че казахте: „Ще убия всеки, за когото има награда“. А за Сантяго тя е най-голяма.
— Има редица причини — отвърна отец Уилям. — Първо, докато той е жив, след него ще се влачат стотици ловци, а това означава същия брой по-малко конкуренти. Второ, убедих се, че за да го изровиш от дупката му, ще ти струва повече, отколкото ще вземеш след това. И трето, мисля, че той не е убил никого.
— Как не — възрази Въртю. — Има трийсет и осем убийства.
— Трийсет и осем обвинения за убийства.
— Въртю, ние спорим с него за това от години — намеси се Скитника. — Карам го да стане мой съдружник и двамата да го хванем, но той винаги ми е отказвал. Изглежда, че Бог е изпратил на земята много почтени убийци.
— А ти защо искаш да го убиеш? — попита Въртю.
Скитника се замисли.
— Може би първо, защото обичам спокойния живот, но ако нямаш нищо против ще ти кажа само, че имам и други причини.
Отец Уилям привърши основното си блюдо, избута чинията настрани и се изправи.
— Мисля да ви оставя сами, преди да си започнал изреждането на тези причини. Не обичам да споря с пълен стомах.
— Лимонов пай? — попита Скитника.
— С глазура от печени белтъци?
— Разбира се. Имах предчувствие, че ще дойдеш.
По лицето на отец Уилям се забеляза вътрешната борба, която се водеше в него.
— По-добре ще е да дойда утре вечер. Ще ми го запазиш, нали?
— С удоволствие — отвърна Скитника. — В такъв случай няма да те задържам. Предполагам, че ще можеш и сам да се оправиш.
— Ще имаш грижа Въртю да се прибере невредима в хотела, нали?
— Но, разбира се, как можеш да се съмняваш.
— Изключи ли твоите адски машинки?
— Оставил съм само две долу на хълма, но те ще те пуснат да излезеш.
— Сигурен си, нали?
— Напълно — увери го Скитника. — Благодаря ти, че доведе тази красива млада дама в моята самотна бърлога.
Отец Уилям го изгледа гневно и се отдалечи.
— Интересен човек, а? — възкликна Скитника.
— Учудвам се, че двамата не сте се хванали за гърлата, а се държите като първи приятели.
— Това ще навреди на бизнеса ни.
— Не мисля, че разбирам.
— Аз му разрешавам да води проповедите си на някои от моите планети, като същевременно му съобщавам кои убийци се намират там. В замяна той ме предупреждава единствено, ако някой от известните ловци тръгне към Голдънрод.
— Щом сме на темата убийци, трябва да те попитам, защо си дал разрешение на онези тримата да ме ликвидират?
— Имах определен финансов интерес. Разреших им да действат на планетата срещу двайсет и пет процента от това, което са получили от Димитри Сокол, а той е платил доста щедро, за да се избави от теб.
— Нима позволяваш на всеки да убива на Голдънрод, ако ти плати добре? — Въртю едва сдържаше гнева си.
— Зависи от ситуацията.
— А каква беше моята?
— Известно ми бе, че Ланс ще те чака в палатката, а там отец Уилям си знае работата. А колкото до другите двама, хм, ако ти не можеш да се справиш с Марта и Хенри, няма смисъл да тръгваш след Сантяго. Ти се държа добре и затова те приех и разговарям с теб. В противен случай щях да бъда компенсиран с парична сума.
Въртю беше готова да избухне, но отговорите му бяха съвсем логични и тя се овладя.
— Добре, да говорим за Сантяго.
— Разбира се. Но ще ми кажеш ли първо, защо си тръгнала след него и каква сделка имаш с Каин?
— Моят интерес е чисто професионален. Аз съм журналистка и получих голяма сума в аванс, за да направя репортаж за него. И трябва да ти кажа, че съм готова на всичко.
— Много добре казано. Ако не вършиш нещо с цялото си сърце, по-добре не се захващай. А каква е историята на Каин?
— Станахме съдружници и обединихме усилията и информацията си. Интересите ни са паралелни, но не и идентични. И двамата търсим Сантяго, но той иска да вземе наградата, а аз — своето интервю… — Въртю замълча и се вгледа замислено в Скитника.
— Струва ми се, че искаш да кажеш още нещо — подкани я той.
— Ами, само, че договор не сме подписвали. Ако случайно срещна някой, който е готов да ми помогне повече…
— Чудесно! С теб ще си допаднем прекрасно.
— Това значи ли, че се споразумяхме?
Скитника сухо се засмя.
— Не, не и при тези условия. Щом така лесно слагаш кръст на един партньор, ще го направиш и с друг. Не виждам само защо бързаш да се откажеш от Каин. Все пак той е ловец, а аз съм само беззащитен колекционер на уникати.
— Чух други неща за теб.
— Не трябва да вярваш на всеки слух, който чуеш, но това е друга история — той се усмихна. — Не се тревожи, скъпа, изглежда, че и с теб ще имаме „паралелни интереси“. Аз не искам да вземам интервю от Сантяго и макар че не бих се отказал от наградата, има неща, които желая повече.
— Например?
— Един конкурент по-малко. Знаеш ли, че работех за него?
— Не.
— Работех, макар и не директно, но се срещнахме два пъти.
— Защо се отказа?
— Имахме сериозни противоречия.
— За какво?
— Най-вече по методологията. Знаеш ли, Сантяго не е колекционер и няма никакъв интерес към подобни мъчно разбираеми за него неща, но притежава няколко безценни предмета. Ако се споразумеем и нашето малко сдружение постигне целта си, държа тези уникати да бъдат мои.
— За колко предмета става дума?
— Нямам точна представа. Той има складове и бази из цялата галактика. Ще избера само онова, което ще обогати колекцията ми, а нека алчни хора като Каин приберат мръсните пари.
— А с предметите, които останат, какво ще направим? — попита уж небрежно Въртю, замисляйки се, че може да получи и някой допълнителен доход, освен хонорара за репортажа.
— Страхувам се, че и тях ще взема, скъпа — разочарова я Скитника. — Ще запазя най-ценните, а другите ще отидат, за да поддържам приличния си начин на живот. Офертата ми, скъпа Въртю, е: за мен да остане всичко, което Сантяго притежава. Съгласна ли си или не?
— Защо досега не си тръгнал след Сантяго?
— Изпратих няколко групи, но всички се провалиха. Изглежда, че ще трябва лично да се заема с работата.
— А защо точно сега?
— Ами предполагам, че защото ценя твоя ентусиазъм или пък искам да имам романтична любовна връзка с теб — отвърна той. — Не на последно място слагам и настъпилите напоследък промени в ситуацията.
— Какви промени?
— Ангела се премести на Вътрешната граница и всяко изчакване ще е глупаво.
— Каин ми спомена за него.
— Надявам се, че знае и способностите му — подхвърли Скитника. — Свързах се с Ангела и му предложих същото, което и на теб, но той ми се изсмя. Това означава, че или иска да работи сам, или вече е толкова близо до Сантяго, че чужда помощ не му е необходима. Нямам време да разбера кое от двете е вярно. Да смятам ли, че сме сключили сделка?
— Ако питаш мен, „да“, но ще трябва да говоря и с Каин. Сега той има работа на Алтаир, но се съмнявам, че нещо друго, освен наградата ще го интересува. Необходимо ли е изобщо да повдигаме въпроса за личната собственост на Сантяго?
— Отлично! Това си заслужава да отворя бутилка алфардско бренди.
Скитника се изправи и след малко се върна с бутилка и два кристални бокала.
— Вдигам тост за теб, скъпа. За твоето здраве, бъдеще и успех. — Чашите им звъннаха и Скитника я гледаше с възторг, мислейки си колко ли частни колекционери е срещнала на планетите от Демокрацията и как щеше да му помогне да ги открие в бъдеще.
— За нашето сътрудничество — отговори му Въртю, пресмятайки колко пари и награди можеше да й помогне да събере Скитника, щом веднъж спечелеше доверието му.
— Въртю, скъпа — усмихна се чаровно Веселия скитник, — за толкова много неща трябва да си поговорим.
— Имам усещането, че си прав — отговори му тя, с хищни пламъчета в очите.
Прекараха следващите няколко часа в разглеждане на по-забележителните експонати от колекцията му. После без много, много приказки заедно отидоха да си легнат. И двамата намериха преживяването за приятно, като гласно го обявиха за близко до екстаза.