Еразъм Ротердамски
Възхвала на Глупостта (67)

LXVI. Християнската вяра и глупостта

Да не се впускам в безкрайни подробности, ще кажа накратко, че християнската религия по всичко изглежда, че има някакво родство с глупостта, а е съвсем чужда на мъдростта. Ако искате доказателства за това, обърнете внимание най-напред, че децата, старците, жените и неразумните повече от всички се радват на обредите и религиозните предмети, стоят винаги съвсем близо до олтарите поради своя естествен нагон. На второ място вие виждате, че първите създатели на тая религия бяха люде удивително прости и най-ожесточени врагове на науката. Най-после никои глупаци не изглеждат повече неразумни от тези, които веднаж е сграбчил огънят на християнското благочестие. Те разпиляват богатствата си, не се бранят от неправди, позволяват да бъдат мамени, не правят разлика между приятели и врагове, изтръпват пред всяко удоволствие, отдават се на пост, бдения, сълзи, подвизи и доброволни мъки, отегчават се от живота, по неповторим начин се стремят към смъртта — накъсо, изглеждат толкова чужди на всеки здрав разум, като че духът им не обитава в тяло, а някъде другаде. Какво е това, ако не лудост? Не трябва следователно да се учудваме, че апостолите често са смятани за пияни, а апостол Павел изглеждал луд^[1] на съдията Фест.

След като аз веднаж съм облякла лъвската кожа на учен^[2], нека ви кажа, че християнското щастие, до което вярващите се домогват с толкова много мъки, не е нищо друго освен един особен вид на безумие и глупост. Не се гневете на моите думи, но вникнете по-дълбоко в същността на въпроса.

На първо място християните са почти напълно съгласни с последователите на Платон, че душата на човека е обхваната и окована от телесните окови и е възпрепятствувана от грубостта на тялото, за да може да разбере истината и да й се наслади. Платон определя философията като „размишление за смъртта“, понеже тя отклонява мисълта от видимите и телесни неща, което прави и смъртта^[3]. Докато духът се ползува нормално от телесните органи, той се нарича здрав; но опитва ли се да придобие свобода, след като счупи оковите, и да замисля бягство като че от затвор, това състояние се нарича лудост. Следователно щом душата се докосне от болест поради разстройство на органите, това е лудост според единодушното съгласие на всички. И все пак ние виждаме хора от този вид да предсказват бъдещето, да разбират езици и науки, които никога преди това не са учили, изобщо да имат нещо божествено у себе си. Без съмнение това може да се обясни с факта, че душата, освободена малко от допир с тялото, започва да проявява своята природна сила. Смятам, че поради същата причина се случва нещо подобно с умиращите, които често говорят чудновати неща, като че са вдъхновени от бога. Ако прекаленото залягане към благочестие предизвиква това състояние, може би няма да е същият вид глупост, но толкова е близо до нея, че повечето хора го смятат за чиста лудост, особено малцината на брой човечета, които се отличават от живота на всички хора. С тях се случва същото, което според Платоновата алегория се случва, както аз си мисля, на ония, които, затворени в пещера, се учудват на сенките на предметите. Един от тия затворници избягал от пещерата и след като видял истинските предмети, върнал се в пещерата и им казал как те се лъжат, понеже смятат, че освен нещастни сенки няма нищо. Този мъдрец ги съжалява и оплаква тяхното безумие, понеже живеят в такава голяма заблуда, а от своя страна те му се смеят като на луд и го изгонват. Също така голяма част от хората се учудват на материалните неща и смятат, че само те съществуват, а вярващите пък толкова повече презират всичко, колкото то е по-близо до тялото, и всецяло се отдават на съзерцание на невидимите неща. Първите отдават най-голямо значение на богатствата, необходими за телесни удобства, като на последно място поставят грижата за душата. Впрочем повечето от тях смятат, че тя не съществува, понеже не се вижда с очи. Вторите постъпват съвсем по друг начин. Те всецяло се отдават на бога, най-простата същност от всичко, после мислят за душата си, като най-близка до бога, а пренебрегват грижата за тялото, презират парите и ги отбягват като смет. Ако по необходимост трябва да се занимават с житейски дела, това правят с досада и отвращение; те имат, като че ли нищо нямат, и притежават, като че нищо не притежават. Хората от мира сего и благочестивите се различават твърде много помежду си дори и в незначителните неща.

Макар всички душевни прояви да стоят в тясна връзка с тялото, все пак някои са по-груби от тях, като осезанието, слуха, зрението, обонянието и вкуса. Други са по-независими от тялото, като паметта, разсъдъка и волята. И така, където се насочи душата, там е и силна. Благочестивите насочват цялата сила на душата си към това, което е най-далече от материалните вещи, и стават за тях тъпи и безчувствени. Повечето хора пък обратно: те са най-силни при по-грубите чувства, а на истинските душевни усещания не отдават почти никакво внимание. Ето защо се е случвало често това, за което сега само слушаме; някои благочестиви мъже са пили олио вместо вино!^[4] Някои от душевните чувства са твърде тясно свързани с плътското тяло, като страстта, охотата за храна и сън, гневливостта, гордостта и завистта. Благочестивите водят с тях непримирима война, а пък множеството от хората смятат, че без тях не е възможно да се живее. Има и средни душевни чувства, като че ли естествени, например любовта към отечеството, обичта към децата, към родителите и към приятелите. Повечето хора отдават твърде голямо значение на тях, но благочестивите полагат всички усилия, за да ги изтръгнат от душата си, или пък ги издигат до невероятна духовност. Те обичат баща си, но вече не като родител. Какво той е създал освен тялото? Пък и това се дължи на бога-отца. Затова те почитат баща си като добър мъж, в когото проблясва образът на върховния разум, наричан от тях „върховно добро“. Те заявяват, че извън това върховно добро няма нищо, което заслужава да бъде обичано и желано.

Със същото това правило те преценяват и всичко останало в живота. Това, което се вижда, ако не заслужава презрение, те ценят много по-малко от онова, което не могат да видят. Дори твърдят, че в тайнствата и в другите божествени служби има тяло и дух. Също при поста малко зачитат само въздържането от месо и от вечерно ядене, както мисли простият народ за поста, ако липсва въздържането от страсти и обуздаването на гнева и гордостта, та духът, вече необременен от плътско бреме, да се устреми към вкусване и наслада от небесните блага. Те говорят, че не бива да се отрича причастието, но това, което става по време на самата церемония, е малко полезно само по себе си, дори е вредно, ако липсва духовният елемент, т.е. това, което се представя с видимите знаци. А с тях се представя смъртта на Христа, която смъртните трябва да подражават, като укротят, подтиснат и дори погребат плътските си страсти, за да възкръснат за нов живот и да могат да станат едно с Христа и едно със своите ближни. Така живее и така мисли истинският благочестив християнин. А пък повечето хора вярват, че тайнството се състои в близко стоене до олтара и поради тая близост — в слушането на нестройното пение и в наблюдаването на други церемонии все от тоя род.

Не само при тия случаи, които ние изложихме като пример, но изобщо през целия си живот благочестивият отбягва това, което е свързано с тялото, и непрестанно се стреми към вечното, невидимото и духовното. Понеже между благочестивите и другите хора се явява непрекъснато несъгласие за всичко, те взаимно се обвиняват в лудост. По мое мнение прозвището „безумен“ повече подхожда на благочестивите, отколкото на останалия народ.