Еразъм Ротердамски
Възхвала на Глупостта (60)

LIX. Папите

А и самите папи, които са заместници на Христа, ако се опитат да подражават на неговия живот — бедност, мъки, учение, кръстна смърт и презрение към живота, ако се замислят върху самото име „папа“, което значи „отец“, или върху титлата си „светейши“, кой човек ще бъде по-нещастен от тях на земята? Кой тогава би искал да купи това място с всичките си средства, а след като го е вече купил, би го пазил с оръжие, отрова и всякакви насилия? Колко много изгоди щяха да имат папите, ако веднаж поне сред тях би се настанила мъдростта? Мъдростта ли казах? Напротив, достатъчна е само една троха от оная сол, за която говори Христос^[1]. Колко много богатства, почести, каква голяма власт, толкова победи, длъжности, диспенсации^[2], мита, индулгенции^[3], толкова много коне, мулета и телохранители, толкова удоволствия — вие виждате с малко думи колко голям пазар, колко голяма жътва и какво безкрайно море от блага обхванах! Вместо тях ще има бдения, пости, сълзи, проповеди, молитвени събрания, научни занимания, въздишки и хиляди други горестни трудове от този вид. Не бива да се забравя и това, което ще стане с толкова много писари, преписвачи, нотариуси, адвокати, застъпници, секретари, мулетари, комари, сарафи и сводници. Трябва да прибавя и нещо по-деликатно, но се страхувам да не бъде твърде грубо за вашите уши. С една дума, цялата тая огромна тълпа, която позори римския престол — сбърках, моля, — която го украсява, ще бъде обречена на глад. Нечовешко, достойно за укор и достойно за проклятие престъпление ще е да бъдат отново върнати към торбата и тоягата^[4] тия най-висши църковни князе и истински светила на света! Сега цялата работа се оставя за апостолите Петър и Павел, които имат достатъчно свободно време, а разкоша и насладите папите запазват за себе си. И с мое съдействие никой от човешкия род не живее така приятно и безгрижно, както те. Убедени са, че отдават дължимото на Христа, като играят ролята на върховни епископи в своето мистическо и почти сценично облекло за обредни служби, с титлите си „блажени“, „преподобни“ и „светейши“, с благословията и проклятията, които раздават. Старомодно, смешно и съвсем не е съвременно да се правят чудеса; трудно е да поучават народа; схоластично е да тълкуват Свещеното писание; безполезно е да се молят; тъжно и женоподобно е да проливат сълзи; обидно е да живеят в бедност; да претърпява поражение, е срамно и съвсем недостойно за онзи, който позволява само на великите царе да целуват блажените му нозе; неприятно е да се мре и безславно е да бъде човек разпънат на кръст! Остават следователно само тия оръжия и сладки думи, за които припомня апостол Павел^[5], с които папите са били винаги щедри: интердикти^[6], уволняване от длъжност, временно лишаване от бенефиции^[7], повторно отлъчване, проклятие, рисунки с ужасни наказания в задгробния живот и оная страхотна мълния, с която само при кимване папите изпращат душите на смъртните дори по-дълбоко от тартара. Светейшите отци в Христа и заместниците на Христа хвърлят тая мълния най-яростно срещу тия, които, подбудени от дявола, се опитват да намалят и да унищожат оставеното наследство от апостол Петър. Макар той да е казал в Евангелието: „Ние оставихме всичко и те последвахме“^[8], все пак папите наричат наследство нивите, градовете, налозите, митата и правото на власт. Възпламенени от ревност към Христа, те се борят за това наследие с желязо и огън, с обилно проливане на християнска кръв; и вярват, че защищават по апостолски невястата Христова, т.е. църквата, като храбро съкрушават враговете й, както те самите казват. Като че ли може да има други по-опасни врагове за църквата от самите нечестиви първосвещеници, които с мълчанието си за Христа правят да го забравят и другите; с користолюбивите си закони са го оковали; с пресилените си тълкувания изопачават учението му и го убиват с порочния си живот. Понеже християнската църква е основана с кръв, закрепена е с кръв и с кръв е възвеличена, те вършат своето дело с оръжие, като че ли Христос не съществува, за да брани своите по обичая си. Макар че войната е толкова жестоко дело, та подхожда по-скоро на дивите животни, а не на хората, толкова безумна, че поетите я представят като рожба на фуриите, толкова злотворна, че носи пълна гибел на благородните нрави на хората, толкова несправедлива, че най-добре се води от най-лошите разбойници, толкова нечестива, че няма нищо общо с Христа, все пак папите изоставят всичко друго и само воюват.

Може да видиш дори престарели старци^[9], обхванати от юношески жар, без да се плашат от никакви разходи и без да се изморяват от непрекъснати трудове, дръзко да обръщат с главата надолу и закони, и религии, и мир, и всички човешки дела. Не липсват учени ласкатели, които наричат това очевидно нечестие ревност, благочестие и храброст; те са измислили начин, според който може някой си да извади смъртоносен меч и да го забие в сърцето на брат си, като в същото време спазва оная върховна обич, която християнинът дължи на своя ближен според заповедта на Христа.