Еразъм Ротердамски
Възхвала на Глупостта (30)

XXIX. Нови заслуги

И така, след като отдадох възхвала на моята сила и трудолюбие, защо да не защитя и моето благоразумие? Някой би казал, че благоразумието толкова ми подхожда, колкото водата на огъня. Аз се надявам обаче и това да извърша успешно, стига само вие да ме слушате внимателно, както правехте досега.

Преди всичко ако благоразумието е използуване на обстоятелствата, то кой от двамата би трябвало да получи почетното звание на благоразумен: мъдрецът ли, който отчасти поради срам, отчасти поради малодушие нищо не върши, или пък глупецът, когото не възпира от нищо нито срамът, от който той е лишен, нито опасността, която той не съзнава. Мъдрецът се рови в книгите на древните и оттам учи само хитро сплетени слова. Глупавият пък събира истинско благоразумие, ако не се лъжа, като всичко предприема и изпитва. Това е видял дори слепият Омир, като казва:

Даже глупецът признава това.

що е станало вече^[1].

Две важни пречки застават на пътя на познаването на нещата: срамът, който замъглява духа, и страхът, който пред настъпващата опасност възпира човека от смели постъпки. Глупостта ни освобождава по чуден начин от тия две пречки — срама и страха. Малцина от смъртните разбират до колко големи изгоди води липсата на срам и на какъвто и да било страх.

Ако ли хората предпочитат да имат онова благоразумие, с което се осъществява правилна преценка за нещата, то послушайте, моля ви, колко са далече от тая способност тия, които се хвалят с нея. Най-първо всички човешки вещи, подобно на силените на Алкивиад^[2], имат по две лица, както казват, отвън е смърт, а надникнеш ли вътре, има живот: и обратно, под живота се крие смърт, под красотата — грозота, под изобилието — бедност, под позора — слава, под учеността — невежество, под силата — безсилие, под благородството — неблагородство, под веселостта — тъга, под успеха — провал, под дружбата — вражда, под ползата — вреда. Накъсо, обърнеш ли статуя на Силен, ще намериш тъкмо обратното на това, което си видял отгоре. Ако случайно казаното изглежда някому твърде философско, то аз, така да се каже, ще говоря по-грубо и по-просто.

Кого смятаме по-богат и по-могъщ от царя? Но ако той е лишен от всякакви душевни добродетели и нищо не му е достатъчно, тогава той е и най-бедният. Ако пък и душата му е препълнена с множество пороци, той е и презрян роб. По същия начин би трябвало да разсъждаваме и за всички останали случаи. За нас обаче е достатъчен само този пример.

Някой ще запита: „Накъде клони това?“ Чуйте сега къде насочваме работата. Ако някой се опита да смъкне маските на актьорите, които играят на сцената комедия, и покаже пред зрителите истинските им и естествени лица, нали ще обърка цялото представление и ще бъде достоен да го изгонят с камъни от театъра като побъркан? Изведнаж ще настъпи пълна промяна: представяната досега за жена ще стане мъж, младежът — старец, царят — съвсем обикновен човек, а богът — незначителен смъртен. Цялото представление ще се разстрои, щом се премахне заблудата, защото илюзията и измамата приковават очите на зрителите. Целият живот на смъртните не е нищо друго освен едно представление, в което хората излизат забулени с различни маски да играят своята роля, докато режисьорът ги изведе от сцената. Режисьорът често кара един и същ актьор да играе различни речи, та този, който е бил на сцената преди малко облечен в багреница цар, след малко се явява като облечен в дрипи роб. Разбира се, в театъра всичко е подчертано повече, но и там играят по същия начин, както в живота.

Ако някакъв мъдрец внезапно се покаже като паднал от небето и започне да вика, че онзи, когото почитат като бог и господар, не е дори човек, тъй като по навика на животните е овладян от страсти и е станал най-долен роб, понеже доброволно служи на тия толкова много и толкова гнусни господари; какво ще стане, ако посъветва да се смее онзи, който оплаква починалия си баща, защото родителят му едвам сега е започнал да живее, тъй като тукашният живот не е нищо друго освен бавна смърт. Същият мъдрец ще постигне ли нещо, ако, щом види някой знатен да се хвали с предците си, из един път го нарече незаконороден, понеже е чужд на всякаква добродетел, която е единствен извор на знатност. Ако този мъдрец почне по някакъв начин да говори за всичко, няма ли, моля ви, всички да го смятат за безумен и луд? Както няма нищо по-глупаво от ненавременна мъдрост, така също няма нищо по-неблагоразумно от побъркано благоразумие. Побъркан наричам всекиго, който не се съобразява със съществуващото положение и не желае да върви в крак с времето, който не помни основния закон на всеки пир — или пий, или си върви^[3] — и който желае комедията да не е комедия. Напротив, истинско благоразумие е, щом си се родил смъртен, да не желаеш да бъдеш мъдър повече от възможното: или драговолно да бъдеш снизходителен към множеството, или вежливо да грешиш с него. Но това е същинска глупост, казват някои. Няма да споря с тях, но от своя страна и те трябва да признаят, че това е именно да играеш комедията ни живота.