Еразъм Ротердамски
Възхвала на Глупостта (14)

XIII. Глупостта е присъща на детството и старостта

Впрочем кой не знае, че детинството на човека е най-веселата и най-приятна възраст? Какво притежават децата, та не само ние ги целуваме, прегръщаме и галим, но и врагът е готов да се притече на помощ на тая възраст? Само това, че мъдрата природа усърдно е метнала върху новородените покривалото на глупостта, та да могат чрез събуждане на някаква наслада да правят приятни трудовете на възпитателите и да печелят разположението на своите покровители.

След детството идва юношеството. Нали то е мило на всички, нали всички благоволяват към него, помагат му усърдно и му протягат готови за подкрепа ръце? Откъде идва, моля ви се, чарът на юношеството? От кого, ако не от мене? Колкото по-малко мъдрува юношата благодарение на моето благодеяние, толкова по-щастливо живее. Нима аз лъжа, като твърдя, че щом хората станат по-големи и започнат да разсъждават като мъже поради своя личен опит и възпитанието, постепенно прецъфтява блясъкът на красотата им, намалява пъргавината им, хубостта им вехне, силата им слабее? Колкото повече човек се отдалечава от мене, толкова по-малко му остава да живее, докато стигне до тежката старост, омразна не само на другите, но и за себе си. Тази старост никой от смъртните не би изтърпял, ако пак аз не се притичвах на помощ при толкова големите тегла. Както боговете у поетите обикновено се притичват на помощ на погиващите, като ги превръщат в нещо друго, така и аз според възможностите си връщам отново към детство тия, които са на прага на гроба. Затова народът с пълно право е свикнал да казва за старците, че са станали повторно деца.

Ако някой би ме попитал по какъв начин правя това превръщане, то аз няма да скрия нищо. Отвеждам ги при изворите на нашата Лета^[1], която извира от островите на блажените и в подземното царство тече като малка рекичка. Щом пийнат там от водата на забвението, постепенно отмиват грижите от душите си и стават отново деца. За тях казват, че са станали неразумни и глупави. Нека е така! Това именно значи да бъдеш дете. Нали децата са неразумни и глупави? Нима в тази възраст не се весели най-много този, който никак не е умен? Кой не мрази като чудовище и не проклина дете с мъдрост на възрастен? Това свидетелствува и разпространената сред народа пословица:

Мразя дете с ума на възрастен^[2].

Никой не би искал да има дружба и приятелство със старец, който наред с придобитата си опитност от живота би запазил напълно силата на духа и остротата на ума си. Затова старешката глупост е мое благодеяние. Но моят глупав старец е освободен от многобройните тежки грижи, които терзаят мъдреца. Той даже става твърде волен другар при пиене и не чувствува пресищане от живота, което измъчва хората дори в твърде цветуща възраст. Понякога, когато по примера на стареца у Плавт^[3] рече да си спомни четирите букви „любя“, той ще бъде най-нещастен, ако е с ума си. По моя милост той е щастлив, поносим за приятелите си и понякога може да не е неприятен сътрапезник. Според Омир от устата на стария Нестор се „лее реч, по-сладка от мед“^[4], докато словата на Ахил са злъчни. У същия поет седналите на градските крепостни стени старци се разговарят с нежни думи^[5]. В това отношение старостта превъзхожда детството, което е приятно, но е безсловесно и лишено от най-хубавата наслада в живота — от бъбривостта.

Прибавете към всичко това, че старците премного обичат децата и че децата от своя страна се привързват към старците.

Тъй като бог непрестанно неща еднородни събира.^[6]

Пък каква ли разлика има между децата и старците освен това, че старецът е набръчкан и е живял повече дни? Имат едни и същи бели коси, беззъба уста, малък ръст, пристрастеност към мляко, запъване при говорене, бъбривост, неразумност, забравяне, необмисленост — накъсо във всичко останало напълно са еднакви. Колкото повече хората стареят, толкова повече заприличват на деца, докато напуснат живота, без да им е омръзнал и без да са почувствували смъртта, като същински деца.