Еразъм Ротердамски
Възхвала на Глупостта (13)

XII. Глупостта дарява с удоволствия

Малко би било, ако на мене се дължеше само разсадникът и изворът на живота: всичко приятно в целия ви живот идва от мене и аз ще ви посоча, че това е всецяло мой дар. Какво би бил нашият живот, изобщо би ли могъл да се нарече тогава живот, ако му отнемеш удоволствието? Вие ръкопляскате в знак на съгласие! Аз си знаех, че никой от вас не е толкова умен или по-скоро не е толкова глупав — напротив, не е толкова мъдър, за да не се съгласи с моето мнение. Дори стоиците не презират удоволствията, макар усърдно да се преструват и да изригват хули срещу насладите пред хората, но и това е с цел да могат да се наслаждават по-волно, след като другите бъдат сплашени. Но нека те ми кажат в името на Юпитер, нямаше ли животът да бъде тъжен, скучен, мрачен, глупав и непоносим, ако не му прибавиш удоволствия, сиреч подправка от глупост? Свидетел за това може да бъде възхваленият поради своите слова Софокъл. Той е казал най-хубавата похвала за мене:

Животът е най-приятен,

когато нищо не мислим^[1].

Но все пак нека разгледаме този въпрос по-подробно.