Еразъм Ротердамски
Възхвала на Глупостта (1)

Предговор

Еразъм Ротердамски изпраща поздрав на Томас Мор.

През недавнашните дни, когато се връщах от Италия в Англия, за да не губя цялото това време в разговори, чужди на музите^[1] и на литературата, докато трябваше да седя на кон, предпочетох да си мисля отчасти за нашите общи научни занимания или да се наслаждавам на спомените за останалите тук приятели, които са толкова учени, колкото и скъпи на моето сърце. Между тях ти заемаше първо място, Море. Намирайки се далече, аз изпитвах наслада от спомена за тебе, отсъствуващия, както бях свикнал лично да се наслаждавам на общуването с тебе. Заклевам ти се, че нищо по-приятно не съм имал в живота си от това общуване. И тъй като реших да се занимавам изобщо с нещо, а времето беше малко удобно за сериозни размишления, намерих за добре да съставя възхвала на Глупостта. Ти ще попиташ: „Каква Атина Палада^[2] ти е внушила тая мисъл?“ Преди всичко това ми внуши твоето родово име МОР, което като дума е толкова близко до глупостта^[3], колкото ти самият си далече от нея. На второ място аз се надявах, че тази шега на моя ум особено ще ти хареса, понеже ти обикновено изпитваш голямо удоволствие от подобни шеги, сиреч учени и остроумни, ако не се лъжа; пък и изобщо гледаш на живота на хората като някакъв Демокрит^[4]. Макар ти да мислиш обикновено съвсем различно от тълпата поради изключителната прозорливост на своя ум, но поради невероятната благост и кротост на нравите си можеш и изпитваш радост да общуваш с всички хора по всяко време. Затова и ще приемеш не само благосклонно тази моя незначителна творба като спомен^[5] за твоя приятел, но и ще я вземеш под твоя закрила. Посветена на тебе, тя вече е твоя, а не моя.

Не ще липсват вероятно и хулители, които ще разпространяват клевети, че това са леки шеги, които не подхождат на богослов, а при това са твърде хапливи за християнското смирение. Те ще ме обвиняват, че възстановявам древната комедия и някакъв си Лукиан^[7] и че заядливо нападам всичко. Нека тия, които смущава лекостта и закачливостта на темата, си помислят, че това не е мой образец, той е установен отдавна от велики писатели. Преди много векове Омир е възпял Войната между мишките и жабите^[8], Марон^[9] — комар и ястие от счукан чесън, сирене, масло и оцет, Овидий — орех^[10]! Поликрат е възхвалил Бузирис, а Исократ^[11] е поправил похвалата, Главкон^[12] величае неправдата, Фаворин^[13] — Терсита и треската, която се повтаря всеки четвърти ден, Синесий^[14] — плешивостта, Лукиан — мухата, и бълхата, Сенека^[15] написал шеговит апотеоз на Клавдий, Плутарх^[16] — разговор между Грил и Одисей, Лукиан и Апулей^[17] — магарето, а не зная кой^[18] — завещание на прасето на Груний Корокота, за което споменава и божественият Йероним.

Ако намират за добре, нека моите критици си представят, че аз съм решил да се забавлявам заради себе си и да яхам дълга тръстика.^[19] Каква е най-сетне тая несправедливост да позволяваме на хората от всички звания да се забавляват, но да не позволяваме никаква шега на учените, дори ако шегите им водят до сериозни неща и дори ако боравят така със забавните предмети, та читателят, който не е съвсем неразсъдителен, да получи от тях повече полза, отколкото от педантските блестящи доказателства на някого си? Както става например, когато някой с търпеливо съставена реч величае реториката или философията, друг пише похвали на някой владетел, трети пък съветва да се започне война срещу турците. Един предсказва бъдещето, а друг се занимава с безполезни въпроси за съвсем незначителни неща. Както няма нищо по-нелепо от разглеждането на сериозните неща по глупав начин, така също няма нищо по-забавно от такова разглеждане на глупавите работи, та да изглежда, че не се шегуваш. За мене ще съдят наистина другите; но ако не ме лъже Самолюбието, то аз съм възхвалил не съвсем глупаво глупостта. А за упрекването ми в хапливост аз ще отговоря, че винаги духът ми е бил напълно свободен да се надсмива безнаказано на всекидневния човешки живот, стига само свободата да не преминава в лудост. Колко много се удивлявам на нежността на съвременните уши, които не могат нищо друго да понасят освен тържествени титли. Ти би могъл да видиш в наше време не малко религиозни люде, които по-скоро ще понесат най-остри хули към Христа, отколкото да се засегне папата или владетелят с най-безобидна шега, особено ако нещо се отнася до хляба^[20]. Но ако някой подлага на преценка човешкия живот така, че не засяга никого лично, понеже не споменава име, то, моля ви се, защо да изглежда, че той хапе, а не че учи и съветва? Ако пък споменавам имена, колко често трябва сам себе си да осъждам? Тъй че този, който не щади нито едно съсловие, той се сърди не на някой отделен човек, а на всички пороци. Следователно ако някой започне да вика, че е обиден лично, той ще издаде по този начин своята гузна съвест и страх. Божественият Йероним много по-свободно и много по-хапливо е писал подобни книги, без да щади понякога и имената. Аз повсеместно избягвах да споменавам имена и така уравновесявах изразите си, та разумният читател да разбере лесно, че се стремя към смях който доставя удоволствие, а не към хаплив присмех. Аз не раздвижвах по примера на Ювенал^[21] скритата утайка от пороци, като се стараех да показвам смешното, а не грозното.

Ако има някой, когото не могат да успокоят казаните думи, той нека си спомни поне това, че е почтено да бъде изобличаван от Глупостта. Дето я накарах да говори, би трябвало да бъде за полза на всяко лице. Впрочем защо разправям всичко това на тебе, толкова изкусния адвокат, който може по най-добър начин да защити и не най-доброто дело? Здравей, най-сладкодумни Море, и своята Морѝа защищавай усърдно!