Чарлс Буковски
Всичко на масата (49)

49.

Търсих си работа цяло лято, но не успях да си намеря. Джими Хачър се хвана в една самолетна фабрика. Хитлер беснееше в Европа и създаваше нови работни места. С Джими заедно подадохме молбите си за работа, в един и същ ден. Попълнихме ги еднакво, като единствената разлика беше, че в графата „Месторождение“ аз написах „Германия“, а той написа „Рединг, щата Пенсилвания“.

— Джими си намери работа. Учили сте в едно и също училище и сте на еднаква възраст — каза майка ми. — Защо теб не те взеха в самолетната фабрика?

— Защото там веднага познават на кого му се работи наистина — обясни баща ми. — А той иска само да си седи като умрял в стаята и да слуша симфоничната си музика!

— Е, момчето обича музиката. Поне това е нещо.

— Да, но не ПРАВИ нищо с нея! От неговата музика няма ПОЛЗА!

— Че какво да прави?

— Ами да отиде в някоя радиостанция и да им каже, че харесва такава музика, за да му дадат работа в радиото.

— Боже, изобщо не е толкова лесно, не се подхожда така.

— Ти откъде знаеш? Пробвал ли си?

— Казвам ти, че няма да стане.

Баща ми натъпка в устата си голямо парче свинска пържола. Докато дъвчеше, между устните му стърчеше мазният край на месото. Все едно имаше три устни. Накрая той лапна остатъка от пържолата и заяви на майка ми:

— Нали виждаш, мамо, на момчето не му се работи.

Майка ми се обърна към мен:

— Хенри, защо не се храниш?

 

 

Най-сетне решиха да ме запишат в градския колеж на Лос Анджелис. Там не се плащаше такса за обучението, а от кооперативната книжарница можеха да се купят учебници втора ръка. Баща ми просто се срамуваше от мен, защото не ходя на работа, а ако учех, щях да си спечеля някакво уважение. Илай Лакрос, тоест Плешко, вече беше изкарал един семестър там. Той ми обясни какво да правя.

— Коя е най-лесната и тъпа специалност? — попитах го аз.

— Журналистика. Студентите от журналистическия факултет не правят нищо по цял ден.

— Добре, значи ще стана журналист.

Разгледах брошурата.

— А какъв е този ден за ориентация, за който пишат тук?

— О, това можеш да го пропуснеш спокойно, пълни глупости.

— Добре, че ми каза, приятел. Вместо това ще отидем в бара до колежа и ще изпием по две-три бири.

— Точно така, мамка му!

— Аха.

 

 

На следващата сутрин след деня за ориентация трябваше да отидеш в колежа, за да се запишеш на часове. Хората истерично тичаха насам-натам с документи и брошури в ръце. Аз бях дошъл с трамвая. Хванах линия W до Върмонт и после V на север до Монро. Нямах никаква представа накъде отиват всички и какво трябва да правя. Стана ми лошо.

— Извинявай… — спрях едно момиче.

Тя ме погледна и продължи с енергична крачка. Покрай мен на бегом мина някакво момче и аз го хванах отзад за колана, за да го спра.

— Ей, какво има бе? — попита ме той.

— Млъкни малко. Кажи ми какво да правя! Какво става тук?

— Вчера, в деня за ориентация, обясниха всичко.

Отпуснах го и той избяга. Не знаех как да постъпя. Представях си, че просто отиваш някъде и им казваш, че искаш да следваш журналистика, първи курс, и те ти дават учебната програма. Но нямаше нищо подобно. Всички наоколо знаеха точно какво трябва да се прави, но не ми казваха. Все едно пак бях попаднал в началното училище, сам срещу тълпата, която ме измъчваше и знаеше повече от мен. Седнах на една пейка и ги загледах как търчат напред-назад. Може би щях да се преструвам. Просто щях да кажа на нашите, че ходя в градския колеж на Лос Анджелис, и всеки ден да идвам дотук и да се излежавам на поляната. После обаче видях още един тип, който тичаше по коридора. Беше Плешко. Хванах го отзад за яката.

— Ей, Ханк! Какво има?

— Заслужаваш да те пребия, посерко!

— Защо? Какво е станало?

— Как да се запиша в някой курс? Какво се прави?

— Мислех, че знаеш!

— Как така? Откъде да знам? Да не би да съм се родил с това готово познание, записано и картотекирано някъде в главата ми до деня, в който ще ми потрябва?

Завлякох го до една пейка, без да пускам яката на ризата му.

— Сега ми разкажи всичко, точно и ясно, какво трябва да направя и как точно се прави. Ако се справиш добре, може би няма да те пребия веднага!

И така, Плешко ми обясни всичко. Направи ми индивидуален ден за ориентация. Аз не го пуснах през цялото време. Накрая му рекох:

— Добре, сега ще те пусна. Но един ден ще ти го върна тъпкано. Ще си платиш, задето ме прецака. Не знам кога, но няма да ти се размине.

И го пуснах. Той хукна заедно с останалите. Аз вече нямаше защо да бързам или да се притеснявам. За мен бяха останали най-тъпите часове, най-тъпите преподаватели и най-тъпата учебна програма. Без да бързам, обиколих колежа и се записах на разни курсове. Май бях единственият студент в колежа, който не даваше и пет пари. Започнах да чувствам някакво превъзходство.

Но само до първия си час по английски в седем сутринта. Беше седем и половина, аз бях махмурлия, стоях пред вратата и слушах. Родителите ми бяха купили учебници, а аз ги бях продал и бях изпил парите. Предишната вечер се бях измъкнал от къщи през прозореца на моята стая и бях затворил кварталната кръчма. Главата ми пулсираше от бирен махмурлук. Все още се чувствах пиян. Отворих вратата и влязох. Застанах на прага. Господин Хамилтън, преподавателят по английски, стоеше пред студентите и пееше. Бяха пуснали един грамофон много силно и цялата група пееше заедно с господин Хамилтън. Пееха Гилбърт и Съливан.

Във Кралския флот капитан съм сега,

защото умело преписвах писма.

Зад бюрото си гледайте вие живота,

и също ще станете капитани от флота…

Отидох най-отзад и си намерих място да седна. Хамилтън отиде до катедрата и спря грамофона. Беше облечен в черно-бял пепитен костюм и яркооранжева риза с жабо. Приличаше на Нелсън Еди. Той се обърна към групата, хвърли поглед на часовника си и се обърна към мен:

— Вие сигурно сте господин Чинаски?

Кимнах.

— Закъсняхте с трийсет минути.

— Да.

— Бихте ли закъснели с трийсет минути за сватба или погребение?

— Не.

— И защо не, ако благоволите да споделите с нас?

— Ами, ако погребението е моето, няма как да закъснея, нали така? А ако тръгна да се женя, все едно съм жив умрял и пак съм на погребение.

Никога нямаше да се науча да мисля, преди да си отворя устата.

— Драги господине — каза господин Хамилтън, — с вашите колеги слушахме Гилбърт и Съливан, за да изучаваме правилното произношение. Изправете се, моля.

Изправих се.

— А сега, моля, изпейте: Зад бюрото си гледайте вие живота, и също ще станете капитани от флота.

Стоях прав.

— Изпейте го, ако обичате!

Изпях го набързо и си седнах.

— Господин Чинаски, почти не ви чух. Не можете ли да пеете с малко повече жар?

Пак се изправих. Поех си огромна доза въздух и изревах:

— ЗА ДА СТАНИТИ ВИЙ КАПИТАНИ ОТ ФЛОТА, ЗАД БЮРОТО СИ ГЛЕДАЙТИ ЖИВОТА!

Обърках го. Трябваше обратно.

— Господин Чинаски — каза господин Хамилтън. — Седнете си, моля.

Седнах си. За всичко беше виновен Плешко.