Чарлс Буковски
Всичко на масата (46)

46.

Времената все още бяха трудни. Нямаше по-изненадан човек от мен, когато ми се обадиха от „Миърс-Старбък“ и ми казаха следващия понеделник да бъда на работа. Бях обиколил целия град да си търся служба. Нямаше какво друго да правя. Не исках да ходя на работа, но не ми се живееше и с нашите. В „Миърс-Старбък“ сигурно бяха кандидатствали хиляди хора. Не можех да повярвам, че са избрали мен. „Миърс-Старбък“ беше верига от магазини в цялата страна.

И ето, на следващия понеделник вече отивах на работа, като си носех обяда в кафяв хартиен плик. Магазинът беше само на няколко пресечки от бившата ми гимназия.

Все още не разбирах защо са ме избрали. След като бях попълнил формуляра, самото интервю беше продължило само няколко минути. Явно бях отговорил правилно на всички въпроси.

Помислих си, че още с първата си заплата ще си взема стая под наем, някъде близо до градската библиотека.

Докато вървях към магазина, не се чувствах толкова самотен, и наистина не бях сам. След мен вървеше едно улично псе, полумъртво от глад. Горкото куче беше ужасно мършаво; виждаше се къде ребрата му опъват кожата. Повечето му козина беше опадала. Останалата беше сплъстена на сухи кичури. Кучето беше бито, навиквано, изоставено и наплашено, жертва на човешкия род.

Спрях, клекнах и протегнах ръка. Кучето отстъпи.

— Ела, приятелче, няма страшно… ела, ела…

То се приближи малко. Гледаше много тъжно.

— Какво са ти направили, момчето ми?

Кучето пристъпи още мъничко по-близо, като се тътреше по тротоара, трепереше и доста бързо размахваше опашка. После изведнъж скочи отгоре ми. Беше едро куче, макар и толкова изпосталяло. Бутна ме назад с предните си крака, аз се проснах по гръб на тротоара и кучето започна да ме ближе по лицето, по устата, по ушите, по ръцете, навсякъде. Бутнах го назад, изправих се и си избърсах лицето.

— Долу бе! Трябва да хапнеш нещо! ХРАНА!

Отворих кесията си и извадих един сандвич. Разгънах го и отчупих парче от него.

— Ще си го разделим, момчето ми!

Оставих неговата половина от сандвича на тротоара. Кучето го доближи, подуши го и се отдалечи с увиснала опашка, като ме поглеждаше през рамо.

— Ей, приятел, чакай! Този беше с фъстъчено масло! Ела, ела, ще ти дам наденица! Върни се, момчето ми, върни се!

Кучето отново се доближи, предпазливо. Намерих сандвича с наденица, отчупих едно парче, избърсах евтината водниста горчица от месото и го оставих на тротоара.

Кучето се наведе над парчето от сандвича, завря муцуна в него, подуши го, после се врътна и си тръгна. Този път дори не се обърна. Затича се в тръс надолу по улицата.

Нищо чудно, че цял живот се чувствах потиснат. Очевидно не се хранех както трябва.

Продължих към магазина. До него се стигаше по същата улица, по която бях ходил на училище.

Пристигнах. Намерих служебния вход, бутнах вратата и влязох. Навън грееше ярко слънце, а вътре цареше полумрак. Когато очите ми привикнаха, различих някакъв човек, който стоеше на няколко метра пред мен. Някъде в миналото някой беше отрязал половината от лявото му ухо. Беше висок, извънредно слаб мъж с остри сиви зеници, които пронизваха средата на иначе безцветни очи. Беше много висок и много слаб, но по средата на тялото му — над колана — изведнъж щръкваше жалко, ужасяващо и необяснимо бирено коремче. Цялата му маса се беше настанила там, а останалата част от тялото му беше изоставена и похабена.

— Аз съм отговорник Ферис — представи се той. — Предполагам, че ти си Чинаски?

— Да, сър.

— Закъсня с пет минути.

— Забавих се, защото… Ами, всъщност спрях да нахраня едно куче, което умираше от глад — ухилих се.

— Това е едно от най-тъпите извинения, които съм чувал, а аз работя тук от трийсет и пет години. Не можа ли да измислиш нещо по-свястно?

— Ами аз току-що започнах, господин Ферис.

— След малко може и да свършиш. Слушай сега — той посочи с пръст, — ето там е часовникът, а там е етажерката с картите на служителите. Намери си картата и я перфорирай.

Намерих си картата. Хенри Чинаски, служител №68754. Взех я и отидох до часовника, но не знаех какво да правя.

Ферис се доближи и застана зад мен, като гледаше часовника.

— Вече закъсняваш с шест минути. Ако закъснееш с повече от десет, се записва цял час.

— Значи по-добре направо да закъснея с цял час.

— Не се прави на смешник. Ако ми трябва смешник, си пускам Джак Бени. Ако закъснееш с цял час, проваляш целия проклет работен ден.

— Съжалявам, но не знам как се използва такъв часовник. Тоест, как перфорирам картата?

Ферис грабна картата от ръката ми. После я посочи.

— Виждаш ли тази дупка?

— Ъхъ.

— Какво?

— Исках да кажа „Да“.

— Добре, значи тази дупка е за първия ден от седмицата. Днес.

— Ъхъ.

— Пъхаш картата тук, ето така…

Той пъхна картата вътре и я извади.

— А после, докато е вътре, натискаш този лост.

Ферис натисна лоста, но картата не беше вътре.

— Разбрах. Да започваме.

— Не, чакай.

Той вдигна картата пред очите ми.

— Когато излизаш за обяд, я перфорираш ето тук.

— Да, разбрах.

— А когато се връщаш от обяд, перфорираш следващата дупка. Обедната почивка е трийсет минути.

— Трийсет минути, ясно.

— След края на работното време перфорираш последната дупка. По четири дупки на ден. После си отиваш вкъщи, в квартирата или където там живееш, спиш, връщаш се и я пробиваш още четири пъти всеки работен ден, докато те уволнят, напуснеш, умреш или се пенсионираш.

— Разбрах.

— Освен това искам да ти кажа, че заради теб просрочих встъпителното си обръщение към новите ни служители, към които ти засега се числиш. Тук аз съм шефът. Моята дума е закон, а твоите желания нямат никакво значение. Ако нещо в теб не ми хареса, каквото и да е — как си връзваш обувките, как си подстриган, как пърдиш — изхвърчаваш обратно на улицата, ясно ли ти е?

— Да, сър!

Едно момиче влетя в стаята, като подтичваше на високите си токчета, а дългата й кестенява коса се развяваше зад нея. Беше облечена с тясна червена рокля. Устните й бяха пълни и изразителни, подчертани с прекалено много червило. Тя театрално извади картата си от етажерката, перфорира я и с известно вълнение я прибра обратно на етажерката.

После хвърли поглед на Ферис.

— Здравей, Еди!

— Здравей, Даяна!

Даяна очевидно беше продавачка. Ферис отиде при нея. Двамата се заговориха. Не чувах какво си говорят, но ги чух да се смеят. После се разделиха. Даяна отиде при асансьора, за да се качи. Ферис се върна, като държеше картата ми.

— Вече мога да я перфорирам, господин Ферис — казах му аз.

— Аз ще го направя. Искам да започнеш както трябва.

Ферис пъхна картата ми в часовника и зачака. Не правеше нищо. Чух как часовникът изщрака, после той я перфорира и я прибра на етажерката.

— Колко закъснях, господин Ферис?

— Десет минути. Ела с мен.

Тръгнах след него.

Групата ни чакаше.

Бяха четирима мъже и три жени. Всички бяха възрастни. Изглежда всички имаха проблеми със слюноотделянето. В ъгълчето на устните им се бяха оформили малки мехурчета от слюнка; после слюнката беше засъхнала и побеляла, а накрая се беше покрила с нова влажна слюнка. Някои бяха прекалено слаби, а други — прекалено дебели. Някои бяха късогледи; други трепереха. Един възрастен мъж с шарена риза имаше гърбица. Всички се усмихваха, прокашляха се и пафкаха цигари.

Тогава изведнъж схванах. Най-важното.

„Миърс-Старбък“ търсеше постоянни служители. В компанията не се интересуваха от подмладяването на личния състав — тези новоприети служители очевидно нямаше да отидат на друго място освен в гроба, а дотогава щяха да останат благодарни и верни на фирмата. И аз бях избран да крача редом с тях. Жената от службата по заетостта беше преценила, че ще бъда на мястото си в тази жалка група от пълни нещастници.

Какво щяха да си помислят момчетата от гимназията, ако можеха да ме видят? Мен, един от най-яките пичове от абитуриентския випуск.

Отидох и застанах сред моята група. Ферис седна на една маса с лице към нас. Огряваше го лъч светлина от полукръглото прозорче над вратата зад него. Той дръпна от цигарата си и ни се усмихна.

— Добре дошли в „Миърс-Старбък“…

После, изглежда, изпадна в някакъв унес. Може би си припомняше деня, в който самият той беше постъпил на работа в магазина, преди трийсет и пет години. Той направи няколко кръгчета от цигарен дим и ги проследи с поглед, докато се издигаха към тавана. Наполовина отрязаното му ухо изглеждаше впечатляващо в светлината, която го заливаше отгоре.

Някакво дребно човече, което стоеше до мен, рязко заби острия си кльощав лакът в ребрата ми. Беше от онези образи с очила, които сякаш всеки момент ще паднат от носа им. По-грозен и от мен.

— Здрасти! — прошепна той. — Аз съм Мюкс. Одел Мюкс.

— Здравей, Мюкс.

— Слушай, хлапе, след работа отиваме по баровете. Може да забием мадами.

— Не мога, Мюкс.

— Да не те е страх от мадамите?

— Не, брат ми е болен. Трябва да го гледам.

— На легло ли е?

— Още по-зле. Болен е от рак. Пикае през една тръбичка в бутилка, закачена за крака му.

Тогава Ферис реши да продължи:

— Започвате с възнаграждение четирийсет и четири и половина цента на час. Тук нямаме профсъюз. Началството смята, че това, което е добро за компанията, е добро и за вас. Тук сме като семейство и вярваме в качественото обслужване и в печалбата. Всеки от вас ще получава по десет процента отстъпка за всички стоки, които купува от „Миърс-Старбък“…

— ЕХА! — обади се Мюкс на висок глас.

— Точно така, господин Мюкс, сделката наистина си я бива. Ако вие давате всичко за нас, ние ще даваме всичко за вас.

Помислих си, че като нищо мога да остана на работа в „Миърс-Старбък“ през следващите четирийсет и седем години. Щях да си намеря откачена приятелка, с която да живея, да си отрежа лявото ухо и може би щях да наследя поста на Ферис, когато той се пенсионира.

После Ферис ни каза на кои национални празници ще имаме почивни дни и приветствената реч свърши. Раздадоха ни работни престилки и ключове от гардеробчетата, а после ни изпратиха в подземните складове.

Ферис също работеше там. Отговаряше на телефоните. Всеки път, когато вдигаше телефона, притискаше слушалката към отрязаното си ляво ухо с лявата си ръка, а дясната пъхаше под мишницата си.

— Да? Да? Да. Идва веднага!

— Чинаски!

— Да, сър?

— Отдел „Бельо“…

После вземаше кочана за поръчките и записваше необходимите стоки и по колко бройки от всяка. Никога не записваше, докато говореше по телефона, а винаги след като бе затворил.

— Локализирай тези стоки, достави ги в отдел „Бельо“ срещу подпис и се върни.

Винаги казваше едно и също.

 

 

Първата ми доставка наистина беше за отдел „Бельо“. Локализирах стоките, наредих ги в малката си зелена количка с четири гумени колелца и я дотиках до асансьора. Асансьорът беше на по-горен етаж, така че натиснах копчето и зачаках. След малко видях пода на асансьора който се спускаше надолу. Винаги се движеше много бавно. Накрая спря в мазето. Вратите се отвориха и аз видях че операторът е едноок албинос. Господи.

Той ме погледна.

— Нов ли си? — попита.

— Аха.

— Как ти се струва Ферис?

— Според мен е страхотен човек.

Сигурно живееха заедно, в една и съща стая, и готвеха на смени на котлона.

— Не мога да те закарам горе.

— Защо?

— Трябва да се изсера.

Той излезе от асансьора и се отдалечи.

Стоях с работната си престилка и го чаках. Така се получаваше обикновено. Човек или ставаше губернатор, или боклукчия, или въжеиграч, или престъпник, или затворник, или берач на плодове, или това, или онова. Но всеки искаше да си върши добре работата. Затова не биваше да напускаш работното си място, а трябваше да седиш и да чакаш някакъв задник. И аз стоях до асансьора с работната си престилка и зелената си количка и чаках човека от асансьора да се изсере.

Тогава много ясно осъзнах защо богатите златни момчета и момичета постоянно се смееха. Защото знаеха как стоят нещата.

Албиносът се върна.

— Беше страхотно — оповести. — Все едно съм свалил петнайсет кила.

— Хубаво. Може ли да тръгваме вече?

Той затвори вратите и асансьорът се издигна до нивото на магазина. Той отвори вратите.

— Късмет — каза албиносът.

Тръгнах между щандовете, като бутах зелената си количка и търсех отдел „Бельо“ и госпожица Медоус.

Госпожица Медоус ме очакваше. Беше елегантна мадама от класа. Приличаше на модел. Стоеше със скръстени ръце. Докато се приближавах, забелязах какви очи има. Бяха изумруденозелени и в тях имаше дълбочина и познание. Трябваше да се запозная с нея. Такива очи, такава класа. Спрях количката си пред нейния щанд.

— Здравейте, госпожице Медоус — усмихнах се.

— Защо се забави толкова, по дяволите? — попита тя.

— Ами толкова време ми отне.

— Не разбираш ли, че клиентите чакат? Не разбираш ли, че се опитвам да управлявам ефективно този отдел?

Продавачките получаваха по десет цента на час повече от нас, плюс комисиони. Скоро щях да се убедя, че никога не разговаряха приятелски с останалите. Мъже или жени, продавачите от магазина винаги бяха едни и същи. Приемаха всяко лично отношение като лична обида.

— Направо се чудя дали да не съобщя на господин Ферис.

— Следващия път ще се постарая повече, госпожице Медоус.

Наредих стоките по щанда пред нея и накрая й подадох разписката, за да я подпише. Тя яростно надраска името си на листа и вместо да ми го подаде, го хвърли в зелената ми количка.

— Божичко, направо не знам откъде изобщо намират хора като тебе!

Забутах количката обратно към асансьора, натиснах копчето и зачаках. Вратите се отвориха и аз влязох.

— Как мина? — попита ме албиносът.

— Все едно са ме натоварили с петнайсет кила — казах му аз.

Той се ухили, вратите се затвориха и ние се спуснахме надолу.

 

 

Докато вечеряхме, майка ми рече:

— Хенри, толкова се гордея с теб, че си намери работа!

Аз не продумах.

— Е, не си ли доволен, че си намери работа?

— Ъхъ.

— Ъхъ?! Само това ли ще кажеш? Знаеш ли изобщо колко души са безработни в тази държава?

— Сигурно са много.

— Значи трябва да си благодарен.

— Вижте, не може ли просто да ядем?

— Трябва да си благодарен и за това, че имаме какво да ядем. Знаеш ли колко струва това ядене?

Бутнах чинията си встрани.

— Да му се не види! Не мога да го ям това!

Станах и тръгнах към стаята си.

— Направо се чудя дали да не дойда и да те науча на това-онова!

Спрях.

— Ще те чакам, старче — казах.

После продължих. Влязох в стаята си и зачаках. Но си знаех, че няма да дойде. Затова навих будилника, за да отида навреме в „Миърс-Старбък“. Беше само 7:30 вечерта, но аз се съблякох и си легнах. Изгасих лампата и останах на тъмно. Нямаше какво друго да правя, нямаше къде да отида. Скоро и родителите ми щяха да си легнат и да загасят осветлението.

Баща ми обичаше да повтаря девиза: „Който рано ляга и става, поумнява и забогатява“.

Като го гледах, не беше подействало. Реших, че може би ще се опитам да правя обратното.

Не можех да заспя.

Може би да мастурбирам, като си представям госпожица Медоус?

Не, беше прекалено евтино.

Търкалях се в тъмното и чаках да се случи нещо.