Чарлс Буковски
Всичко на масата (28)

28.

Прогимназията мина доста бързо. Около осми клас, малко преди девети, ми излезе акне. Много от момчетата също имаха акне, но не като моето. Моето акне беше ужасяващо. Бях най-тежкият случай в целия град. Пъпки и плюски покриваха цялото ми лице, гърба, врата и дори гърдите ми. Стана точно в момента, в който бяха започнали да ме възприемат като здравеняк и лидер. Останах си здравеняк, но вече не беше същото. Трябваше да се оттегля. Наблюдавах хората отдалеч, като на сцена. Те бяха на сцената, а аз бях единственият човек в публиката. И без това не ми вървеше с момичетата, но с акнето стана направо невъзможно. Момичетата бяха по-далеч отвсякога. А някои от тях бяха наистина красиви — с роклите, косите, очите и походката си. Само да можех да се разходя с една от тях някой следобед, нали, само да си вървим и да си говорим, щях да бъда много щастлив.

Освен това у мен имаше нещо, заради което постоянно се забърквах в неприятности. Повечето учители не ми вярваха и не ме харесваха, особено жените. Никога не казвах нищо невъзпитано, но те твърдяха, че било някакво „отношение“. Било нещо в начина, по който съм седял на стола и нещо в „тона“ ми. Обикновено ме обвиняваха, че гледам „нагло“, макар че аз просто така си гледах. Често ме изкарваха да стоя прав в коридора по време на часовете или пък ме пращаха в кабинета на директора. Директорът винаги правеше едно и също. В кабинета си имаше телефонна будка. Караше ме да стоя в телефонната будка, на затворена врата. Прекарах много време в тази телефонна будка. Единственото четиво вътре беше новият брой на „Женско списание за дома“. Сякаш беше оставено там нарочно, като форма на допълнително мъчение. Аз все пак го четях. Прочетох всички броеве. Надявах се, че от тях може да науча нещо за жените.

 

 

До завършването вече сигурно бях събрал към 5000 черни точки, но изглежда, на никого не му пукаше. Искаха да се отърват от мен. Стоях отвън на опашката от ученици, които влизаха в залата един по един. Всички бяхме с евтини шапки и тоги, които се предаваха от випуск на випуск. Съобщаваха имената на учениците, докато те минаваха по сцената. Доста се напъваха като за прогимназия. Оркестърът свиреше химна на училището:

О, „Маунт Джъстин“, „Маунт Джъстин“,

вечно ще ти бъдем верни!

Сърцата ни ще пеят бодро

дори във дните черни!

Стояхме на опашката и чакахме да ни дойде редът, за да минем по сцената. В публиката бяха родителите и приятелите ни.

— Май ще повърна — каза едно момче.

— Колкото по-големи ставаме, толкова по-големи лайна ни сервират — добави друго.

Момичетата май приемаха нещата по-сериозно. Точно затова не им вярвах. Изглежда, бяха застанали от другата страна на фронтовата линия. Те и училището сякаш пееха една и съща песен.

— Направо се потискам от такива неща — каза едно момче. — Да имах една цигара…

— Ето…

Друго момче му подаде цигара. Подавахме си я. Аз си дръпнах здраво и издишах през носа. После видях, че Кърли Уагнър се приближава към нас.

— Хвърлете фаса! — рекох. — Идва лайното!

Уагнър дойде право при мен. Беше облечен в сив анцуг, долнище и горнище, точно както първия път, когато го видях, и всички останали пъти след това. Застана пред мен и каза:

— Чуй ме внимателно. Ти си мислиш, че ще ми избягаш, защото се махаш оттук, но грешиш! Ще те преследвам през целия ти живот! Ще те гоня до края на света и накрая ще те пипна!

Аз само го погледнах, без да продумам, и той се махна. Кратката му импровизирана реч при завършването само ме издигна в очите на останалите момчета. Помислиха си, че сигурно съм му направил някоя особено голяма гадост, за да го ядосам толкова. Но това не беше вярно. Уагнър просто си беше откачен.

Все повече се приближавахме до входа на залата. Освен че чувахме как казват всяко име и аплодисментите, вече виждахме и публиката.

После дойде и моят ред.

— Хенри Чинаски — каза директорът по микрофона.

Качих се на сцената. Нямаше никакви аплодисменти. После някой от публиката се смили над мен и изръкопляска веднъж-дваж.

На сцената бяха наредени столове за завършващия випуск. Седнахме на тях и зачакахме. Директорът дръпна една реч за възможностите и успеха в Америка. После всичко свърши. Оркестърът отново започна да свири химна на училището „Маунт Джъстин“. Учениците, родителите и приятелите станаха от местата си и се смесиха. Аз тръгнах сред тълпата и се огледах. Родителите ми ги нямаше. Все пак проверих. Обиколих навсякъде, за да огледам както трябва.

Е, какво пък. Истинските мъже нямат нужда от такива неща. Свалих старата шапка и тогата и ги подадох на човека в края на редицата от столове — портиерът на училището. Той ги сгъна внимателно, за следващия път.

После излязох. Бях първият навън. Къде ли можех да отида? В джоба си имах единайсет цента. Върнах се в къщата, където живеех.