Чарлс Буковски
Всичко на масата (16)

16.

Не знам точно защо, но Чък, Еди, Джийн и Франк започнаха да ме пускат да играя с тях. Май защото се появи още едно момче и им беше нужен допълнителен човек, за да направят два отбора по трима. Все още ми трябваха много упражнения, за да стана наистина добър, но вече играех съвсем прилично. Най-хубаво беше в събота. Тогава правехме големи игри, идваха и други участници и ритахме направо на улицата. На поляната играехме с хващане, но на улицата — само с докосване. Така имаше много повече пасове, защото при играта само с докосване не можеш да стигнеш далеч със спринт.

Вкъщи имаше сериозни проблеми, баща ми и майка ми много се караха и в резултат от това някак си забравиха за мен. Можех да играя футбол всяка събота. По време на една игра се откъснах от последния защитник и видях, че Чък ми хвърля топката. Беше дълга, висока спирала и аз тичах ли, тичах да я хвана. Погледнах през рамо. Видях как се приближава, падна точно в ръцете ми, аз успях да я задържа и направих тъчдаун.

После чух как баща ми крещи:

— ХЕНРИ!

Стоеше пред нашата къща. Подхвърлих топката на един от съотборниците ми, за да продължат играта от центъра, и отидох при баща си. Изглеждаше ядосан. Усещах гнева му почти физически. Винаги стоеше така, с единия крак малко напред, с почервеняло лице, а биреното му коремче подскачаше нагоре-надолу с всеки дъх. Беше висок метър и деветдесет, и както вече споменах, когато се ядосаше, ставаше само уши, уста и нос. Не можех да го погледна в очите.

— Хубаво — каза той. — Вече си достатъчно голям, за да косиш моравата. Вече си голям и трябва да косиш моравата, да я подрязваш по края, да я пръскаш и да поливаш цветята. Време е да свършиш нещо полезно. Време е да спреш да си седиш на задника!

— Ама аз играя футбол с момчетата. Ако не поиграя в събота, няма кога.

— Отговаряш ли ми?

— Не.

Видях, че майка ни гледа иззад завесата. Всяка събота двамата чистеха цялата къща. Минаваха килимите с прахосмукачка и бършеха мебелите. Вдигаха пътеките, лъскаха паркета и отново слагаха пътеките върху него. Дори не се виждаше, че паркетът е лъснат.

Косачката и ножиците бяха на алеята за колата. Той ми ги показа.

— Сега ще вземеш косачката и ще минеш моравата, но гледай да не пропускаш нищо. Когато се напълни, изпразвай контейнера тук. После, след като окосиш моравата в едната посока, вземаш косачката и я окосяваш в другата посока, ясно? Първо от север на юг, а после от изток на запад. Разбра ли?

— Да.

— И не ми прави тъжни физиономии, защото наистина ще ти се стъжни! След като свършиш с косенето, вземаш тази приставка. Слагаш я на косачката и минаваш моравата по ръба. Мини под оградата, за да не пропуснеш нито едно стръкче трева! После… слагаш кръглото острие на косачката и минаваш ръба от другата страна. Трябва да стане абсолютно прав! Разбра ли?

— Да.

— А когато свършиш, вземаш ето това тук… — Той ми показа градинарската ножица. — … заставаш на колене и минаваш моравата от всички страни, за да отрежеш и последните стръкчета. После вземаш маркуча и поливаш живия плет и цветните лехи. Накрая пускаш пръскачката и поливаш всяка половина на моравата по петнайсет минути. Правиш всичко това на предната морава и в градината отпред, а после отиваш зад къщата и го повтаряш на задната морава и в градината отзад. Нещо да не ти е ясно?

— Не.

— Добре, сега ще ти кажа още нещо. Когато свършиш, ще изляза от къщата и ще проверя всичко, и НЕ ИСКАМ ДА ВИЖДАМ НИТО ЕДНА ТРЕВИЧКА НИТО НА ПРЕДНАТА МОРАВА, НИТО НА ЗАДНАТА! НИТО ЕДНА! САМО ДА ИМА!

После той се обърна, изкачи се по алеята, стъпи на верандата си, отвори вратата, затръшна я зад гърба си и изчезна в къщата си. Аз взех косачката, дотиках я по алеята и започнах да я бутам за първото минаване — от север на юг. От улицата се чуваха момчетата, които играеха футбол…

 

 

Свърших с косенето и подрязването на предната морава. Полях цветята, пуснах пръскачката и тръгнах към задния двор. В центъра на алеята, която водеше към задния двор, имаше още една малка полянка с трева. Окосих и нея. Не знаех дали съм нещастен. Беше ми прекалено гадно, за да съм наистина нещастен. Сякаш всичко в целия свят беше се превърнало в огромна морава и аз трябваше да я окося цялата. Продължих да бутам и да кося, но после изведнъж се отказах. Това щеше да отнеме часове, цял ден, и играта щеше да приключи. Момчетата щяха да се приберат вкъщи, за да вечерят и съботата щеше да свърши, а аз щях да продължавам да кося.

Когато започнах да кося моравата зад къщата, видях, че майка ми и баща ми стоят на верандата и ме гледат. Просто стояха там и мълчаха, само ме гледаха втренчено. Когато минах с косачката покрай тях, майка ми каза на баща ми:

— Виж, не се поти като теб, когато коси моравата. Виж колко е спокоен само.

— СПОКОЕН? ТОЙ НЕ Е СПОКОЕН, А НАПРАВО УМРЯЛ!

Когато отново минах покрай тях, пак го чух:

— БУТАЙ ПО-БЪРЗО! ПЪЛЗИШ КАТО ОХЛЮВ!

Започнах да бутам по-бързо. Не беше лесно, но усещането беше приятно. Бутах все по-бързо и по-бързо. Почти се затичах с косачката. Тревата летеше назад толкова силно, че по-голямата част изобщо не влизаше в контейнера. Знаех си, че това ще го ядоса.

— КОПЕЛЕНЦЕ ТАКОВА! — изкрещя той.

Видях как тичешком слиза от верандата и влиза в гаража. Излезе с една дебела летва, дълга към трийсет сантиметра. С крайчето на окото видях как я хвърли по мен. Видях, че лети право към мен, но не се отместих. Удари ме отзад по крака. Болката беше ужасна. Кракът ми се стегна на възел и с мъка се насилих да вървя. Продължих да бутам косачката, като се опитвах да не куцам. След малко завих, за да окося още една ивица от моравата, и летвата ми запречи пътя. Вдигнах я, оставих я встрани и продължих да кося. Болката се усилваше. Баща ми застана до мен.

— СПРИ!

Спрях.

— Искам да се върнеш и пак да окосиш моравата ей-там, където тревата изпадна от контейнера! Ясно ли ти е?

— Да.

Баща ми се върна до къщата. Видях как двамата с майка ми стоят на задната веранда и ме гледат.

Накрая трябваше да измета всичката трева, която се беше разсипала отстрани по алеята, и да измия алеята. Най-сетне свърших, оставаше ми само да пусна пръскачката в двете половини на задната морава за петнайсет минути. Тъкмо влачех маркуча зад къщата, за да пусна пръскачката, когато баща ми излезе от къщата.

— Преди да започнеш да пръскаш, искам да проверя моравата.

Баща ми отиде до средата на моравата, застана на четири крака и наведе глава настрани, съвсем близо до тревата, като търсеше някакви стърчащи стръкчета трева. Не спираше да търси, въртеше си главата и гледаше във всички посоки. Аз чаках.

— АХА!

Той скочи и се затича към къщата.

— МАМО! МАМО!

Влезе в къщата.

— Какво има?

— Намерих едно стръкче!

— Наистина ли?

— Ела, ще ти покажа!

Той излетя от къщата, а майка ми го следваше по петите.

— Ето тук! Ето тук! Ще ти покажа!

Баща ми пак застана на четири крака.

— Виждам го! Даже виждам две!

Майка ми застана до него в същата стойка. Почудих се дали не са полудели.

— Виждаш ли ги? — попита я той. — Две стръкчета. Виждаш ли ги?

— Да, тате, виждам ги…

И двамата се изправиха. Майка ми влезе в къщата. Баща ми се обърна към мен.

— Влизай…

Аз се качих на верандата и влязох в къщата. Баща ми вървеше след мен.

— В банята.

Баща ми затвори вратата.

— Събуй си панталоните.

Чух как свали каиша от кукичката. Десният крак още ме болеше от по-рано. Това, че вече толкова пъти ме беше бил, не помагаше. Навън беше целият свят и не знаеше нищо за мен, но това също не помагаше. Навън имаше милиони други хора, кучета, котки, катерички, сгради и улици, но това нямаше никакво значение. Тук бяха само баща ми, коженият каиш, банята и аз. Той точеше бръснача си на този каиш и рано сутрин го мразех, когато го видех с лице, побеляло от пяна, да се бръсне, застанал пред огледалото. После изплющя първият удар. Свистенето на каиша беше силно и звучно, почти толкова неприятно, колкото болката. Нов удар. Баща ми беше като машина, когато размахаше този каиш. Все едно бях в гробница. Каишът отново ме шибна и аз си помислих, че това вече трябва да е последният удар. Но не беше. Пак ме удари. Не го мразех. Просто не можех да повярвам, че съществува, и исках да се махна възможно най-далече от него. Не можех и да се разплача. Беше ми прекалено лошо, бях прекалено объркан. Каишът отново ме шибна. После баща ми спря. Изправих се и зачаках. Чух как окачва каиша на кукичката.

— Следващия път — каза, — не искам да намирам нито едно стръкче трева.

Чух как излезе от банята. Затвори вратата зад гърба си. Стените бяха прекрасни, ваната беше прекрасна, умивалникът и завеската на душа бяха прекрасни, дори тоалетната чиния беше прекрасна. Баща ми го нямаше.