Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ham On Rye, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Богдан Русев, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 55гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Чарлз Буковски. Всичко на масата
Американска, първо издание
Превод: Богдан Русев
Редактор: Мария Коева
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Мария Христова
Формат: 84/108/32
Печатни коли: 21
ИК „Фама“, 2006 г.
ISBN-10: 954-597-227-0
ISBN-13: 978-954-597-227-0
История
- —Добавяне
На всички бащи
1.
Първият ми спомен е как съм под нещо. Беше маса, виждах крака на масата, краката на хора и малко от покривката, която висеше от ръба на масата. Отдолу беше тъмно и ми харесваше. Сигурно е било в Германия. Сигурно съм бил на една-две години. Да, беше 1922-ра. Под масата ми беше добре. Май никой не знаеше, че съм там. По килима и по краката на хората падаше слънчева светлина. Светлината ми харесваше. Краката на хората не бяха толкова интересни, колкото висящата покривка, крака на масата и слънчевата светлина.
После нищо… а после коледна елха. Свещи. Птички-играчки: мънички птички с клонки имел в човките си. Звезда. Двама големи, които се карат и си крещят. Големи, които ядат, винаги има хора, които ядат. Аз също ядох. Лъжицата ми беше изкривена, така че ако исках да ям, трябваше да я държа с дясната ръка. Ако я хванех с лявата, лъжицата се изкривяваше встрани и не стигаше до устата ми. А аз исках да я държа с лявата ръка.
Двама души: единият е по-възрастен, с къдрава коса, голям нос, голяма уста и много вежди; по-възрастният човек май винаги се ядосва за нещо и често крещи; по-малкият човек е по-тих, с кръгло лице, по-блед, с големи очи. Страх ме е и от двамата. Понякога има и трети, дебелана, облича се с дантели по шията. Тя носи и голяма брошка, а по лицето й има много брадавици и от тях стърчат косми. Наричат я „Емили“. Тези хора, изглежда, не бяха щастливи заедно. Емили беше бабата, майката на баща ми. Баща ми се казваше Хенри. Майка ми се казваше Катерина. Но аз никога не ги наричах по име. Моето име беше Хенри младши. Всички тези хора говореха на немски, така че в началото и аз говорех на немски.
Първото нещо, което си спомням да казва баба ми, е: „Ще ви погреба всичките!“ Каза го за пръв път веднъж, когато сядахме на масата, но щеше да го каже още много пъти, преди да започнем да се храним. Храната явно беше много важна. Хранехме се с картофено пюре и сланина, особено в неделя. Освен това се хранехме с ростбиф, вурст със сметана, грах, ревен, моркови, спанак, зелен боб, пиле, кюфтета и спагети, понякога смесени с равиоли; имаше и варен лук и аспержи, а всяка неделя имаше ягодова торта с ванилов сладолед. За закуска — пържени сандвичи и наденица, или палачинки или гофрети с бекон и бъркани яйца отстрани. И винаги имаше кафе. Но най-добре си спомням картофеното пюре, сланината и баба ми Емили, която казва: „Ще ви погреба всичките!“
Тя често ни идваше на гости, когато дойдохме в Америка, като хващаше червения тролейбус от Пасадина до Лос Анджелис. Ние ходехме по-рядко на гости при нея, с нашия форд Т.
Къщата на баба ми харесваше. Беше малка къща, почти закрита от надвиснали хвойни. Емили имаше много канарчета и всяко беше в отделна клетка. Най-ясно си спомням как отидохме една вечер, а тя покри всички клетки с бели калъфи, за да могат птичките да заспят. Хората седяха на столовете и си говореха. Имаше пиано и аз седнах зад пианото и започнах да натискам клавишите и да слушам какви звуци издават, докато хората си говореха. Най-много ми харесваха звуците от клавишите в единия край на пианото, където вече почти не се чуваха звуци — бяха такива, сякаш ледени шушулки се удрят една в друга.
— Ще спреш ли най-сетне? — извика баща ми.
— Остави момчето да свири на пианото — каза баба ми.
Майка ми се усмихна.
— Ей, това момче! — каза баба ми. — Когато се опитах да го взема от люлката да го целуна, то ме фрасна по носа!
После те си поговориха още малко, а аз продължих да свиря на пианото.
— Защо не извикаш някой да го настрои това нещо? — попита баща ми.
После ми казаха, че отиваме да видим дядо. Дядо и баба не живееха заедно. Обясниха ми, че дядо бил лош и устата му воняла.
— Защо му вони устата?
Не ми казаха.
— Защо му вони устата?
— Защото пие.
Качихме се на нашия форд Т и отидохме да видим дядо Ленърд. Когато спряхме пред къщата, той беше на верандата. Беше стар, но стоеше много изправен. В Германия бил офицер от армията, но дошъл в Америка, защото чул, че улиците били павирани със злато. Когато видял, че не са, основал строителна фирма.
Другите не слязоха от колата. Дядо ме повика с пръст. Някой ми отвори вратата и аз излязох от колата и отидох при него. Косата му беше чисто бяла и дълга и брадата му беше чисто бяла и дълга, а когато се приближих, аз видях, че очите му светят, като сини светлини, насочени срещу мен. Спрях, преди да го доближа съвсем.
— Хенри — каза той. — Ние двамата се познаваме. Ела вкъщи.
И протегна ръка. Когато се приближих до него, усетих, че устата му наистина вони. Вонята беше много силна, но той беше най-красивият човек, когото бях виждал, и аз не се страхувах от него.
Влязохме в къщата. Той ме заведе до един стол.
— Заповядай, седни. Много се радвам да те видя.
Отиде в другата стая. После се върна с малка метална кутия.
— Това е за теб. Отвори я.
Не можах да махна капака и да отворя кутията.
— Чакай аз да пробвам — каза той.
Той повдигна малко капака и ми подаде кутията. Аз я отворих и видях, че вътре има кръст — германски орден във формата на кръст, с панделка.
— О, не — казах аз. — Той си е твой.
— Подарявам ти го — каза дядо. — Това е просто играчка.
— Благодаря.
— Тръгвай сега. Сигурно се притесняват.
— Добре. Довиждане.
— Довиждане, Хенри. Не, чакай…
Спрях. Той бръкна в малкото джобче на панталоните си с два пръста и с другата си ръка издърпа оттам дълга златна верига. После ми подаде златния си джобен часовник, заедно с веригата.
— Благодаря, дядо…
Те ме чакаха отвън, аз се качих в нашия форд Т и потеглихме. Докато се возехме, всички си говореха за много неща. Постоянно си говореха и не млъкнаха чак докато не се върнахме в къщата на баба. Говориха за много неща, но нито веднъж — за дядо.