Хорхе Букай, Силвия Салинас
Да се обичаме с отворени очи (18)

Глава 15.

Лаура отвори гардероба, избра една риза и се облече пред огледалото с непривично старание. Забеляза, че отделя повече внимание на вида си от друг път, и си позволи да го направи.

Обаждането на Роберто я бе изненадало: искаше час за индивидуална среща. Твърдеше, че предвид ситуацията нямало смисъл да продължават сеансите с Кристина, без да е разговарял поне веднъж насаме с Лаура.

Вярна на професионалната си етика, Лаура го попита дали Кристина знае, че й се е обадил, и дали е в течение на предложението му, при което Роберто я увери, че не само знае, но и го приема. Всъщност Кристина не била много съгласна да дойде дори на първия сеанс, бе добавил той.

 

 

В три часа следобед Лаура му отвори за втори път вратата на кабинета си и го покани да седне.

— Един чай?

— Да, благодаря — отговори Роберто.

Докато му подаваше чашата, Лаура установи, че Роберто има красиви кафяви очи, и се укори, че не ги бе забелязала по-рано.

— Мисля, че предишния път дойдох с едно извинение — заговори Роберто. — Искам да кажа, че май отдавна знам, че връзката ми с Кристина няма бъдеще.

— В такъв случай?

— Както казва винаги Фреди, понякога ми е трудно да разбера, че истината е единствената възможност. Измислям алтернативни реалности, които водят до безполезни ситуации. Дойдох, защото мисля, че би могла да ми помогнеш за някои неща, които не съм разрешил напълно.

— Предполага се, че тази е целта на терапията ти с Фреди.

— Фреди ми е приятел, макар че много пъти ми помага да видя това, което ми е трудно да видя сам. Въпросът е там, че откакто чух мнението ти за приказката ми за Ехрох, в главата ми започна да се върти идеята да се запозная с теб. В онзи момент не знаех дали искам отново да започна терапия, или да разговаряме на чаша кафе, но знаех, че не искам да пропусна тази възможност. Затова се обадих да ти поискам час и когато ти ме попита дали „ни“ е удобно в четвъртък, си дадох сметка, че е в реда на нещата да дойда с партньорка. Реших, че е добра идея да поканя Кристина, тъй като така можех да разреша два проблема едновременно: да се запозная с теб и окончателно да уредя ситуацията с нея. Това е всичко.

— И сега?

— Сега прочетох някои неща, които си написала за книгата…

— Как така? — прекъсна го Лаура.

— Помолих Фреди да ми прочете някои неща, които ти и той сте написали, и докато слушах, осъзнах, че ти си човекът, с когото искам да продължа развитието си.

Разговорът продължи много повече от предвидените шейсет минути. Лаура заключи, че Роберто е много интересен, интелигентен, чувствителен, креативен, приятен и привлекателен мъж.

Говориха за неговата работа, за нейната работа, за двойките, за любовта, за краха на романтизма, за секса и за изконните културни различия между мъжете и жените.

Нито за миг дори Лаура не почувства, че заема ролята си на терапевт. От време на време се чувстваше като учителка, притежаваща опита на изминатия път. През останалото време бе просто жена, застанала срещу мъж, който споделяше преживяванията си и изразяваше колкото различни, толкова и интригуващи мнения.

В пет и десет телефонът в кабинета иззвъня и Лаура проведе кратък разговор с една пациентка. Веднага след като затвори, тя се приближи до Роберто.

— Е — каза тя, без да сяда, — смятам, че за днес е достатъчно.

— Пет и петнайсет! — възкликна той, като погледна часовника си, и също се изправи. — Колко ти дължа? — попита Роберто.

— Нищо — каза Лаура.

— Не, моля те, това е работата ти — настоя той.

— Това не беше работа — отвърна Лаура искрено.

— Много ми хареса разговорът ни — каза Роберто.

— И на мен — отговори Лаура.

Роберто изчака, докато стигне до вратата, за да зададе въпроса си:

— Може ли да се видим отново? Бих искал аз да те поканя на чай.

Лаура почувства, че е разкрита, макар донякъде да се бе надявала той да я попита. Не знаеше дали бе очаквала предложението, за да го приеме или за да потвърди истинността на обзелото я чувство. Лаура бе научила, че когато не знае какво да отговори, трябва да каже това, което каза.

— Не знам… — отговори, докато отваряше вратата.

Сбогуваха се с целувка по бузата и когато Роберто вдигна ръка за последен поздрав, тя се осмели да добави:

— Обади ми се.

 

 

Същата вечер Лаура се прибра вкъщи, включи компютъра и написа:

„Фреди,

Веднъж постигнахме съгласие, че една от целите на книгата е да демитологизира любовта, двойката, секса и да постави всичко на мястото, отредено от нас, без толкова предразсъдъци и задръжки, по един малко по-приятен, по-реален начин.

Мисля, че на пръв поглед тази позиция е обезпокоителна, но съм сигурна, че след това се оказва много благотворна.

Романтичната любов е мъртва. Би трябвало да сме наясно за какво говорим днес, когато говорим за любов. Смятам, че този въпрос е важен и е необходимо да бъде разгледан в книгата. Ти казваш: «Любовта означава някой да е важен за мен. Ако някой е важен за мен, това означава, че го обичам, а ако вече не е важен за мен, то тогава вече не го обичам».

Въпреки всичко, мисля, че любовта все още включва физическо усещане. Не знам как да го определя. Случва ми се с всички хора, които обичам. В най-поривистите мигове имам чувството, че сърцето ми се отваря, а в останалото време е като физическо благополучие. Случва ми се с приятелите ми, със семейството ми, с бившия ми съпруг и дори с някои пациенти. Радвам се да ги видя или да разговарям с тях. Но не ми се случва с всички: с някои става, а с други — не. Разбира се, това не противоречи на твоето мнение: тези хора са важни за мен, но има и още нещо.

Има хора, които докосват душата ми. Когато се разделям с Естела, която живее в Кордоба, или с Нана, когато заминава за Чили, чувствам някаква болка в гърдите, която не изпитвам, когато се разделям с други хора.

Не ми харесва да определям любовта по този начин, защото въобще не е ясен, но не знам как иначе да я обясня.

Любовта е свързана с решението да допусна другия до себе си, да премахна защитните си механизми, да изоставя недоверието си, да се осмеля да се откъсна от строгите си идеи заради него и да взема решение да открия какъв е, как се държи и как мисли, без да се опитвам да го накарам да мисли като мен или да прави това, което аз искам. Свързана е с това да не се насилвам да бъда такава, каквато предполагам, че той би искал да съм.

Вярвам, че любовта е нещо, което се случва постепенно. Но за да се стигне дотам, трябва да се преодолеят предразсъдъците, които ни пречат да обичаме, и един от тези предразсъдъци е културното ни определение за «двойката».

Какво представлява двойката? Какво е това, което превръща двама души в двойка? Ти винаги говориш за общ проект. На мен никога не би ми хрумнало това. Мисля, че става дума за други неща, но те слушам.

Удоволствието да сме заедно — това би било друго определение.

Очевидно, ако само оценявам красотата на другия, материалното му благосъстояние или колко ме обича, няма да мога да почувствам какво ми се случва, когато съм с него.

Бих казала, че когато изпитваме удоволствие от присъствието на друг човек, сме склонни да споделяме с него повечето неща и това е наше вътрешно решение. То няма нищо общо с човека, с когото сме, дори не е доброволно. По-скоро е нещо, което СЕ СЛУЧВА, когато се чувстваме свързани с другиго по един различен начин. Това е вътрешна и особена обвързаност, която усещаме, когато и двамата присъстваме в ставащото.

Какво е присъствие? Да бъда тук и сега е може би най-важната част от това предизвикателство. Нужно е да приема без фалшива скромност, че това, което прави настоящето толкова необикновено, толкова различно от миналото и от бъдещето, несъмнено е моето присъствие. Това наистина се случва, налице е и аз го преживявам.

Да бъдем тук и сега, континуумът на осъзнаването (както го обяснява Фриц Пърлс), е техника, метод, чието усвояване може да се сравни с това да се научим да караме велосипед: в началото имаме нужда от колелца, трябва да внимаваме да запазим равновесие, за да не паднем, и е много трудно. Но с практиката това умение се автоматизира, докато не започнем да го правим несъзнателно и с лекота, и вече не се налага да ангажираме ума си със запазването на равновесие.

В нашата идея тази лекота (която може да се усвои и автоматизира) е присъствието.

По този начин психологическата работа, която извършваме, се поставя в услуга на духовното развитие.

Именно строго структурираният аз ни пречи да стигнем до истинската си същност и затова нашето лично деструктуриране може да се превърне в средство за откриване на абсолютното; но главната пречка ще бъде винаги неумението ни да присъстваме в самите нас.

Как да присъстваме на местата, на които не искаме да бъдем? Как да присъстваме на местата, от които единствено искаме да избягаме?

Местата, които ненавиждаме, са същите, на които никога не сме се научили да бъдем, ситуации, с които никой не ни е показал как да се справяме, а по-скоро сме се научили да бягаме от тях.

Трябва да развием способността си отново да бъдем на тези места.

Предполагаме, че е невъзможно да сме на места, които ни причиняват болка, и затова решаваме, че единственият изход е да реагираме: да станем интровертни, да нападаме, да обвиняваме или да избягаме.

След като сме живели много години с подобно поведение, онези места се оказват изоставени. Поради празнотата на това присъствие вътре в нас е останала черна дупка, липсващо парче.

Историите, които си измисляме, се основават на идеята, че ако се потопим в мъката си, никога няма да излезем от нея. Ако се отдадем на тъгата си, ще останем заклещени там. Опасно е да се върнем на това място: представяме си го обгърнато в мрак, докато всъщност единственото нещо там е липсата на присъствие.

Ето защо трябва да се научим как да присъстваме там, тъй като точно от това място започва пътят, който ще ни покаже как да излекуваме самите себе си.

Ако можем да присъстваме в тази болка, в която никога преди не сме били, ще започнем да откриваме силата си. Тогава срещата с другия ще стане отново възможна чрез срещата със самите нас. Ще присъстваме и двамата. И именно за това става дума.

Един от проблемите на демитологизирането, с което сме се заели, е, че застрашава всяка културна традиция, основаваща се на схващането, че със сватбата се решава всичко. Всички любовни истории завършват с щастлив край: «Оженили се и заживели щастливо…» На вниманието на наивните: двойката не е това.

Двойката е нов път и предизвикателство.

С нея нищо не свършва. Тъкмо обратното, всичко започва. Освен едно нещо: илюзията за съвършен живот без проблеми.

Тежко е да се разделим с фантазиите си за това какво би могло да се случи. Отказването от тях е важен акт. Съвършената двойка, за която съм си мечтала от дете, умира с брака, което носи силна болка. А когато си дам сметка, че очакванията ми не са изпълнени, намразвам виновника.

Необходимо е да се науча, че аз съм тази, която трябва да разреши собствения си живот: да открия какво ми харесва, как ще се издържам, как искам да се развличам, какъв смисъл искам да дам на живота си.

Всички тези съществени въпроси са лични: никой не може да ги разреши вместо мен. Това, което мога да очаквам от двойката, е да имам другар по пътя си и в живота, някой, който ме обогатява и на свой ред се обогатява от моето присъствие. Но най-вече някой, който не пречи на житейския ми път.

Това е достатъчно.

Най-лошото от вярванията, които родителите втълпяват и повтарят на децата си, е, че трябва да търсят половинката си. Защо да не се постараем да намерим друг цял човек, вместо да се задоволим с такъв, който е разделен наполовина?

Любовта, за която говорим ние, се гради от цели същества, които се срещат, а не от две половинки, които имат нужда една от друга, за да се почувстват пълноценни.

Когато се нуждая от другия, за да съществувам, връзката се превръща в зависимост. А когато сме зависими, не можем да избираме.

А без избор няма свобода.

А без свобода няма истинска любов.

А без истинска любов може да има бракове, но няма да има двойка.

Обичам те все така.

Лаура“

Лаура препрочете написаното и се облегна доволно назад.

Когато натисна бутона „Изпращане и получаване“, в пощенската й кутия се появи дълго писмо, озаглавено „Здравей, Лаура“, изпратено от amarseconlosojosabiertos@nuevamente.com^[1].